Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (18)

Седемнадесета глава
Зов за помощ

— Бива си ги тези животинки, не мога да го отрека — отбеляза Джарлаксъл, когато двамата с Ентрери спряха край един планински проход.

Ентрери побърза да скочи от коня и изтича до ръба на скалната тераса, за да огледа пътеката под тях… и отряда орки, който, както и очакваше, упорито продължаваше да ги преследва.

Пустинята най-сетне беше останала зад гърба им, отстъпвайки място на неравен, хълмист терен и скалисти пътеки.

— Макар че ако имах един от гущерите си от Мензоберанзан, можех просто да се изкача до върха на хълма и да се спусна от другата му страна, без цялото това обикаляне — продължи наемникът и като свали широкополата си шапка, прокара ръка по гладко обръснатата си глава.

Слънцето бе доста силно, ала Джарлаксъл го понасяше учудващо добре, по-добре, отколкото можеше да се очаква от един елф на мрака и Ентрери за кой ли път се запита дали наемникът не използва някаква магийка, за да предпази чувствителните си очи.

— Полезни животинки са мензоберанзанските гущери, да — добави Джарлаксъл. — Трябваше да взема няколко на Повърхността.

Ентрери се подсмихна и поклати глава:

— И така надали ще ме пуснат и в половината градове на пътя ми, при положение че пътувам с елф на мрака — отбеляза Ентрери. — Представи си колко повече ще ми се израдват, ако той язди гущер!

С тези думи той отново погледна надолу — орките все така вървяха по следите им. Изглеждаха изтощени, ала въпреки това не спираха, сякаш нещо по-силно от тях ги тласкаше напред.

За Артемис Ентрери не бе особено трудно да се досети какво би могло да бъде това „нещо“.

— Защо просто не извадиш магическата палатка и не се махнем оттук? — попита Джарлаксъл за трети път.

— Магията не е неизчерпаема — за кой ли път обясни палачът и хвърли любопитен поглед на своя спътник защо ли хитрият наемник продължаваше да му задава все един и същ въпрос?

Дали не се опитваше да научи повечко за палатката? Или пък действаше по внушение на Креншинибон и се опитваше да го подмами натам? Ако наистина използваха палатката и изчезнеха, накрая все пак щеше да им се наложи да се появят на същото място. Възможно ли бе в такъв случай Креншинибон да е открил начин да изпраща внушенията си през различните равнини?

Може би следващия път, когато Джарлаксъл и Ентрери прибегнеха до палатката, щяха да се върнат в Материалната равнина насред войска от орки, повикана от отломъка?

— Конете са уморени — рече Джарлаксъл.

— Все още могат да надбягат орките — отвърна Ентрери.

— Ако нямат ездачи, може би.

— Това са само някакви орки — промърмори палачът, макар да му бе трудно да повярва колко са упорити.

Когато отново се обърна към Джарлаксъл, вече не се съмняваше в думите му. Конете наистина бяха изтощени — бяха яздили цял ден, преди изобщо да разберат, че по петите им има орки. Бяха прекосили пустинята на гърба на двете животни, в опит да се махнат, колкото се може по-бързо от откритите пясъци.

Може би бе настъпил моментът да престанат да бягат.

— Не са повече от двайсетина — отбеляза Ентрери, докато ги гледаше как се катерят по подножието на хълма.

— Двайсет срещу двама — напомни му Джарлаксъл. — Нека се скрием в палатката, докато конете си отдъхнат, а когато се върнем, преследването може да продължи.

— Можем да ги отблъснем и да ги прогоним оттук — настоя палачът. — Трябва само да си изберем подходящо бойно поле.

И при вида на изненадващата неохота на наемника, повтори:

— Това са само някакви си орки!

— Дали?

Ентрери понечи да отговори, ала думите на Джарлаксъл го накараха да се замисли. Дали наистина появата на орките бе просто случайност, или тук се криеше нещо повече?

— Мислиш, че Кимуриел и Рай’ги тайно ги направляват, нали? — попита Ентрери, макар вече да знаеше отговора.

Джарлаксъл сви рамене:

— Открай време карат създания от други раси да им вършат мръсната работа — обясни той. — Оставят орките или коболдите, или когото друг успеят да намерят, първи да се хвърлят в битка, за да омаломощят противника, докато те самите подготвят основния удар. Няма да им е за първи път. По същия начин превзеха и дом Басадони — изпратиха пълчища коболди напред, за да поемат силата на първоначалния, най-мощен отпор и да понесат най-тежките загуби вместо Бреган Д’аерте.

— Може и да си прав — кимна Ентрери. — А може и да си имаме работа с друг заговор, чийто източник е много по-близо.

На Джарлаксъл му бяха необходими няколко секунди, докато разбере за какво намеква Ентрери:

— Да не смяташ, че аз ги карам да ни преследват?

В отговор Ентрери потупа кесийката, в която почиваше Креншинибон.

— Нищо чудно да е решил, че някой трябва да го избави от нас — рече той.

— Креншинибон би предпочел да го владее орк вместо някой от нас? — невярващо попита наемникът.

— Аз не го владея и никога няма да го направя — остро отвърна Ентрери. — Нито пък ти — в противен случай щеше да ми го отнемеш още първата нощ, след като избягахме от Далабад, когато бях прекалено слаб, за да се съпротивлявам. Знам го отлично, знаеш го и ти, знае го и Креншинибон. Наясно е, че вече не може да ни повлияе и да ни накара да го използваме. Затова и се страхува от нас, или поне от мен — разбрал е какво искам.

Думите на Ентрери бяха изречени с такова ледено спокойствие, че Джарлаксъл веднага се досети какво означават.

— Решил си да го унищожиш — заяви той с почти обвинителен тон.

— И знам как да го направя — дори и не помисли да отрича палачът.

По красивото лице на Джарлаксъл пробягаха неверие, гняв и още нещо, нещо неясно и добре скрито. Ентрери знаеше, че е поел риск, като бе заявил намеренията си без заобикалки и то пред някого, който доскоро бе оплетен в мрежите на отломъка. Този някой все още не беше напълно убеден, че да се откаже от Креншинибон е било добра идея, въпреки честите обяснения на убиеца. Беше ли неразгадаемото изражение на елфа знак, че отломъкът отново бе успял да проникне в съзнанието му и търси начин да се отърве от дразнещата намеса на Ентрери?

— Никога няма да намериш сили да го унищожиш — подхвърли наемникът и сега бе ред на палача да го изгледа объркано. — Дори и да откриеш начин (а аз се съмнявам, че такъв съществува!), дойде ли моментът да го сториш, няма да намериш сили да се отървеш от такъв могъщ предмет — лукаво обясни Джарлаксъл. — Познавам те, Артемис Ентрери, и знам, че никога няма да захвърлиш възможностите за слава и власт, които само Креншинибон може да ти предложи!

Ентрери го изгледа сурово.

— Ще го сторя без никакво колебание — ледено рече той. — Също както и ти би могъл, стига да не се бе поддал на внушенията му. Или мислиш, че не виждам какво представлява капанът, който Креншинибон залага на своите „собственици“, мимолетните завоевания, които постигат с негова помощ, докато все по-безразсъдните им действия не се обърнат срещу тях и не ги погубят. Разочароваш ме, Джарлаксъл. Мислех те за по-умен.

При тези думи изражението на наемника също стана студено, а в тъмните му очи припламна гняв. В продължение на един миг Ентрери повярва, че му предстои първата схватка за деня и че Джарлаксъл ще се нахвърли отгоре му. Елфът обаче затвори очи, полюлявайки се напред-назад, потънал в мисли.

— Не се поддавай! — улови се да шепне Ентрери и дори той, единакът, който цял живот бе разчитал единствено на себе си, се изненада от думите си.

— Ще бягаме ли, или ще се бием? — попита Джарлаксъл след малко. — Ако се подчиняват на заповед от Рай’ги и Кимуриел, много скоро ще го разберем — още когато се изправим срещу тях. Съотношението на силите — десет към един и дори двайсет срещу един — не ме плаши, когато става въпрос за орки и то на планински терен, където сами можем да си изберем бойното поле. Ако трябва да съм честен обаче, нямам особено желание да се срещам с двамата си доскорошни помощници, дори и ако сме двама на двама. С неговата смесица между магически и жречески умения, Рай’ги може да всее страх и в сърцето на Громф Баенре, а повечето от похватите на Кимуриел Облодра са не само непредсказуеми, но и много често — напълно непонятни. Дори след всички години, които е прекарал в служба при мен, все още не знам почти нищо за енигмата Кимуриел Облодра. Единственото, в което съм сигурен, е, че е забележително ефективен.

— Продължавай в този дух — промърмори Ентрери и се огледа за някое подходящо за битка място, без да пропусне да забележи, че междувременно орките са се приближили още повече. — Вече ми се иска да бях зарязал и теб, и Креншинибон.

Промяната в изражението на Джарлаксъл не убягна от вниманието му, едва забележимо доказателство, че и наемникът се пита защо ли Ентрери бе положил толкова усилия да открадне Креншинибон, а него да спаси. А ако целта му наистина бе да унищожи отломъка, защо просто не бе избягал, оставяйки Джарлаксъл да се оправя със заговора срещу него?

— Ще трябва да поговорим за това — отбеляза елфът.

— По-късно — отсече Ентрери и изтича надясно. — Чака ни работа, а приятелчетата ни долу явно доста бързат.

— Значи напред към опасността — тихо отбеляза Джарлаксъл, но скочи от седлото и последва убиеца.

Не след дълго двамата вече бяха открили и подготвили подходящо място в североизточната част на планинската верига, върху най-стръмния склон. Джарлаксъл се притесняваше да не би част от орките да дойдат по други пътеки, както бяха сторили те самите, лишавайки ги по този начин от предимството да се намират по-високо от противника, Ентрери обаче беше убеден, че ще променят курса си и ще изберат най-прекия път до отломъка, чийто глас ги привличаше. А този път щеше да ги принуди да се изкатерят по няколко стръмни била и да минат по няколко тесни и лесни за отбраняване пътеки.

И наистина, само няколко минути след като заеха позициите, които си бяха избрали, Ентрери и Джарлаксъл забелязаха орките покорно да се катерят по скалите под тях.

Както обикновено, Джарлаксъл бърбореше нещо, ала Ентрери беше насочил цялото си внимание към Креншинибон, опитвайки се да чуе зова му към орките.

Познаваше гласа му достатъчно добре, защото макар от самото начало да бе отхвърлил внушенията на магическия предмет и да му бе заявил, че нищо от онова, което предлага, не го интересува, Креншинибон изобщо не бе преставал с опитите да го изкуси.

Много скоро го чу, зов, който се носеше над планините и мамеше орките да дойдат и да го спасят.

— Престани! — нареди Ентрери безмълвно. — Тези създания не са достойни да бъдат роби нито на теб, нито на мен.

Ясно усети объркването на отломъка, мимолетна надежда, от която Ентрери разбра извън всяко съмнение, че Креншинибон наистина го иска за господар, последвана миг по-късно от… въпроси. Палачът се възползва от този миг, за да преплете собствените си мисли в призива на Креншинибон. Не използва думи, защото не говореше оркски, а се съмняваше орките да разбират който и да било от човешките езици, които той знаеше.

Вместо това им изпрати образи, в които орки служеха като роби на мрачен елф. Реши, че Джарлаксъл ще ги уплаши повече, отколкото той. Показа им как елфът поглъща един от орките, друг беше пребит и разкъсан на парчета с дивашка радост.

— Какво правиш, приятелю? — чу настойчивия въпрос на Джарлаксъл и по силата на гласа му разбра, че не го задава за първи път.

— Всявам малко смут в умовете на гнусните ни преследвачи — отвърна Ентрери. — Използвах зова на Креншинибон с надеждата да не успеят да различат едната лъжа от другата.

По лицето на наемника се изписа объркване, но палачът бе наясно с въпросите, които се криеха зад него, тъй като и той се измъчваше от същите съмнения. Да различат едната лъжа от другата. Но дали обещанията на Креншинибон наистина бяха просто лъжи? А и ако оставеше това объркване настрани, нямаше как да не разбира, че Джарлаксъл се съмнява (и то с основание) в истинските му подбуди. Нямаше как елфът да не се пита дали палачът нарочно не подбира думите си така, че да го накара да се съгласи с преценката му, че Креншинибон трябва да е именно у него, Артемис Ентрери.

— Не обръщай внимание на съмненията, които отломъкът се опитва да посее в мислите ти — нехайно рече Ентрери, разчитайки съвършено изражението на Джарлаксъл.

— Дори ако си прав, боя се, че играеш опасна игра с магически предмет, чиято същност дори не познаваш.

— Разбирам го прекрасно — увери го Ентрери. — А знам, че и той е наясно с истината за нашите отношения. Точно затова толкова отчаяно се опитва да се освободи от мен… и отново се мъчи да те привлече на своя страна.

Джарлаксъл го изгледа сурово и за миг Ентрери отново си помисли, че може да го нападне.

— Не ме разочаровай — простичко каза той.

Джарлаксъл примига, свали шапката си и потри изпотената си бръсната глава.

— Виж! — Ентрери изведнъж посочи склоновете под тях, където орките се бяха разделили на групички и се биеха помежду си.

Както можеше да се очаква, малцина от грозните същества се опитваха да помирят събратята си. И най-малката искра можеше да предизвика в редиците на орките ожесточен побой, който да струва живота на мнозина и да продължи, докато едната страна не бъде напълно унищожена. А със своите образи на роби, мрачни елфи и мъчения, Ентрери бе запалил много повече от незначителна искра.

— По всичко личи, че някои все пак са повярвали на мен, а не на Креншинибон — обясни палачът.

— А аз си мислех, че днес ще се позабавляваме — отбеляза Джарлаксъл. — Да се включим ли преди да са се избили един друг? На страната на губещите, разбира се.

— Която с наша помощ много бързо ще се превърне в печелившата страна — изтъкна Ентрери и никак не се учуди на последвалия отговор.

— Разбира се! — заяви наемникът. — И тогава честта ще ни задължи да се присъединим към новите губещи. Чака ни тежък следобед.

Ентрери се усмихна и пое към ръба на скалната тераса, търсейки най-прекия път към орките.

Едва когато се приближиха, Джарлаксъл и Ентрери разбраха, че са се заблудили — тук имаше поне петдесетина орки, които до един вилнееха необуздано и с опиянение се налагаха един другиго, използвайки сопи, клони, заострени пръчки и други подръчни оръжия.

Джарлаксъл докосна шапката си в безмълвен поздрав към Ентрери и като му даде знак да тръгне наляво, сам се обърна надясно и се сля със сенките толкова съвършено, че Ентрери трябваше да примигне няколко пъти, за да се убеди, че очите не са му изиграли някоя шега. Знаеше, че като всички мрачни елфи и Джарлаксъл владее до съвършенство умението да се промъква незабелязано, знаеше също така, че макар да не бе истински пиуафуи, плащът му имаше немалко магически качества. Въпреки това бе изумен, че някой бе в състояние да скрие огромната, украсена с перо шапка, толкова съвършено, без помощта на магия за пълна невидимост.

Ентрери тръсна глава и се втурна наляво, избирайки си с лекота път в сянката на хилави дървета, камъни и скални издатини. Приближи се до една групичка орки — четири от отвратителните същества, вкопчени в битка, трима срещу един. Много предпазливо, палачът се промъкна зад гърбовете на тримата с намерението да изравни силите с едно светкавично нападение. Сигурен бе, че не вдига никакъв шум и че се прокрадва напълно незабелязано. През последните близо трийсет години безброй пъти беше извършвал подобна атака, усъвършенствал я бе до краен предел, пък и това бяха просто орки, глупави, некадърни създания.

Каква бе изненадата му, когато две от тях изреваха, обърнаха се и се нахвърлиха отгоре му. Сякаш забравил какво е правил допреди миг, противникът им също се втурна към него… и беше посечен от третия орк.

Оказал се изведнъж в затруднено положение, Ентрери яростно замахна с меча си и отби ударите на двете импровизирани копия, при което счупи върха на едно от тях. Равновесието му се държеше на косъм и ако имаше насреща си по-умели противници, сигурно щеше да срещне смъртта, това обаче бяха просто орки. Оръжията им бяха лошо изработени, тактиката им — напълно предсказуема. Той беше спрял първото им нападение, единствения им истински шанс, ала въпреки това те се нахвърлиха отгоре му с удвоена ярост.

Нокътя на Шарон изсвистя и изпълни въздуха със стена от черна пепел. Орките минаха право през нея, ала Ентрери вече бе отскочил наляво и като пристъпи зад най-близкия орк, заби камата си в тялото му. Не я извади веднага, макар че сега, когато бе обърнал битката в своя полза, нищо не му пречеше да довърши и втория орк. Вместо това той задържа магическото острие в тялото на противника си, черпейки от жизнената му енергия, за да ускори заздравяването на получените наскоро рани.

Когато най-сетне остави грохналото тяло да се свлече на земята, другият орк вече замахваше ожесточено Ентрери спря връхлитащото копие с напречника на камата си и с лекота го отби нагоре, след което се приведе и пристъпи напред, замахвайки с Нокътя на Шарон.

Оркът инстинктивно вдигна ръка, за да се защити, ала мечът я посече, строши ребрата и прониза дробовете му, стигайки чак до сърцето.

За огромно учудване на палача, дори след като го бе видял да се разправя с лекота с двамата му събратя, третият орк пак се нахвърли върху него. Той небрежно подпря левия си крак в гърдите на безжизненото същество, нанизано на върха на меча му, и зачака подходящия момент. Когато той настъпи, убиецът завъртя мъртвото тяло и го изрита, запращайки го на пътя на връхлитащия му другар.

Оркът се спъна и прелетя покрай Ентрери с главата напред. Камата на палача се заби под брадичката и потъна в мозъка му. Ентрери бе принуден да се извие, тъй като тялото на орка продължи да пада, докато не се озова на земята с повдигната, все така нанизана на камата, глава.

След няколко предсмъртни конвулсии, оркът издъхна, а палачът издърпа камата си и се позабави само колкото да изтрие двете си оръжия в гърба му, преди да се втурне да търси друга плячка.

Този път обаче внимаваше повече — това, че не бе успял да се промъкне незабелязано зад тримата орки, доста го тревожеше. Смяташе, че знае какво се е случило (Креншинибон трябва да ги беше предупредил), но мисълта, че докато носи скверния предмет, не може да използва любимата си тактика на нападение и най-мощната си защита, никак не му се нравеше.

Докато се придвижваше по склона, гледаше да се възползва от сенките, които скалите предлагаха, ала не си даваше особен труд да остане незабелязан — отлично разбираше, че с Креншинибон на кръста може да се скрие точно толкова, колкото и ако седеше край напален огън в тъмна нощ. Заобиколи някакъв храсталак и се озова в подножието на гола, полегата скала. Ругаейки откритата местност, но без да забавя крачка, той продължи напред.

С крайчеца на окото си забеляза орка, който тичаше към него с копие в ръка.

Гнусното същество хвърли копието едва когато от целта го деляха само няколко крачки, ала дори така на Ентрери не му се наложи да го отбива, тъй като оръжието мина покрай него, без да го докосне. Въпреки това палачът се престори, че се опитва да се предпази, подтиквайки нападателя си към още по-стръвна атака.

Оркът връхлетя върху привидно уязвимия мъж с намерението да го сграбчи през кръста и да го събори.

Ентрери направи две бързи крачки встрани и когато оркът прелетя покрай него, той заби Нокътя на Шарон в гръбнака му. Създанието се сгромоляса по очи на земята, като размахваше ръце, но докато горната половина на тялото му се гърчеше агонизиращо, долната обаче бе напълно парализирана.

Без да си направи труда да го довърши, Ентрери продължи напред. Този път вече имаше и цел — беше чул непогрешим звук. Смеха на елф, който явно истински се забавляваше.

Откри Джарлаксъл, покачен върху голям камък, насред най-голямото и най-разлютено множество орки, да окуражава едните с думи, които палачът не разбираше, като в същото време запращаше кама след кама в редиците на другите.

Ентрери се спотаи в сянката на едно дърво и се загледа.

Както и очакваше, не след дълго Джарлаксъл се обърна срещу онези, които беше подкрепял допреди малко, и започна да помага на противниците им.

Редиците на орките бързо оредяваха, докато накрая дори и глупавите създания разбраха какво става и до един се обърнаха срещу елфа.

Джарлаксъл се разсмя още по-силно, когато дузина копия полетяха към него… само за да пропуснат до едно целта си, както заради магията на плаща му, така и заради лошия мерник на орките. В отговор наемникът запрати срещу тях нов дъжд от ками, като не спираше да се върти на всички посоки, безпогрешно избирайки и улучвайки най-близкия от орките.

Ентрери изскочи от сенките като яростен вихър — с камата си посичаше противник след противник, докато с Нокътя на Шарон разстилаше пелени от пепел, придавайки на бойното поле вида, който му трябваше. Не след дълго насреща му имаше един-единствен орк, когото той съсече само с няколко удара.

Малко след това двамата с Джарлаксъл вече се катереха нагоре по склона. Наемникът недоволстваше, че у толкова много орки са намерили едва шепа сребърни монети, Ентрери обаче не го слушаше. Много повече го тревожеше това, че Креншинибон изобщо ги бе изпратил на пътя им, безпокоеше го, че в опитите си да се отскубне от него, кристалният отломък бе отправил зов за помощ. Вярно, този път го бяха чули само някакви си орки, ала откъде да знае кого ще достигне призивът на Креншинибон следващия път.

— Гласът на отломъка е силен — призна той на Джарлаксъл.

— Съществува от столетия — отвърна елфът. — Несъмнено знае как да се грижи за себе си.

— Е, няма да съществува още дълго — мрачно отсече палачът.

— И защо? — невинно попита Джарлаксъл.

Тонът, много повече от самия въпрос, накара Ентрери да се закове на място и учудено да изгледа спътника си.

— Колко пъти ще обсъждаме едно и също нещо? — попита той.

— Знам защо смяташ, че никой от нас не бива да го използва, но защо се налага да го унищожим? — Джарлаксъл замълча, огледа се наоколо и даде знак на Ентрери да го последва до ръба на сравнително дълбока пропаст. — Защо просто не се отървеш от него? Хвърли го от тази скала и нека с него да става каквото ще.

Ентрери се загледа в дъното на долината и замалко не последва съвета на наемника… после обаче в съзнанието му отекна една неоспорима истина:

— Защото много скоро ще открие начин да се озове в ръцете на враговете ни — обясни той. — Креншинибон, виждаше голям потенциал в Рай’ги.

Джарлаксъл кимна.

— Звучи логично. Рай’ги винаги е бил прекалено амбициозен. Но защо това изобщо те интересува? Нека се сдобие с Креншинибон, нека дори покори цял Калимпорт, ако отломъкът може да му го даде. Какво значение има това за Артемис Ентрери, който си тръгна оттам и надали ще се върне скоро? Рай’ги най-вероятно ще бъде прекалено погълнат от възможностите за несметни богатства, които ще се разкрият пред него, за да си губи времето с нас. Нищо чудно отървем ли се от Креншинибон, да се отървем и от заплахата от преследвачи, която е надвиснала над нас сега.

Ентрери се замисли над думите му, ала един извод непрекъснато се налагаше от само себе си:

— Креншинибон знае, че възнамерявам да го унищожа — отвърна той. — Знае, че го ненавиждам и че ще намеря начин да го погубя. Рай’ги пък знае заплахата, която представлява за него Джарлаксъл. Докато си жив, позицията му начело на Бреган Д’аерте си остава несигурна. Какво ще стане, ако един ден Джарлаксъл се появи в Мензоберанзан и потърси помощта на старите си другари, за да се разправи с глупците, дръзнали да му откраднат престола?

Джарлаксъл не отговори, ала по пламъчетата в очите му Ентрери разбра, че подобна възможност му се струва доста привлекателна.

— Рай’ги те иска мъртъв — заяви палачът направо. — Трябваш му мъртъв, а с Креншинибон на разположение никак няма да му е трудно да го постигне.

Пламъчетата в очите на наемника не угаснаха, но той само сви рамене:

— Води тогава.

Ентрери направи точно това и след като намериха конете си, двамата отново поеха на североизток, към Снежните планини и „Възвисяване на вярата“. Палачът бе доволен от себе си и от начина, по който бе успял да убеди Джарлаксъл, че Креншинибон трябва да бъде премахнат.

Ала всичко това, разбира се, бяха празни приказки, оправдание за онова, което наистина чувстваше. Да, твърдо бе решен да унищожи кристалния отломък, ала не защото се боеше, че ще ги преследват и ще им отмъстят. Искаше Креншинибон да бъде унищожен, защото самото му съществуване го отвращаваше до дъното на душата му. С опитите си да му внуши какво да прави, отломъкът го бе обидил дълбоко. Палачът не вярваше, че без Креншинибон светът ще стане по-добър, нито пък това изобщо го вълнуваше, знаеше обаче, че собственият му живот в този свят ще бъде много по-приятен, ако знае, че в него има един скверен магически предмет по-малко.

Разбира се, докато подобни мисли изпълваха съзнанието на Ентрери, Креншинибон също ги чуваше, ала единственото, което можеше да стори, бе да кипи от ярост и да се надява да намери някой с по-слаба воля и по-желязна ръка, който да убие Артемис Ентрери, а него да освободи.