Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гувернантките (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rules of Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
maskara (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Кристина Дод. Правилата на капитулацията

ИК „Ирис“, София, 2008

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–048–2

История

  1. — Добавяне

34

Нощното завръщане в Остинпарк Мейнър беше изнервящо. Валеше силен дъжд и пътят скоро се превърна в една огромна кална локва. Уинтър стигна дотам, че се закле от този миг нататък да пътува само с новомодната железница.

При това знаеше много добре, че няма да го направи. Твърде много обичаше конете.

Все пак стигнаха вкъщи навреме, за да поспят няколко часа. Станаха на разсъмване, за да участват в последните приготовления преди приема.

Както се очакваше, кралица Виктория, принц Албърт, крал Даниор, кралица Еванджелин, английските придворни и серемианската делегация пристигнаха точно в девет сутринта.

Роби и Лейла бяха получили задача да забавляват децата на серемианското кралско семейство и се справиха толкова добре, че Шарлът направо се пръскаше от гордост.

Адорна пое командването и покани царствените гости да разгледат красивото старо имение. По време на обиколката безмилостно ги омагьоса с чара си. След разкошния банкет всички насядаха на столовете, изнесени на терасата, и зачакаха обещаните забавления.

Уинтър облече бялата бедуинска одежда и уви на главата си тюрбан. Роби беше миниатюрно издание на баща си, а Лейла носеше традиционната светлосиня одежда на бедуинските жени.

Момичето сияеше от радостно очакване. Най-после щеше отново да се качи на кон и да препусне. Не на омразното дамско седло, а като мъж. Ще се изправи на гърба на коня, ще стреля и ще покаже какво може. А най-хубавото беше, че всичко това ставаше с изричното съгласие на баба й.

Под егидата на Адорна Лейла щеше да разцъфти като истинска английска роза.

И Уинтър вече нямаше защо да се тревожи за децата си.

Отсега нататък трябваше да се грижи само за себе си. И за Шарлът, която почти не го поглеждаше и твърдеше, че се е примирила със съдбата си. Шарлът, която все още не беше разбрала, че разумът на мъжа превъзхожда чувствата на жената. Шарлът, която непрекъснато го измъчваше.

Точно така. Тази жена му причиняваше само мъчение.

Непременно трябваше да говори с нея, но този проклет прием щеше да трае още часове. По-добре да не мисли сега за нея.

Роби, застанал насред обора, попита баща си:

— Татко, защо ти и лейди мис Шарлът не сте щастливи?

Уинтър направи гримаса.

— Ще ти обясня друг път.

— Но ти ми каза да те питам за всичко и обеща винаги да ми даваш отговор — оплака се Роби.

Синът му беше прав. Уинтър наистина бе дал такова обещание. Но при това мислеше по-скоро за интереса на момчето към момичетата на неговата възраст, а не за собствения си несполучлив брак. „Недей сега — искаше да му каже, — избрал си най-неподходящия момент, Флетчър и помощниците му затоплят конете. Екзотичната развлекателна програма, измислена от Адорна, е в наши ръце, а Шарлът за съжаление не е съпругата, която желаех.“

Ала Роби и Лейла го гледаха, сякаш само той можеше да им разкрие тайните на вселената, и Уинтър не искаше да разруши илюзиите им. Затова се опита да намери възможно обяснение.

— Шарлът е дебелоглава. Сигурна е, че ме обича, но отказва да приеме това като своя съдба. Затова е недоволна и нещастна.

Лейла даде желания от него отговор:

— Да, тя те обича истински, татко. Но защо тогава не е щастлива?

Уинтър си спомни какво бе предрекла една възрастна жена край люлката на Лейла: че малката ще стане красавица, но ще бъде и много мъдра. Дано и сега е проявила мъдростта си, помоли се пламенно той.

— Шарлът е англичанка — отговори той, — а англичанките са доста упорити. В много отношения. Тя отказва да живее щастливо с любовта си, докато аз не й призная своята любов.

Лейла уви строго сплетената си коса с небесносин шал.

— Защо тогава не й го кажеш?

— Не искам да градя брака ни върху лъжа.

— Каква лъжа, татко?

— Че я обичам.

— О, татко, но ти наистина я обичаш! Това не е лъжа, а истина!

Уинтър усети как коленете му омекнаха — каква немъжка слабост! — и трябваше да седне на един сандък.

— Ние, мъжете, не обичаме жените си.

Лейла смръщи носле.

— Ама че глупави приказки. Кой ти е казал това?

— Баракх, моят пустинен баща — отговори Уинтър, сякаш това обясняваше всичко.

Лейла се облегна на рамото му.

— Баракх не е бил прав. Погледни само лорд Бъкнел. Той обича баба.

Роби се присъедини към тях и се облегна на другото му рамо.

— То си личи, татко. Виж само как замечтано я гледа. — И изимитира много успешно влюбения поглед на Бъкнел.

— Но ако е вярно, че мъжете не се влюбват… — Лейла скръсти тънките си ръце под гърдите, — тогава и аз няма да се влюбя.

Уинтър я привлече в скута си.

— Не, скъпа, жената трябва да се влюби, за да е щастлива.

Лейла посочи с палец собствената си гръд.

— Аз обаче няма да тичам след мъж, който се смята за център на вселената и изисква от мен да посипвам пътя му с розови листенца.

Роби се засмя и запя весело:

— Розови листенца, розови листенца, Лейла ще му сипва розови листенца…

— Но аз никога не съм молил за рози — отвърна изумено Уинтър.

— Не, ти само искаш мама да… — тя направи кратка пауза и наклони глава — искаш нашата нова майка да те обожава, докато ти изобщо не й обръщаш внимание.

— О, ама това е много хубаво! — намеси се въодушевено Роби. — Радвам се, че съм се родил мъж!

Уинтър премести поглед от сина си към Лейла, която, без той да разбере, беше пораснала и станала красива малка жена, която много скоро щеше да взема ума на мъжете.

— Това не е вярно — отсече той.

— Така ти е по-удобно, татко — отбеляза мъдро Лейла. — Не е нужно да правиш нищо, за всичко е длъжна да се грижи мама. Ако бракът ви не върви, ти хвърляш вината върху нея.

— Ти си още дете и не разбираш.

— Как да не разбирам. — Никога не беше виждал това изражение на лицето й. Наистина изглеждаше като мъдра стара жена. — Разбирам, и то много добре. Баракх те е излъгал. Мъжете обичат жените си.

— Баракх беше водач на цял пустинен народ!

— Но тук не е пустинята, татко — възрази мъдро Роби. — Ти си англичанин.

— И обичаш жена си. — Лейла хвана лицето му между двете си ръце и го обърна към своето. — Обичаш я даже много. Виж, дори Роби, този глупчо, го е разбрал!

Роби изобщо не се разсърди на пренебрежителната дума, а закима усърдно.

Англичанин. Точно така, той беше англичанин. Годините в пустинята го бяха научили на много неща, но нищо и никой не беше в състояние да изличи корените му. Те бяха тук, в Англия. Майка му и баща му бяха англичани.

Баща му. Хенри, виконт Ръскин. Колко години бяха минали… но Уинтър го помнеше добре. Стар и уморен, но много по-жизнен от всички мъже, които идваха в къщата им. През дългите дни и вечери, които прекарваха заедно, баща му го научи на много неща. Как да смята наум, какво е важно в сделките, какъв кон да си избере… Но главното беше личният му пример.

Уинтър затвори очи и си спомни как баща му гледаше майка му. Хенри обожаваше Адорна. А той беше истински мъж — също като Баракх.

Да, Баракх беше умен и смел мъж. Но по отношение на жените беше страхливец.

Никога не беше посмял да обикне истински една жена.

— Татко? — Лейла помилва косата му и подръпна златната обица. — Да не ти е влязъл пясък в очите? — Уинтър отвори очи и погледна дъщеря си.

— И какво, ако е така?

— Тогава ще те оставя сам.

Той се засмя и я целуна по челото. Разроши косата на Роби и заговори съзаклятнически:

— Внимавайте, вие двамата. Имам план.

 

 

Когато Уинтър за пръв път се плъзна по гърба на неоседлания кон и увисна между галопиращите предни копита, Шарлът нададе пронизителен вик.

Което накара кралица Виктория да се обърне и да я изгледа смаяно. През това време Адорна се опитваше да преглътне смеха си.

— Доколкото разбирам, това е вашият съпруг, лейди Ръскин? — попита кралица Еванджелин.

— Да, Ваше величество — отговори Шарлът с глас, който не й се подчиняваше. Защо викаше толкова високо?

Трите коня галопираха с невероятна бързина през моравата на Остинпарк Мейнър. Уинтър, Роби и Лейла, пременени в бедуински одежди, изпълняваха убийствени номера. В края на моравата бяха издигнати мишени. Шарлът се опита да си представи за какво са и едва не получи удар.

Лейла се изправи на гърба на коня си, после се спусна отстрани, лека като фея.

Децата на серемианските крале ахкаха и охкаха и ръкопляскаха възхитено.

Шарлът несъзнателно късаше кърпичката си.

Крал Даниор я потупа по рамото.

— Великолепно! Ще позволите ли да запитам дали това е синът ви?

— Дъщеря ми — изрече с чужд глас младата жена.

— Не се сърдете на лейди Ръскин, Ваше величество. — Кралица Виктория изричаше отчетливо всяка дума. — За малко е забравила добрите си маниери, но ще се опомни.

Крал Даниор се изсмя тихо.

— Разбира се, че не й се сърдя. Ако моята дъщеря — той хвърли многозначителен поглед към кралица Еванджелин — или моята съпруга галопираха така, аз щях да забравя дори собственото си име.

— Много добре знаеш, че не умея да препускам така — засмя се кралицата.

— И аз също, Ваше величество — намеси се Адорна. — Но много бих искала да се науча.

Шарлът не повярва на ушите си. Адорна искаше да се научи? На това? Като че ли не беше достатъчно, че съпругът й и двете му малки деца изпълняваха номера, от които й спираше сърцето! Още малко и щеше да падне от страх от стола.

— О, да! — Кралица Еванджелин засия. — И аз бих искала да се науча.

— Сериозно ли говорите? — Кралица Виктория се обърна на пурпурното си кресло и погледна въпросително „колежката“ си.

Серемианската кралица беше красива жена на около четиридесет години, кипяща от енергия.

— Какво значение има, че съм кралица, ако не мога да се наслаждавам на живота?

— И какво значение има, че косата на съпруга й побеля от тревога? — добави засмяно крал Даниор.

— Ами да — изпухтя принц Албърт.

— Стига, Еванджелин — продължи вече сериозно кралят. — Изпълних желанието ти да се върнеш в Англия, но не можем вечно да останем тук. Ще подложим на огромно изпитание търпението на нашите великодушни домакини, ако си счупиш главата и се наложи да те лекуват тук няколко месеца.

— За съжаление си прав. — Разочарована, кралицата се обърна отново към ездачите и веднага скочи и заръкопляска.

— Погледнете, погледнете!

Конете препускаха плътно един до друг. Лейла отново се изправи на гърба на коня и с лек скок се прехвърли на коня на баща си.

Шарлът се свлече от стола си. Искаше само да затвори очи и да се скрие зад парапета, но не беше в състояние да откъсне поглед от тримата прекрасни ездачи.

— Изправете се, скъпа лейди Ръскин — подкани я кралицата. — Вашите близки очевидно са придобили голяма сръчност в тези изпълнения, а вие с вашата прекалена страхливост не ги оценявате справедливо.

— Извинете. — Шарлът падна тежко на стола си. — Моля за прошка, Ваше величество, аз…

Лейла, стиснала здраво юздите на своя скопен кон, се прехвърли обратно на гърба му. Почти в същия миг Роби скочи при баща си.

Шарлът изстена задавено. Сега щяха да започнат стрелбите!

Когато тримата ездачи най-сетне се наредиха един до друг пред терасата, изкусната фризура на Шарлът се бе разпаднала, а кърпичката й беше станала на парцалчета. Гласът бе пресипнал от безброй ужасени викове.

— Преди да се омъжи за Уинтър, нашата скъпа Шарлът бе позната като отлична гувернантка на млади дебютанти под името мис Прайс — оповести Адорна. В най-неподходящия момент, както го определи Шарлът.

Тримата ездачи държаха в ръце букети цветя, които в пълен галоп бяха събрали от ръцете на слугините.

Шарлът осъзна болезнено, че цветята от градините на Остинпарк Мейнър са в по-добро състояние от нея.

Лейла разви шала от главата си, показа плитките си и накара коня да се поклони пред кралските особи. На гърба на коня си Лейла беше на едно ниво с гостите и връчи с достойнство букета се на кралица Виктория. Кралицата го прие с широка усмивка и Лейла й отговори със същото.

Сега беше ред на Роби. Без да бърза, момчето свали торбата, поклони се заедно с коня си и връчи букета на кралицата. Виктория се усмихна и бузите й се зачервиха от вълнение.

Уинтър насочи коня си към Шарлът. Тя се опита да му покаже с поглед, че е длъжен да връчи букета си на домакинята, но той не я послуша!

Трябваше да знае, че Уинтър няма да се съобрази с етикета. Очевидно бе решил да връчи цветята на жена си. Той свали тюрбана, приглади разрошената си коса и златната обица блесна под слънчевата светлина. Кон и ездач направиха елегантен поклон и Уинтър поднесе цветята на Шарлът.

— Първите цветя на пролетта, чиято красота ти надминаваш многократно, са за теб, моя съпруго, господарке на моя живот. За теб, която научи мен и децата ми на мъдростта на цивилизования свят. — Погледна Шарлът дълбоко в очите и продължи: — За теб, която с любовта си завладя сърцето ми.

Шарлът, която вече бе протегнала ръка, моментално я отдръпна.

— О, не, не съм!

— Сигурни ли сте, че е била гувернантка? — попита невярващо кралица Виктория.

— Разбира се, че завладя сърцето ми — повтори натъртено Уинтър. — Цялото ми сърце бие за теб. Ти си най-прекрасната, най-светлата звезда на моето небе.

Това беше невъзможно. Не й се вярваше да е променил мнението си толкова бързо. Но той изглеждаше напълно сериозен. И защо му беше да я лъже? За него честта означаваше всичко.

Шарлът притисна ръце към гърдите си.

— Вярно ли е? — попита тихо тя.

— Ако не вярваш на мен, попитай децата.

Роби и Лейла закимаха ентусиазирано.

— Заради теб ще си отрежа косата — закле се Уинтър. — Ще сваля обицата си, ще нося само прилични английски костюми и винаги ще сядам на стол.

— Но аз не искам това — отговори Шарлът с пресекващ глас. — Искам само да чуя истинските думи от устата ти. Поне веднъж.

Уинтър се усмихна сияещо.

— Лейди мис Шарлът, съпруго моя, аз те обичам.

И в най-смелите си сънища не беше сънувала такова щастие.

— И аз те обичам, Уинтър.

Тя посегна към букета и той улови пръстите й. Приближи коня си до парапета и страстно целуна устните й.

— Трябва да призная — рече кралица Виктория, — че се забавлявахме наистина отлично. Благодарим на двете лейди Ръскин и на лорд Ръскин… и естествено, на талантливите им деца. Но ако искаме да се приберем в Лондон преди падането на мрака, трябва да тръгваме.

— Права сте, скъпа — изпухтя принц Алберт.

Шарлът успя да изтръгне ръката си от Уинтър и да се обърне към гостите.

— Беше изключително забавно. — Крал Даниор изглеждаше развеселен.

— Наистина не очаквахме такава възхитителна програма — подкрепи го кралица Еванджелин и се облегна на рамото му.

— Много ви благодаря. — Адорна сияеше с цялото си лице. — Искам хората да запомнят приемите ми, затова винаги се опитвам да измисля нещо необикновено.

— Всички сме на мнение, че ви се отдава — кимна весело кралица Еванджелин.

Уинтър, Роби и Лейла слязоха от конете, връчиха юздите на чакащите коняри и се присъединиха към гостите. Децата на кралската двойка веднага наобиколиха Роби и Лейла. Но никой не посмя да застане на пътя на Уинтър, който отиде право при Шарлът.

Докато течеше кралската церемония по сбогуването, Шарлът имаше очи само за своя съпруг. Все още не вярваше в щастието си и не смееше да го докосне. Иначе щеше да направи нещо крайно неприлично. Нещо дълбоко в нея й нашепваше, че двамата и без това се държат ужасно.

— Скъпи мои — повика ги Адорна. — Техни величества си тръгват!

Уинтър и Шарлът заеха местата си от двете й страни. Шарлът направи дворцов реверанс и остана много горда от съвършения поклон на съпруга си. Помахаха с усмивки, докато кралицата и гостите й се качиха в откритите карети и бавно потеглиха.

Най-после спокойствие.

Адорна, децата и всички слуги наблюдаваха Уинтър и Шарлът с неприкрито любопитство. Шарлът усещаше погледите им, но не изпитваше никакво притеснение. Нека цяла Англия да знае, че тя обича съпруга си! Най-сетне той бе отговорил на любовта й. Сега имаше всичко, за което беше мечтала.

— Ще те направя щастлива — обеща Уинтър. — Всяка нощ ще те правя щастлива.

Адорна въздъхна.

— Това е поне малка компенсация за магарешкия ти инат — пошепна тихо тя и се обърна към децата: — Елате с мен, Роби и Лейла. Отдавна искам да ви науча как се играе вист.

Роби и Лейла се запътиха към къщата. Зарадвани, че най-после ще останат сами, Уинтър и Шарлът протегнаха ръце един към друг — и точно тогава по настланата с чакъл алея към къщата изтрополи карета.

Уинтър отпусна ръце.

— Някой е забравил нещо.

— Вероятно. — Адорна се усмихна нервно. — Не си ли помислиха, че ще им го пратя?

Само Шарлът беше на друго мнение. Колата й беше непозната. Затворена карета, драпирана с червена коприна, за да скрие герба на вратичката. Кочияшът носеше вехта ливрея от XVIII век. Широко ухилен, той спря конете пред терасата.

Вратичката се отвори с трясък и от каретата слезе мъж, облечен изцяло в черно, с маска на лицето. Носеше къса наметка, жакет, прилепнал панталон и кожени ръкавици. Изкачи самоуверено стълбите и щом стигна горе, преметна наметката през едното си рамо. После опря ръце на хълбоците и втренчи поглед в Адорна през шпицовете на маската си.

— Кой е пък този? — попита пренебрежително Лейла.

Адорна наклони глава, погледна в очите на непознатия и се осмели да отгатне:

— Лорд Бъкнел?

Уинтър се изкиска и Шарлът се обърна изненадано към него.

— Лорд Бъкнел? — Адорна вече беше сигурна кой стои пред нея. — Какво, по дяволите…?

Маскираният не отговори. Вместо това отиде при нея, наведе се и я метна на рамото си. Адорна нададе силен вик.

Шарлът се вцепени. Какво бе казал Уинтър, когато я отвлече в сватбените покои? „Бъкнел ми напомни, че с опърничавите жени не можеш да се справиш по друг начин, освен да ги отвлечеш.“

Лорд Бъкнел бе дошъл да отвлече свекърва й.

Когато я настани в каретата, виковете й вече издаваха радостно очакване.

Бъкнел скочи след нея и затвори вратичката. Кочияшът изплющя с камшика и конете препуснаха в галоп.

Шарлът проследи каретата с шокиран поглед.

— Мамо, защо лорд Бъкнел отведе баба със себе си? — попита Лейла.

Шарлът отговори с думите, използвани от поколения родители преди нея:

— Ще ти обясня, щом пораснеш още малко.

— Хайде да идем да си вземем нещо за ядене — намеси се Роби, сложи ръка на рамото на сестра си и я поведе към входната врата. — Тогава ще ти обясня.

Шарлът посочи с пръст входната алея.

— Скъпи съпруже, права ли съм в предположението си, че ти имаш пръст в този скандал?

— Ама разбира се — отговори Уинтър с обичайното си самодоволство. — Бъкнел ще направи мама много щастлива.

Той сигурно никога нямаше да разбере, но гувернантката в сърцето на Шарлът реши поне да опита.

— Няма ли най-после да проумееш, че в цивилизовано общество не можеш да се отдаваш на варварски забавления?

Уинтър се облегна на парапета, скръсти ръце под гърдите и я огледа предизвикателно.

— И защо не? Бъкнел постигна успех именно с варварския метод. Ако беше продължил с кроткото ухажване, нямаше да постигне нищо. Както в битката между нас с теб, скъпа съпруга, победителят е ясен още от самото начало.

Шарлът едва не се задави от собствения си гняв.

— Победител? Аз бих предпочела да не говоря за победители в нашия брак.

— Права си. Няма да произнасяме думата „победител“. — Той направи крачка към нея. — Докато сме на едно мнение: че печеля винаги аз.

Сега трябваше да издържи.

— В брака няма победители и победени. Няма правилно и грешно.

В гласа на Уинтър звънна страстен копнеж:

— Защо не продължим този разговор горе? Смятам да ти събуя обувките, лейди мис Шарлът, и да масажирам крачетата ти.

— Да събуеш на някого обувките е ясен симптом за… — Шарлът бързо се отдръпна назад и възбудата измести гнева. — За недодялано, нецивилизовано поведение, което води само до скандална страст…

Уинтър сложи ръце на раменете й и затвори устните й със своите. Най-сетне тя се отпусна и му разреши да я целуне и да събуди в тялото й дива страст. Страст, която я направи безмълвна и покорна.

— Е, добре. Може би англичаните трябва да свикнат да ходят боси, за да са щастливи като нас. — Уинтър се усмихна многообещаващо. — Шарлът, моя единствена и истинска любов.

Край
Читателите на „Правилата на капитулацията“ са прочели и: