Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (21)

Двадесета глава
Между благоразумието и копнежа

Горд Абрикс ахна и отскочи назад, когато огненото кълбо изсвистя покрай него, профуча през портала и влетя в пивницата. В мига, в който това стана, Кимуриел тутакси затвори междупространствената врата, ала Горд Абрикс неведнъж бе виждал огнени кълба и не му бе трудно да си представи опустошението в пивницата. Току-що бе изгубил близо двайсетима от верните си войници.

Успя някак да се изправи на крака и се обърна към тримата мрачни елфи, без да знае нито какво да мисли, нито какво да стори, както обикновено в тяхно присъствие.

— Ти и хората ти се представихте отлично — отбеляза Рай’ги.

— Вие ги убихте — осмели се да каже Горд Абрикс, като много внимаваше гласът му да не прозвучи обвинително.

— Необходима жертва — увери го Рай’ги. — Не вярваше, че могат да победят Артемис Ентрери и Джарлаксъл, нали?

— Защо ги изпратихте тогава? — попита ядосаният Горд Абрикс, ала още преди да довърши, разбра какво всъщност се бе случило.

Целта на неговия отряд от самото начало бе именно тази — да отвлекат вниманието на Джарлаксъл и Ентрери, за да могат Рай’ги и Кимуриел да извършат онова, което бяха замислили.

В този миг Кимуриел отново отвори междупространствения портал и пред очите им се разкри разрушената пивница. Зла усмивка изкриви устните на псиониста при вида на овъглените, неподвижни тела по пода, а Горд Абрикс неволно потръпна при мисълта, че самият той се бе спасил на косъм.

Берг’иньон прекрачи портала, за да провери помещението, от което не бе останало много. Върна се само след няколко секунди.

— Един-двама от плъхочовеците още мърдат — съобщи той на двамата си другари.

— А нашите приятели? — попита Рай’ги.

Берг’иньон сви рамене:

— Не видях нито Джарлаксъл, нито Ентрери. Може би са затиснати под някоя стена или пък са овъглени така, че да не могат да бъдат разпознати.

Рай’ги помисли за миг и му даде знак да се върне обратно в хана с Горд Абрикс и да поогледа по-внимателно.

— А моите войници? — попита плъхочовекът.

— Пренеси ги тук, ако все още могат да бъдат спасени — отвърна Рай’ги. — Лейди Лолт ще ми даде силата да ги изцеля… стига да поискам.

Горд Абрикс вече се беше отправил към портала, но поспря за малко и хвърли любопитен поглед към опасния загадъчен елф, чудейки се как да разбира думите му.

— Вярваш ли, че са там? — попита Кимуриел на своя език, за да не го разбере Горд Абрикс.

Вместо Рай’ги му отговори Берг’иньон от другата страна на портала:

— Не са — уверено заяви той, макар да бе очевидно, че все още не бе претърсил развалините. — Ще ни трябва повече от шепа плъхочовеци и най-обикновена магия, за да ги заловим.

Очите на Рай’ги се присвиха при тази обида към заклинанието му, макар че в действителност не можеше да не се съгласи с преценката на Берг’иньон. Надявал се бе да залови плячката си бързо и чисто, ала дълбоко в себе си знаеше, че няма да стане така и че Джарлаксъл ще се окаже костелив орех.

— Побързайте! — нареди Кимуриел на Берг’иньон и Горд Абрикс, които се разтичаха напред-назад, разбутвайки отломките и изпепелените тела.

— Не са там — заяви Рай’ги миг по-късно.

— И ти ли мислиш като Берг’иньон? — попита Кимуриел.

— Чувам гласа на Креншинибон — сърдито обясни магьосникът, тъй като наистина бе доловил зова на отломъка, пленен от упорития Ентрери. — И не идва от пивницата.

— Откъде тогава?

Рай’ги подразнено сви рамене. Откъде наистина?

Ясно чуваше зова на Креншинибон, ала това бе всичко — далечен, настойчив зов, идващ незнайно откъде.

— Доведи „помощниците“ ни — рече той и Кимуриел също прекрачи през портала.

Върна се почти веднага заедно с Берг’иньон, Горд Абрикс и двама ужасно обгорени, но живи плъхочовеци.

— Помогни им! — примоли се Горд Абрикс и довлече телата им пред Рай’ги. — Това е Поуийно, близък съветник и приятел.

Рай’ги затвори очи и поде заклинателен напев, миг по-късно ги отвори и протегна ръка над гърчещото се тяло на Поуийно. Завърши магията си, като раздвижи пръсти и изрече още едно заклинание. Ярки искри изскочиха от върховете на пръстите му и разтърсиха тялото на злощастния плъхочовек, който запищя и се загърчи от болка, когато от ужасните рани по тялото му започна да се процежда внезапно закипяла кръв.

Всичко свърши за няколко секунди и Поуийно се отпусна на пода, мъртъв.

— Какво… какво направи? — ахна Горд Абрикс, ала Рай’ги, който вече бе подхванал ново заклинание, не му обърна внимание.

Когато не получи отговор, Горд Абрикс се нахвърли отгоре му… или поне се опита, но установи, че краката му сякаш бяха залепнали за пода. Огледа се и по самодоволното изражение на Кимуриел разбра, че именно той го държи прикован за земята.

— Ти се провали — обясни Рай’ги, след като отвори очи и протегна ръка над другото тяло в краката си.

— Току-що каза, че сме се представили отлично! — възнегодува Горд Абрикс.

— Това бе преди да разбера, че Джарлаксъл и Артемис Ентрери са успели да избягат.

След тези думи Рай’ги довърши магията си, поразявайки с мощна светкавица проснатото в краката си тяло. Раненият плъхочовек се сгърчи и след броени секунди издъхна.

Горд Абрикс изрева и извади меча си, ала Берг’иньон беше по-бърз и изби оръжието от ръката му. Едва забележимо кимване на Рай’ги и прекрасното елфическо острие преряза гърлото на плъхочовека.

Все така сякаш споен с пода, Горд Абрикс се свлече на земята, без да откъсва умолителен поглед от Рай’ги.

— Не търпя провали — ледено заяви магьосникът.

 

 

— Крал Елберет вече предупреди съгледвачите ни — увери Шайли двете джуджета, когато Айвън и Пикел пристигнаха в Шилмистката гора, на запад от Снежните планини.

Кадърли ги бе изпратил при елфическите си приятели, тъй като знаеше, че всеки, който се приближи, неизбежно ще бъде забелязан от многобройните съгледвачи на крал Елберет.

Пикел издаде странен звук, който според брат му бе по-скоро израз на безпокойство, отколкото на надежда въпреки че Шайли току-що им бе казала точно това, което се надяваха да чуят.

Но дали наистина беше така?

Айвън спря изпитателен поглед върху лицето на елфическата девойка. С виолетовите си очи и гъста златиста коса, която се спускаше под раменете й, Шайли бе красива дори според представите на джуджетата, които обикновено предпочитаха по-ниски, по-набити и по-брадати жени. Ала в държанието на Шайли и в тона на мелодичния й глас имаше още нещо.

— Не трябва да ги убивате, нали разбра? — заяви Айвън направо, ала Шайли си остана все така напрегната.

— Сами казахте, че са много опасни — напомни тя. — Убиец и мрачен елф.

Айвън не пропусна да забележи неприязнените нотки в гласа й при споменаването на мрачния елф, сякаш расата му я обиждаше повече и от професията на спътника му.

— Кадърли трябва да говори с тях — изръмжа джуджето.

— Нима не може да разговаря с мъртвите?

— Ооо! — възкликна Пикел неочаквано и потъна в близкия храсталак само за да се появи отново миг по-късно, скрил едната си ръка зад гърба.

Широко усмихнат, той застана пред Шайли и й протегна цветето, което държеше зад гърба си:

— Дризит!

На Шайли й бе трудно да остане все така сурова пред толкова прочувствена „атака“. Тя се усмихна, пое цветето от Пикел и го поднесе към лицето си, за да вдъхне нежния му аромат.

— Често сред бурените израства най-прекрасното цвете — разбра тя какво иска да й каже джуджето. — Така, както в някой джуджешки клан може да се роди друид, ала това не означава, че има и други.

— Има надежда — бе единственият отговор на Пикел.

Шайли се засмя безпомощно.

— Трябва много да внимаваш — предупреди я Айвън. — Кадърли казва, че ако сърцето ти не е кристалночисто, отломъкът ще го впримчи в мрежите си и ще го използва за собствените си нужди. Голяма надежда ти възлага, така да знаеш.

Искрената усмивка на Шайли бе цялото успокоение, от което джуджето се нуждаеше.

— Брат Шантиклер вече е измислил как да занимава децата — рече Даника на Кадърли. — Така ще можем да потеглим веднага щом отломъкът се появи.

Изражението на Кадърли показваше, че той съвсем не мисли така.

— Нали не смяташе, че ще те оставя да отидеш в бърлогата на огромен дракон, без да съм до теб, за да ти помагам? — Даника беше искрено наранена.

Кадърли въздъхна дълбоко.

— И преди сме се срещали с червен дракон — напомни му Даника. — И всичко щеше да мине чудесно, ако не бяхме решили да го вземем с нас.

— Този път ще бъде по-трудно — изтъкна Кадърли. — Голяма част от силата ми ще отива само в това да контролирам отломъка, като в същото време ще трябва да се оправям и с дракона. А изобщо няма да се изненадам ако Креншинибон се опита да привлече звяра на своя страна. Какъв по-добър господар за оръдие на хаоса и разрухата от един червен дракон?

— Колко силна е магията ти? — попита Даника.

— Боя се, че не чак толкова.

— Още една причина аз, Айвън и Пикел да дойдем, с теб.

— Вярваш ли, че който и да било от нас има някакви шансове срещу дракона без помощта на Денеир? — попита Кадърли направо.

— Ако Денеир не е с теб, ще ти трябваме, за да те измъкнем от там, колкото се може по-бързо — усмихна се Даника. — Нали за това са приятелите?

Кадърли понечи да каже още нещо, ала откри, че няма доводи, с които би могъл да надвие решимостта и хладното спокойствие, изписани по красивото лице на Даника. Разбира се, че щеше да поиска да дойде с него и разбира се, че той нямаше да успее да я спре, освен ако не тръгнеше тайно и не използваше могъща магия. Естествено Айвън и Пикел също щяха да пътуват с него, макар че неволно потръпна, като си представи как друидът Пикел се изправя срещу червения дракон. Не искаха да притесняват огромното същество повече, отколкото бе необходимо, за да „заемат“ огнения му дъх за малко, ала нищо чудно Пикел, който бе всецяло посветен на природата, да откажеше да си тръгне ей така, оставяйки живо това може би най-голямо извращение на всички естествени закони.

Даника улови брадичката му в шепата си и повдигна лицето му, така че да го гледа право в очите.

— Ще успеем — рече тя и докосна устните му със своите. — Справяли сме се и с по-големи опасности, любов моя.

Кадърли не можеше да й откаже, не можеше и не биваше да й попречи да дойде с него на това опасно пътуване, когато решителността й бе така голяма, а желанието й — така искрено. Той я привлече към себе си и отвърна на целувката й.

— Прекалено сме заети другаде — опита се да обясни Шарлота.

 

 

Рай’ги и Кимуриел никак не се бяха зарадвали, когато научиха, че по някакъв начин в Далабад бяха проникнали шпиони на няколко от големите мемнонски военачалници.

Двамата елфи се спогледаха разтревожено. Вярно, Шарлота твърдеше, че шпионите са били заловени и избити до един, но ако грешеше? Ами ако някой от тях — бе успял да се измъкне и да съобщи на военачалниците в Мемнон истината за преврата в оазиса? Не беше ли възможно други съгледвачи също да са разбрали кой в действителност стои зад превземането на дом Басадони?

— Много скоро може да се наложи да пожънем плодовете на всички опасности, заложени от Джарлаксъл — рече Кимуриел на езика на Мрачните.

Шарлота разбра всяка дума, ала тънкостите на елфическата поговорка й убягнаха. Изразът често се използваше, когато ставаше въпрос за разплата с някой елфически род, посегнал срещу друг дом. Думите на Кимуриел бяха недвусмислено предупреждение, напомняне, че забъркването на Джарлаксъл с Креншинибон най-вероятно ги бе оставил твърде уязвими, каквито и стъпки да предприемеха сега.

Рай’ги кимна и поглади брадичката си, прошепвайки нещо, което другите двама не можаха да чуят. Неочаквано той пристъпи напред и застана пред Шарлота вдигнал ръце пред себе си. Още една дума и от пръстите му изригна пламък и обгърна главата на слисаната жена. Шарлота изпищя и се защура напред-назад, замахвайки към главата си, после се хвърли на пода и се затъркаля.

— Погрижи се всички останали, които знаят твърде много, да свършат по същия начин — ледено рече Рай’ги когато Шарлота най-сетне издъхна в краката му.

Кимуриел кимна мрачно, макар в ъгълчетата на устните му да играеше усмивка.

— Ще отворя портала към Мензоберанзан — обясни магьосникът. — Това място не ми харесва, а и двамата вече знаем, че печалбите, които можем да направим, не си заслужават риска за Бреган Д’аерте. Дори не съжалявам, че Джарлаксъл така глупашки загърби всякакъв здрав разум.

— Радвам се, че го стори — съгласи се Кимуриел. — Така вече можем да се върнем обратно в пещерите, където ни е мястото.

И с един последен поглед към Шарлота, чиято овъглена глава все още тлееше, той се усмихна и като кимна на своя приятел и съмишленик, излезе, нетърпелив да започне подготовката за изтеглянето им.

Рай’ги също излезе, макар и през друга врата, която водеше към стълбището, спускащо се в подземието на дом Басадони. Там стаите бяха по-сигурни и той можеше да се отпусне и да помисли на спокойствие. Думите му към Кимуриел бяха напълно искрени.

Логични думи. Единственият път, който им оставаше в свят, станал постепенно прекалено опасен.

И все пак… И все пак не можеше да пропъди зова, който отекваше в съзнанието му, настойчив глас, който молеше за помощ, а в замяна обещаваше могъщество, каквото той не бе и сънувал.

Рай’ги се разположи в удобно кресло в личните си покои, повтаряйки си, че завръщането в Мензоберанзан е правилният ход за Бреган Д’аерте, че рискът, на който щяха да се изложат, ако се задържат на Повърхността пък било то и за да преследват могъщи магически предмети, твърде много надвишава възможните печалби.

Не след дълго Рай’ги потъна в дълбок унес, най-близкото подобие до истински сън, на което бе способен един мрачен елф.

И в този „сън“ гласът на Креншинибон отново го откри — зов за избавление и обещания за съкровища и власт.

Призивът на отломъка ставаше все по-силен и по-силен, обещанията му — все по-примамливи. Ала този път те не рисуваха образа на величествени кристални кули в калимшанската пустиня. Не, сега Рай’ги виждаше кула от най-чист опал, издигаща се насред Мензоберанзан, катраненочерна и пулсираща от топлина и енергия.

Доводите на разума се оказаха прекалено слаби пред тази картина, пред образа на всички матрони майки, сред тях и омразната Триел Баенре, наредили се пред кулата, за да му се поклонят.

Рай’ги рязко отвори очи. Наложи си да събере мислите си и скочи от креслото, за да намери Кимуриел и да му каже да промени разпорежданията си. Да, порталът към Мензоберанзан щеше да бъде отворен и да, голяма част от войниците на Бреган Д’аерте щяха да се завърнат у дома.

Ала работата на Рай’ги и Кимуриел на Повърхността все още не бе свършена. Те двамата, заедно с един неголям отряд, щяха да останат, докато Креншинибон не се сдобиеше с достоен господар, който да му даде могъществото, което заслужаваше и с което в замяна отломъкът щеше да дари новия си господар.

В една мрачна стая далеч под Далабадския оазис Ихараскрик мислено се поздрави, задето бе променил призива на Креншинибон, така че още по-силно да изкуши Рай’ги. Кимуриел вече му бе съобщил за промяната в плановете на Бреган Д’аерте, ала макар външно илитидът да я бе приел, в действителност не искаше да остави отломъка да си отиде току-така, без преди това той да се опита да научи повече за него. С огромна концентрация и целия умствен контрол, на който бе способен, Ихараскрик бе успял да долови далечната мелодия на тихия, настойчив зов, макар че все още не можеше да открие неговия източник.

Да, Бреган Д’аерте щяха да му трябват още малко, макар да бе наясно, че щом мрачните елфи изпълнят предназначението си, между него и Рай’ги най-вероятно ще се стигне до двубой.

Така да бъде, каза си Ихараскрик. Кимуриел Облодра, псионистът, който разбираше истината за недостатъците на Креншинибон, несъмнено щеше да застане на страната на илитида.