Кристина Дод
Правилата на капитулацията (31)

31

Облечен в пътническия си костюм, Уинтър стоеше под колонадата и наблюдаваше десетината слуги, които подреждаха маси и столове на верандата. Занаятчии опъваха на дървено скеле огромна златна тента, която трябваше да пази царствените гости от слънце и дъжд. В къщата работеха допълнително наети прислужници и местни работници, за да изчистят и излъскат всичко до утрешния ден.

Всеки умен мъж би се спасил от такава суматоха. Баракх отдавна щеше да е изчезнал в пустинята.

Но Уинтър не беше Баракх.

Адорна излезе от къщата с куп документи. Носеше тревистозелена рокля, каквато се осмеляваха да облекат твърде малко жени, и изглеждаше като младо момиче. Уинтър беше благодарен, че майка му е запазила младежкия си вид и в същото време му помага с мъдри съвети. Но в момента не изпитваше благодарност. Чувстваше се без опора, като мъж, комуто пясъчната буря е отвяла палатката.

Адорна спря, очевидно учудена, че го вижда.

— Уинтър, скъпи, мислех, че днес си в Лондон.

— Бях.

Адорна вдигна поглед към слънцето.

— Но обед току-що отмина, а до Лондон има два часа път.

— Аз го взех за час и половина. — Само в галоп и като сменяше конете, но тя не биваше да знае тези неща.

— Час и половина натам и час и половина обратно — това значи, че си бил там не повече от два часа. — Адорна изпита облекчение. — Вероятно изобщо не си бил във фирмата?

— Разбира се, че бях.

Надеждата на Адорна угасна.

— Не можах да се концентрирам. — Как мразеше това състояние! Толкова го мразеше, че беше готов да избяга. Но нямаше избор. — Мамо, трябва да говоря с теб.

Адорна притисна ръка към гърдите си.

— Скъпи, онова, което направих, беше абсолютно необходимо.

— Какво си направила? — Защо изведнъж бе заговорила за себе си? — Какво е станало, мамо?

Тя го погледна с големи очи и приглади с трепереща ръка полата си.

— Дадох почти четири хиляди фунта само за утрешния прием.

Какви бяха тези приказки за приема?

— Добре. Това е напълно нормално. — Уинтър огледа мрачно десетките слуги по терасата. — Можем ли да поговорим някъде на спокойствие?

— Естествено. — Адорна му даде знак да влезе в къщата. — Мисля, че моят кабинет е единственото място, където никой няма да ни пречи.

Когато минаха покрай една огледална стена, Уинтър видя, че Адорна попиваше капчиците пот от челото си с копринена кърпичка.

— Наистина ли мислеше, че това ще ме притесни? — попита той, за да разсее съмненията й. Днес искаше да говори с нея за собствените си проблеми.

— Да, мислех. — Гласът й трепереше все по-силно.

— Парите на фирмата са твои пари. — Уинтър я хвана под ръка и умело заобиколи слугините, които търкаха стълбите. — Аз не съм твой съпруг и сметките ти не ме засягат. Аз съм твой син. И не бях добър син, иначе нямаше да те оставя сама след смъртта на татко. Нямаше да се наложи да работиш така усилено във фирмата. И сега нямаше да се налага да разкриваме злоупотреби.

Адорна стисна ръката му.

— Скъпи Уинтър, убедена съм, че не мислиш това, което казваш. Ти си най-добрият син, който може да си представи една майка. Интересен, екзотичен, авторитетен — мъж, който умее да се справя с живота. Вярно, искаше ми се да се върнеш по-рано, но… Не искам да мислиш, че трябва да поправиш или компенсираш нещо.

Уинтър беше наясно с грешките си.

— Винаги съм знаел, че можеш да управляваш фирмата и сама, мамо. Но не беше правилно да те оставя сама толкова години.

— Работата във фирмата ми доставяше удоволствие, скъпи. Баща ти ме научи на много неща и започнах да ги прилагам на практика. — В гласа й звънна молба. — Дори не подозирах, че ще приемеш липсата на известни суми толкова сериозно.

Май говореха за различни неща, но Уинтър не желаеше да обсъжда точно сега опасенията на майка си. Най-малко в собствения й кабинет. Искаше да поговори с единствената жена, която го разбираше, за жената, която не можеше да разбере. Опря ръце на хълбоците и каза:

— Тя не се развива така, както си я представях.

Адорна вдигна вежди.

— За кого говориш?

— За жена си, разбира се.

Адорна се отпусна на дивана и го погледна изумено.

— Отказала се е от глупавата съпротива и знае, че решението ми да се оженя за нея е правилно. Благодари ми за скъпоценностите и другите подаръци, с които я отрупвам. Но… — Уинтър се поколеба. За един истински мъж беше непоносимо да признае подобно нещо. — Тя не е щастлива. — Отиде до прозореца и се върна обратно. — Кажи ми защо Шарлът не е щастлива, мамо!

— Някои жени… — Адорна подбра думите си много грижливо — … не намират удовлетворение в брачното легло. Може би и Шарлът е от този вид?

Уинтър нямаше никакво време да се съобразява с английската свенливост по отношение на физическите потребности.

— Баракх, моят пустинен баща, ме научи, че мъжът е длъжен да разбере какво липсва на жена му, когато не е доволна от брачното легло, и да отстрани тази липса.

— По изключение старият негодник е имал право.

— В леглото Шарлът ми доставя много радост и аз й отговарям със същото. Тя ме довежда до екстаз, аз нея също. Много пъти. Често. Всеки път. Тя преживява своя връх, но…

Адорна го слушаше с нарастващ интерес.

— Но?

— Нощем, когато си мисли, че спя, започва да плаче.

Адорна сведе глава.

Уинтър стисна здраво зъби и сложи картите на масата.

— Тази сутрин, малко след изгрев-слънце, след като й бях доставил голяма радост, изведнъж ми обърна гръб и се разплака неудържимо.

Адорна поклати глава.

— О, Уинтър.

— Помолих я да ми обясни, но тя отказа. Направи се, че не ме чува. Не иска да говори с мен.

— Изобщо ли?

— Във всеки случай не е както по-рано. Даже когато ям с пръсти, остава безмълвна. — Това беше най-лошото. Уинтър се бе държал като дивак от пустинята, а тя не каза нищо. Не му се скара, не го предупреди да се държи прилично. — Казва ми, че ме обича.

— Да… — Адорна то наблюдаваше замислено.

— Най-висшето удовлетворение за жената е да обича мъжа си — продължи Уинтър.

Адорна преглътна.

— Защо тогава не е щастлива? — попита объркано той.

Майка му се облегна по-удобно на дивана и отвърна със саркастичен тон:

— Аз не знам, Уинтър. Ти трябва да ми кажеш.

— Защото иска аз да я обичам! — Уинтър направи няколко крачки по стаята.

— Шарлът е достойна за любов — отбеляза спокойно Адорна.

— Но истинският мъж не обича жена си. Така ме е научил моят пустинен баща Баракх.

— Уинтър! — Адорна скочи и повика сина си по име, сякаш беше шестгодишен хлапак, забъркал се в сбиване. — Защо постоянно ми повтаряш, че твоят пустинен баща Баракх те е научил на разни неща? Нима вече изобщо не си спомняш истинския си баща?

Избухването й го учуди безкрайно.

— Разбира се, че го помня. И почитам паметта му.

Адорна застана пред него и го погледна втренчено. Очевидно искаше да му каже, че трябва отдавна да е разбрал отговора на въпросите си, но той нямаше никаква представа.

Адорна го погледа още малко и въздъхна разочаровано.

— Уинтър, докога ще продължаваш с тази глупост? — Сложи ръка на челото му и продължи — Не разбирам какво искаш от мен. Нима аз трябва да ти кажа как да направиш Шарлът щастлива?

Майка му беше длъжна да знае как. Ако тя не знаеше, нямаше към кого да се обърне.

— Ами… да, това искам.

— Струва ми се, че Шарлът отдавна ти е казала как можеш да я направиш щастлива, но ако искаш да го чуеш още веднъж — тя махна към вратата, — ето я, попитай я пак.

Шарлът стоеше на вратата, облечена в проста бяла рокля, купена от Уинтър, и изглеждаше — въпреки кафявото петно от обувката на Лейла — омагьосващо красива. Косата й беше разпусната, както Уинтър обичаше да я вижда, хваната само с платинена шнола, украсена с диаманти. Приличаше на ангел. Гневен ангел.

Уинтър нямаше представа какво я е ядосало. Но все пак гневът беше за предпочитане пред ужасяващото примирение и тъга.

— Търсих те, Уинтър, защото съм много загрижена за Лейла — заговори тя. — А те заварвам да говориш с майка си за мен.

Уинтър се огледа за Адорна, търсейки помощ, но тя беше изчезнала.

— Вече не знам какво да правя с теб, Шарлът.

— С мен? Да не би да съм дете, което има нужда от надзор?

— Не, не си дете. Ти си жена, която не знае какво иска.

Шарлът стисна ръце в юмруци.

— Аз ли не знам какво искам? Аз ли питам майка си за съвет?

— Да попитам мама беше абсолютно логична стъпка. Нашият брак не се развива така, както си го представях.

Шарлът влезе в кабинета с развени поли.

— И какво му е на брака ни?

— Ти не си така щастлива, както е редно.

— И защо трябва да бъда щастлива? — Тя сложи ръка върху неговата и го погледна право в очите. — Животът ми взе тъкмо онзи обрат, от който се опасявах, преди да стана гувернантка. Тогава се грижех сама за себе си. Работата ми имаше своята стойност. А сега имам всичко, но самата аз съм нищо. Аз съм едно притежание, за което се полагат грижи, докато доставя радост.

— Жената е много повече от притежание.

— Както конят е повече от притежание, нали? — Шарлът не искаше да чуе отговора му и вдигна ръка. — Аз не съм кон. Не съм и куче. Аз съм човешко същество и искам да ме ценят по достойнство. Искам… — Очите й се напълниха със сълзи и тя извърна глава.

Беше ли я виждал да плаче преди сватбата? Не, никога. Но откакто се омъжи за него, не преставаше да плаче. Не за да го тормози, както правеха някои жени според Баракх, а от дълбока болка.

Баракх му бе казал, че болката на жената е нещо незначително и е най-добре да я остави сама, докато сълзите й изсъхнат. Но нещо дълбоко в него искаше да помогне на Шарлът да преодолее мъката си. Ако не го направеше, и той щеше да страда.

— Ти искаш… да бъдеш обичана? — попита тихо той.

Шарлът се облегна на стената и посегна към кърпичката си.

— Най-сетне разбра.

— Напълно достатъчно е ти да ме обичаш.

— Изобщо не е достатъчно — изсъска вбесено тя.

Уинтър беше объркан и това никак не му харесваше. Предпочиташе да се ориентира по законите и традициите, създадени от мъдрите му предци.

— Истинският мъж…

Шарлът се обърна като фурия на гнева.

— Искаш ли да ти кажа какво да правите вие, истинските мъже? Ако зависи от мен, всички истински мъже да вървят по…

— Татко! — Роби влетя в кабинета с разширени от страх очи и лист хартия в ръка. — Татко, Лейла е избягала!