Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (10)

Девета глава
Контрол и сътрудничество

Тази вечер в „Медната миза“ имаше доста посетители, най-вече полуръстове. Насядали край масите, те хвърляха зарове или играеха други хазартни игри и тихичко обсъждаха наскорошните бурни събития. Гледаха да не повишават глас, защото сред малцината човеци в пивницата имаше двамина, които бяха взели дейно участие в случилото се. Шарлота Веспърс ясно усещаше многобройните погледи върху себе си, а на всичкото отгоре знаеше, че голяма част от полуръстовете, които не я изпускаха от очи, тайно донасят информация на спътника й тази вечер. Едва не бе отхвърлила поканата на Ентрери да се срещне с него тук, в дома на Дуавел Тигъруилис, но бе принудена да признае, че мястото наистина е удобно.

Любопитните очи на Рай’ги и Кимуриел не можеха да проникнат в „Медната миза“, а това, изрично бе подчертал Ентрери, беше задължително условие за каквато и да е среща помежду им.

— Не мога да повярвам, че се разхождаш из Калимпорт с този меч на кръста си — тихо отбеляза Шарлота.

— Наистина се забелязва отдалеч — съгласи се Ентрери, без помен от тревога в гласа.

— Известно е надлъж и шир — напомни му Шарлота. — Всички, които са чували за Далабад и Кохрин Соулз, знаят, че той за нищо на света няма да се раздели с оръжието си доброволно, а ето че ти го носиш съвсем открито. Не навежда ли това на мисълта, че между дом Басадони и случилото се в Далабад има връзка.

— Какво искаш да кажеш? — попита палачът и тайничко се наслади на гневното изражение, разляло се по лицето й.

— Кохрин е мъртъв, а Артемис Ентрери носи меча му — сухо отвърна Шарлота.

— Соулз е мъртъв, значи повече няма нужда от меча — нехайно подхвърли убиецът. — Говори се, че е станал жертва на преврат, оглавен от собствената му дъщеря, която пък нямала никакво желание да се превърне в пленница на Нокътя на Шарон.

— И ето как той се озовава в ръцете на Артемис Ентрери? — невярващо попита Шарлота.

— Носят се слухове, че именно отказът на Соулз да го продаде (при това за огромно количество злато) е станал причина за последвалия преврат — продължи Ентрери и се облегна удобно в стола си. — Когато Ахдания научила, че не е приел направеното му предложение…

— Невъзможно! — поклати глава Шарлота. — Наистина ли очакваш, че някой ще се хване на подобна история?

По устните на Ентрери плъзна суха усмивка.

— Ша’лази Озул е смятан за достоверен източник — отбеляза той. — А само няколко дни преди преврата в Далабад някой е потърсил услугите му, за да купи Нокътя на Шарон.

Шарлота се облегна назад, опитвайки се да осмисли чутото. Из калимпортските улици наистина се говореше, че старият Соулз е станал жертва на преврат — властта, която Джарлаксъл упражняваше върху оцелелите далабадски войници с помощта на кристалния отломък, допълнително затвърждаваше тези слухове. Докато влиянието на Креншинибон си оставаше все така силно, нямаше никакви доказателства за това какво наистина се бе разиграло в Далабад. А ако Ентрери казваше истината (в което Шарлота нямаше никакво основание да се съмнява), отказът на Соулз да продаде меча си действително будеше повече подозрения за вътрешен преврат, отколкото за кражба или нападение от друга гилдия.

Шарлота спря изпитателен поглед върху Ентрери, а по лицето й се четяха едновременно гняв и възхищение. Убиецът се бе погрижил и за най-дребната подробност, преди да се сдобие с така жадувания магически предмет. Шарлота познаваше отношенията на Ентрери с опасните Рай’ги и Кимуриел достатъчно добре, за да е сигурна, че ги е тласнал към нападение над Далабад именно за да сложи ръка върху Нокътя на Шарон.

— Плетеш сложни мрежи — отбеляза Шарлота.

— Твърде дълго съм живял сред Мрачните — небрежно отвърна Ентрери.

— И все пак си на ръба на катастрофата. Доста гилдии подозират, че падението на Далабад има нещо общо с дом Басадони, а ето че ти най-демонстративно се разхождаш из града с Нокътя на Шарон на кръста. Слуховете, които спомена, звучат достатъчно достоверно, но ти не правиш нищо, за да ни разграничиш от убийството на Кохрин Соулз.

— Какво мислят Да’Даклан паша и Ронинг? — престорено разтревожено попита Ентрери.

— Да’Даклан е твърде предпазлив, за да предприеме открити действия — отвърна Шарлота и палачът потисна усмивката си — очевидно беше налапала въдицата. — Но цялата ситуация и изводите, които се налагат от само себе си след случилото се в Далабад, никак не му се нравят.

— Така и ще продължи да бъде, освен ако Джарлаксъл не прекали с издигането на своите кристални кули — отбеляза Ентрери с все същия драматично сериозен тон.

Целта му не бе да съобщава на Шарлота нещо, което тя не знаеше, а да прецени реакцията й. И наистина при неговите думи устните на младата жена леко потрепериха. Раздразнение? Страх? Отвращение? Ентрери бе наясно, че Рай’ги и Кимуриел не одобряват действията на Джарлаксъл и че според тях влиянието на Креншинибон може да им докара сериозни неприятности. Очевидно бе, че му бяха заръчали да убие Морик, за да отслабят позициите на Бреган Д’аерте на Повърхността, но защо тогава Шарлота бе още жива? Възможно ли бе да се е съюзила с двамата мрачни елфи в опита им да се домогнат до предводителството на Бреган Д’аерте?

— Станалото — станало, вече нищо не може да се направи — подхвърли убиецът. — Наистина копнеех да притежавам Нокътя на Шарон (кой воин не го иска!), но докато Озул подшушва наляво и надясно историята за отказа на Соулз да продаде меча си срещу огромно количество злато, а Ахдания Соулз не крие недоволството си от действията на баща си по отношение на скъпоценния меч, всичко се развива в полза на Бреган Д’аерте и плановете ни тук. Джарлаксъл се нуждаеше от сигурно място, където да издигне кристалната кула и ето че го получи и сега Бреган Д’аерте разполага с пост извън стените на града, откъдето можем да следим за заплахи извън непосредствения ни обсег на действие. Всички печелят.

— А Артемис Ентрери получава Нокътя на Шарон — подметна Шарлота.

— Всички печелят — повтори убиецът.

— Докато не отидем прекалено далеч и целият свят не се съюзи срещу нас.

— Джарлаксъл живее на ръба на тази пропаст от векове, ала още не е паднал в нея — отвърна Ентрери.

Шарлота се накани да каже нещо, но се отказа в последния момент. Ентрери обаче бе сигурен какви думи бе преглътнала току-що, знаеше го от разговора им, от нарастващата й възбуда, която едва не я бе накарала да захвърли всяка предпазливост и да му напомни, че през всички тези векове Джарлаксъл никога не бе притежавал Креншинибон или, с други думи, Креншинибон никога не го бе обсебвал.

— Не казвай нищо за тревогите ни пред Рай’ги и Кимуриел — предупреди я убиецът. — Вече са достатъчно уплашени, а страхът кара всички, дори Мрачните, да допускат грешки. Двамата с теб ще наблюдаваме отстрани и може би ще успеем да намерим изход, ако се стигне до вътрешна война.

Шарлота кимна и съвсем правилно прецени, че това е знак да си върви. Тя се изправи, кимна още веднъж и излезе от стаята.

Ентрери нито за миг не повярва на безмълвното й обещание. Тъкмо напротив, напълно бе убеден, че от „Медната миза“ Шарлота ще отиде право при Рай’ги и Кимуриел и ще се опита да представи разговора им в благоприятна за себе си светлина. Точно както той целеше. Палачът току-що бе принудил Шарлота да изиграе картите си и да разкрие чия страна бе взела в тази разпростираща се все по-надалеч мрежа от интриги и заговорничество. Сигурен бе, че тя изобщо не бе повярвала на твърдението му как можело да има изход за тях двамата — познаваше го прекалено добре, за да си помисли дори за миг, че тръгне ли да бяга от Бреган Д’аерте, Ентрери ще я вземе със себе си. Палачът щеше да забие камата си в гърба й със същата лекота, с която бе убил всички свои предишни „съдружници“, като се започне от Талан Белмер и се стигне до Раситър. Шарлота го знаеше прекрасно, а Ентрери знаеше, че тя го знае.

Въпреки това палачът неволно се запита дали Шарлота, Рай’ги и Кимуриел все пак не са прави, като смятат, че Креншинибон оказва твърде неблагоприятно влияние върху Джарлаксъл и е на път да обрече дейността им на Повърхността на провал. Разбира се, това не тревожеше особено Ентрери, който не смяташе, че завръщането на Мрачните в Мензоберанзан би било нещо лошо. Важни за него бяха отношенията му с най-влиятелните членове на Бреган Д’аерте. Рай’ги и Кимуриел бяха прословути с неприязънта си към всички други раси и го ненавиждаха така, както ненавиждаха всеки, който не бе мрачен елф, дори повече, защото способностите на палача и умението му да оцелява бяха истинска заплаха за тях. Ентрери лесно можеше да се досети какво го очакваше, остане ли без защитата на Джарлаксъл. Вярно, това, че наскоро се бе сдобил с Нокътя на Шарон, проклятие за всички магьосници, му вдъхваше допълнителна увереност, но дори с него изгледите му да надделее в битка с врагове като Рай’ги и Кимуриел си оставаха все така нищожни. А ако двамата елфи застанеха начело на Бреган Д’аерте, начело на повече от стотина Мрачни воини…

Подобна перспектива изобщо не се нравеше на Ентрери.

Място за съмнение нямаше — паднеше ли Джарлаксъл, с Артемис Ентрери щеше да бъде свършено.

 

 

Кимуриел прекосяваше тунелите под Далабад, без да може да потисне напълно притеснението си. Все пак ставаше въпрос за хасзакин, илитид — непредсказуем и смъртоносен. Въпреки това бе дошъл, и то сам, заблуждавайки Рай’ги, че е в състояние да се справи.

Имаше неща, които само един псионист бе в състояние да разбере и оцени по достойнство.

След един от поредните завои на лъкатушещите коридори, най-сетне се натъкна на страховитото създание, разположило се удобно в дъното на неголяма ниша. Макар очите му да бяха затворени, Ихараскрик не спеше, сигурен бе Кимуриел, тъй като ясно усещаше мисловната енергия, струяща от илитида.

— Изглежда сторих добре, като застанах на страната на Бреган Д’аерте — отбеляза телепатично Ихараскрик. — Не че някога съм се съмнявал.

— Мрачните елфи са по-силни от хората — съгласи се Кимуриел, използвайки телепатичната връзка на илитида, за да му предаде мислите си.

— По-силни от тези хора — поправи го Ихараскрик.

Кимуриел се поклони, очевидно с намерението да смени темата, ала Ихараскрик имаше да каже още нещо.

— По-силни от Кохрин Соулз — продължи илитидът. — Осакатен бе той, напълно обсебен от един магически предмет.

При тези думи Кимуриел най-сетне се досети каква ще да бе връзката между Ихараскрик и жалката далабадска шайка. Защо иначе могъщо създание като него би си губило времето с толкова нисши същества?

— Изпратили са те тук, за да изучиш меча и ръкавицата — заяви елфът телепатично.

— Искаме да разберем онова, което понякога е в състояние да отбие атаките ни — с готовност призна Ихараскрик. — Ала нито мечът, нито ръкавицата имат неограничени възможности. Далеч не са така всемогъщи, както Соулз си мислеше, в противен случай никога нямаше да ги надвиете.

— Досетихме се — съгласи се Кимуриел.

— Така и така нямаше да остана още дълго при Кохрин Соулз — забележката на Ихараскрик, чиято раса се славеше със своята педантичност, можеше да означава единствено, че според него вече е научил и най-дребната подробност за меча и ръкавицата.

— Човекът, Артемис Ентрери, си ги присвои — обясни Кимуриел.

— Разбира се, такова бе намерението му от самото начало. Страхува се от вас и то с основание. Силна е волята ти, Кимуриел Облодра — продължи Ихараскрик и елфът отново се поклони. — Не подценявай Нокътя на Шарон, още по-малко пък ръкавицата, която човекът носи непрекъснато. С тяхна помощ може да използва собствените ти сили срещу теб, ако не внимаваш достатъчно.

Кимуриел телепатично го увери, че ще държи под око Артемис Ентрери и опасната му нова придобивка.

— Значи ли това, че задачата ти да наблюдаваш меча и ръкавицата е изпълнена? — попита той след това.

— Може би — отвърна илитидът.

— А може би в Бреган Д’аерте ще се намери местенце за някого с твоите умения — подхвърли Кимуриел.

Не смяташе, че ще му е особено трудно да убеди Джарлаксъл — в Подземния мрак събратята му често се съюзяваха с илитиди.

Ихараскрик не отговори веднага, издайнически знак, който не убягна от вниманието на наблюдателния Кимуриел.

— Да не би да си получил по-примамливо предложение? — попита той на глас.

— По-добре би било, ако се държа настрани от събитията и само Кимуриел Облодра знае за присъствието ми.

Отговорът на илитида отпървом обърка елфа и го накара да се зачуди дали пък Ихараскрик не се бои, че останалите от Бреган Д’аерте ще застанат на страната на Ентрери и Нокътя на Шарон, ако се стигне до сблъсък между палача и илитида. Преди обаче да успее да го увери, че подобни притеснения са безпочвени, усети как в съзнанието му се появява образът на висока кристална кула, искряща под слънчевите лъчи, огрели Далабадския оазис.

— Кулите? — попита Кимуриел на глас. — Те са просто физическото въплъщение на Креншинибон.

— Креншинибон — телепатично предадена, думата отекна настойчиво в мислите на Кимуриел.

— Магически предмет — обясни той. — Поредната играчка в колекцията на Джарлаксъл.

— Нищо подобно — възрази Ихараскрик. — Боя се (а и ти би трябвало да тревожиш), че става въпрос за нещо далеч по-сериозно.

Кимуриел присви очи и се съсредоточи върху мислите на илитида, очаквайки те да потвърдят опасенията, които двамата с Рай’ги отдавна хранеха.

— Да проникна в мислите на Джарлаксъл не мога, заради магическата му защита — обясни Ихараскрик.

— Превръзката, която носи на окото си. Благодарение на нея никой магьосник, жрец или псионист не може да проникне в съзнанието му.

— Подобни обикновени защити са безсилни срещу влиянието на Креншинибон — телепатично предаде Ихараскрик.

— Откъде знаеш за него?

— Креншинибон не е загадка за мен и моите събратя. Създаден преди хилядолетия, неговият път неведнъж се е пресичал с нашия — призна Ихараскрик. — Креншинибон ни ненавижда, тъй като ние единствени сме недосегаеми за примамливите му внушения. Единствено нашата забележителна раса притежава нужния самоконтрол, за да надвие жаждата му за абсолютна власт. Но и ти, Кимуриел Облодра, можеш да му се противопоставиш успешно, при това с лекота.

Елфът се замисли за миг над чутото, после обаче осъзна, че според Ихараскрик единствено псионизмът е в състояние да устои на мисловните атаки на Креншинибон, докато превръзката, която Джарлаксъл носеше на окото си, бе надарена с обикновена магия.

— Основното, което Креншинибон атакува, е егото — обясни илитидът. — Заробва жертвите си с обещания за величие и богатства.

— Не се различава особено от елфите на мрака — отвърна Кимуриел, мислейки си за начина, по който Бреган Д’аерте бяха привлекли на своя страна Морик Разбойника.

От гърлото на Ихараскрик се откъсна клокочещ смях.

— И колкото по-амбициозен е онзи, който го владее, толкова по-лесно се оставя да бъде покорен.

— Ами ако е амбициозен и въпреки това — крайно предпазлив? — попита Кимуриел, който никога не бе виждал Джарлаксъл да позволи на амбицията си да надвие съветите на здравия разум — поне до този момент, тъй като отскоро двамата с Рай’ги, както и някои други, бяха започнали да поставят под съмнение решенията на своя лидер.

— Някои от нисшите също са в състояние да устоят на внушенията му — за Ихараскрик, разбра Кимуриел, всеки, който не принадлежеше към расата му или поне не притежаваше псионистки умения, бе „нисше създание“. — Върху паладини и жреци, служещи на добри богове, Креншинибон няма особено влияние, безсилен е и срещу благородни рицари и почтени селяни, ала всички, които жадуват нещо повече (а има ли някой сред нисшите раси, включително и Мрачните, който да не ламти за власт и богатства!), всички, които са готови да мамят и убиват, за да постигнат целта си, всички те рано или късно се улавят в мрежите на кристалния отломък.

Да, това звучеше напълно логично и обясняваше защо Дризт До’Урден и приятелите му бяха отказали да използват силата на отломъка, обясняваше също така и странното поведение на Джарлаксъл и потвърждаваше подозренията на Кимуриел, че Бреган Д’аерте върви в погрешната посока.

— При обичайно стечение на обстоятелствата никога не бих отказал предложение от Бреган Д’аерте — продължи Ихараскрик, когато сметна, че Кимуриел вече е преглътнал чутото. — Ако не друго, ти и твоите достойни за уважение събратя може да бъдете доста забавни, но се боя, че не след дълго всички вие ще бъдете в плен на кристалния отломък.

— И защо подобна възможност притеснява Ихараскрик? Защо да не последваме Креншинибон по пътя, който и собствената ни амбиция ни сочи? — попита Кимуриел, макар да се боеше, че и сам знае отговора.

— Нямам доверие на Мрачните — призна Ихараскрик, — но разбирам стремежите и методите ви достатъчно добре, за да знам, че, заобиколени от човешката паплач, няма нужда да враждуваме помежду си. Не, нямам ви доверие, но и не се боя от вас, защото няма да спечелите нищо от смъртта ми. Нещо повече, вие прекрасно осъзнавате, че съм важна част от могъщо общество и че ако ме убиете, ще си създадете опасен враг.

Кимуриел кимна — Ихараскрик имаше пълно право.

— Подобен здрав разум е напълно чужд на Креншинибон — продължи илитидът. — Жестока, всепоглъщаща напаст, която впримчва в мрежите си всички по своя път и унищожава онези, които не може да контролира.

Бич за дяволите и най-съкровеното желание на всички демони, за него не съществуват никакви закони, а само разруха и хаос. Лолт би го боготворила, ако за разлика от вас, нейните слуги, Креншинибон познаваше и друга цел, освен да помита всичко по пътя си. Креншинибон може да даде много на Бреган Д’аерте — виж само верните роби, които ви осигури, в това число и дъщерята на онзи, когото унищожихте. Ала рано или късно Креншинибон ще ви изостави и ще ви изправи срещу врагове, които ви превъзхождат. Такава е историята на кристалния отломък, повтаряла се отново и отново през столетията. Необузданият му ламтеж за могъщество неизбежно го обрича на смъртоносна пресита.

Кимуриел неволно потръпна при тази мисъл, тъй като и сам виждаше как все още потайните Бреган Д’аерте са на крачка от това да поемат по точно такъв път.

— Всепоглъщащ — повтори Ихараскрик. — Покоряващ на волята си всички, които съумее да подчини, и унищожаващ онези, които не успее.

— А ти си сред вторите — телепатично рече Кимуриел.

— Също като теб — отвърна илитидът с бълбукащия си глас. — Кулата на желязната воля и изпразване на съзнанието — добави той, две типични и често използвани защитни техники, до които псионистите често прибягваха в своите двубои един срещу друг.

Кимуриел изръмжа глухо, осъзнал внезапно клопката, която илитидът току-що му бе заложил, съюзничество по принуда, натрапено му от Ихараскрик, който очевидно се боеше, че Кимуриел може да го издаде на Джарлаксъл и кристалния отломък. Разбира се, елфът отлично познаваше тези умствени техники и сега, когато вече знаеше, че те действат, щеше да ги повика на помощ, ако Креншинибон някога се опиташе да го впримчи в мрежите си. Защото като всеки псионист, за Кимуриел бе немислимо да допусне подобно обсебване.

Той дълго се взира в Ихараскрик — ненавиждаше го, ала в същото време напълно споделяше страховете му.

А дали пък илитидът току-що не го бе спасил? Креншинибон несъмнено щеше да се опита, ако не да го унищожи, то поне да го подчини на волята си и ако дотогава Кимуриел откриеше как да се защити, сам щеше да се издаде и да се озове в крайно неблагоприятно положение, за разлика от сега, когато не отломъкът, а той бе в състояние по-правилно да оцени сложната ситуация.

— Ще следиш ли какво се случва с нас? — попита Кимуриел, с надеждата отговорът на илитида да бъде „да“, и почувства как в съзнанието му нахлува порой от мисли, неопределени и двусмислени, ала до една намекващи, че Ихараскрик възнамерява да държи под око опасния кристален отломък.

Обстоятелствата ги принуждаваха да се съюзят.

 

 

— Не я харесвам — разнесе се тънък, възбуден гласец и Дуавел Тигъруилис се настани на освободеното от Шарлота място.

— Може би е заради ръста и красотата й? — саркастично подметна Ентрери и Дуавел го стрелна с поглед.

— Заради неискреността й — обясни тя.

Сега бе ред на палача да я изгледа учудено. Та не бяха ли всички обитатели на калимпортските улици, в това число и той, и самата Дуавел, ни повече, ни по-малко от ловки манипулатори! Ако обвинението в неискреност бе достатъчен повод да не харесваш някого в Калимпорт, подобен придирчивец бе обречен да остане съвсем сам.

— Има разлика — поясни полуръстката, като в същото време махна на минаващия наблизо сервитьор да се приближи и си взе чаша от пълния поднос.

— Значи пак се връщаме на ръста и красотата й — подсмихна се Ентрери.

Шегата му се струваше забавна, но онова, което го учудваше най-приятно, бе, че изобщо е в състояние да разговаря с Дуавел по този начин и то не за първи път.

През живота си Артемис Ентрери не бе срещал мнозина, с които би могъл да води непринуден разговор, ала в присъствието на Дуавел се чувстваше толкова добре, че на няколко пъти се бе поколебал дали да не прибегне до услугите на някой магьосник, за да се увери, че полуръстката не използва заклинания и вълшебства върху него. Дори и сега десницата му, обгърната в обточената с червени нишки ръкавица, се сключи в юмрук, за да провери за магически вибрации, идващи откъм Дуавел.

Ала магия нямаше, имаше само искрено приятелство, което за палача бе по-чудно и необяснимо и от най-странното вълшебство.

— Нерядко съм завиждала на човешките жени — престорено сериозно отвърна Дуавел. — В края на краищата, понякога са достатъчно високи, за да привлекат дори някой великан.

Ентрери се разсмя, нещо, което му се случваше толкова рядко, че изненада дори него самия.

— Шарлота се различава от много други, в това число и от теб — продължи Дуавел. — Ние всички играем една и съща игра (нямаме друг избор, ако искаме да оцелеем), мамим и заговорничим, изкривяваме и истината, и лъжите, за да постигнем целта си. И именно в това Шарлота се различава от мнозина — в целта, която преследва. Теб мога да разбера. Познавам желанията и целите ти и знам на каква опасност се излагам, ако ти се изпреча на пътя. Но освен това съм сигурна, че докато не застана между теб и целите ти, няма да опитам някое от великолепните ти оръжия.

— Така си мислеше и Дондон — подхвърли Ентрери.

Братовчед на Дуавел, някога Дондон Тигъруилис беше най-приближеният му приятел в Калимпорт. Ентрери бе убил окаяното същество малко след като се завърна от двубоя с Дризт До’Урден.

— Станалото с Дондон изобщо не ме изненада, уверявам те — рече Дуавел. — Той ти бе достатъчно добър приятел, за да постъпи по същия начин, ако ти се намираше в неговото положение. Направи му услуга.

Ентрери сви рамене. Не беше сигурен, че Дуавел е права, не бе сигурен дори и защо точно бе убил приятеля си. За да го избави от окаяния край, на който сам се бе обрекъл, да го спаси от оковите, които го заключваха между четири стени, жалък и безпомощен? Или го бе сторил, тласкан от гняв, неспособен да понася повече гледката на онова, в което Дондон се бе превърнал?

— Нямам доверие на Шарлота, защото е невъзможно да се разберат истинските й цели и подбуди — продължи Дуавел. — Както мнозина в Калимпорт и тя жадува за власт, ала откъде и как точно смята, че може да се сдобие с нея, е загадка за околните. Шарлота не знае що е лоялност, дори към онези, които проявяват пълна последователност в отношението и действията си към нея.

— Не, Шарлота Веспърс ще избере най-изгодното предложение, без да се интересува кому може да навреди.

Ентрери кимна, напълно съгласен с преценката на Дуавел. Самият той никога не бе харесвал Шарлота и, също като полуръстката, й нямаше и капчица доверие.

Безкрайно ловък манипулатор, Шарлота Веспърс нямаше нито принципи, нито каквито и да било скрупули.

— Тя прекрачва всякакви граници — отбеляза Дуавел. — Никога не съм харесвала особено жени, които използват телата си, за да се издигнат. Аз самата също не съм за изхвърляне, ала никога не съм се принизявала дотам.

Ентрери се усмихна при последните й думи, макар да знаеше, че в шегата на полуръстката се съдържа немалка доза истина. Дуавел наистина имаше своето обаяние — приятен външен вид и изящно облекло, което подчертаваше фигурата й, освен това имаше буден ум и бе забележително духовита.

— Как се разбираш с новия си спътник? — попита Дуавел и Ентрери я изгледа любопитно — биваше си я да променя темата на разговора. — Мечът — престорено раздразнено въздъхна Дуавел. — Сега, когато го владееш… или когато той владее теб.

— Аз го владея — увери я Ентрери и сключи пръсти около костената дръжка на меча.

Дуавел го изгледа с неприкрито съмнение.

— Все още не съм премерил силите си с него — Ентрери и сам не можеше да повярва, че го признава така свободно. — Но не смятам, че Нокътя на Шарон е толкова могъщ, че да се боя от него.

— И Джарлаксъл ли мисли същото за Креншинибон? — въпросът на полуръстката накара Ентрери да повдигне вежди. — Кристалната кула — поясни наблюдателната Дуавел. — Това е един от основните стремежи на отломъка, поне ако може да се вярва на старите мъдреци.

Ентрери понечи да я попита откъде изобщо знае за Креншинибон и кулата в Далабад и за връзката помежду им, ала бързо се отказа. Разбира се, че Дуавел знаеше. Тя винаги знаеше — това бе част от обаянието й. При предишните им разговори той бе направил достатъчно намеци, за да може тя да си извади съответните заключения, още повече, че разполагаше с достатъчно други източници на информация. А веднъж научила, че Джарлаксъл притежава магически предмет на име Креншинибон, Дуавел Тигъруилис несъмнено би отишла право при най-сведущите мъдреци и би платила пребогато, за да научи и най-незначителния факт за могъщия отломък.

— Мисли си, че може да контролира отломъка — рече Дуавел.

— Недей да подценяваш Джарлаксъл — отвърна Ентрери. — Мнозина са го правили. Те всички са мъртви.

— Недей да подценяваш кристалния отломък — не му остана длъжна Дуавел. — Мнозина са го правили. Те всички са мъртви.

— Значи чудесно си подхождат — заяви Ентрери и замислено подръпна козята си брадичка.

— Джарлаксъл може да се оправи с отломъка — отсече той най-сетне.

В отговор Дуавел само сви рамене.

— Нещо повече — продължи палачът. — Джарлаксъл би приветствал един съюз между двамата, ако приеме Креншинибон за свой равен. Там е разликата между нас двамата — обясни той, колкото на Дуавел, толкова и на себе си, слагайки по този начин ред в обърканите си чувства по тази деликатна ситуация. — Наложи ли се, Джарлаксъл би приел Креншинибон за свой равностоен партньор и би се погрижил да имат една и съща цел.

— Ала Артемис Ентрери няма партньори — рече Дуавел.

Палачът се замисли над думите й и дори сведе поглед към могъщия меч, който висеше на кръста му, оръжие, надарено с независима воля и голяма сила. Оръжие, чийто дух той твърдо възнамеряваше да пречупи и подчини.

— Не — съгласи се той. — Аз нямам партньори и не искам да имам. Мечът ми принадлежи и ще ми служи безпрекословно. Няма да се задоволя с нищо друго.

— В противен случай?

— В противен случай Нокътя на Шарон ще свърши в хищната паст на някой черен дракон — отсече Ентрери и думите му, изречени през заплашително ръмжене, прозвучаха толкова категорично, че Дуавел не си и помисли да спори.

— Кой тогава е по-силен? — осмели се да попита тя все пак. — Джарлаксъл със своите съюзници или Ентрери единакът?

— Аз — увери я убиецът без помен от колебание в гласа. — Засега Джарлаксъл може и да изглежда по-силния от двама ни, ала сред съюзниците му неминуемо ще се намери предател, който да го смъкне от върха.

— Никога не си могъл да понасяш мисълта да изпълняваш нечии заповеди — засмя се Дуавел. — Затова и не можеш да приемеш света такъв, какъвто е.

— Да приемеш нечия заповед означава да се довериш на онзи, който я издава — отвърна Ентрери с тон, който ясно говореше, че не се е засегнал, тъкмо обратното, разпалеността, долавяща се в гласа му, бе красноречиво доказателство за това колко близка му бе станала Дуавел. — Затова, скъпа ми Дуавел, не мога да приема света такъв, какъвто е. Още съвсем млад научих, че не мога да разчитам, нито дори да вярвам на когото и да било, освен на самия себе си. Довериш ли се някому, можеш да очакваш единствено вероломство и отчаяние, ставаш уязвим и даваш на света възможност да се възползва от теб. Да се довериш на когото и да било означава да проявиш непростима слабост.

Сега бе ред на Дуавел да се облегне в стола си и да се замисли над чутото.

— Ала ето че ти ми се доверяваш, или поне така изглежда — рече тя най-сетне. — Доверяваш ми се достатъчно, щом ми казваш всичко това. Нима проявяваш слабост заради мен, приятелю?

Ентрери се усмихна и Дуавел не бе съвсем сигурна дали убиецът е развеселен, или кривата му усмивка е предупреждение да не отиде твърде далеч.

— А може би просто познавам и теб, и малката ти шайка достатъчно добре, за да не се боя от вас — самонадеяно отвърна Ентрери и се изправи, протягайки се, за да се раздвижи. — Или пък все още не си имала глупостта да се опиташ да ми заповядваш.

Странната усмивка все така играеше по устните му, ала сега Дуавел също се усмихваше, прочела истината в очите му. Едва забележимото пламъче, което проблясваше там, бе сигурен знак, че разговорите им наистина бяха (поне според представите на безстрастния, циничен убиец) своеобразна проява на слабост. Истината бе, независимо дали той искаше да си го признае, или не, че и вярваше, може би повече, отколкото бе вярвал на когото и да било през живота си. Или поне повече, отколкото бе вярвал на когото и да било след онова първо предателство (дело на родител или близък приятел, в това Дуавел бе сигурна), което го бе наранило толкова дълбоко.

Ентрери се отправи към вратата със своята нехайна, лека стъпка, съвършено премерена и по-грациозна и от тази на който и да било придворен танцьор. Доста от посетителите го проследиха с поглед — където и да отидеше смъртоносният убиец, присъствието му тревожеше мнозина.

Не и Дуавел обаче. Полуръстката отдавна, още от смъртта на Дондон, бе прозряла истината за отношенията им. Знаеше, че опита ли се да измами Ентрери, с нея е свършено, ала освен това знаеше съвсем точно къде се намира границата, която не бива да прекрачва.

Усмивката, с която тази вечер Дуавел проследи своя опасен приятел, бе искрена, ведра и уверена.