Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (23)

Двадесет и втора глава
Въпрос на гледна точка

Огромният звяр спеше, ала дори в съня си червеният дракон изглеждаше ужасяващо внушителен. Беше се свил на кълбо, дългата му опашка почиваше до главата, а огромният, люспест гръб се издигаше и спускаше като гигантска вълна. При всяко вдишване каменният под потреперваше, а от ноздрите на чудовището излизаха кълба сив пушек. Единствената светлина в пещерата идваше от самия дракон, горещо, червеникавозлатисто сияние, сякаш могъществото му бе толкова голямо, а огънят, бушуващ в него, толкова свиреп, че дори люспите му не можеха да ги задържат вътре.

От другата страна на магическото огледало шестимата, които обстоятелствата бяха накарали да се съюзят — Кадърли, Даника, Айвън, Пикел, Ентрери и Джарлаксъл, го наблюдаваха със смесица от страхопочитание и ужас.

— Шайли и нейните стрелци биха ни свършили добра работа — отбеляза Даника, но, разбира се, това бе невъзможно — Шайли и останалите категорично бяха отказали да участват в какъвто и да е план, включващ мрачен елф, и се бяха завърнали в Шилмистката гора.

— Цялата войска на крал Елберет би ни свършила добра работа — добави Кадърли.

— Ооо! — проточи Пикел, който бе истински поразен от чудовището, поне толкова огромно и ужасяващо, колкото и стария Файрънтенимар.

— Е, ето го и драконът — обърна се Кадърли към Ентрери. — Все още ли искаш да дойдеш с мен?

Думите му бързо заглъхнаха при вида на жадния пламък в очите на убиеца.

Артемис Ентрери бръкна в кесийката на кръста си и извади кристалния отломък.

— Виж какво те очаква! — прошепна той и веднага усети отчаяния зов на Креншинибон, по-силен отвсякога.

Първият, към когото Креншинибон се обърна, бе Джарлаксъл и за миг наемникът наистина протегна ръка към него, после обаче осъзна какво прави и устоя на изкушението.

— Прибери го! — прошепна Даника сурово и премести поглед от зеленикавото сияние на отломъка към размърдалия се звяр. — Ще събуди дракона!

— Скъпа моя, да не би да очакваш да получиш огнения му дъх, докато спи? — пошегува се Джарлаксъл и Даника го изгледа свирепо.

Ентрери, който също чуваше гласа на Креншинибон, бързо разбра, че младата жена има право — макар че накрая щеше да им се наложи да го събудят, много по-добре щеше да бъде, той да не знае защо го правят.

Със самодоволна усмивка и един последен поглед към отломъка, палачът го прибра обратно в кесийката и кимна на Кадърли в знак, че е видял достатъчно.

— Е, кога тръгваме? — попита той, след като образът в огледалото изчезна, а тонът му ясно даваше да се разбере, че гледката на страховитото чудовище изобщо не го е уплашила и че няма търпение веднъж завинаги да приключи със скверния отломък.

— Трябва да подготвя нужните магии — обясни Кадърли. — Няма да се бавя.

След това даде знак на Даника и джуджетата да съпроводят нежеланите гости навън. В мига, в който остана сам, отново извика образа на дракона в огледалото, като този път направи заклинание, което му даваше възможност да вижда в тъмното, и внимателно огледа всяко ъгълче на просторното леговище.

Забеляза, че по пода има много пукнатини и когато проследи една от тях, установи, че под спящия червей се разстила същински лабиринт от тунели и пещери.

Освен това, бърлогата на дракона не изглеждаше особено стабилна. Ни най-малко.

Все неща, които трябваше да вземе под внимание, когато избира магиите, които щяха да ги отведат при звяра, наричан Хефестус.

 

 

Рай’ги затвори очи, вглъби се в себе си и позволи на гласа на Креншинибон да изпълни мислите му. Долови гняв и отчаяние, молба за помощ и обещания за невиждана слава.

Различни образи изпълниха съзнанието му, а сред тях ярко се открояваше огромен, червен дракон, свит на кълбо, както и думата Хефестус.

Рай’ги разбра, че трябва да действа бързо. Усамотил се в стаята си в подземието на дом Басадони, той отправи гореща молитва към лейди Лолт, разказвайки й за Креншинибон и за невъобразимия хаос, който отломъкът можеше да посее по света.

Моли се в продължение на часове, отпращайки грубо всички, осмелили се да почукат на вратата му, в това число Берг’иньон и Кимуриел.

Най-сетне, когато сметна, че е привлякъл вниманието на Лолт или поне на някоя от нейните слугини, той подхвана мощна магия и отвори портал между измеренията.

Както обикновено при тази магия, трябваше много да внимава през портала да не нахлуе някой нежелан или прекалено могъщ обитател на другите равнини.

Оказа се, че е прав и наистина е привлякъл вниманието на Лолт, тъй като през портала влезе йоклола. Йоклолите бяха най-приближените слугини на Лолт, създания, които повече от всичко приличаха на полуразтопена свещ с пипала по-дълги и от тези на самата Кралица на паяците.

Рай’ги затаи дъх и неволно се запита дали не беше сгрешил, съобщавайки на лейди Лолт за кристалния отломък. Може би тя щеше да поиска Креншинибон за себе си и да нареди на Рай’ги да й го донесе?

— Потърси помощта на лейди Лолт — проговори йоклолата с ужасния си, едновременно гърлен и ужасяващ глас.

— Искам да се върна в Мензоберанзан — рече Рай’ги. — Но не мога, още не. Едно оръдие на хаоса е на път да бъде унищожено…

— Лейди Лолт знае за Креншинибон, Рай’ги от дом Теячумет.

Думите на йоклолата доста изненадаха магьосника. Някога той наистина принадлежеше към дом Теячумет от Чед Насад… дом, който бе напълно изтребен преди повече от сто години. Току-що, осъзна Рай’ги, му бяха напомнили, че паметта на Лолт и нейните слуги е дълга.

И недвусмислено го предупреждаваха да внимава как ще използва отломъка в града на най-могъщите жрици на Лолт.

Изведнъж Рай’ги видя как мечтата му да покори Мензоберанзан става на пух и прах.

— Откъде ще го вземеш? — попита йоклолата.

— Бърлогата на Хефестус — заекна Рай’ги, тъй като мислите му бяха другаде. — Червен дракон. Не знам къде…

— Ще получиш отговор — обеща йоклолата и прекрачи през портала, който тутакси се затвори от само себе си.

Дали Лолт бе наблюдавала разговора, уплашено се запита магьосникът. Как изобщо бе могъл да си помисли, че ще го оставят да покори Мензоберанзан! Вярно, Креншинибон бе могъщ, навярно достатъчно, за да му помогне да манипулира и дори да свали от престола немалко матрони майки и така да му осигури огромна власт, ала нещо в начина, по който йоклолата беше използвала цялото му име, му нашепваше, че трябва много да внимава. Лейди Лолт никога не би допуснала подобна промяна в Мензоберанзан.

В продължение на един кратък миг Рай’ги се поколеба дали да не се откаже, да събере остатъка от войниците си и направените на Повърхността печалби, и двамата с Кимуриел да се завърнат в Подземния мрак като предводители на Бреган Д’аерте.

После гласът на Креншинибон измести тази мисъл, нашепвайки обещания за власт и слава. Повърхността може би не бе чак толкова ужасно място, както Рай’ги си мислеше. С помощта на отломъка би могъл да осъществи плановете на Джарлаксъл, само че на друго, по-подходящо място (някоя планина, гъмжаща от гоблини, например), където да си създаде легион от верни до смърт роби.

Рай’ги нетърпеливо потри тънките си пръсти, в очакване на отговор от йоклолата.

 

 

— Не можеш да отречеш, че е красива — отбеляза Джарлаксъл.

Двамата с Ентрери седяха навън и си почиваха преди да потеглят на път. И този път много очи следяха всяко тяхно движение.

— Ала в целта й няма нищо красиво — отвърна палачът с тон, който ясно даваше да се разбере, че няма намерение отново да подхваща същия разговор.

Джарлаксъл дълго го гледа, сякаш искаше по някакъв начин да отключи спомена за този очевидно мрачен епизод в живота на палача. Не че се учудваше особено от неприязънта, която Ентрери хранеше към „двуличните“ свещеници. В много отношения елфът напълно споделяше мнението му. През дългия си живот елфът често бе излизал от Мензоберанзан, освен това на практика знаеше всичко за всеки посетител на града, така че бе видял достатъчно от многобройните религиозни секти на Торил, за да е наясно с лицемерието на мнозина така наречени свещеници. Ала зад думите на Ентрери прозираше нещо много по-дълбоко. Нещо се бе случило в миналото му, нещо грозно и потресаващо, нещо, в което бе участвал свещеник. Може би, набеден за престъпление, което не бе извършил, Ентрери бе измъчван от някой свещеник — често срещана практика сред някои по-малобройни общности на Повърхността. А може би някога бе обичал и някой свещеник бе откраднал неговата любима или дори я беше убил.

Каквото и да се бе случило, Джарлаксъл ясно виждаше омразата, която лумваше в тъмните очи на палача, колчем погледнеше към великолепната (а тя наистина беше великолепна!) катедрала. Дори според наемника, рожба на Подземния мрак, „Възвисяване на вярата“ напълно заслужаваше името си — самата гледка на прекрасния храм го изпълваше с усещането, че душата му сякаш се пречиства и възвисява.

Не по същия начин се чувстваше Артемис Ентрери, този загадъчен, изтъкан сякаш от тайни човек, когото Джарлаксъл намираше за толкова интересен.

— Къде ще отидеш, когато го унищожим? — неочаквано попита Ентрери.

Наемникът дълго мълча, докато опитваше да осмисли въпроса и да открие отговора, който и самият той не знаеше.

— Ако го унищожим — поправи той убиеца. — Изправял ли си се друг път срещу подобно създание, приятелю?

— Кадърли несъмнено го е правил, също както и ти — отвърна Ентрери.

— Само веднъж — призна Джарлаксъл. — И те уверявам, че нямам никакво желание да го повтарям. Не можеш да водиш разумен разговор с червен дракон, защото те не се ръководят от никакви цели, дори не от желание за лична изгода. Те унищожават всичко, изпречило се на пътя им, и заграбват каквото остане. Просто съществуване, което ги прави още по-опасни.

— Е, нека тогава Креншинибон се изпречи на пътя му и бъде унищожен — рече Ентрери и с тялото си усети отчаяния писък на отломъка.

— Защо? — попита Джарлаксъл изведнъж и палачът разбра, че приятелят му също е чул безмълвния вик на Креншинибон.

— Защо? — повтори той и се обърна към елфа.

— Чудя се дали не избързваме с плановете си — обясни Джарлаксъл. — Вече знаем как да унищожим Креншинибон… не мислиш ли, че това ни стига, за да го накараме да ни се подчинява безрезервно.

Ентрери избухна в смях.

— В думите ми има истина — настояваше наемникът. — Помисли само колко можем да спечелим, ако изберем този път. Вярно, Креншинибон се опита и дори успя да ме манипулира, но сега, когато всички знаем, че не той, а ти си господарят, защо да бързаме да го унищожаваме? Защо първо не се опитаме да разберем дали не можем да го използваме за собствената си изгода?

— Защото ако и той, и ние сме наясно, че сме в състояние да го унищожим, може би не се налага да го правим наистина — включи се в играта Ентрери.

— Точно така! — въодушеви се Джарлаксъл.

— Защото, ако знаеш, че си в състояние да събориш кристалната кула, не съществува абсолютно никаква възможност в крайна сметка да се сдобиеш с две кули — ехидните думи на палача за миг изтриха доволната усмивка от лицето на слисания елф.

— Отново го направи — сухо заяви наемникът, когато се съвзе.

— Същата примамка, на същата въдица и Джарлаксъл отново я налапа като шаран — рече Ентрери.

— Та както казвах, катедралата наистина е хубава — рязко смени темата наемникът и Ентрери избухна в смях.

 

 

— Забави го тогава — безмълвно каза Ихараскрик, когато Кимуриел му съобщи за плана им да издебнат Джарлаксъл, Ентрери, Кадърли и приятелите му в пещерата на Хефестус.

— Рай’ги може да бъде възпрян само с открита битка — обясни Кимуриел. — Решил е да се сдобие с отломъка на всяка цена.

— Защото отломъкът му заповядва да го стори — отвърна илитидът.

— И все пак ми се струва, че е успял да се освободи от властта му, поне донякъде — възрази Кимуриел. — Отпрати голяма част от войниците ни в Мензоберанзан, постепенно изоставя и завоюваното на Повърхността.

— Така е — съгласи се Ихараскрик, — но жестоко се лъжеш, ако мислиш, че кристалният отломък, който черпи силата си от светлината на слънцето, ще позволи на Рай’ги да го отнесе в дълбините на Подземния мрак.

— Рай’ги смята, че няколко кристални кули, издигнати на Повърхността, биха били достатъчни, за да доставят необходимата на Креншинибон енергия чак до Мензоберанзан — обясни Кимуриел, тъй като Рай’ги наистина бе споменал подобна възможност… внушена му, разбира се, от кристалния отломък.

— Напоследък Рай’ги вижда най-различни възможности пред себе си — сарказмът в мислите на илитида беше неприкрит. — Източникът на тези коя от коя по-прекрасни възможности е един и същ.

Това бе нещо, върху което Кимуриел, хванат натясно между петима крайно опасни противници (Рай’ги, Ихараскрик, Джарлаксъл, Артемис Ентрери и кристалния отломък), нямаше никакво желание да се замисля.

Нямаше как да предотврати онова, което се задаваше.

Да се опълчи срещу Рай’ги не можеше, не само заради респекта, който хранеше към магьосническите му умения, но и заради отношенията помежду им. От останалите най-малко го тревожеше Ихараскрик. Илитидът нямаше шанс срещу тях с Рай’ги. Кимуриел знаеше, че с псионистките си умения е в състояние временно да обезвреди Ихараскрик — достатъчно, за да може Рай’ги да го заличи от лицето на земята.

Що се отнасяше до Креншинибон, макар да бе склонен да отдаде заслуженото на манипулаторските умения на отломъка и да бе сигурен, че той никога не би приел един псионист за господар, Кимуриел бе започнал да вярва, че едно съдружие между Рай’ги и отломъка може да се окаже наистина успешно. Джарлаксъл не бе успял да се справи както трябва с Креншинибон, но то бе защото не бе разбрал с какъв опитен манипулатор се захваща. Рай’ги, сигурен бе псионистът, надали щеше да допусне същата грешка.

Вярно, Кимуриел смяташе, че всичко би било много по-чисто и по-лесно, ако Креншинибон бъде унищожен веднъж завинаги, ала нямаше никакво намерение да се опълчва срещу своя приятел заради това. Всъщност, когато погледна към илитида пред себе си, Кимуриел бе принуден да признае, че донякъде вече го е сторил, дори само като бе съобщил на крадеца на мисли за намерението на Рай’ги да се съюзи с отломъка.

Кимуриел се поклони на Ихараскрик и с помощта на псионистките си умения се понесе обратно към своите покои в дома на Басадони. Недалеч от тях, Рай’ги седеше в стаята си и чакаше отговора на йоклолата, докато подготвяше удара срещу Джарлаксъл и новите му съюзници.

Кимуриел нямаше никаква представа къде е неговото място във всичко това.