Кристина Дод
Правилата на капитулацията (18)

18

Обичам го. Шарлът вървеше с бързи крачки по алеята, на път към най-далечния ъгъл на градината. При стария дъб сред моравата. Или на пейката във френската градина. А може би и в Америка, макар че Атлантикът беше сериозно препятствия за жена с нейното телосложение.

По-добре да отиде в детската стая и да продължи да изпълнява задълженията си, все едно, че не се е случило нищо. Точно така. Не се беше случило нищо. Дълбоко в сърцето си тя беше подготвена да се разочарова от Уинтър. И това се случи. Вече не беше влюбена в него. Трябваше да продължи, сякаш никога не се бяха целували.

Обичам го. Глупости! Нима можеше да обича мъж като него? Мъж, изоставил майка си, напуснал страната си, захвърлил маниерите си през борда. Какво си въобразяваше той? Че е някой паша, стоящ над обществото и морала? Не, не можеше да обича мъж като него.

Тя забеляза, че размахва ръце като безумна и върви с огромни крачки, и се спря. От движенията й земята се тресеше.

Велики боже, защо му бе разказала истината за живота си така детайлно и страстно? Нали си беше изработила начин да говори за живота си — сухо, сякаш миналото е престанало да й причинява болка, сякаш никак не й е мъчно, че е прогонена от мястото, където е израснала. Като се преструваше на равнодушна, поне спасяваше гордостта си. А сега беше изгубила достойнството си. Той имаше право да си въобразява, че тя го обича!

Когато отхвърли първото предложение, кандидатът поне не твърдеше, че тя го обича. Даже щеше да се изненада и да се обиди, ако бе проявила подобни чувства към него. Тя, естествено, не заговори за любов. Даже ако той си беше направил труда да я ухажва, по онова време тя беше твърде разумна, за да приеме, че го прави и по други, не толкова егоистични причини.

Обичам го. Този жалък Уинтър си мислеше, че тя го обича. Вероятно искаше брак без венчавка, затова пък с продължителна и страстна първа брачна нощ. Но Шарлът не беше глупачка. Не, тя беше достатъчно възрастна и достатъчно умна, за да се хване на този прастар трик.

— Мис Далръмпл? — извика я конярят, когато тя мина покрай оборите.

Шарлът спря неохотно.

— Какво има, Флетчър?

— Трябва да говоря с вас.

Но тя не искаше да говори с него. Не искаше да говори с никого, особено ако беше от мъжки пол, но Флетчър беше добър човек, освен това винаги се изразяваше кратко. Щом настояваше да й каже нещо, значи имаше сериозна причина.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Аз искам да ви помогна. — Едрият слаб коняр с вечно мрачно лице посочи оградения двор на обора със студената си лула.

— Знаете ли, че момиченцето язди кобилата ви?

— Момиченцето? — Шарлът го изгледа стъписано. — Да не говорите за… Лейла?

— Точно за нея.

— Това… това е невъзможно! — Шарлът отиде до оградата. Конят, показан от ратая, не беше пони, а темпераментна млада кобила с височина пет стъпки и блестяща кафява козина.

— Кога?

Флетчър работеше отдавна при семейството и си бе завоювал правото да казва истината. Но като забеляза колко уплашена е Шарлът, я успокои, както правеше с конете.

— Веднага ми стана ясно, че някой е яздил Бития. Видях следите. Отначало не разбрах кой и как. Но едно от момчетата ми каза, че видяло елфа с криле да препуска по поляната.

— Ама че глупости! — Лейла не беше елфа и за момент Шарлът се успокои. Може би конярят се беше излъгал.

— Права сте. Виждал съм куп елфи, но нито една от тях не можеше да язди. Извинете, мадам. Затова продължих да се оглеждам. — Флетчър пъхна лулата между зъбите си и смукна, сякаш още гореше.

— Сигурен ли сте, че е била Лейла?

— Слабичко момиченце, шест педи високо, едри кости, красива коса. Точно така изглежда, нали?

Шарлът притисна лудо биещото си сърце. Какво би станало, ако Лейла претърпи злополука и никой не знае къде трябва да я търсят? При мисълта как безпомощното дете пада и губи съзнание или плаче безпомощно от болки, Шарлът се облегна на боядисаната в бяло ограда.

Флетчър я изчака да се опомни от първата уплаха и продължи:

— Язди след вечеря, когато децата са с бавачката. Добре ще е да се скарате на Грания.

— Предполагам. — Шарлът го погледна с присвити очи. — Вие, естествено, я спряхте.

Флетчър изпухтя.

— Не, не я спрях. Момиченце, което язди този млад звяр без седло и юзда, не може да бъде спряно. Никога не съм виждал момиче да язди така, мис. Никога не съм виждал дете, което да се разбира така с конете. Аз съм стар човек и мога да ви кажа, че това е дар от небето. — Той почука с лулата си по оградата. — Само си помислих, че трябва да знаете.

— Напълно сте прав — отговори Шарлът. — Благодаря ви.

Разходката бе веднага забравена. Запъти се обратно към къщата. Трябваше незабавно да говори с Лейла. Да й обясни на каква опасност се излага. Притисна челото си с две ръце, готова да се разплаче. Вината беше само нейна. Още първия ден бе обещала на Лейла да я научи да язди с дамско седло и не бе удържала на думата си. Знаеше, че детето обича конете, но не бе обърнала достатъчно внимание на желанията му и то — буквално казано — бе взело юздите в свои ръце.

Още по-лошо беше, че в последно време гувернантката беше постоянно разстроена и унесена в романтични мечти. Освен това се уморяваше бързо, защото денем преподаваше на децата, а вечер се бореше с Уинтър. Вярно, плащаха й много добре и до деня на приема беше длъжна да работи двойно. Естествено, тя разбираше, че Лейла копнее за близък човек. Бедното дете страдаше от носталгия и се опитваше да замени с нещо живота, който бе оставило в Ел Бахр. Шарлът я разбираше много добре и беше длъжна да й помогне. Всичко останало можеше да почака.

Шарлът влезе с бързи крачки в къщата и веднага отиде в детската стая. Намери Роби пред камината да лъска ботушите си.

— Не прави това, Роби — изрече тя механично. — Повикай някой слуга да ги вземе. Ще ги изчистят долу.

Лейла стоеше до прозореца и държеше и ръце дървеното конче, което й бе подарила Шарлът. Гледаше го втренчено и вероятно обмисляше следващата езда.

Грания не се виждаше никъде. Незабавно щеше да я уволни.

Разкъсвана между желанието да прегърне Лейла и напора да я раздруса и да й се скара, Шарлът клекна пред момиченцето. Лейла я погледна втренчено и Шарлът попита:

— Можем ли да си поговорим сериозно, скъпа?

— Ще си имаш ядове — промърмори полугласно Роби.

Шарлът не му обърна внимание. Трябваше да се посвети изцяло на Лейла.

— Хайде да седнем на пейката, искаш ли?

Лейла се отпусна на твърдия под. Очевидно все още изпитваше страх.

— И тук е добре. — Шарлът седна до нея, пренебрегвайки неудобствата, предизвикани от корсета, и сложи ръка на рамото й. — Искам да ти кажа, че още утре ще започнем уроците по езда.

Лейла я изгледа подозрително.

— Как така?

— Ти каза, че обичаш да яздиш, и аз обещах да те уча.

Лейла се взря замислено в дървеното конче, после отново вдигна глава към гувернантката си.

— Не ми трябват уроци. Аз мога да яздя.

Роби остави ботушите и застана пред тях.

— Тя иска да те научи как да яздиш като английска госпожица, глупаче!

— Тя не е глупаче — укори го Шарлът. Когато осъзна, че е твърде строга, го потупа по рамото и добави: — Тя е толкова умна, че може да бъде само твоя сестра.

Роби изкриви лице, сякаш се опитваше да реши дали са го обидили или похвалили.

Доволна, че за момент го е накарала да замълчи, Шарлът продължи да убеждава Лейла.

— Като се научил да яздиш с дамско седло, ще излизаме всеки ден на езда.

Лейла вдигна рамене.

Шарлът усети как смелостта я напуска. Защо момиченцето изглеждаше толкова равнодушно? Щом не държеше да излиза на езда с нея, значи изобщо не се интересуваше от мнението на гувернантката си.

— Всяка сутрин. — Лейла присви очи. — Когато баща ти е тук, можеш да излизаш и с него.

— Татко не язди с дамско седло — отговори Лейла.

— Но ако поиска, ще го направи — ухили се Роби.

Благодарна за този отговор, който никога нямаше да й хрумне, Шарлът подхвана нишката:

— Не знам дали може или не. Мъжете яздят по друг начин.

Лейла сви колене и ги обхвана с ръце.

— А ще мога ли да се изправям върху коня?

— Какво? — Шарлът я погледна объркано.

— Попитах ще мога ли да се изправям върху коня.

Шарлът пребледня.

— Защо ти е да правиш такива работи?

— Винаги правим така — обясни въодушевено Роби. — Изправяме се, после увисваме отстрана. Упражнявали сме се и да се промушваме между краката на коня. — Горд с уменията си, той направи няколко крачки по стаята и така силно заприлича на баща си, че Шарлът сърдито затвори очи. — Аз съм много добър в стрелбата по движеща се цел.

— И аз! — извика Лейла.

— Дамата винаги говори тихо… — подхвана обичайната си лекция Шарлът. Как да обясни на дете, участвало в безумни тренировки на кон в пустинята, че не е редно да повишава гласа си? — Стреляла си с пистолет? Ти си стреляла с пистолет?

С широка усмивка Роби й даде да разбере, че не се сърди на стъписването й и има намерение да навлезе в подробности.

— Татко умее да стреля с лък и стрела, но още не ми е показал.

Шарлът не можеше — и не искаше — да повярва.

— Баща ти те е карал да стреляш с пистолети, докато висиш отстрана на коня?

Лейла се обърна към Роби и Шарлът потръпна от безмълвното съгласие между двамата.

— Татко първо ни научи да си служим с пушка и пистолет, а после ни пусна да яздим с оръжие. — Лейла направи умела пауза. — Беше го страх да не нараним коня.

Шарлът стана и направи няколко крачки по стаята.

— Значи е още по-лошо, отколкото си мислех.

Децата избухнаха в смях и тя ги фиксира със строг поглед.

— Нима искате да ме ядосате, деца?

— Не, лейди мис Шарлът — отговориха в един глас двамата.

— Трябва да говоря с баща ви. — През цялото време знаеше, че ще се наложи да говори с Уинтър. Трябваше да му признае за провала си с Лейла и за бягството на детето в обора. Но първо… първо трябваше да помисли как да го стисне за гърлото и да го попита, защо, в името на всичко свято, е научил деца на тази крехка възраст да яздят и да стрелят като цигани!

Надяваше се след сцената в каретата да не се яви толкова бързо пред очите му, но въпросът с Лейла беше по-важен от собствените й емоции.

— Кога ще отидете при него? — попита Роби.

— Веднага щом поговоря с мисис Сиймс как да намерим бавачка, която изпълнява съвестно задълженията си.

Лейла погледна мрачно и Шарлът отново коленичи пред нея.

— Лейла, искам да те помоля да ми дадеш дума, че вече няма да яздиш без придружител.

— Нали ти казах, че ще си имаш ядове — ухили се Роби.

Лейла вдигна мършавите си рамене.

— Лейла, моля те. — Шарлът помилва косата й, после я хвана за брадичката. — Аз те обичам и ме е страх, когато яздиш сама.

— Вече няма да бягам. — Лейла вдигна лице към нея. — Наистина ли ме обичате?

Шарлът погледна тясното, малко личице и кимна сериозно.

— Да, много.

Господи, това беше самата истина! Тя бе нарушила първото правило на гувернантките. Беше си позволила да обикне възпитаниците си, сякаш бяха нейни собствени деца. Но какво можеше да направи? В миг на невнимание двамата се бяха промъкнали в сърцето й. Ако наистина искаше да я обърка, Уинтър трябваше да я обвини, че обича децата му. Да, това беше истината. Не Уинтър беше предизвикал този болезнен възел в гърдите й, не той будеше у нея чувство на гордост. Децата му. Естествено.

Тя разпери широко ръце… и изчака една дълга секунда.

Лейла се хвърли първа в прегръдката й и се уви около нея като млада лозичка, намерила липсващата й опора.

— И аз ви обичам, лейди мис Шарлът.

Роби последва сестричката си и я прегърна толкова силно, че я заболя.

— И аз ви обичам много, лейди мис Шарлът!

Двамата вдигнаха лица към нея. Шарлът ги целуна и прегърна и получи две влажни целувки по бузите. Отдели се от тях със сълзи на нежност в очите, като отчаяно се надяваше, че не е направила грешка, като им е разкрила сърцето си. Защото гувернантките се заменяха лесно, особено когато отказваха на господарите си. Ала лейди Ръскин й бе обещала, че може да остане с децата, докато завършат образованието си, и Шарлът възнамеряваше да й напомни за дадената дума. Точно така. Тя щеше да се бори за тези деца.

Лейла изтри сълзата от бузата й.

— Не сте ли щастлива?

— Много съм щастлива. Толкова щастлива, колкото не съм била от години. — Шарлът се усмихна на децата и се надигна. — Вие ме направихте щастлива.

— Ще се срещнете ли сега с татко? — попита Роби.

— Непременно. — След признанията на децата срещата щеше да мине по-леко. Тя обичаше тях, не него. — Но първо трябва да ви намеря добра бавачка.