Кристина Дод
Правилата на капитулацията (3)

3

— Но той е мъртъв! — извика смаяно Шарлът и веднага й се дощя да си отхапе езика. Точно тя, която никога не казваше нещо необмислено, да допусне такава грешка! Това вероятно беше предупреждение, че Уинтър ще има силно влияние върху бъдещия й живот. Обзе я неизпитвано досега вълнение и тя престана да забелязва всичко друго.

Адорна слезе от каретата и прегърна сина си.

— Скъпо мое момче, какви си ги свършил пак?

Той се наведе, целуна я нежно по бузата и отговори с едва доловим екзотичен акцент, различим само за опитното ухо на Шарлът:

— Казах на мъжете, че трябва да държат жените си по-здраво.

Още при тези първи думи старото детско увлечение на Шарлът по Уинтър Ръскин умря с толкова безболезнена смърт, че тя почти не я забеляза.

— Уинтър, как можа да си позволиш такава дързост в присъствието на мисис Мордън? Тя стои над всеки укор, освен това Мордънови са достатъчно богати и високопоставени, за да може дамата да си позволи собствено мнение.

Уинтър се замисли за миг.

— В действителност само лейди Хауърд се почувства засегната. Тази усойница се опита да флиртува с мен, представяш ли си? И това пред очите на мъжа й!

Шарлът извърна глава, преструвайки се, че не чува нищо.

— В Англия жените не живеят зад решетки — отговори вразумително Адорна. — Флиртовете са разрешени.

— И ти наричаш това прилично?

Достойната дама сведе глава и се опита да намери думи, с които да обясни на сина си обичаите в английското общество.

— Е, може би не, когато дамата е омъжена, но все пак…

— Какво „но“ може да има? Или е прилично, или не е. — Той се обърна рязко към Шарлът, която тъкмо слизаше от каретата с помощта на Скийтс, стиснала под мишница скъпоценната си чанта. — Как мислите вие, мадам?

Първо на първо, един мъж, който се разхожда бос, носи косите си дълги като жена и го мързи да си закопчее ризата догоре, няма никакво право да критикува другите — беше готова да отговори тя. За съжаление приличието й забранявате да го стори.

— Няма никакво значение какво мислим вие и аз. Единственото важно в случая е, че сте длъжен да се отнасяте учтиво с гостите си.

— Точно така! В пустинята, когато не приемат някого гостоприемно, костите му много скоро изсъхват под слънцето и пясъка. — Той гледаше през нея, сякаш виждаше движещи се пясъци под изпепеляващата слънчева светлина.

Тихо покашляне зад него го върна в настоящето. Той отстъпи настрана, за да пропусне Шарлът, и продължи със същия тон:

— И след като заговорихме за гости, мамо, тук те очаква един.

Адорна забеляза добре облечения джентълмен на отворената входна врата и трескаво посегна към гърлото си.

— Лорд Бъкнел, скъпи лорд Бъкнел, каква изненада… приятна, разбира се. Нямах представа… за малко не ме изпуснахте. Сигурно сте си поговорили със сина ми? — Дрезгавият й глас трепереше, но тя се усмихна смело и протегна двете си ръце на госта.

Лорд Бъкнел излезе под слънчевата светлина. За разлика от домакина, той беше облечен като съвършен джентълмен. Красив, представителен господин на около петдесет години с прошарена коса и гордо изправен гръб. Той не устоя и отговори на поздрава на Адорна със същата сърдечност, макар че вероятно му се струваше неподходящо за случая.

— Да, поговорих си със сина ви. Голям шок, след толкова години. Сигурно сте много щастлива, лейди Ръскин. Знам каква мъка ви причини изчезването му.

— Вярно е. — Адорна се засмя като младо момиче. — Ако си спомняте, винаги ви повтарях, че той е жив.

— Така е. — Сърдечността на Адорна и неговото официално поведение образуваха странен контраст. Вероятно го възпираше очевидното любопитство на Уинтър.

Шарлът изкачи стъпалата и Уинтър прехвърли своя ленив, хищнически интерес отново към нея. Пристъпи по-близо, бавно описа кръг около нея и я огледа с неприкрито любопитство, сякаш беше животно от зоологическата градина.

Шарлът остана съвсем спокойна. Притежаваше достатъчно достойнство, за да не отговори със същото неприкрито зяпане и да не отвърне поглед. Нищо не беше в състояние да я извади от спокойствие — колкото по-бързо го разбереше той, толкова по-добре и за двамата.

През изминалите години Уинтър беше станал направо огромен — надвишаваше я с цяла глава. Като добре възпитана млада дама тя го гледаше право в лицето и пренебрегваше невероятно широките рамене точно пред носа си.

С точните си линии лицето му беше като урок по геометрия. Челото добре оформен четириъгълник, бузите точно съгласувани с челото, носът триъгълник с доста издаден напред остър ъгъл. От ъгъла на дясното око започваше белег, който пресичаше бузата. Кафявите очи вече не контрастираха с бледа кожа. Слънцето на Ел Бахр я бе направило кафява като препечена филийка, а русата коса изглеждаше почти бяла. Веждите и миглите бяха учудващо тъмни. Замечтаното изражение на младия лорд Байрон беше изчезнало. Днешният Уинтър наблюдаваше света с неприкрит, страстен интерес, който сигурно изкарваше от равновесие по-слабите същества.

— Е, мамо, отговаря ли тя на всичките ни очаквания? — Въпросът, отправен към Адорна, прозвуча, сякаш Шарлът беше глуха или изобщо я нямаше. В изисканото общество често се държаха така, сякаш слугите бяха невидими. Ала гувернантките се движеха в неясната зона между слугините и аристокрацията. Като майсторка на доброто държание Шарлът винаги държеше да се обръщат към нея с уважение. Уинтър явно не разбираше от тези неща.

Би трябвало да се обидя, каза си изненадано тя. Но не беше обидена. Дори чакаше с напрежение отговора.

— Мамо? — попита отново Уинтър.

— Какво? — Адорна все още държеше ръцете на Бъкнел и не обръщаше внимание на малката сцена на стълбището. — О, да, тя е съвършена.

— И преди всичко е млада и красива. — Дългите години в пустинята очевидно бяха лишили Уинтър от всякакво чувство за такт.

Младата дама стисна до болка дръжката на пътната си чанта и отговори остро:

— Младостта и красотата не изключват добрата квалификация.

— Така ли? Е, ще видим.

Шарлът усети как се изчерви. Нямаш причини да се притесняваш, каза си строго тя. При всяко ново назначение се намираше поне един човек от семейството, който да се отнесе зле с нея. Но фактът, че тъкмо този мъж, този дивак и грубиян, изразяваше открито съмнение в квалификацията й, я накара да скърца със зъби.

Адорна побърза да ги представи.

— Мис Далръмпл, позволете да ви представя сина си Уинтър, лорд Ръскин. Уинтър, представям ти лейди Шарлът Далръмпл, гувернантка… или по-добре казано, експерт по добро поведение в обществото.

Лорд Бъкнел се покашля и Шарлът го разтълкува съвсем правилно като желание да се включи в разговора, ала не му обърна внимание. Уинтър, лорд Ръскин, беше завладял целия й интерес. Взе решение да се държи така, сякаш начинът му да разговаря и безсрамните му погледи са напълно нормални. Затова просто направи реверанс.

— Радвам се да се запозная с вас, милорд.

Уинтър я погледна неразбиращо.

— И какво трябва да направя аз сега? — попита той.

Следвайки импулса си, Шарлът остави чантата и обясни:

— Ще се поклоните и ще отговорите: „Радвам се да се запозная с вас, мис Далръмпл.“

— Но вие имате титла!

— Само защото баща ми е бил граф. И изобщо, в обществото се счита за проява на тромавост непрекъснато да се употребяват благороднически титли. Даже кралица Виктория е заповядала на свитата си да я нарича само „мадам“.

— Разбирам. — Мъжът се поклони с изискана учтивост. — Добре ли беше?

— Много добре.

— Трябва да призная — той взе ръката й, направи се, че я целува, и я погледна дълбоко в очите, — че съм изключително зарадван да се запозная с вас, мис Далръмпл.

В този момент Шарлът осъзна, че той си бе поиграл с нея. Много добре знаеше как да отговори.

Тя не го харесваше. Не го харесваше ни най-малко, но ако и той беше като бащите, при които беше работила досега, след тази първа среща нямаше да го види повече.

Сега обаче я гледаше, сякаш е заслужила вниманието му. Чисто аналитичният поглед й подсказваше, че иска да я опознае по-отблизо. Когато нежно притисна ръката й към бузата си, тя повярва, че е разбрала какво е желанието му. Наболата му брада подраска по памучната й ръкавица. Очите й се разшириха от ужас. Хвърли поглед към Адорна и Бъкнел, но двамата бяха задълбочени в разговор. Затова бързо издърпа ръката си и Уинтър я пусна неохотно.

— Ако позволите, милорд, бих се опитала да коригирам поведението ви.

Той се изправи, без да я изпуска от очи.

— Разбира се.

— Мисля, че открих причината за авансите на лейди Хауърд. В Англия изобщо не е обичайно да притискате ръката на гостенката до бузата си. Тя е открила в жеста ви по-специален интерес към себе си. Добре би било да се откажете от подобни жестове, докато възстановите усета си за прилично поведение в обществото.

Уинтър сложи ръце на гърба си и изпъна рамене.

— Държа да заявя, че смятам своя усет за правилен и здравословен.

Внезапно тя го видя такъв, какъвто го виждаха повечето хора: горд, пращящ от сили мъж, обиколил половината свят.

— Сигурно… само че вашият усет не е британски.

— Вие май си мислите, че британците са открили правилата за добро държание?

— Да, прав сте. Във вашето положение, след толкова години изгнание, е много необходимо да опознаете отново британските правила за поведение. Това би било само във ваша изгода.

Уинтър се засмя искрено развеселен.

— Вие сте възхитителна, луна на радостта ми. Без вас животът ми беше пуст и студен като нощната пустиня, над която се носи вечният вой на вятъра.

Шарлът беше готова да му обясни колко нетактични и недостойни са подобни думи пред непозната дама, но точно в този момент той отметна косата си назад и на ухото му блесна златна обица.

Това я шокира окончателно.

Обица! На ухото му висеше обица! Само цигани и жени от най-долните слоеве на обществото носеха такива украшения, а той беше аристократ. Но обицата без съмнение беше златна.

— Няма ли най-после да влезете, вие двамата? — извика весело Адорна и хвана лорд Бъкнел подръка. — С Шарлът пътувахме дълго и имаме нужда от един хубав чай.

Уинтър последва Шарлът към вратата. Босите му стъпала се движеха безшумно по гладките, стоплени от слънцето стъпала. В главата на младата жена цареше истински хаос. Може би бедуините го бяха проснали на земята и бяха пробили ухото му, за да му сложат обицата? Или го бяха измъчвали, лишавали от вода, влачили вързан за камила? Само с подобни крайни средства биха принудили англичанин да сложи обща.

Лорд Бъкнел и Адорна вече бяха влезли в сенчестия вестибюл, когато Уинтър се поклони за втори път пред Шарлът. Тя видя отново обицата и си каза, че сигурно е принуден да я носи.

Но защо не я бе свалил веднага след завръщането си в Англия?

Преди Шарлът да мине през прага, Уинтър сложи ръка на рамото й и застана съвсем близо до нея. Шепотът направи акцента му много по-ясен:

— Лейди… мис Шарлът…

Изрече думите, сякаш беше смутен, но после се усмихна зарадвано и тя усети неустоимата му привлекателна сила.

— Лейди мис Шарлът, искам да бъда почтен и ще ви призная, че не съм притиснал ръката на лейди Хауърд до бузата си. Нямам никакво желание да усетя кожата й върху моята.

За момент Шарлът забрави изисканата академия за гувернантки, всички правила на приличието и уважението, което дължеше на мъжа, стоящ по-високо от нея в обществото. Изпъчи се надменно и погледна право в безсрамното му лице.

— За да бъда почтена, лорд Ръскин, ще ви съобщя, че изобщо нямам желание да усетя кожата ви върху ръката си. И ако смятате, че е мое задължение да търпя подобни докосвания, кажете го сега, за да помоля Скийтс незабавно да ме отведе обратно в Лондон.