Кристина Дод
Правилата на капитулацията (33)

33

Никога преди това Шарлът не се беше чувствала толкова изключена, в неведение и сама като в този момент. Уинтър е бил по следите на измамник? И не й е казал нито дума?

Естествено, че не. Кога й е разкрил нещо за себе си, за заниманията си? И измамницата беше Адорна?

Вече нямаше съмнение: тя не беше част от това семейство.

Тогава нещо се раздвижи зад гърба на Адорна. Появи се тясно личице и Шарлът изпита такава радост, че веднага забрави колко самотна се е чувствала допреди миг.

— Лейла!

Момичето направи крачка към нея и се усмихна предпазливо.

Шарлът падна на колене и разпери ръце. Лейла направи огромен скок и падна в прегръдката и. Шарлът я притисна до гърдите си и зашепна през сълзи:

— Лейла, Лейла, моята малка, скъпа Лейла…

След секунда при тях се появи и Уинтър, притисна ги в обятията си и ги залюля като деца. Шарлът повярва, че е видяла в очите му сълзи, но не се изненада. В този момент нищо друго нямаше значение. Лейла беше отново при тях.

Ала като чу гневния глас на Уинтър, се върна рязко в действителността.

— Лейла, непослушно момиче, мисля, че трябва да обясниш някои неща.

Той беше напълно прав, Шарлът го призна, макар и неохотно. Лейла носеше костюм за езда като Адорна и не изглеждаше ни най-малко уплашена. Не беше нито мръсна, нито изморена.

Шарлът бе щастлива, че малката е непокътната, но изведнъж изпита такъв гняв, че й се дощя да я раздруса.

— Ще ни кажеш ли къде беше, госпожице?

Долната устна на Лейла затрепери и Адорна побърза да се намеси:

— Какво да ви разкажа първо — за Лейла или за откраднатите пари?

Шарлът вдигна поглед към свекърва си. Адорна изглеждаше свежа и чиста, докато тя не само изглеждаше, но и миришеше като лондонските докове. Да не говорим за Уинтър. Петна по лицето, мръсотия в златните коси, спукана долна устна от сблъсъка със Стюарт, засъхнала кървава следа на брадичката.

— Първо за Лейла — отговори спокойно той.

 

 

Уинтър и Шарлът вече бяха заминали за Лондон, когато Адорна слезе в трапезарията и разбра каква е причината за обхваналото къщата вълнение.

— Знаете ли вече, милейди? Малката е избягала, за да се срещне със своя годеник езичник — съобщи възбудено мисис Сиймс.

Адорна веднага престана да брои ленените салфетки и се обърна рязко към икономката си.

— Какви ги дрънкате, Сиймс?

В гласа й имаше гняв, а погледът й неумолимо изиска факти, не слухове. Мисис Сиймс веднага застана мирно.

— Лейла е оставила писмо, в което пише, че си отива вкъщи.

— При годеника си езичник?

Мисис Сиймс сведе очи.

— Не точно.

— Аха. — Адорна отново се зае да брои салфетките.

— Не се ли притеснявате за детето, милейди? Все пак ви е внучка.

Адорна махна с ръка и мисис Сиймс побърза да се оттегли. Господарката на дома се замисли. Не й трябваше много време, за да се сети къде се е скрила Лейла. Отиде в кухнята и нареди на готвача да й приготви кошница за пикник. Взе я и се качи на тавана, като се стараеше да стъпва колкото може по-тихо.

Отвори предпазливо голямата врата. Ехото отекна глухо и празно, което не я изненада. Веднага видя, че в един от коридорите, които водеха към големия склад, липсва прах. Мина внимателно по коридора и откри точно пред вратата знака, който търсеше. Една самотна сламка.

Изправи се и изпъна рамене — вече нямаше причина да се крие. Отвори вратата със замах и извика:

— Баба ти е тук и носи нещо хубаво за ядене!

— Олеле! — изпищя Лейла и се сви на кълбо.

— Велики боже — изохка Адорна и се огледа. — Нищо чудно, че домашният ни призрак беше толкова шумен.

Лейла беше положила много усилия да изгради на тавана свой собствен Ел Бахр. Изчезналите чаршафи от западното крило бяха използвани за палатки. Малката бе измъкнала отнякъде стар килим и бе постлала скърцащите дъски на пода. Постелята й беше от слама, вероятно отмъкната от обора. Дървеното конче, подарък от Шарлът, заемаше почетно място до нещо, което трябваше да представлява лагерен огън. До него се виждаше отворена книга.

— Никой да не ми разправя, че по пътя дотук детето не е изпуснало нито една сламка — промърмори Адорна. Ала като видя упоритото, нещастно личице на Лейла, веднага се превърна от строга господарка на дома в любеща баба. Отвори кошницата за пикник и позволи на Лейла, която седеше на стара възглавница, да погледне вътре.

— Нося ростбиф, твърдо сварени яйца, зрели ягоди и бита сметана. — Посочи сухите хлебчета, които момичето беше складирало в един ъгъл, и рече: — Ако си вземем и от твоя хляб, ще се получи истинско празнично ядене. — Усмихна се с най-очарователната си усмивка и попита: — Няма ли да ме поканиш в палатката си, господарке на пустинята?

 

 

— Значи детето никога не е напускало къщата? — Шарлът беше готова да разцелува Адорна, но все още притискаше Лейла в прегръдката си. — Скъпа, защо си направила всичко това?

Лейла пое дълбоко въздух и призна:

— Исках да си имам тайно място, където да прочета книгата.

— Каква книга? — попита Шарлът.

— Историите от „Хиляда и една нощ“.

— Не е било нужно да се криеш, за да я четеш. Знаеш, че щях да ти я дам… О, не! — Шарлът най-после разбра. — Защо не ми каза, че умееш да четеш толкова добре?

— Защото мислех, че тогава ще спреш да ни четеш на глас. — Лейла изгледа баща си отстрани. — Както постъпи татко. След като се научих да яздя добре, той престана да излиза с мен.

Уинтър гледаше дъщеря си без следа от усмивка.

— Знаеш, че си постъпила зле, нали? Бяхме много уплашени за теб.

— Да, знам — отговори с треперещ глас момичето.

— Но ти си още дете. Тепърва ще се научиш да правиш разлика между добро и зло. Баба ти обаче е възрастен човек и е длъжна да познава разликата. Мамо, как ще обясниш тези злоупотреби?

Стресната от тона му, Адорна отстъпи крачка назад.

— Исках да си дойдеш вкъщи.

Уинтър загуби дар слово.

— По държанието на Стюарт си личеше, че има връзка с теб.

Стюарт нервно попиташе посинелия си врат.

— Писмен контакт — изрече дрезгаво той.

— Да, аз му писах и го уведомих, че съм жив и вероятно ще се върна вкъщи — допълни Уинтър.

Адорна помилва бузата му.

— Обаче Стюарт каза, че ще мине още доста време, докато се върнеш.

— Тя ме принуди да й кажа — обясни мрачно Стюарт. — Аз не исках, защото знаех, че чакането ще е много мъчително. Тя беше толкова тъжна…

— Аха — кимна Уинтър. — Останах още малко заради децата, мамо.

Адорна отдръпна ръката си.

— Те са мои внуци и мястото им е в Англия.

Шарлът видя как очите на Лейла засвяткаха. Бабата и внучката най-сетне бяха сключили мир.

— Значи си решила да ни върнеш в Англия и понеже си знаела, че с молби няма да постигнеш нищо, двамата със Стюарт сте измислили дяволски план — предположи Уинтър.

— Стюарт е най-честният човек на този свят — отговори сърдито Адорна. — Той не би участвал в такъв план. Направих го съвсем сама.

Адорна бе прибягнала към крайно средство, за да върне сина си. Всички можем да се поучим от нея, помисли си Шарлът.

— Бедният Стюарт ме разкри едва когато ти вече беше в Англия. Устрои ми истински скандал. — Адорна заплаши сина си с пръст. — Уинтър, ти му дължиш извинение, че едва не го удуши.

— Много съжалявам, стари момко — рече Уинтър и се опита да събере две и две. — Значи ти си открил кой е отговорен за злоупотребите и си решил да възстановиш сумата.

— Да. През всичките тези години Адорна направи много за мен. — Стюарт намести очилата си. — Дължах й го. Но тя упорито отказва да разбере, че е извършила тежко престъпление.

— Не е престъпление да вземеш пари от собствената си фирма — защити свекърва си Шарлът.

— Благодаря ти — кимна й признателно Адорна.

— Мислех тази нощ да възстановя цялата сума и да приключим тази история. Бях сигурен, че никой няма да дойде, защото утре е серемианският прием и… — Стюарт огледа смаяно присъстващите. — Всъщност какво правите тук всички?

— О, божичко! — Адорна погледна часовника на камината и плесна с ръце. — Трябва веднага да се връщаме в Остинпарк Мейнър.