Кристина Дод
Правилата на капитулацията (25)

25

Стиснала здраво сватбения букет от бели рози, Шарлът стоеше в преддверието на черквата и слушаше нетърпеливо мънкането на лорд Хауърд.

— Вие… вие… няма нужда да се омъжвате за него… Аз мога да ви дам всичко, което искате… Трябва само да дойдете с мен.

Шарлът се запита кое божество е разсърдила, та я подлага на такова изпитание в сватбения й ден. Първо Уинтър, който огледа голото й тяло с необуздаността на сатир и й заяви, че скоро щяла да стане негова жена — сякаш тя не знаеше! После Роби и Лейла, които многократно трябваше да увери, че всичко ще бъде добре. Заради децата тя забрави за малко страховете си, пренебрегна ужасените викове на Джейн и Адорна и ги прегърна, както беше със сватбената си рокля, докато отново се засмяха.

Сега пък лорд Хауърд. Отговори му с търпеливия тон, запазен за непохватни ученици по танц:

— Защо да стана ваша метреса, след като отказах да ви стана съпруга? Върнете се при лейди Хауърд.

Лорд Хауърд я напусна с наведена глава.

— Не вярвах, че някога ще кажа тези думи, но колкото по-бързо свърши тази сватба, толкова по-добре — каза тя на мистър Бъртън, който стоеше до нея, облечен в най-добрия си костюм.

Бъртън подръпна маншетите си с мрачно изражение.

— След всичко, което съм чувал за поведението на лорд Ръскин, съм принуден да се съглася с вас. Някой трябва да му обясни основните правила на поведение.

Мистър Бъртън заместваше баща й не само за да я въведе в черквата, а очевидно изпитваше и чисто бащински гняв към нейния арогантен жених. Господ да го пази! Колко добре й беше да знае, че поне един човек смята поведението на Уинтър за чудовищно.

Тя сложи ръка върху неговата и каза:

— Сър, искам да ви изкажа най-дълбоката си благодарност, че се съгласихте да ме отведете до олтара. Много съм ви задължена.

— Няма нищо, няма нищо. — Мистър Бъртън се покашля смутено. — За мен е чест, че ме помолихте, Шарлът. Познавах баща ви и…

— Аз ще я отведа пред олтара — прекъсна ги гръмък мъжки глас.

За момент Шарлът повярва, че е чула гласа на баща си. Но в същия момент здравият й човешки разум се върна и тя се обърна рязко.

Пред черковния портал стоеше чичо й в елегантен черен костюм с пурпурна копринена жилетка. Костюмът беше дело на най-добрия лондонски шивач. Шарлът си спомни ругатните му, след като получи сметката. Заяви на леля Пипър да не се надява, че някога ще си ушие нов костюм и че ще пази този за погребението си. Както изглежда, смяташе да спази обещанието си, особено ако продължаваше да пести от всичко, включително от собственото си ядене, и запазеше фигурата си.

Защо чичо й бе дошъл в черквата? Сигурно не за да й направи сцена. Във всеки случай не днес.

— Ако желаете да присъствате на церемонията, милорд — отговори овладяно тя, — би трябвало да седнете на мястото си.

Мистър Бъртън само местеше поглед от единия към другия.

Чичо й се обърна към него и заяви с твърд глас:

— Аз съм граф Портърбридж, а това е моята племенница. Аз ще я отведа пред олтара.

— Лейди Шарлът, какво очаквате от мен? — попита смутено Бъртън.

— Няма нужда да я питате — изфуча чичото. — Тя ще направи, каквото й се казва.

„Ще направи, каквото й се казва.“ Думите отекнаха в главата й. Ако беше направила, каквото й заповядваха, Портърбридж щеше още преди години да я отведе пред олтара и да приключи с нея. Но не стана така. И сега двамата бяха заклещени между неприятни истини и още по-неприятни чувства.

Чичо й гледаше мрачно.

— Брат ми сигурно очаква това от мен.

Шарлът се слиса. Защо изведнъж се бе замислил за починалия си брат?

— Да, сигурен съм, че го очаква — изръмжа Портърбридж. — Поне това мога да направя, както трябва.

Шарлът загуби ума и дума, когато разбра, че чичо й — майко мила, кой би го помислил? — се опитва да поправи грешките, които беше сторил спрямо нея. Тя кимна на мистър Бъртън, който се поклони и неохотно се отдалечи.

Между двамата се възцари напрегната тишина. Шарлът, която до днес твърдеше за себе си, че намира подходящите думи и за най-големия глупак, търсеше напрегнато безопасна тема за разговор. Вместо това повтори изречението, което беше казала само преди минути:

— Милорд, искам да ви изкажа дълбоката си благодарност, че имате намерение да ме отведете пред олтара.

— Така трябваше — отвърна мрачно той. — Нямах избор. Хубава каша забърка, момиче, като каза онези думи за мъжете, дето не обичали жените си.

Шарлът не разбра нищо. Но и сега не беше време да подхващат тази тема.

— Съжалявам, чичо, че трябваше да присъствате на избухването ми. То беше един вид… рефлекс.

— Няма какво да се извиняваш. Онзи невъзпитан хлапак Ръскин не заслужава нищо по-добро. — Изведнъж лицето му помрачня. — А и аз също, поне така казва Пипър.

Сега вече й стана интересно.

— Какво е казала леля? Защо не заслужавате нищо по-добро?

— Пипър казва, че си била напълно права. Че аз не я обичам, държа се като краля-слънце и се отнасям зле с нея. Че тя ме обичала и ме търпяла още когато нямало никакви изгледи да получа титлата, а аз още тогава съм се държал като проклет граф.

За да прояви тактичност, Шарлът би трябвало да му възрази, но не можеше да лъже. Все пак се намираха в църква.

— Пипър твърди, че аз не я обичам.

Шарлът си спомни как той се караше на жена си, пренебрегваше мнението й, даваше заповеди, а понякога и вдигаше ръка срещу нея и ръцете й в тънки ръкавици овлажняха.

— А вие сте убеден, че я обичате, така ли?

— Разбира се, момиче. Тя ми е жена. — Той се поколеба, но реши да изрече главното, според него неопровержимо доказателство: — Цели тридесет и пет години не съм влизал в чуждо легло.

Шарлът беше готова да избухне в смях. Май всички мъже бяха еднакви.

— Според жените верността не е решаващото доказателство за любов.

— А какво е тогава? — изръмжа чичо й.

— Признак на мързел — отговори със същия тон Шарлът.

— Ти си все същото малко зверче, момиче. Нахалството ти е неизкоренимо. — Той повиши глас: — Аз съм граф Портърбридж. Не е нужно да тичам подир жените. Те сами идват при мен.

Шарлът кимна и стомахът й се сви от болка. На чичо й можеше да се разчита. Бе съумял да превърне помирителния си жест в сблъсък и да й покаже какво бъдеще я очаква. Тя щеше да се омъжи за виконт, който открито заявяваше, че не я обича и се задоволява със страстта. Как ще преживее предстоящата венчавка?

Чичо Портърбридж прие уплахата й за съгласие и рече:

— Ето ти на. Жените сте все еднакви. Смучете кръвта на мъжете и непрекъснато искате още. Леля ти е единствената жена за мен. Макар че няколко пъти едва не се изкуших. Затова не ми разправяй, нахална госпожичке, че причината е в мързела ми. Пипър е единствената жена, която някога съм…

Шарлът не искаше да чуе нищо повече и го прекъсна:

— Вярвам ви, чичо. — Може пък да се лъже. Може пък за мъжете верността да е абсолютното доказателство за любов.

Наново настана неловко мълчание.

— Пипър каза и други неща — каза чичото след кратко покашляне.

Шарлът нямаше сили за повече.

— Ценя високо доверието ви, чичо, но не смятам, че е нужно да науча всички подробности около брачния ви живот.

— Каза някои неща за теб — уточни той.

— О! — Шарлът очакваше сватбата й да бъде мъчение, но не чак в такива размери.

— Каза, че сме били много лоши с теб. Държали сме се коравосърдечно. Не сме взели предвид, че си загубила родителите си. Аз страдах много от загубата на брат си. Той беше невероятен човек. Най-добрият. Почтен, великодушен. Управляваше добре земите. Изобщо не си помислях, че някога ще наследя титлата.

Шарлът си спомни времето, когато родителите й бяха живи и чичо й идваше на гости със семейството си. И тогава беше груб и шумен, но се държеше много… сърдечно.

— Пипър твърди, че да загубиш родителите си не е като да загубиш брат си и че това го знае всеки идиот. Аз обаче не го знаех.

— Понякога мъжете не разбират очевидни неща — отвърна Шарлът подчертано равнодушно.

— Откъде, по дяволите, можем да знаем тези неща с любовта и чувствата? Жените ни ги казват едва когато тръгнат да бягат. Но както и да е, Пипър каза, че е трябвало да се отнасяме по-добре с теб и да ти разрешим първия бален сезон, за който настояваше. И че си била права за Хауърд. А аз само се опитвах… Оттогава мина много време, но трябва да знаеш, че не съм искал… С баща ти бяхме…

Чичо Портърбридж беше тромав, дребнав тиран, но в момента се опитваше да й се извини. Шарлът познаваше твърде малко хора, все едно млади или стари, богати или бедни, което бяха в състояние да го направят. Дори самата тя имаше проблеми с извинението. Затова прекъсна несвързаните му думи:

— Разбирам. Направили сте онова, което сте смятали за най-добро.

В момента беше убедена, че той е бил прав.

 

 

Адорна беше твърдо решена да не плаче. Сватбата беше радостно събитие, а не повод за сълзи. Седнала на семейната пейка на рода Ръскин, тя очакваше Шарлът да мине по средната пътека подръка с чичо си. Трябваше да мисли само за весели неща. Никога досега не беше плакала на сватба.

— Бабо? — Лейла подръпна небесносинята, украсена с дантели рокля на Адорна. — Виж, татко застана пред олтара. Защо изглежда толкова мрачен?

Адорна сведе поглед към пръстите на детето, които мачкаха роклята й, и Лейла веднага се отдръпна. Адорна вдигна глава и погледна втренчено внучката си.

— Не е мрачен. Той е щастлив.

Лейла поклати глава. Като се изключи смачканото цвете от сватбения букет на Шарлът в косите й, днес изглеждаше много прилично в розовата си кадифена рокличка.

— Според мен изобщо не изглежда щастлив.

— Той е по-скоро… — подхвана Адорна, но шокираният поглед на Джейн я спря навреме. — Той е просто много решителен.

Роби се наведе към баба си и попита с висок шепот:

— Защо не е щастлив?

— Щастлив е — повтори търпеливо Адорна. — Повечето мъже не обичат церемониите и очакват с нетърпение приключването им.

— Аха — кимна мъдро Роби. — Защо след това могат да се чифтосват.

Чичо Рансъм бързо притисна ръка към устата, за да задуши смеха си.

Адорна направи безпомощен жест и даде знак на Рансъм да се погрижи за Роби. Той я видя много добре, но се направи, че не е разбрал.

— Няма нищо, бабо. — Лейла помилва ръката й. — Ти няма да станеш и да кажеш високо нещо, на което всички ще се смеят.

Адорна остана възхитена от жеста на момиченцето. Лейла се опитваше да я утеши! Но следващата й мисъл беше обезпокояваща.

— Кой ти се е надсмял, миличка?

Някой им изсъска да мълчат. Вероятно Бъкнел, който днес беше особено войнствен. Адорна изобщо не му обърна внимание.

— Искам да ми кажеш дали някой ти се е надсмивал, Лейла.

— Само малко — отговори момиченцето, но долната му устна затрепери.

Роби отново се наведе през нея и обясни:

— Синът на викария. Алфред й се присмя заради акцента и тя се разрева. — Той седна отново на мястото си и скръсти ръце. Очевидно братската любов бе победила мъжкото приятелство, пък и Алфред бе осмял тъкмо това качество, което го свързваше с Лейла.

— Не съм плакала — възрази сестричката му. Роби извъртя очи. — Само веднъж и не дълго — уточни неохотно тя. — Няма да плача заради онзи тъп Алфред.

Адорна наблюдаваше фината брадичка на Лейла, високата, мършава фигурка и тъмната, невероятно гъста коса. Изведнъж разбра, че момиченцето прилича досущ на леля Джейн, и сякаш я удари гръм. Джейн, на чийто кураж, любезност и остър ум се възхищаваше. Лейла притежаваше всичко това в излишък.

И Роби. Той беше наследил своенравната брадичка и красивата уста на Уинтър, имаше склонност към размисъл и… талант да хвърля ножове. Адорна затвори очи и си припомни как деветгодишният Уинтър беше унищожил най-красивата й масичка с ножа си. Тогава й беше смешно.

В паметта й изникнаха думите на скъпия й съпруг: „Адорна, без любовта на детето човек се сбръчква и остарява.“ Да обича Уинтър и да се смее на белите му — това беше рецептата на Хенри срещу остаряването. Много ефективна рецепта. Той бе запазил младежкия си дух чак до смъртта. Тя го обичаше тъкмо заради това.

Естествено, тези деца бяха зле възпитани и представляваха опасност за жена като нея. Но тя винаги беше обичала децата. Погледът й спря върху Уинтър, който изглеждаше прекрасно в официалния си костюм. И с обувки! Средновековните прозорци зад него светеха във всички цветове на дъгата. Очите й се напълниха със сълзи и тя преглътна. Не, нямаше да плаче.

По-добре да не мисли, че тази сватба е върхът на мечтите й, откакто беше люляла Уинтър в люлката му. През дългите години на отсъствието му беше престанала да вярва, че мечтата й ще стане действителност, но сега… Много скоро щяха да се родят още внучета.

С ъгълчето на окото си видя как Роби сложи ръка на рамото на Лейла.

Другите й внуци няма да говорят с акцент, кожата им ще е светла и ще имат не само баща, но и майка.

Те няма да се нуждаят от Адорна.

Ала Роби имаше нужда от нея. И Лейла също. Адорна изхълца задавено и бързо притисна устата си с ръка.

— Бабо? — пошепна Лейла.

Адорна й се усмихна, макар че по бузите й се стичаха сълзи.

— Какво й е? — попита високо Роби, забравил, че се намират в църква.

Леля Джейн изшътка предупредително.

— Щастлива е — обясни шепнешком тя.

— Хората тук се държат странно, когато са щастливи — промърмори Роби, но се пресегна и нежно помилва ръката на баба си.

Лейла се наведе и целуна китката й.

Гръмна органът, запя хорът. Шарлът се появи на входа подръка с… граф Портърбридж! Адорна примигна и бързо попи сълзите си с копринената кърпичка. После се отмести настрана, за да могат Роби и Лейла да виждат по-добре.

— Ето я и лейди мис Шарлът. Колко е красива… — Лейла говореше толкова тихо, че Адорна трябваше да се наведе, за да я чуе. — Мислиш ли, че ще продължи да бъде мила с мен, когато стане жена на татко?

Думите на момиченцето разкъсаха сърцето на Адорна. Защо детето, което живееше в нейната къща, беше толкова несигурно? Как го бе допуснала? Нейната собствена внучка! Тя обхвана слабичките рамене на Лейла и кимна сериозно.

— Разбира се, че ще бъде мила с теб, скъпа. Тя те обича. И аз те обичам.