Кристина Дод
Правилата на капитулацията (13)

13

— Нали вие проявихте любопитство към историята на живота ми — каза Уинтър.

Не, не бе проявила любопитство. И какво, за бога, искаше да каже с това „не знам какви сме… но си мисля, че много скоро ще го разберем“? Що за забележка беше това?

Уинтър подви колене под себе си и сякаш се загледа през тъмното стъкло на прозореца право към миналото си.

— След погребението на татко взех пощенската карета за Лондон. Видях на най-близкия кей товарен кораб от Марсилия и изведнъж си въобразих, че съм Язон, тръгнал да търси Златното руно. — Той опря глава на ръцете си и избухна в тих смях. — Наех се на кораба. В продължение на една седмица повръщах непрекъснато. Първо в Атлантика, после в Средиземно море. Стържех палубите, докато всички мазоли по ръцете ми се пукнаха. Както можете да си представите, никога преди това не бях ял хляб с червеи.

Шарлът издаде звук, в който имаше съчувствие и отвращение.

— Отвратително, нали? Всички останали на борда бяха французи, недодялани типове, свикнали да вземат, без да дават. Наричаха ме зелено хлапе и аз се чувствах ужасно жалък. Дори насън не бях помислял, че първото ми голямо плаване ще е толкова гадно. Много бързо разбрах, че романтичните мечти са били плод на добре закриляния ми живот. — Ироничният тон, придружавал досега разказа му, изчезна. — Най-лошото е, че не издържах първото си изпитание като джентълмен — заключи той съвсем сериозно.

Шарлът си бе заповядала да не проявява любопитство, но въпросът й се изплъзна:

— Какво точно се случи?

— Когато мама имаше отчаяна нужда от мен, аз мислех само за себе си.

Шарлът беше готова да си запуши ушите. Ако продължаваше да говори така презрително за себе си, щеше да го хареса още повече.

— Даже момчето, каквото бях тогава, знаеше, че бягството няма да му върне бащата. Човекът, от когото толкова се възхищавах, щеше да се разочарова горчиво от мен. Всъщност аз използвах смъртта му, за да изпълня голямото си желание. И така тръгнах да търся приключения.

„Моля те, започни отново да се държиш като дивак! — искаше да извика Шарлът. — Стани пак недодялан простак. Престани да ми говориш така неустоимо искрено. Искам отново да стана почтена гувернантка, която не се интересува от работодателя си.“

И преди всичко не се интересува по този начин. Погледът й се плъзна по тялото му. Не, в никакъв случай по този начин.

— Представях си, че ще преживея нещо като Одисеята, а вместо това преживях катастрофа. Твърдо реших да се върна в Англия веднага щом влезем в следващото пристанище. — Уинтър изкриви лице. — И щях да го направя, ако не бяха…

Той направи многозначителна пауза и Шарлът капитулира.

— Какво стана?

— Ако не бяха пиратите. — Той изпъна гръб и погледът му стана заплашително мрачен. — Една нощ ни издебнаха и нападнаха кораба. Първо ме принудиха да им помагам при пренасянето на товара, после ме отведоха на кораба си. Тогава бях доста красиво момче.

— Да, знам — пошепна Шарлът.

За момент мъжът загуби нишката на разказа си.

— Познавахме ли се тогава?

Шарлът горчиво съжали за изпуснатите думи.

— Видях портрета ви в галерията.

— Аха… разбирам.

Явно не й повярва, затова тя помоли бързо:

— Продължете, милорд. Какво ви причиниха пиратите?

— А, да, пиратите. Искаха да ме продадат на пазара в Александрия. За да им попреча, разрязах бузата си с нож.

Ръката му се плъзна по белега и Шарлът проследи движението като омагьосана.

— Аз не бих проявила такава смелост.

— Вие? Напротив, лейди мис Шарлът. Вие сте невероятно смела млада дама. — Той се наведе напред и я погледна дълбоко в очите. — Вие щяхте да направите всичко, за да спасите честта си. Убеден съм в това.

Шарлът не беше толкова сигурна.

— И какво стана с вас, милорд?

— Пиратите се заклеха да ме накажат. — Уинтър стана и стигна ръце в юмруци. — Бях ги лишил от една добра сделка. Затова ме продадоха на един бедуин… като камилар.

Той отпусна юмруци и следващите думи прозвучаха така неочаквано весело, че Шарлът беше готова да избухне в смях.

— Трябваше да се грижа за пет вонящи, отвратителни, плюещи камили. Ужасен удар за младия английски джентълмен, тръгнал да търси приключения, нали? Старият бедуин Баракх пое на дълъг път през пустинята. На втория ден му избягах. Шарлът се наведе напред, за да не пропусне нито дума.

— Милорд, чела съм, че в пустинята е много опасно.

При мисълта за младежкото си лекомислие Уинтър тъжно поклати глава.

— Правилно сте чела, лейди мис Шарлът. Денем горещината е страшна. Слънцето пари безмилостно, потта се изпарява моментално, пясъкът разранява кожата и всяка дюна изглежда като съседната. — Той сложи ръка над очите си и й показа как се е оглеждал. — Бях убеден, че ще намеря пътя до пристанището, но се обърках безнадеждно. Накрая… — Леко задъхан, той легна по корем на килима. — Твърде дълго говорих за себе си, Шарлът, а вие ме научихте, че това не е редно.

— Не ставайте глупав. Не може да спрете точно сега! — извика тя и веднага разбра, че се бе хванала на въдицата му. Все едно. Непременно трябваше да чуе историята до края.

Той опря брадичка на ръцете си и я погледна втренчено.

— Нямате ли нито един близък, за когото трябва да се грижите, Шарлът?

За втори път я бе нарекъл по име. Абсолютно недопустимо! Да наричаш някого по име беше проява на дързост… или на интимност. И двете бяха неприемливи. Тя стисна ръце толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Но вродената предпазливост и сдържаност победиха.

— Никой, за когото би трябвало да се грижа. Моля ви, милорд, продължете да разказвате.

— Никаква обвързаност, все едно от какъв вид?

— Приятели. Добри приятели.

— А… някой от другия пол?

Въпросът прозвуча безобидно, но тя знаеше по-добре. Той беше невинен колкото змията в райската градина. Дори се движеше като змия. Грабна бележника и обувките си, скочи, заобиколи го и се запъти към вратата. Далече от топлината на огъня, далече от миризмата на топящ се пчелен восък, далече от коварството, дързостта и приятната леност, чието име беше Уинтър, лорд Ръскин.

Точно когато стигна до вратата, той каза:

— Когато старият бедуин ме намери, бях полумъртъв.

Шарлът не можа да спре веднага и се подхлъзна по гладкия дървен под. За малко да падне в краката му.

— В действителност достойният Баракх през цялото време не ме е изпускал от очи — обясни Уинтър. — Следвал ме през пустинята и чакал кога ще се сбогувам с вярата, че мога да избягам. Тогава ме настигнал и ме върнал.

Точно сега не биваше да се обръща. Той току-що й бе доказал, че е била права да не му вярва и да го подозира.

— През нощта ме върза за седлото на една камила и ми обясни, че ми е направил добро, защото пустинята е безмилостна.

Шарлът не си правеше никакви илюзии относно Уинтър. Ако сега не го изслушаше докрай, той никога вече нямаше да заговори за живота си. Този човек беше свикнал безогледно да налага волята си.

Тя обаче не беше свикнала. Затова капитулира и даде предимство на любопитството пред сдържаността.

— Разкажете какво стана по-нататък, милорд.

— Баракх ме отведе в лагера на бедуините. Знаете ли нещо за бедуините, лейди мис Шарлът? — Опитът му да научи нещо за миналото й, като я нарича по име, се бе провалил и той се върна съвсем естествено към старото обръщение.

Изглежда, не му пречеше, че слушателката му стои на вратата с гръб към него.

— Децата ми разказаха някои неща — отговори Шарлът.

— Тогава знаете, че бедуините са горд номадски народ и безстрашни воини. Прекосяват пустинята по пътищата на керваните и печелят хляба си, като пренасят стоки от едно пристанище до друго. — Поведението на Шарлът изобщо не го притесняваше. — Бих казал, че са доста богати. За съжаление имаше твърде много хора, които искаха да научат нашите тайни пътища през пустинята и да спечелят нашето богатство. Баракх беше водач на племето. Достоен стар мъж с непогрешим инстинкт. Винаги намираше правилния път, даже когато пясъчната буря бе заличила всички маркировки. Освен това знаеше как да укротява опърничавите роби и да прави от тях истински мъже.

Шарлът облегна глава на рамката на вратата и бавно се обърна към него. Стената й даде необходимата опора.

Той дори не я поглеждаше. Беше събрал възглавниците около себе си — с изключение на онези, които чакаха завръщането й, — и седеше като в гнездо. Гледаше към огъня и Шарлът виждаше само косата му.

Странно, но той сякаш знаеше, че тя ще се поддаде — малко по малко и след дълга съпротива, но все пак ще се поддаде. Тя се върна бавно на предишното си място и остави обувките и бележника на края на килима.

— Когато стигнахме до края на пътя, носех на гърба си белези от камшик, знаех как се оседлава клекнала камила и обичах стария Баракх като баща.

— Като баща? — повтори невярващо Шарлът.

— Спасих му живота. Напомнете ми да ви покажа белега от ножа, който беше предназначен за него.

Шарлът капитулира безусловно. Заобиколи планината от възглавници и коленичи пред Уинтър като робиня, която моли почиващия си господар за услуга.

— Тежка ли беше раната?

— За малко не умрях. Но когато се възстанових, бях станал мъж. — Сиянието на огъня играеше по лицето му. Светлорусата коса светеше и омекотяваше златнокафявата кожа. Той се изправи с бавно, гъвкаво движение и свали ризата през главата си.

Раменете му също бяха загорели от слънцето. Русите косъмчета на гърдите се стесняваха към колана на панталона, но мястото точно над сърцето беше голо. Там светеше бледо червен белег. Историята му беше драматична, но той не бе направил опит да се самоизтъкне. Ножът бе оставил дълга и дълбока резка. Без да се усети, Шарлът плъзна пръсти по белега, сякаш свидетелството за божата му я привличаше много по-силно от мъжкото му самочувствие.

Изведнъж изпита ужас от себе си и отдръпна ръка. Ала Уинтър улови тънките пръсти и ги притисна към белега. Кожата под тях беше топла, белегът гладък и неподатлив. А под него… той пусна ръката й.

Шарлът се облегна на гърдите му и го помилва. Не можеше другояче. Косъмчетата на гърдите му нямаха нищо общо с мекия, блестящ водопад на косата. Разбърканите къдрички сякаш канеха пръстите й да ги пригладят. Под тях се движеха твърди мускули. Могъщият гръден кош се повдигаше и спускаше равномерно. Дланта й се плъзна към ключицата, за да помилва шията му. Наболата брада я стресна и възхити едновременно. Шарлът плъзна пръсти по брадичката му и внимателно докосна устните. Тялото му внезапно се стегна и смелостта й се стопи. Ала когато се опита да отдръпне ръката си, той не й позволи. Хвана я здраво и тя не разбра как го бе направил. Само усети ръката му на талията си, усети как я привлече към себе си и двамата се отпуснаха на възглавниците.

Силата му беше завладяваща. Твърде голяма, за да събуди в нея приятни чувства. Тялото му беше много по-различно от всяко друго, което бе виждала или докосвала. Никога преди не беше осъзнавала неопитността си с такава сила, както сега, докато усещаше близостта на тялото му. Той я бе притиснал до гърдите си и ако не беше толкова уплашена, можеше да го погледне в лицето. Отчаяно размишляваше как да постъпи. Как да се освободи от прегръдката? Как да си заповяда да се освободи? Защото всъщност не го искаше.

— Шарлът… — Дъхът му помилва лицето й, пръстите му уловиха брадичката й, упорито притисната в гърдите му. — Погледнете ме, моля ви.

Тя не беше страхливка. Веднага вдигна глава.

И видя в кафявите му очи възхищение и нещо друго… много повече от възхищение. Нещо опасно. Нещо, което не беше виждала никога преди и въпреки това го позна.

Страх… дали това беше страх… пропълзя в долната част на тялото й. Трябваше просто да го отблъсне и да стане. Но преди да приведе плана си в изпълнение, устните му намериха нейните.

В пристъп на лудост тя бе помилвала устните му и връхчетата на пръстите й още тръпнеха от усещането. Но това не беше нищо в сравнение с бурята, която я връхлетя при първата й целувка. Копринени устни. Сухи, топли, нежни — и неумолими. Това беше много повече от докосване. То беше признание.

Очите му бяха затворени и Шарлът си разреши да направи като него.

Съсредоточи се върху това, което усещаше. Напрежението на мускулите му. Широките рамене, в които се беше вкопчила. Но щом свикна с тези усещания, веднага се случи нещо ново. Той притисна длан към гърба й и я привлече още по-близо до себе си. Пръстите му се заровиха в косата й, сякаш търсеха плячка и тя чу как нещо падна с лек звън на пода. Фуркетите й!

Внезапно Уинтър дръпна косата й малко по-силно, тя отвори широко очи и посегна към ръката му.

— Ох!

— Извинете, моля — пошепна той още преди да е изрекла думата. Помилва нежно главата й и повтори: — Извинете, моля. Толкова съм несръчен. Шарлът… — Искаше да я целуне.

Тя сложи ръка на устата му. И тогава, незнайно по каква причина, връхчето на езика му облиза дланта, й.

Шарлът моментално издърпа ръката си и я изтри в една от възглавниците. Но влажната следа, оставена от езика му, не искаше да се изтрие.

Никога досега не беше преживявала такава близост с мъж. Никого не беше гледала толкова отблизо. Трябваше да си напомни, че само преди седмица го смяташе за варварин. И че само до преди минута се държеше нагло и властно.

Но целувката му не беше надменна. Нищо не й натрапваше, не я пренебрегваше. Целуваше я, сякаш тя беше съдбата му.

— Шарлът. Още веднъж, моля. — Той повдигна лицето й. Поласкана против волята си, тя се наклони към него. Не й беше трудно. Вече й изглеждаше толкова познат. Топлите устни, кожата… вкусът му.

Да, вкусът му. Той бе отворил устни, съвсем малко, но достатъчно, за да… за да я накара да направи същото. Тя дори не разбираше защо. Каква лудост я тласкаше да го посрещне, какво любопитство я теглеше по пътеката на порока. Може би привлекателната сила на екзотичното, склонността, от която винаги се беше опасявала. И сега изпробва вкуса му като десерт.

Сладко — горчив като натурален шоколад. Топъл, чувствен, с аромат на кафе, грозде и… Уинтър. Шарлът отново затвори очи, готова да застене от щастие. И наистина простена, но причината беше шок. Езикът му се бе притиснал в зъбите й. Наистина бе шокирана!

Без да се откъсне от устните й, сякаш не можеше да понесе да се отдели от нея, той проговори:

— Шарлът… Шарлът, целунете ме. — Движенията на устните му я разтрепериха.

— Нали това правя. — Ако прогонеше разума надалеч, можеше да остане при него и да помилва мускулестите рамене.

— Още. — Гласът му беше дълбок и изискващ, но ръцете, които милваха косите й и се плъзгаха надолу по гръбнака, бяха меки и нежни.

Още? Тя знаеше — или си въобразяваше, че знае, — какво иска той. Пренебрегна краткия полъх на здрав човешки разум, притисна се жадно към него и бавно мушна езика си в устата му.

Той изстена, сякаш бе получил удар в сърцето. Обхвана я по-здраво и щастието да лежи в прегръдката му я отвори като роза под пролетното слънце. Сложи ръце на раменете му, зарови пръсти в косата и… уви крака около хълбоците му.

По-късно щеше да се черви от необуздаността си. Сега трябваше да го направи. Сърцето и биеше все по-силно, кръвта шумеше в ушите й, а езикът и танцуваше като момиче своя първи валс. Ако това беше изкушението, вече знаеше защо толкова много жени ставаха жертва на плътската страст. Харесваше й да го целува. Прекрасно беше да усеща мъжа под себе си, готовността му да бъде прелъстен, вместо той да я прелъсти. Харесваше ръцете му, които милваха бузите й и галеха гърба.

Той вдигна коляно и го мушна между краката й. Полата и фустите бяха сериозни препятствия, но настойчивостта му се усещаше съвсем ясно. Главата й забуча и тя се задъха. Изправи се и погледна в очите, му. Той я мамеше. Всяко от докосванията му, всяка нежност беше по план. Бузите му бяха зачервени, очите блестяха от страст.

Той я прелъстяваше. Той я желаеше. Какво безумие.

По дяволите. Този мъж я желаеше толкова силно, че беше готов на всичко.

Разумът се върна изведнъж. Това не беше нещо специално. Тук нямаше магия. Всички мъже се опитваха да прелъстят гувернантките на децата си. Тя се освободи от ръцете му, претърколи се по планината от възглавници и тупна тежко на пода. Утре със сигурност щеше да има синьо петно.

— Шарлът. — Той протегна ръка към нея.

Тя стана и направи няколко крачки назад.

— Не, милорд. — Косата падаше по гърба й на едри червени вълни. — Точно онова, от което се опасявах. И се оказах права.

— Какво? — Той се облегна на възглавниците и я изгледа с присвити очи. — От какво сте се опасявали?

— Не бива да си позволяваме подобни… интимности. Всичко, което искахте тази вечер, беше да ми разкажете историята на живота си и да чуете моята.

Уинтър се надигна.

— Във вашия живот има много повече неща от тъмните намеци, които чух от устата ви, лейди мис Шарлът.

— Не. — Тя се оттегли още малко назад и прокара ръка по челото си. — Няма нищо, което трябва да знаете. Вече никога не бива да оставаме сами заедно. Така няма да се изложим на опасността да повторим тази глупост.

— Аз пък ви обещавам, че ще повторим тази глупост, както я наричате.

— Никога. Ще уведомя лейди Ръскин — гласът на Шарлът трепереше все по-силно, — че вече няма да работя като гувернантка в дома й.

Той мълча толкова дълго, че тя се видя принудена да свали ръка от очите си и да го погледне.

Той гледаше в друга посока. Беше се разположил удобно на възглавниците и се взираше в огъня, сякаш пламъците знаеха отговора.

— Не е нужно да тревожите майка ми. Аз съм изцяло съгласен с вас. По-добре е да престанем да си играем на гувернантка и ученик.

Нима това означаваше… велики боже, нима това означаваше уволнение? Шарлът се опита да изрази с думи опасенията си, но не събра смелост. Ако беше уволнена, по-добре да го узнае утре. Погледна за последен път сериозното му лице и избяга.

Уинтър стана от възглавниците едва когато стъпките й заглъхнаха по коридора. Протегна се и си пожела бедуините да не бяха толкова строги блюстители на морала. Петте години без жена бяха прекалено дълго време и подлагаха на тежко изпитание душевното му спокойствие. Особено в този момент, когато бе взел решение коя ще е бъдещата му съпруга.

Шарлът. Лейди мис Шарлът. Девица от най-добър произход и с безупречна репутация. Жена без семейство, което изключваше всякакви конфликти с лоялността. Съпруга за него, майка за децата. Жена, която щеше да се посвети изцяло на задачата да го направи щастлив. Както трябваше да бъде.

Усмихвайки се, той започна да събира оставените от нея вещи. Книгата и обувките, които вечер след вечер събуваше с такава неохота. Щеше да й ги даде при следващия урок.

За нещастие на английските жени беше разрешено да отказват на мъжете. Според него това беше недопустимо. Особено сега, когато ловният му инстинкт беше отстъпил пред нагона за сливане.

Уинтър отиде в спалнята си, обу ботушите за езда и забърза надолу.

Първата му жена не бе поискала от него да я ухажва, както правеха англичанките. Първата му жена се промъкна една нощ в палатката му, коленичи в краката му и му даде да разбере какво иска. Смела маневра, защото той имаше пълното право да я отблъсне. Тогава щяха да я заклеймят като уличница и да я изгонят от племето. Ала Дара беше умна жена и бе подбрала подходящата цел. Той се ожени за нея, прие умиращата й майка и й направи две депа.

Като чу стъпките на Уинтър, слугата, който дежуреше в коридора, се надигна и му отвори входната врата. Мъжът вдъхна дълбоко свежия нощен въздух. Баракх винаги казваше, че Уинтър има очи на сокол, и беше прав. Той се запъти с твърда крачка към оборите, забелязвайки всичко около себе си. Хубава нощ за разходка на кон. И за спомени.

Той не обичаше Дара, ала Баракх му обясни, че любовта е илюзия на западния свят. Истинският мъж не беше влюбен в жена си. Той живееше с нея, позволяваше й да го глези и й се отплащаше, както подобава. Ядеше, каквото му се поднасяше, търпеше крясъците й. Истинските приятели и спътници на мъжа бяха кучетата, конете и другите мъже.

Баракх беше напълно прав. Ала когато Дара умря, мъката му беше много силна. Бе загубил жена, която не само готвеше и умееше да се кара, но и беше добра майка и умна съветница. Но главното беше, че с нея загуби котвата, която го задържаше в племето.

Нощното небе беше обсипано със звезди. В обора гореше една-единствена лампа. Уинтър влезе и кимна на коняря, който майстореше нещо под светлината на лампата.

— Пак сте тук, милорд — отбеляза с усмивка мъжът.

— Да. — Уинтър отиде при коня си и му даде да го подуши. После влезе в бокса и го помилва. Трябваше да остави любимия си кон в Ел Бахр и макар че този жребец по нищо не отстъпваше на Джабир, болката от загубата не отслабваше. Също така силна беше болката от раздялата с арабските му приятели и свободния, изпълнен с приключения живот, който го бе направил мъж.

На смъртното си легло Дара му предрече, че щом Баракх умре, той ще напусне племето. И се оказа права. През следващите четири години Баракх бързо се състари и една нощ изчезна в пустинята, за да умре от почетна смърт. Новият водач на племето беше твърде млад и твърде тесногръд. За него Уинтър беше само заплаха. Въпреки това той се опита да остане още известно време. Заради децата.

Изведе Мийд от бокса, помоли Флетчър да му донесе юздата, нахлузи я хлабаво върху муцуната на коня и го възседна.

— Имате лека ръка и този звяр ви слуша, милорд — отбеляза развеселено Флетчър. Както винаги, в ъгъла на устата му висеше студена лула. — Това е рядкост в наше време.

Уинтър познаваше Флетчър достатъчно добре, за да знае, че не го ласкае. Откак се помнеше, старият Флетчър отговаряше за оборите и всички ценяха високо мнението му.

Да, Флетчър беше прав. Уинтър имаше лека ръка за коне и всеки ден благодареше на твореца за душевното сродство с тези благородни животни. Справяше се добре и с камилите, но за съжаление този талант вече не можеше да му бъде полезен.

— Точно като децата ми — каза той.

— Прав сте. — Флетчър кимна и отново се зае с работата си. — Нощта е добра за един хубав галоп, милорд.

Уинтър насочи Мийд навън към пасището, като внимаваше да не минава твърде близо до боксовете с кобилите. Мийд беше буен жребец — още една прилика между двамата. Когато писмото на Стюарт го намери в Ел Бахр, той загуби ума и дума. Майка му имаше проблеми с компанията! И до днес не разбираше как жена като нея, толкова добра в сделките, е могла да попадне в затруднено положение. Трябваше веднага да се върне.

Точно навреме. Новият водач на племето постави изисквания, които Уинтър не можеше да изпълни. Когато керванът пристигна в пристанището на Ел Вай, малкото семейство се сбогува с досегашния си живот и замина за Англия.

Животът в Англия се оказа точно толкова труден, колкото беше предвиждал. Даже още по-труден. С изключение на тази жена, Шарлът. Не очакваше да срещне такава жена. Добродетелна, натъпкана със знания и на всичкото отгоре с възхитителни трапчинки, чипо носле и тяло, което го подлудяваше. Под веещите се воали на танцуващите бедуински момичета беше открил не едно и две съвършени тела, но Шарлът беше точно за него. Тя му подхождаше.

Но тя нямаше да влезе в палатката му и да се свие в края на леглото. Тази жена не разбираше нищичко от онова, което арабските момичета поемаха още с майчиното мляко. Неговата страст я изненада, а собствената й я обърка и уплаши. Вместо да приеме с благодарност огъня, който пламтеше между двамата, тя избяга.

Накратко, щеше да се наложи да я ухажва. Уинтър изкриви лице. Трябваше да го направи. Ако й поднесеше правилната примамка, тя щеше да го следва като кобилка. Но колко приятно беше, когато жената се поставяше на разположение на мъжа без целия този цирк!

Преди да пусне Мийд на воля, той погледна още веднъж към къщата и се опита да открие прозореца на Шарлът. Надяваше се, че тялото й копнее за неговото, както неговото копнееше за нея.

На първия етаж почти всички завеси бяха спуснати. Нито следа от красивата жена с червена коса, която копнееше да види дори отдалеч. Но на третия етаж, където бяха настанени слугите, беше запалена светлина, а на тавана… Уинтър се стъписа.

Някой се движеше бавно в голямото помещение със свещ в ръка.

Беше опасно да се ходи там с открито пламъче и беше строго забранено. Ако вече имаха толкова много слуги, че третият етаж не бе достатъчен, значи беше време да намалят персонала. Утре щеше да говори с иконома.

Но тази нощ беше само негова. Не искаше да мисли за нищо друго. Беше време за нощна разходка.