Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (6)

Пета глава
Първи краски върху грандиозно платно

— И други са опитвали преди теб — рече Дуавел Тигъруилис, главатарката на единствената истинска гилдия на полуръстовете в Калимпорт, банда джебчии и информатори, които редовно се събираха в заведението й, „Медната миза“. — Някои дори са успявали да се доберат до прокълнатия предмет.

— Прокълнат? — обади се Ентрери от стола, в който се бе изтегнал.

Подобна нехайна поза бе толкова необичайна за Артемис Ентрери, че той неволно се замисли за мястото, в което се намираше. Не бе случаен фактът, че единствено тук той си позволяваше да пие алкохол, макар и в съвсем малки количества. Напоследък често идваше в „Медната миза“, всъщност — откакто бе убил предишния си съюзник, жалкия Дондон Тигъруилис, и то не къде да е, а в съседната стая. Дуавел, която беше братовчедка на Дондон, знаеше за убийството, но освен това бе наясно, че в много отношения Ентрери му бе направил услуга. А дори случилото се да я бе изпълнило с недоволство, то не можеше да трае дълго, не и щом прагматичната й натура вземеше връх.

Ентрери отлично го разбираше и бе сигурен, че е добре дошъл в „Медната миза“, както за Дуавел, така и за всичките й помощници. Освен това знаеше, че в цял Калимпорт надали има по-сигурно място от „Медната миза“. Не че беше толкова добре охранявана (Джарлаксъл бе в състояние да я изравни със земята само с шепа от воините си), ала защитата й срещу вражи очи можеше да се мери с тази на някоя магьосническа гилдия. Именно тук бе съсредоточила всичките си усилия Дуавел, освен това „Медната миза“ се славеше като място, където можеше да се купи всякаква информация, така че останалите гилдии също имаха интерес странноприемницата да си остане възможно най-сигурна. В много отношения Дуавел и другарите й бяха като Ша’лази Озул — оцеляваха, защото съумяваха да са от полза на всички възможни неприятели.

Това сравнение обаче не се нравеше на Ентрери.

Ша’лази Озул не бе нищо повече от уличен спекулант, посредник, който събираше информация не с хитрост, а със съдържанието на кесията си, а след това я продаваше на онзи, който предложеше най-много. Той бе най-обикновен, макар и много добър, търговец, пиявица, впила се в плътта на престъпния свят на Калимпорт.

Ентрери подозираше, че един ден ще намерят трупа на Ша’лази в някоя канавка и никой нямаше да си спомни повече за него.

Вярно, подобна съдба може би очакваше и Дуавел, но ако това се случеше, мнозина щяха да се опитат да открият убиеца й и да му отмъстят.

Нищо чудно Артемис Ентрери да бе един от тях.

— Прокълнат — повтори Дуавел, след като помисли малко.

— За онези, които почувстват жестокото му острие.

— За онези, които изобщо се докоснат до него — настоя полуръстката.

Ентрери се размърда и наклони глава на една страна, вперил заинтригуван поглед в пълната с изненади своя приятелка.

— Кохрин Соулз е заробен от него — обясни Дуавел. — Принуден е да живее зад непристъпни стени, защото съзнава колко ценен е мечът.

— Кохрин Соулз притежава и други съкровища — възрази Ентрери, ала и сам знаеше, че Дуавел е права, поне по отношение на Кохрин Соулз.

— Именно Нокътя на Шарон предизвиква гнева на магьосниците — отвърна Дуавел точно както палачът очакваше. — Както и гнева на онези, които възлагат защитата си на магьосници.

Ентрери кимна — полуръстката имаше право, но само донякъде. Нокътя на Шарон може и да бе истинско проклятие за Кохрин Соулз, но то бе само защото Соулз се бе окопал в място, където подобно съкровище бе трън в очите на мнозина, за които той беше както заплаха, така и постоянно изкушение. Сдобиеше ли се веднъж с могъщия меч, Артемис Ентрери нямаше никакво намерение да остава по тези земи. Онова, което за Кохрин Соулз бяха тежки окови, за палача щеше да бъде ключ към свободата.

— Мечът е древно творение — думите на Дуавел привлякоха вниманието на Ентрери. — Всички, притежавали го някога, са срещали смъртта си.

Полуръстката искаше забележката й да прозвучи драматично, ала убиецът изобщо не беше впечатлен.

— Всички рано или късно ще умрем, Дуавел — заяви той, черпейки решителност от мисълта за ада, в който се бе превърнал животът му, откакто Мрачните се бяха появили в Калимпорт. — Онова, което има значение, е как сме живели.

Дуавел го изгледа заинтригувано и Ентрери се запита дали не й бе разкрил твърде много. А може би думите му щяха да я изкушат да се опита да научи повече за силата, стояща зад палача и някогашната гилдия на Басадони. Ако хитрата Дуавел научеше истината и Джарлаксъл разбереше, че тя знае, нищо — нито магическите й защити, нито който и да било от съюзниците й, нито дори Артемис Ентрери и даже ползата, която мнозина имаха от нея — нищо от това нямаше да я спаси от наемника и безмилостните му войници. „Медната миза“ щеше да бъде срината из основи и за Ентрери нямаше да остане място, където да може да се отпусне и да се разтовари от грижите си.

Дуавел продължи да се взира в него, а по лицето й беше изписана смесица от професионално любопитство и… възможно ли бе това да е състрадание?

— Какво ли внася подобен смут в душата на Артемис Ентрери? — попита полуръстката, ала още преди да успее да довърши, убиецът се озова до нея с кама в ръка, толкова мълниеносно, че нито Дуавел, нито пазачите й разбраха какво става.

Палачът уж си седеше в креслото, а само миг по-късно вече бе до Дуавел, дръпнал бе главата й назад, а жестоката му кама бе оставила едва забележима драскотина върху гърлото й.

Полуръстката съвсем ясно усети ужилването на жестоката кама, която начаса започна да изпива жизнената й енергия.

— Ако някога въпросът ти напусне тези четири стени — прошепна убиецът на сантиметри от лицето й така, че тя усети горещия му дъх, — горчиво ще съжаляваш, че камата ми не те е довършила още сега.

След тези думи той се отдръпна и Дуавел побърза да даде знак на охраната си да не стреля, докато с другата ръка се зае да разтрива врата си.

— Сигурна си, че още е у Кохрин Соулз, нали? — попита Ентрери, повече за да смени темата и да върне разговора в предишното професионално русло, отколкото за да получи някаква важна информация.

— Някога беше у него, а той и до днес е жив — отвърна очевидно разтърсената Дуавел. — Какво по-убедително доказателство искаш.

Ентрери кимна и отново зае предишната си небрежна поза, ала опасните пламъчета в очите му не угаснаха.

— Все още ли искаш да напуснеш тайно града? — попита полуръстката.

Палачът кимна.

— Значи ще имаме нужда от Домо и плъхо… — започна Дуавел, ала Ентрери рязко я прекъсна.

— Не!

— Но той има най-бързите…

— Не!

Дуавел понечи да възрази. Да изпълни искането на палача и да го изведе от Калимпорт, без никой да разбере, нямаше да бъде никак лесно дори с помощта на Домо. Всеизвестно бе, че Ентрери е тясно свързан с гилдията на Басадони, а тя от доста време беше приковала вниманието на всички в Калимпорт. Полуръстката обаче не каза нищо, спряна от погледа на убиеца. Усъвършенстван преди десетилетия, той ясно даваше да се разбере на онзи, към когото бе отправен, че ако смята да продължава в същия дух, най-добре да си прочете последната молитва.

— Ще отнеме повече време — рече полуръстката вместо това. — Не много повече, уверявам те. Около час, може би.

— Никой не бива да знае това, освен Дуавел — тихо рече Ентрери, така че стрелците, спотаени в сенките, да не го чуят. — Нито дори най-доверените ти помощници.

Дуавел въздъхна примирено:

— Два часа тогава.

Ентрери я проследи с поглед, докато тя напускаше стаята. Естествено, знаеше, че тя не може да го изведе от Калимпорт без абсолютно никой да научи (улиците непрекъснато се държаха под око) — целта му бе да й даде да разбере, че осмели ли се някой да говори за това твърде открито, той ще държи нея отговорна.

Ентрери неволно се разсмя. Не можеше да си представи да убие Дуавел — изпитваше твърде много симпатия и уважение към нея, както заради смелостта, така и заради способностите й.

Въпреки това пътуването му трябваше да бъде запазено в тайна. Ако някой от останалите (и най-вече Рай’ги и Кимуриел) научеше, че е напускал Калимпорт, несъмнено щяха да проведат свое разследване и не след дълго щяха да разберат къде е ходил. А последното, което Ентрери искаше, бе двамата елфи да започнат да проучват Кохрин Соулз.

Дуавел се върна малко по-късно (много преди да изтекат двата часа, които песимистично бе предвидила в началото), носейки грубо нарисувана карта на тази част на града, както и вече очертан маршрут.

— В края на улицата на полумесеца ще те чакат — обясни тя. — Точно преди пекарната.

— За да ми покажат следващата отсечка от пътя, която твоите полуръстове са сметнали за безопасна?

Дуавел кимна:

— Моите събратя и други мои помощници.

— И, разбира се, те ще следят предаването на всяка следваща карта?

Дуавел сви рамене:

— Нали си майстор на предрешаването?

Без да каже нищо повече, Ентрери напусна „Медната миза“ и свърна в първата пряка, а когато излезе от другата страна на тъмната уличка, изглеждаше с двайсетина килограма повече и накуцваше.

Само след час Калимпорт беше зад гърба му, а той бързаше на северозапад. Утрото го завари върху една дюна, в подножието на която се разстилаше Далабадският оазис. Мислите му се насочиха към Кохрин Соулз и всичко, което бе чувал за него.

— Стар — изрече убиецът на глас и въздъхна, тъй като Соулз, със своите петдесет години бе едва с петнайсетина години по-възрастен от него.

Ентрери се замисли за крепостта на Соулз, припомняйки си всички подробности, които знаеше. Оттам, където се намираше сега, виждаше единствено няколко палми, малко езерце, масивна скала, няколко шатри, една от които беше по-голяма от останалите, а зад тях, почти сливайки се с пясъците на пустинята, се издигаше кафеникава крепост. Шепа войници с отегчени лица крачеха напред-назад върху крепостните стени. Далабадският замък не изглеждаше особено внушителен, със сигурност не и за някого като Артемис Ентрери, ала убиецът знаеше, че външният вид лъже.

Докато работеше за Басадони паша на няколко пъти беше посещавал Далабад и Соулз, идвал бе и неотдавна, когато работеше за Пук паша. Зад крепостните стени се издигаше кръгла сграда, чиито коридори се стесняваха, колкото по-нависоко се изкачваха, докато не стигнеха върха, където се намираше съкровищницата на Соулз, а над нея — покоите му.

Ентрери си спомни описанието, което Дуавел беше направила на мястото и на владетеля му, и се засмя. Полуръстката беше права — Кохрин Соулз беше затворник.

Все пак това бе затвор, в който бе така трудно да се проникне, както бе трудно да се избяга — нямаше лесен начин за Ентрери просто да се промъкне вътре и да си присвои онова, за което мечтаеше. Това бе истинска крепост, при това пълна с войници, специално обучени да предотвратяват точно такива опити за кражба.

Въпреки това, каза си Ентрери, Дуавел грешеше за едно. Кохрин Соулз, а не магическият меч, бе истинската причина за издигането на този затвор. Соулз толкова се боеше да не изгуби скъпоценното си оръжие, че страхът го парализираше и не му даваше да поеме и най-нищожния риск. Кога за последно бе напускал оазиса си? Кога за последно бе посетил някое тържище или бе отишъл да побъбри със старите си познайници — от калимпортските улици?

Не, всеки сам издига своята тъмница, отлично знаеше Ентрери. Та нима той самият не бе сторил съвсем същото, позволявайки желанието да надделее над Дризт До’Урден да го обсеби? Нима години наред не бе живял с едничката мисъл да се докаже в битка с някакъв мрачен елф, който нямаше нищо общо с него?

Напълно уверен, че никога вече няма да допусне подобна грешка, убиецът спря поглед върху Далабад и се усмихна широко. Да, Кохрин Соулз се бе подсигурил отлично срещу крадците, които се спотайваха в сенките или се прокрадваха под прикритието на нощта, ала какво можеха да сторят многобройните му пазачи, когато насреща им излезеше армия от мрачни елфи?

 

 

— Бил си с него, когато е научил за отстъплението — рече Шарлота Веспърс на следващата вечер. — Как посрещна новината?

— С обичайното си равнодушие — искрено отвърна Ентрери, който по-рано същия ден се бе завърнал незабелязано в Калимпорт. — Джарлаксъл е начело на Бреган Д’аерте от твърде отдавна, за да могат околните да разберат какво се върти из главата му.

— Дори и Артемис Ентрери, който е в състояние да погледне някого в очите и да му каже какво е вечерял предишния ден? — подсмихна се Шарлота, ала леденото изражение на убиеца набързо изтри усмивката от лицето й.

— Все още не осъзнаваш напълно какво представляват новите ни съюзници, нали? — сериозно заяви той.

— Новите ни завоеватели, искаш да кажеш — отвърна Шарлота.

Това бе първият път, когато Ентрери я чуваше да се изказва по този начин за Мрачните. Не беше изненадан (кой ли не би ги намразил само след ден-два!), но, от друга страна, Шарлота обикновено бе готова да се съюзи с всеки, който бе в състояние да й даде властта, която тя така силно жадуваше.

— Стига да поискат — отвърна палачът, без да трепне. — Подцениш ли някого от Мрачните, било воинските им умения, било способността им никога да не разкриват истинските си чувства, свършено е с теб, Шарлота.

Шарлота понечи да каже нещо, ала се отказа и вместо това се опита (без особен успех) да изтрие от лицето си неприсъщото за нея безнадеждно изражение. Ентрери знаеше, че Шарлота изпитва същото, което бе изпитал той по време на престоя си в Мензоберанзан, съвсем същото, което започваше да изпитва и сега, особено когато Рай’ги и Кимуриел бяха наблизо. Дори самото присъствие на тези красиви, сурови създания караше всички останали да се чувстват незначителни, почти нищожни. Мрачните елфи винаги знаеха повече, отколкото би трябвало, и винаги разкриваха на другите по-малко, отколкото знаеха, а неоспоримото могъщество, скрито зад нерядко умело завоалираните им заплахи, ги правеше още по-опасни и по-загадъчни. И, разбира се, неизбежното пренебрежително снизхождение, с което се отнасяха към всеки, който не принадлежеше към тяхната раса. А в сегашната ситуация, когато Бреган Д’аерте с лекота можеха да смажат остатъците от някогашната гилдия на Басадони, това снизхождение придобиваше още по-зловещ оттенък и се превръщаше в постоянно напомняне за това кой е господарят и кой — робът.

За Ентрери бе очевидно, че Шарлота се чувства по същия начин, по който и той самият. За миг се поколеба дали да не се възползва от това и да потърси помощта й, за да осъществи тайния си план да завземе Далабад и скътаното там съкровище.

Но само за миг! Щом помисли малко повече, Ентрери се изуми — възможно ли бе да храни толкова силна омраза към Рай’ги и Кимуриел, че замалко да направи подобна глупост! Та нали през целия си живот (с едно-две крайно редки изключения) Артемис Ентрери бе работил сам, използвайки завидната си хитрост, за да си намери нищо неподозиращи „съюзници“, които вършеха онова, което му бе нужно, без сами да го съзнават или искат. Всеки истински помощник неизбежно би научил твърде много за него, за да се понрави това на палача. Единственото изключение в момента (направено по необходимост), бе Дуавел Тигъруилис, а тя, сигурен бе Ентрери, никога нямаше да го предаде, дори ако Мрачните опитаха да я разпитат. Това беше най-хубавото на Дуавел и на събратята й полуръстове.

Виж, с Шарлота бе съвсем различно. Посветеше ли я веднъж в плана си за Кохрин Соулз, щеше да му се наложи да я държи изкъсо. Тя най-вероятно би изтичала право при Джарлаксъл, или дори при Рай’ги и Кимуриел, и би използвала трупа му (а че с него щеше да бъде свършено, нямаше никакво съмнение), за да се издигне.

Пък и защо му бе да повдига въпроса за Далабад пред Шарлота сега, след като вече бе уредил това да стане по друг начин. Дуавел щеше да подхвърли пред нея няколко внимателно обмислени лъжи за Далабад и предсказуемата Шарлота (поне когато ставаше дума за ситуации, от които можеше да се извлече лична облага) начаса щеше да ги подшушне на Джарлаксъл, подсилвайки по този начин ефекта от внушенията на Ентрери, че Далабад е място, което си струва да бъде завладяно.

— Никога не съм вярвала, че е възможно да съжалявам за Басадони паша — подхвърли Шарлота — най-недвусмислената забележка, която бе правила досега.

— Та ти не можеше да го понасяш — напомни й убиецът.

Шарлота не го отрече, но и не се отказа от думите си (и не върна думите си назад).

— Страхът, който си изпитвала от него, изобщо не може да се мери с този, който ти вдъхват Мрачните — отбеляза Ентрери. — И с право се боиш. Басадони беше лоялен и поради това — предсказуем. Мрачните елфи не са нито едното, нито другото и това ги прави неимоверно опасни.

— Кимуриел ми каза, че си живял в Мензоберанзан. Как успя да оцелееш?

— Оцелях само защото те бяха прекалено заети, за да си губят времето да ме убиват — искрено отговори палачът. — За тях аз бях просто един доблут, изгнаник от друга раса, и не си струвах усилието. Освен това подозирам, че Джарлаксъл ме е използвал, за да разбере още по-добре обитателите на Калимпорт.

Това извика развеселена усмивка върху плътните устни на Шарлота:

— Не бих нарекла Артемис Ентрери типичен обитател на Калимпорт. Ако Джарлаксъл наистина вярваше, че всички тук притежават твоите умения, силно се съмнявам, че би се осмелил да дойде в града, та дори да водеше цял Мензоберанзан със себе си.

Ентрери се поклони леко при тези ласкателни думи, без изобщо да се впечатли — подобни хвалебствия никога не бяха имали особен ефект върху него. Според убиеца човек или бе достатъчно способен, или не бе, и никакви празни приказки, целящи да убедят останалите в превъзходството му, нямаха значение.

— Това трябва да сторим и сега — продължи той. — Трябва да внимаваме Мрачните да са постоянно заети, което надали ще е много трудно, при положение че незнайно защо Джарлаксъл изгаря от желание да разшири владенията си на Повърхността. За нас двамата е най-добре гилдията на Басадони да е във война.

— Не и в града — уточни Шарлота. — Действията ни започват да привличат вниманието на властите и нищо чудно те да предприемат нещо. За нас двамата е по-добре, ако Мрачните воюват, но не и с някой от другите калимпортски домове.

Ентрери кимна, доволен, че подмятанията на Дуавел си бяха свършили работата толкова бързо и бяха довели хитрата Шарлота до подобно заключение. Това бе самата истина — ако възходът на дом Басадони станеше прекалено неудържим, много вероятно бе истината за силата, скрита зад фасадата му, да излезе наяве. Случеше ли се това, цял Калимшан щеше да се надигне срещу воините на Джарлаксъл, с пагубни за Бреган Д’аерте последици. В началото Ентрери бе обмислял подобен вариант, но бързо го бе отхвърлил — съмняваше се, че той (пък и който и да било иблит) би оцелял, ако Бреган Д’аерте решаха да се завърнат в Подземния мрак.

Не, до абсолютния хаос, който би настъпил в този случай, Ентрери щеше да опре единствено ако нямаше никакъв друг избор.

— Но ти имаш право — продължи Шарлота. — Те трябва да са постоянно заети… поне бойната им част.

Ентрери се усмихна и без никакво усилие пропъди мимолетното желание да посвети Шарлота в плана си за Далабад. Нямаше смисъл — Дуавел щеше да се погрижи за това и много скоро Шарлота Веспърс щеше да изпълни задачата си, без дори да подозира, че е била използвана като пионка в личната игра на Артемис Ентрери.

А може би щеше да се досети каква е истината.

Може би на палача щеше да му се наложи да я убие.

За Артемис Ентрери, който години наред беше принуден да търпи двойната игра на Шарлота, тази мисъл бе наистина примамлива.