Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (25)

Двадесет и четвърта глава
Хаос

Благодарение на калената си в безброй тренировки ловкост, Даника успя да избегне пламъците на дракона, макар и на косъм, така че сега лявата половина на лицето й бе зачервена и пареше. Младата жена знаеше, че Кадърли не може да й помогне. Единственото, на което можеше да разчита, бе бойната си подготовка, безкрайните часове, които бе прекарала в усъвършенстване на бойната си техника и на умението да се изплъзва. Даника нямаше никакво намерение да мери сили с огромното чудовище — съмняваше се, че изобщо е в състояние да го нарани, камо ли да го убие. Насочила всичките си усилия към това да се опази от звяра, тя приклекна леко, готова да отскочи с еднаква лекота в която и да било посока.

Огромната паст на Хефестус изщрака страховито, ала срещна само въздух, тъй като Даника вече се бе хвърлила надясно. Драконът замахна с тежката си лапа, удар, който несъмнено щеше да посече Даника надве, ако тя светкавично не бе променила посоката и не се бе преметнала назад.

След това дойде огънят, струя изпепеляващи пламъци, която сякаш никога нямаше да спре. Младата жена трябваше на няколко пъти да се хвърли на пода и да се претърколи, за да угаси димящите си дрехи. Усетила, че Хефестус е забелязал бягството й, тя рязко сви зад една издатина в стената и се долепи до пода.

Изведнъж видя две фигури. Артемис Ентрери тичаше към нея, но вместо да свърне зад скалната издатина, той скочи в една широка пукнатина, зейнала след земетръса на Кадърли. Необичайният мрачен елф пък притича зад дракона и, с огромна изненада забеляза Даника, запрати някаква магия по него. Ярка светкавица привлече вниманието на Хефестус, осигурявайки на Даника няколко безценни секунди, от които тя не пропусна да се възползва.

Младата жена се втурна напред и скочи в пукнатината, в която бе изчезнал Ентрери, в мига, в който тежката, люспеста опашка на дракона изсвистя над нея.

Разбра, че е загазила, още докато скачаше, но никъде не можеше да е в по-голяма опасност, отколкото в бърлогата на дракона, затова отново повика на помощ годините на усърдни тренировки, за да се опази поне донякъде от острите камъни, които изскачаха на пътя й, докато се спускаше все по-надолу и по-надолу. Не след дълго полегатият тунел се разшири, така че през последните шест-седем метра нямаше нищо, което да забави падането й. Въпреки това успя да се приземи на краката си и да се претърколи през глава няколко пъти, докато не уби инерцията на падането.

Първото, което видя, щом се изправи, бе Артемис Ентрери, облегнат на стената, поожулен, но иначе невредим. Той я наблюдаваше съсредоточено на светлината на запалената факла, която държеше в едната си ръка и която захвърли на пода в мига, в който Даника го забеляза.

— Мислех, че пламъците на Хефестус са ти видели сметката — отбеляза палачът и пристъпи напред, изваждайки двете си оръжия, меко, сребристо сияние обля острието на камата.

— Не можем винаги да получаваме онова, което искаме — студено отговори Даника.

— Мразиш ме от мига, в който ме видя — подхвърли Ентрери и се изсмя пренебрежително.

— Мразя те много по-отдавна, Артемис Ентрери — все така ледено отвърна Даника и също направи крачка напред, без да сваля поглед от оръжията му.

— Не знаем какви врагове се спотайват наблизо — напомни й палачът, макар да знаеше, че с нищо (освен може би с пълна капитулация) не може да предотврати избухването на Даника.

Ентрери нямаше особено желание да се бие с нея, не и тук долу, но освен това не беше човек, който отстъпваше пред когото и да било.

— Нима? — бе единственият отговор на Даника, която продължаваше да се приближава към него.

И двамата знаеха, че този момент назряваше от доста време и макар да бяха разделени от спътниците си, макар на петнадесетина метра над тях да имаше разлютен дракон и макар да се намираха в пещера, която бе на път да се срути отгоре им, за Даника двубоят между тях бе неизбежен и дори задължителен.

При всичката си прагматичност и здрав разум, Ентрери не можеше да каже, че е разочарован от чувствата й.

Докато Хефестус се обръщаше към него с главозамайваща бързина, Джарлаксъл неволно се запита дали не бе сглупил, като бе привлякъл вниманието му. Беше направил онова, което всеки съюзник би направил в неговото положение, давайки възможност на Ентрери и на жената да избягат.

Всъщност, след първоначалния шок от това да се озове лице в лице с разярен червен дракон, Джарлаксъл не бе особено разтревожен. Въпреки магията, която бе нахлула в пещерата, обезсилвайки голяма част от техните заклинания (и която със сигурност не бе дело на Хефестус), наемникът бе сигурен, че все още разполага с достатъчно трикове, за да се измъкне.

Огромната паст на демона зейна, главата му се люшна надолу. Ала макар да стоеше съвършено неподвижно, елфът носеше своето магическо наметало и Хефестус изрева яростно, когато вместо да разкъса привидно лесната плячка, се блъсна в каменната стена. Както можеше да се очаква, последва нова огнена струя, но още докато драконът си поемаше дълбоко дъх, Джарлаксъл размаха украсена с пръстен ръка и отвори междупространствен портал, който го прехвърли зад чудовището. Вече нищо не му пречеше да избяга, ала му се искаше още малко да позабави дракона, затова извади една от магическите пръчки, които носеше у себе си, и запрати топка зеленикаво, лепкаво вещество срещу опашката на Хефестус.

— Хванах те! — извика Джарлаксъл, когато огнената стихия утихна.

Хефестус се обърна и наистина — върхът на опашката му бе здраво залепнал за пода. Джарлаксъл не закъсня и го замери в лицето с нова струя от зеленикавото вещество, чието действие макар и временно, бе забележително силно.

После, разбира се, наемникът съвсем ясно си припомни защо не му се бе искало да се изправя срещу дракона — Хефестус обезумя от гняв и макар челюстите му да бяха залепнали, ръмженето, откъснало се от гърдите му, накара пещерата да потрепери, а от яростните конвулсии опашката му най-сетне се освободи, откъртвайки солидно парче камък.

Джарлаксъл докосна широкополата си шапка и с помощта на пръстена отново мина от другата страна на Хефестус, малко встрани от мястото, от което бе тръгнал. Недалеч оттам имаше изход, който, убеден бе Джарлаксъл, щеше да го отведе при двама стари приятели.

Двама стари приятели, които най-вероятно вече се бяха сдобили с кристалния отломък. Да, наемникът бе сигурен, че пламъците на Хефестус не са успели да унищожат Креншинибон и че преди заклинанията им да бъдат обезсилени, някой го бе откраднал с помощта на магия.

Последното, което Джарлаксъл искаше, бе Рай’ги и Кимуриел, съюзили се с кристалния отломък, да тръгнат да го търсят.

Миг по-късно вече бе оставил леговището с беснеещия Хефестус зад гърба си и бе извадил от великолепната си шапка парче черен плат с формата на прилеп. С няколко тихо прошепнати магически думи, елфът хвърли плата във въздуха и той оживя, покорен слуга, който плесна с крила и кацна на рамото на своя създател.

Джарлаксъл му обясни какво иска от него и прилепът потъна в мрака на тунелите.

— Ще подчиним Хефестус на волята си — прошепна Рай’ги на Креншинибон.

Колко още завоевания можеше да направи този ден!

Логично погледнато, магьосникът знаеше, че трябва да се маха — бяха ли наистина Кимуриел и останалите в състояние да се справят с Джарлаксъл и могъщите съюзници, които някогашният им предводител бе довел със себе си?

По устните на Рай’ги плъзна усмивка. Нима можеше да се бои, когато имаше на своя страна силата на кристалния отломък! А много скоро щеше да се съюзи и с истински дракон! Рай’ги се обърна и пое по широкия тунел, отвеждащ в леговището на Хефестус.

Внезапно усети раздвижване в една странична ниша, а в главата му отекна настойчивото предупреждение на Креншинибон.

Миг по-късно Ихараскрик пристъпи напред. Пипалата, обрамчващи устата му, се гънеха злокобно.

— Приятелят на Кимуриел, без съмнение — досети се магьосникът. — Онзи, който предаде Кохрин Соулз.

— Предателството предполага съюзничество — телепатично отвърна илитидът. — Нямаше никакво предателство.

— Ако си искал да дойдеш с нас, защо не го направи открито? — попита Рай’ги.

— Тук съм за теб, не с теб — поправи го крадецът на мисли, с типична за расата си самоувереност.

За Рай’ги не бе трудно да разбере какво става, още повече, че сляпата омраза на Креншинибон към крадеца на мисли вече бе проникнала в съзнанието му.

— Нашите раси неведнъж са се съюзявали — рече Рай’ги. — Рядко се е стигало до битка помежду ни. Така трябва да бъде и този път.

Рай’ги изобщо не бе тласкан от страх в опита си да откаже Ихараскрик от прибързани действия, а от желанието да завърже още една изгодна за него връзка, която да използва по-късно.

Настойчивият, пропит с ненавист глас на Креншинибон бързо го накара да преосмисли намеренията си.

Миг по-късно всяка възможност за съюзничество сякаш се изпари, когато крадецът на мисли вдигна магическия фенер и насочи светлината му към отломъка. Негодуващият глас в съзнанието на Рай’ги бързо утихна.

— Отломъкът трябва да бъде отнесен обратно при дракона — телепатично нареди Ихараскрик и толкова голяма бе силата на тази псионистка заповед, че Рай’ги неволно направи крачка към леговището на Хефестус.

Само че лукавият магьосник бе оцелял повече от столетие на враждебна територия в Подземния мрак и се бе изправял срещу най-различни противници. Той се закова на място и отблъсна внушенията на Ихараскрик.

— Освободи Креншинибон и може би ще те оставим жив — рече Рай’ги на октоподоглавото създание, което го гледаше със заплашително присвити очи.

— Той трябва да бъде унищожен! — телепатичният крясък на Ихараскрик изпълни съзнанието му. — Той носи само гибел и разруха, пълно унищожение за всички, дори за самия себе си.

С тези думи илитидът вдигна магическия фенер още по-нависоко и направи крачка напред, а пипалата му се загърчиха нетърпеливо, макар че все още бе твърде далеч от Рай’ги, за да го нападне. Това обаче не му пречеше да опита нова псионистка атака, както Рай’ги установи в мига, в който сам реши да прибегне до магия.

Заля го вълна от зашеметяваща енергия, която впримчи съзнанието му в объркващите си мрежи и той се олюля безпомощно.

Повика Креншинибон, ала отломъкът бе твърде далеч, изгубен в сиянието на магическия фенер. Мислите на Рай’ги неволно се насочиха към илитида и той съвсем ясно си представи как гнусните пипала се впиват в лицето му и посягат към мозъка му.

Магьосникът стисна зъби и си наложи да се успокои. Когато най-сетне успя да си възвърне равновесието, Ихараскрик вече бе на сантиметри от него… толкова близо, че ужасяващите пипала почти го докосваха.

Рай’ги едва се въздържа да не запрати някоя мощна магия срещу илитида, ала знаеше, че не бива да избързва. Трябваше да прояви повече хитрост, да накара Ихараскрик да повярва, че го е победил и да се възползва от вродената му арогантност. Това бе тайното оръжие на Мрачните срещу илитидите, които просто не бяха в състояние да повярват, че подобно по-нисше създание може да устои на псионистките им атаки.

Затова Рай’ги избра по-простичка магия, която не изискваше особено усилие, все така преструвайки се на безпомощен.

— Трябва да бъде сторено! — телепатично изкрещя Ихараскрик и докато пипалата му пъплеха към лицето на магьосника, ръката му посегна към отломъка.

Рай’ги отприщи заклинанието си. Вместо унищожителен взрив или изпепеляващо огнено кълбо, от ръката му повя вятър, неочакван порив, който издуха гнусните пипала назад, усука дългата одежда на Ихараскрик около тялото му и го накара да направи крачка назад.

Неочакван порив, който угаси магическия фенер.

Ихараскрик сведе очи към него и си каза, че трябва отново да го запали, после погледна към елфа и реши, че ще е по-добре да го зашемети с още една псионистка атака, за да му попречи да направи друга магия.

Преди обаче да успее да стори каквото и да било, илитидът усети как го връхлита вълна от смазващи чувства — бездънно отчаяние и черна безнадеждност, примесени, колкото и да бе странно, със смътни обещания, че още не е късно нещата да се наредят така, че всички да спечелят.

Миг по-късно Ихараскрик вече бе издигнал непробиваема мисловна бариера, която заглуши настойчивия глас на Креншинибон, но в този момент силен магически удар се стовари в гърдите му с такава мощ, че го вдигна във въздуха и го запрати на пода.

— Глупак! — изръмжа Рай’ги. — Да не мислиш, че имам нужда от Креншинибон, за да унищожа някого като теб!

И наистина, когато вдигна поглед към елфа, с намерението да запрати поредната си мисловна атака по него, Ихараскрик видя пред очите си върха на черна магическа пръчка. Въпреки това той отприщи нападението си и Рай’ги политна назад, но не преди да успее да отключи действието на малката пръчка, подобна на онази, с която Джарлаксъл бе залепил опашката на Хефестус за пода.

На Рай’ги му трябваха миг-два, докато се съвземе от зашеметяващата атака на илитида, ала когато си възвърна равновесието, не можа да се въздържи и избухна в смях при вида на Ихараскрик, притиснат до земята от лепкавото зелено вещество.

Креншинибон отново подхвана мисловната си атака, допълнително отслабвайки съпротивата на илитида.

Рай’ги пристъпи напред и се надвеси над безпомощния крадец на мисли, а изражението му красноречиво говореше, че това е краят на битката.

 

 

По нея не се виждаха оръжия, ала Ентрери, който лесно можеше да се досети на какво е способна опитната Даника, знаеше, че тя няма да се предаде. И преди се бе изправял срещу монаси воини и те винаги се бяха оказвали пълни с изненади. А че жената пред него изгаря от желание да се нахвърли върху него, убиецът виждаше съвсем ясно от напрегнатите й мускули.

— Защо ме мразиш толкова? — попита той със суха усмивка и спря на около три крачки от нея. — Или се боиш, но те е страх да го покажеш? Защото наистина трябва да се боиш, вярвай ми.

Даника го изгледа продължително. Наистина го ненавиждаше от дъното на душата си. Чула бе толкова ужасни неща за него от Дризт До’Урден и Кати-Бри.

Всичко у Артемис Ентрери бе в разрез с нейния мироглед и ценности. Според Даника това, че Ентрери се бе съюзил с елфи на мрака, говореше зле по-скоро за тях, отколкото за него.

— Но може би ще е по-добре, ако оставим изясняването на отношенията ни за по-късно — отбеляза Ентрери. — Макар да виждам, че според теб битката ни е неизбежна.

— В думите ти има логика — съгласи се Даника и още преди да довърши, се хвърли напред, провря се под протегнатото му оръжие и го повали на земята. — Ала никой от нас не робува на здравия разум, нали, мерзки убиецо!

Ентрери не се опита да й попречи, дори ускори падането си, като се наведе назад и се преметна през глава, като в същото време изпъна крака, за да се освободи от нея. Още преди да се изправи напълно, той заби пети в земята и неочаквано се хвърли напред.

Даника отскочи в последния момент и със съвършено премерено движение го изрита от вътрешната страна на крака точно в момента, в който той връхлетя отгоре й с меч, насочен към корема й. Отчаяното положение изостри уменията й до краен предел и тя се преметна назад, успявайки някак да отблъсне Ентрери и да задържи страховития му меч далеч от себе си.

Палачът прелетя над нея, като в последния момент приведе глава и се претърколи. Обърна се в мига, в който усети пода под краката си, и веднага вдигна оръжие. При вида на смъртоносния меч и изумрудената кама, Даника, която се бе втурнала към него, се закова на място.

Ентрери усети прилив на адреналин, изпълни го възбудата, която само едно истинско предизвикателство можеше да му даде. И макар напълно да съзнаваше безумието на действията си, той искрено им се наслаждаваше.

Точно както Даника.

В този миг някъде съвсем наблизо се разнесе мелодичен глас:

— Чудесно! — заяви Берг’иньон и пристъпи в малката пещера, следван от двама мрачни елфи. — Спестете ни усилието и се избийте помежду си!

Кашляйки мъчително, Кадърли се изправи на крака и навлезе в коридора, тръгващ от подножието на стръмния улей, по който се бе спуснал току-що. Без да обръща внимание на многобройните си рани, той бръкна в една кесийка на кръста си и извади цилиндричен предмет, който бе омагьосан да излъчва силен лъч светлина.

Трябваше да открие Даника. Трябваше да я види отново. Тя непрекъснато се появяваше в мислите му така, както я бе видял за последен път, гонена по петите от изпепеляващия дъх на дракона, и този образ го караше да изтръпва от ужас.

Как щеше да живее без Даника? Какво щеше да каже на децата? Целият живот на Кадърли Бонадюс бе неразривно свързан с тази забележителна жена.

Забележително способна, повтаряше Кадърли, докато залиташе из прашния коридор, спирайки само веднъж, колкото да направи целителна магия на едно особено дълбоко порязване на рамото си. Превит надве, той се закашля, плюейки прах и мръсотия, после тръсна глава и като си повтори, че трябва да я намери, се изправи, огрявайки коридора пред себе си и мрачния елф, изникнал сякаш от нищото.

Ярката светлина опари очите на Кимуриел, но не можа да го хване неподготвен.

Кадърли, който бе научил доста за Джарлаксъл от разговорите си с него и Ентрери, както и от информацията, получена от обитателите на долните равнини, бързо се досети какво става. Появата на Кимуриел го стресна (кой ли не би се сепнал при вида на един мрачен елф!), но не толкова, че да го накара да загуби ума и дума.

Двамата стояха на десетина крачки един от друг и се измерваха с поглед. Кимуриел запрати вълна от псионистката си енергия срещу Кадърли, толкова могъща, че можеше да смаже волята на който и да било обикновен човек.

Ала Кадърли Бонадюс не беше обикновен човек.

Начинът, по който той общуваше със своя бог, се основаваше на желязна дисциплина и всъщност доста приличаше на псионизма. Вярно, Кадърли не можеше да нападне някого с ума си, както Кимуриел бе сторил току-що, но затова пък със сигурност можеше не само да се защити от такава атака, но и веднага да разбере с какво си има работа.

Бързо си припомни всичко, което знаеше за Креншинибон и за похватите, които кристалният отломък използваше.

Когато атаката му не успя, Кимуриел вдигна ръка, разваляйки мисловната връзка и вместо това изтегли лъскав меч и направи друго псионистко заклинание, което целеше да го подсили за предстоящата битка.

Кадърли обаче си остана на мястото, усмихнат многозначително. Единственото, което направи, бе проста магия за превод и Кимуриел го изгледа въпросително.

— И двамата искаме Креншинибон да бъде унищожен — заяви Кадърли и заклинанието му преведе всяка дума. — Ти си псионист, проклятие за отломъка, най-ненавистният му враг.

Кимуриел го изгледа изпитателно:

— Какво знаеш, глупави човеко?

— Кристалният отломък няма да те остави жив още дълго — спокойно отговори Кадърли. — Знаеш го не по-зле от мен.

— Смяташ, че ще се обърна срещу Рай’ги и ще помогна на някакъв си човек? — не повярва на ушите си Кимуриел.

Кадърли нямаше никаква представа кой е този Рай’ги, но се досещаше, че трябва да е някой мрачен елф и то с влияние в Бреган Д’аерте.

— Тогава се погрижи за себе си и се махай оттук.

Гласът на Кадърли бе толкова спокоен и пропит с такава самоувереност, че Кимуриел присви очи и го изгледа още по-настойчиво, като отново се опита да проникне в съзнанието му.

Този път Кадърли не го отблъсна веднага, а го остави да чуе песента на Денеир, да почувства могъществото на красивите ноти и да види гибелта, която го очакваше, ако не се откаже от тази битка.

После псионистката връзка прекъсна и Кимуриел се изпъна, вперил преценяващ поглед в мъжа пред себе си.

— Обикновено не съм толкова милостив, мрачни елфе — заяви Кадърли. — Сега обаче си имам по-големи неприятности. Виждам, че не питаеш особено топли чувства към Креншинибон и навярно повече и от мен искаш той да бъде унищожен. Ако отломъкът оцелее и ако този Рай’ги, за когото говориш, се сдобие с него, с теб е свършено. Единственият ти шанс е да ми помогнеш да сложим край на Креншинибон. Ако след това ти и събратята ти решите да се върнете там, откъдето сте дошли, аз няма да се опитвам да ви попреча.

Кимуриел помисли малко и поклати глава, а по устните му плъзна усмивка.

— Рай’ги може и да се окаже прекалено голям залък за устата ти — рече той. — Особено заедно с Креншинибон.

Преди Кадърли да успее да каже каквото и да било, елфът махна с ръка и тялото му изведнъж стана безплътно. Без повече приказки прозрачната фигура се обърна и потъна в каменната стена.

Кадърли почака в продължение на един дълъг миг, преди да въздъхне с огромно облекчение. Как само бе импровизирал и блъфирал! Беше се подготвил да се изправи срещу дракон, не срещу елфи на мрака. А този, който току-що си бе тръгнал, бе забележително могъщ, това Кадърли съвсем ясно бе почувствал при двете му псионистки атаки.

След тази неочаквана среща вече имаше не само име, Рай’ги, но и потвърждение на подозренията си.

Кадърли, също както и Джарлаксъл, знаеше достатъчно за могъщия отломък, за да е наясно, че ако дъхът на Хефестус наистина го беше унищожил, те всички щяха да го разберат извън всяко съмнение. Вече не му бе особено трудно да се досети какво бе станало и къде можеше да е отломъкът в този момент, а това, че освен разлютения дракон, наоколо се навъртат и още мрачни елфи, не вещаеше нищо добро за тримата приятели, които бе изгубил.

Кадърли продължи напред с цялата бързина, която се осмеляваше да си позволи, търсейки помощ от песента на Денеир, за да открие Даника.

— Като че ли съм обречен непрекъснато да спасявам онези, които най-силно ненавиждам — прошепна Ентрери на Даника и й даде знак да отиде встрани.

Мрачните елфи се разделиха — единият се насочи към Даника, а Берг’иньон и другият се обърнаха към Ентрери. Берг’иньон обаче беше решил друго.

— Погрижете се за жената — нареди той на двамата си помощници на езика на Мрачните. — И по-бързо. А на какво е способен този тук, ще проверя сам.

Ентрери погледна към Даника и вдигна два пръста, за да й покаже, че ще й се наложи да се оправя с двама противници. Младата жена кимна, но в този един-единствен безмълвен миг те се разбраха без думи. Даника щеше да се опита да се опази от противниците си колкото се може по-дълго, но и двамата бяха наясно, че Ентрери трябва да се справи със своя неприятел възможно най-бързо.

— Често съм се питал как ли би завършил един двубой между мен и Дризт До’Урден — подхвърли Берг’иньон на палача. — Сега, когато явно няма да получа тази възможност, ще трябва да се задоволя с теб, неговия равен, по думите на всички.

Ентрери се поклони.

— Радвам се, че мога да ти бъда от полза, страхливи сине на Баенре.

Още докато ги изричаше, палачът знаеше, че думите му ще накарат Берг’иньон да се хвърли в атака, ала дори това не можа да го подготви напълно за необузданата свирепост, с която елфът връхлетя отгоре му и замалко не го победи още преди двубоят да бе започнал. Все пак Ентрери успя да отскочи и да избегне двата меча, които само за миг се спуснаха за два поредни ниски удара, после политнаха нагоре, а накрая се стрелнаха към корема му. На три пъти Ентрери избягна смъртоносните остриета, а на четвъртия дори вдигна собствения си меч и ги пресрещна, с цел да ги отбие. Само че насреща си нямаше неопитен селянин, орк или плъхочовек, а невъобразимо изкусен мрачен елф. Берг’иньон го остави да сведе левия му меч надолу, докато с този в дясната си ръка описа светкавичен кръг и замахна отгоре.

В последната секунда изумрудената кама закачи меча и го отби настрани. В същото време палачът извъртя Нокътя на Шарон и насочи върха му към Берг’иньон, ала вместо да замахне за удар, провря острието под това на противника си и едва тогава замахна право напред.

Берг’иньон тутакси придърпа оръжието в лявата си ръка, освободи другия си меч от камата и още повече засили натиска над Нокътя на Шарон, след което продължи движението на десния си меч, насочвайки го право към главата на палача за блестящ удар, който трябваше да посече Артемис Ентрери на място.

Недалеч оттам Даника също бе в окаяно положение. Нейната схватка бе смесица от абсолютен хаос и отчаяни, светкавично бързи движения. Тя приклякаше и се премяташе през глава, отскачаше ту в една, ту в друга посока, избягвайки удар след удар на смъртоносните елфически мечове. Двамата й нападатели изобщо не можеха да се мерят с противника на Ентрери, ала въпреки това си оставаха елфи на мрака, а дори най-слабият мрачен елф бе забележително умел в сравнение с обитателите на Повърхността. Пък и тези двамата не за първи път се биеха заедно и така съвършено допълваха движенията си, че Даника нямаше никакъв шанс да стори нещо повече от това да се отбранява. Всеки път, когато единият се нахвърлеше отгоре й, и тя зърнеше възможност да се претърколи покрай оръжията му или просто да приклекне и да го изрита в коляното, вторият се озоваваше точно там, където защитата на другаря му беше оголена, и я отблъскваше с двата си меча.

С дългите си остриета и точни движения, те бързо изцеждаха силите й. Даника трябваше да реагира на всеки замах и всеки удар, леко помръдване на китката за тях, а тя се виждаше принудена да отскочи.

Хвърли поглед към Ентрери и чу звънтенето на оръжията му, преплетени с тези на неговия противник, който май започваше да взема преимущество. Даника разбра, че трябва да опита нещо опасно, дори отчаяно.

Втурна се напред, но изведнъж рязко сви наляво, макар от стената да я деляха само три крачки. Виждайки я хваната натясно, по-близкият от двамата елфи я последва и замахна… ала мечът му срещна само въздух.

Даника се бе изкачила по стената и с едно мълниеносно салто във въздуха се приземи встрани от него.

Още щом краката й докоснаха пода, тя приклекна и рязко се завъртя, протягайки се да препъне своя преследвач.

Сигурно щеше да успее, ако в този миг остриетата на другия елф не се бяха забили в бедрото й. Тя изръмжа и запълзя назад, ритайки безпомощно срещу приближаващите се елфи.

В мига, в който усети зад себе си каменната стена и разбра, че няма накъде да бяга, над нея се спусна кълбо непрогледен мрак.

 

 

Кадърли тичаше, следван от безплътното тяло на Кимуриел.

— Изход ли търсиш? — попита елфът с невъобразимо тънък глас.

— Търся приятелите си — отвърна Кадърли.

— Най-вероятно те отдавна са навън — подхвърли Кимуриел и свещеникът рязко забави крачка.

Ами да, нямаше ли Даника и джуджетата да потърсят изход от планината… а такива имаше немалко в тунелите под тях, както Кадърли бе видял с очите си, докато проучваше мястото, преди да поемат на път.

Вярно, коридорите се преплитаха и тръгваха във всички посоки, но бе достатъчно само да поспрат замалко и да вдигнат навлажнен пръст, за да установят откъде идва вятърът. Да, Айвън и Пикел без съмнение щяха да намерят изход от подземния лабиринт, ала щеше ли и Даника да се оправи толкова лесно?

— Нещо идва насам — предупреди го Кимуриел и когато Кадърли се обърна, го видя да се долепя до една от стените, сливайки се напълно с нея.

Младият свещеник знаеше, че стигне ли се до битка, не може да разчита на помощ от Кимуриел. Нищо чудно да се наложеше да се отбранява и от него, ако онзи, който приближаваше, се окажеше друг елф.

Притеснението на Кадърли бързо се изпари — това със сигурност не бяха стъпките на мрачен елф.

— Глупав ду-дад такъв! — разнесе се познат глас. — Да ме хвърлиш в някаква дупка, че на всичкото отгоре пълна с камъни!

— Ой! — бе отговорът на Пикел.

Миг по-късно двете джуджета се показаха иззад завоя и попаднаха право в магическата светлина на Кадърли.

Айвън изпищя и понечи да се хвърли в атака, ала Пикел го хвана за раменете и му прошепна нещо в ухото.

— Хей, ама ти си прав! — призна Айвън. — Проклетите елфи не използват светлина.

Кадърли побърза да пристъпи напред.

— Къде е Даника? — попита той.

Облекчението, изпълнило двете джуджета при вида на приятеля им, начаса се изпари.

— Помогнете ми да я намеря! — рече свещеникът, а когато се обърна, установи, че в тунела са само той, Айвън и Пикел.

Кимуриел Облодра, очевидно боейки се, че свещеникът и двамата му приятели не са най-сигурните спътници, отдавна бе изчезнал.

 

 

Зла усмивка плъзна по лицето на елфа — палачът нямаше с какво да се защити. Берг’иньон замахна за последния удар в битката.

Ала Ентрери не беше там!

Мислите на елфа трескаво запрепускаха. Къде ли бе, когато оръжията му още бяха там, където ги бе оставил в последния си опит да се предпази? Не можеше да е отишъл много далеч и все пак, ето че никакъв го нямаше!

Ъгълът, под който оръжията на палача се освободиха от неговите, му подсказа каква бе истината — в мига, в който той бе завъртял меча в ръката си, Ентрери бе приклекнал и бе пристъпил напред, използвайки острието му като прикритие.

Елфът неволно се възхити от находчивия човек, за когото се говореше, че бил равен на Дризт До’Урден.

Миг по-късно усети как изумрудената кама потъва в гърба му и се насочва право към сърцето му.

— Трябваше да задържиш един от лакеите си — прошепна Ентрери в ухото му, докато Берг’иньон бавно се свличаше на земята. — Така нямаше да умреш сам.

Палачът извади камата си от тялото на издъхващия елф и се обърна към Даника. Видя как един от противниците й забива оръжието си в крака й, видя как тя опита да се отдалечи с пълзене, видя и как отгоре й се спуска кълбо мрак.

Неволно потръпна, когато двамата елфи, прекалено далеч, за да може той да се намеси навреме, се нахвърлиха от двете й страни с мечове в ръце.

Миг преди мракът да се спусне върху нея, Даника видя, че елфът от дясната й страна се кани да се претърколи през глава, за да се озове възможно най-бързо до нея.

Другарят му, досети се младата жена, със сигурност щеше да стори същото отляво, като и двамата щяха да се приближат по такъв начин, че тя да не може да избяга, втурвайки се между тях. Не можеше да побегне нито наляво, нито надясно, нито направо, а зад себе си имаше солидна каменна стена.

Усети движенията им, не съвършено точно, но достатъчно, за да разбере, че двамата елфи се приближават бързо, с намерението да я довършат.

Оставаше й една-единствена възможност.

Младата жена подскочи високо, присвила крака под тялото си и толкова отчаяно бе положението й, че дори не усети болката в пронизаното си бедро.

Не можа да види ниския замах на елфа отдясно, нито високото нападение на онзи отляво, ала усети свистенето на оръжия под себе си и рязко ритна настрани със сила, на каквато не бе вярвала, че е способна.

Елфът отдясно получи страховит ритник в челото, този отляво — в гърлото. Двамата се олюляха, а Даника се приземи на пода, направи три бързи крачки напред, за да запази равновесие и се претърколи през глава. Щом се озова извън кълбото мрак, се обърна и видя онзи, когото бе изритала в челото да полита назад право към меча на Артемис Ентрери.

Мощен спазъм разтърси тялото на елфа, когато Нокътя на Шарон се показа от гърдите му. Ентрери го задържа така няколко секунди, давайки възможност на страховития меч да си свърши работата и почти начаса лицето на елфа бе обвито от дим, кожата и плътта започнаха да се топят, откривайки костите на черепа му.

Даника се обърна към магическия мрак в очакване на другия елф. От ранения й крак шуртеше кръв, силата бързо я напускаше.

За миг й се зави свят и тя така и не чу задавените звуци, с които елфът издъхна, неспособен да си поеме въздух през смазаното си гърло. Ала дори да бе чула последните мигове от живота на своя противник, това надали щеше да вдъхне нова надежда на Даника.

Едвам се държеше на крака и знаеше, че всеки момент ще изгуби съзнание.

А Артемис Ентрери, който съвсем не бе на нейна страна, бе още жив и така близо…

 

 

Ихараскрик не можеше да се съпротивлява повече.

Магиите на Рай’ги и неспирните атаки на Креншинибон се оказаха свръх силите му. Илитидът бе толкова омаломощен в този миг, че не бе в състояние дори да се дематериализира и да потъне в каменния под.

— Предай се! — настояваше магьосникът. — Не можеш да ни избягаш. Закълни се, че ще ни служиш вярно и ще те освободим — обеща Рай’ги, без да забележи сянката, която се стрелна зад него и вдигна нещо от пода. — Креншинибон ще разбере, ако се опиташ да ни излъжеш, но ако искрено ни се вречеш във вярност, ще бъдеш възнаграден!

Още докато Рай’ги говореше, Креншинибон телепатично повтори думите му. Мисълта да служи на кристалния отломък, предмет, който той и събратята му ненавиждаха от дън душа, отвращаваше Ихараскрик, ала също толкова неприятна му бе и възможността да умре.

Не можеше да победи, не можеше и да избяга. Креншинибон щеше да разтопи мозъка му още преди Рай’ги да успее да срази тялото му.

— Предавам се — отстъпи най-сетне илитидът.

Рай’ги прекрати магията си и се вслуша в гласа на Креншинибон, който го увери, че илитидът не се опитва да ги излъже.

— Мъдро решение — доволно заяви Рай’ги. — Защо да те убивам, когато мога да спечеля толкова много от теб — помощта ти значително ще укрепи войската ми, а и можеш да ми служиш за връзка с могъщите си събратя.

— Събратята ми ненавиждат Креншинибон и никога няма да се вслушат в гласа му — заяви Ихараскрик с клокочещия си глас.

— Ала ти знаеш по-добре, нали? — подхвърли Рай’ги и с една бърза магия разтопи лепкавото вещество. — Вече виждаш истинската му стойност.

— Стойност, по-голяма от тази на смъртта — съгласи се Ихараскрик и се изправи.

— Така значи, неверни ми помощнико — разнесе се глас нейде наблизо.

Рай’ги и Ихараскрик се обърнаха едновременно и видяха Джарлаксъл, разположил се върху една закътана издатина в стената.

Рай’ги изръмжа и нареди на Креншинибон да смаже някогашния си господар, ала още докато той изричаше командата си, Джарлаксъл вдигна ръка. Светлината на магическия фенер обля отломъка и му отне силата.

Рай’ги отново изръмжа.

— Не е достатъчно просто да обезвредиш Креншинибон! — изрева той и махна към Ихараскрик. — Видя ли вече новия ми приятел?

— Да, достоен помощник си си намерил — призна Джарлаксъл и докосна ръба на широкополата си шапка в поздрав към илитида. — Не знам обаче дали ти видя моя?

При тези думи той хвърли поглед към един просторен тунел.

Рай’ги преглътна мъчително, досетил се какво го очаква още преди да бе проследил погледа на Джарлаксъл. В обречен опит да се спаси, той размаха ръце, мъчейки се да направи някоя защитна магия.

Джарлаксъл обаче бе по-бърз и спусна кълбо магически мрак върху него и Ихараскрик само части от секундата преди огненият дъх на Хефестус да връхлети отгоре им и да ги обгърне в изпепеляващата си прегръдка.

Джарлаксъл се притисна до стената и вдигна ръка, за да предпази очите си от червеникавооранжевото зарево, което нахлуваше от тунела и потъваше в магическия му мрак.

Изведнъж се разнесе силно пращене и кълбото мрак изчезна, отстъпвайки място на обикновената дрезгавина в пещерата, разсейвана донякъде от мекото сияние на дракона. Внезапно това сияние се усили стократно, хилядократно, сякаш слънцето се бе спуснало отгоре им.

Креншинибон, осъзна Джарлаксъл. Дъхът на Хефестус си беше свършил работата и спояващата енергия на отломъка бе разпръсната. Миг преди светлината да стане прекалено силна, наемникът зърна изумлението на дракона, видя овъгленото тяло на Рай’ги и онова, което бе останало от Ихараскрик. Илитидът се бе опитал да се слее със скалата зад себе си, ала и това не бе успяло да го спаси, тъй като дъхът на Хефестус бе стопил камъните, а с тях — и крадеца на мисли.

Много скоро сиянието стана непоносимо за очите на Джарлаксъл.

— Добър изстрел… ъъъ… дъх — поздрави той Хефестус и като се шмугна през една пукнатина в стената зад себе си, хукна да бяга.

Тъкмо навреме — миг по-късно огненият дъх на дракона изпълни нишата и подгони наемника нагоре по тунела, опарвайки дъното на панталоните му.

Джарлаксъл бягаше, без да спира. Светлината беше ослепителна, а енергията, отприщена от Креншинибон, изпълваше всяко ъгълче и всяка пукнатина в скалите.

Много скоро наемникът разбра, че е достигнал една от външните скали и с помощта на магически черен диск изпълзя в здрача навън.

Яркото сияние го последва, нахлувайки през дупката в скалата. Джарлаксъл побърза да я затвори и наоколо отново се възцари мек сумрак, прорязвай тук-таме от лъчите, извиращи от многобройните пукнатини по склоновете на засиялата отвътре планина.

— Даника! — разнесе се неистов вик зад гърба му. — Къде е Даника?

Джарлаксъл се обърна и видя Кадърли и двете джуджета (най-странните братя, които наемникът някога бе виждал) да тичат към него.

— Спусна се в една дупка на пода заедно с Ентрери — опита се да ги успокои Джарлаксъл. — Надали може да се намери по-добър и находчив съюзник.

— Бум! — възкликна Пикел Широкоплещи.

— Каква е всичката таз’ светлина? — попита Айвън.

Джарлаксъл погледна към планината и сви рамене.

— Изглежда рецептата ти за унищожаване на Креншинибон все пак подейства — рече той на Кадърли и се усмихна.

Свещеникът обаче не отвърна нито на погледа, нито на усмивката му, неспособен да откъсне очи от планината, питайки се ужасено къде ли е скъпата му Даника.