Кристина Дод
Правилата на капитулацията (4)

4

— Кълна се в брадата на Пророка, мис Шарлът Далръмпл е същинска дивачка! — Уинтър се наслади докрай на ледения поглед и искреното й възмущение. Лейди мис Шарлът — какво хубаво обръщение бе измислил! — издържа изпита достойно.

— Милорд? — изфуча тя и не се отдръпна нито на сантиметър, макар че той стърчеше над нея като кула.

Уинтър отстъпи гъвкаво назад и се поклони.

— Всичко ще бъде така, както го искате, о най-сияйно между всички слънца.

Лорд Бъкнел се покашля шумно — за пореден път. Когато Уинтър се обърна към него, възрастният мъж отмести поглед с отлично демонстрирана неловкост, сякаш беше станал свидетел на любовен акт.

Лорд Бъкнел явно не одобряваше поведението му. Но не беше редно да го критикува в собствената му къща.

Със спокойствието, на което го беше научил шейх Баракх, Уинтър кимна на госта си и даде знак на Шарлът да влезе. Тя се поколеба. Напълно съзнаваше на какъв риск ще се изложи, ако приеме от него подслон и възнаграждение. С плътно затворените си дрехи и лицемерни маниери сънародниците на Уинтър се опитваха да докажат, че са преодолели примитивните си инстинкти, каращи мъжете да закрилят необвързаните жени и да ги подчиняват на волята си. Шарлът вярваше в развитието на цивилизацията, в която беше израснала, и не смееше да следва инстинкта си. Без да бърза, тя престъпи прага на неговата къща.

Наивността й го разсмя и я накара да се обърне към него. Погледите им се срещнаха.

Очите й се разшириха и безупречното, хладно лице изведнъж засия.

— Влизайте, Шарлът! — извика Адорна.

Младата жена се обърна към антрето и отново се вживя в атмосферата на своята скъпа английска култура.

Макар и неохотно, Уинтър призна, че като възпитателка на децата му тази жена нямаше от какво да се бои. Нямаше никакво значение, че той желаеше да отвори стегнатото в корсет тяло за устата и ръцете си. Беше я пожелал още в първия миг, когато я видя. Дълго време не беше имал жена, но досега не беше пожелавал тяло в корсет и мрачно изражение.

Отново си припомни бедуините — те се примиряваха със съдбата. Прие привлекателната й сила и в същото време отсече с английска категоричност, че само подъл негодник би се опитал да преспи с нея. А по отношение на подлите негодници…

Адорна представи Шарлът на лорд Бъкнел, който се поклони кратко и небрежно.

Поведението на Бъкнел учуди Уинтър. Откакто се бе появил в дома му, лордът се държеше напълно коректно, но към Шарлът се отнесе странно пренебрежително. Вярно, той още не беше опознал всички английски обичаи, но майка му никога не би се отнасяла така сърдечно към новата гувернантка, ако не го изискваха правилата на добрия тон.

Ала Шарлът остана напълно спокойна и невъзмутима, сякаш и друг път беше търпяла подобни унижения и смяташе, че те са в реда на нещата.

— Хубав дом имате, лейди Ръскин. — Тя разгледа с усмивка просторния салон с излъскан паркет и големи прозорци към терасата и градината. По стените висяха картини, лавиците бяха отрупани с книги.

— Този салон изглеждаше така и когато влязох за първи път в Остинпарк Мейнър. Не си позволих да променя нищо. Съвършенството не се поддава на промени. — Адорна посочи масичките и столовете, групирани около весело пращящия в камината огън. Прислужничките донесоха чай и сладкиши. — Заповядайте да пием чай. Въпреки слънцето навън тук все още е зима.

След бърз поглед към лорд Бъкнел, който разглеждаше книгите, Шарлът каза:

— Би било чудесно, лейди Ръскин, но много бих искала първо да видя децата.

— Разбира се, ще ги видите — кимна Адорна и лицето й помрачня. — Но настоявам първо да се подкрепите.

Усмивката на Уинтър угасна. Докато синът му Роби възприемаше живота в Англия като неспирен низ от приключения, Лейла имаше пристъпи на гняв, плачеше и настояваше да си отиде вкъщи. Да се върнат в Ел Бахр, макар че бяха дошли в Англия само заради нея.

Тя не разбираше. Пък и как би могла? В Ел Бахр растеше свободно, като истинско диваче, яздеше, занимаваше се с любимите си коне, пътуваше с кервани и командваше местните хлапета. Само че момчетата скоро щяха да станат мъже, а Лейла… Лейла щеше да стане жена. Колкото и да се отвращаваше от английските обичаи, винаги щом помислеше за Лейла, Уинтър се убеждаваше, че е взел правилно решение.

Слугите се заеха с багажа и Шарлът извика:

— Почакайте! Тази чанта ми трябва.

Уинтър проследи с интерес как гувернантката взе от слугата голямата си пътна чанта. Изглеждаше тежка и препълнена. Пристъпи по-близо, за да вижда какво става. Едно от момичетата помогна на Шарлът да си свали палтото. Да, тази жена беше точно каквато се надяваше да намери майка му: студена, сдържана, без емоции. Не можеше да си представи, че тя ще се оправи с диво дете като Лейла. Ако се окажеше неспособна да превъзпита Лейла, Шарлът ставаше безполезна за него.

Младата жена развърза панделките на шапката и я свали от главата си. Уинтър изпита възхищение, каквото не беше изпитвал от години.

— Господи, жено, защо не казахте, че имате червена коса! — изтърси той, без да се замисля.

Както си беше с вдигнати ръце, Шарлът се смрази. Уинтър посегна към падналия на челото й кичур и го разтърка между палеца и показалеца си.

— Никога не бях виждал такава коса. Мъжът би могъл да си топли ръцете на огъня й.

Адорна избухна в смях и Уинтър осъзна какво правеше. Обърна се и погледна укорно майка си. Адорна му обърна гръб и се запъти бързо към стола си. Ала той бе видял как очите й святкат от удоволствие. За пореден път бе нарушил глупаво английско правило!

Шарлът връчи шапката си на момичето и измъкна косата си от пръстите му.

— Трябва да знаете, милорд, че е невъзпитано да се изказвате така открито за физическите атрибути на други хора.

— Но защо й е на жената да излага прелестите си на показ, ако не за да се хареса на мъжа?

— Аз не излагам на показ никакви прелести! Червената ми коса е… — Шарлът пое дълбоко дъх. — Можете да оценявате женските прелести, но моля… по-тихо.

Ръката, с която се опитваше да подреди къдриците си, трепереше. Гневът, който бушуваше в гърдите й, личеше ясно по червенината, заляла бледото лице, но гласът й остана същият. Явно държеше да запази невъзмутимата си фасада, но Уинтър не разбираше за какво й е необходима.

— Добре, ще се изразя другояче: Аз съм повече от съгласен с цвета на вашата коса.

— Така е по-добре. Но вие сте работодател, а аз — гувернантка, затова е най-добре изобщо да не ми правите комплименти.

— Думите ви не звучат никак радващо.

Шарлът бутна ръката му настрана.

— За да отговорим на изискванията на общественото приличие, често правим неща, които не ни радват.

Уинтър я изгледа мрачно.

— Ще запомня това.

Шарлът приглади роклята си, без да вдигне очи.

— Не вярвам, че бихте правили подобни забележки пред дама от пустинята.

— Никога не съм виждал дама от пустинята в този вид. Само малките момичета ходят незабулени.

Любопитството я накара да вдигне поглед и очите й, зелени като пролетна поляна, се закръглиха.

— И жените стоят през цялото време в харема?

Жените на приятелите му често задаваха този въпрос — с презрение в гласа. Ала Шарлът изглеждаше искрено заинтересувана. И толкова развълнувана, че хладната й маска падна.

— Съпругите на заможните мъже в градовете наистина живеят в харем. Но аз бях при бедуините, които обикалят пустинята. Нашите жени се движат между нас, но главите им са покрити.

— Вашата жена… — Шарлът се поколеба. — Вашите жени? Задължени ли са да покриват главите си?

— Моята жена — Уинтър подчерта единственото число — беше с покрита глава и лицето й не се виждаше. Но и с мен беше така. Слънцето и пясъкът са безмилостни.

— Естествено. — Шарлът нацупи пълните си устни. Явно отговорите му я интересуваха живо.

Уинтър също се интересуваше от нея. Може би зад изисканата дама се криеше авантюристка?

— Хайде, скъпи мои, елате и седнете — извика им Адорна.

В първия миг Шарлът се смути, после погледна виновно домакинята. Не биваше да става център на внимание.

— Простете, милорд, нямам право да ви разпитвам така.

— Това сигурно е още едно правило, което трябва да овладея? Нима на жадните за знания англичани е забранено да утоляват жаждата си?

— Не! Нямах предвид това, в никакъв случай. Просто сега е време за чай. Не е подходящо да се задават подобни въпроси.

— Тогава по-късно. — Той й обърна гръб, преди да е успяла да отговори, и се разположи в най-удобното кресло.

Адорна зае място зад таблата с чай и Бъкнел я последва като дресирано кученце. Шарлът се поколеба.

— Шарлът! — Адорна й посочи свободното място до себе си. — Бъдете така добра да ми помогнете.

Младата дама се настани до нея и домакинята наля чай.

— За лорд Бъкнел само сметана — обяви весело тя и подаде чашата на Шарлът, която я поднесе на лорда. — За Уинтър с много захар.

Шарлът връчи чашата на Уинтър, без да го удостои с поглед.

— Шарлът, бихте ли подали на Уинтър бадемовите сладки? Като дете много ги обичаше.

Уинтър сложи в чинийката си две сладки и удържа на напора да ги глътне наведнъж. Шарлът би се ужасила. А може би си струваше да го направи, ако това щеше да я накара да захвърли хладната си маска и да изкрещи възмутено. Подобно демаскиране беше много изкусително, но по-добре да спазва правилата на английското приличие.

— Сандвичи, лорд Бъкнел? — Лордът отказа и Адорна му предложи дребни сладки с кимион, които той прие.

Адорна натрупа в чинийка дребни сандвичи, сладки с кимион и бисквитки с желе от цариградско грозде и я подаде на Шарлът.

— Знам, че изисканите дами никога не изпитват толкова обикновено чувство като глад, но ние с Шарлът днес имаме апетит.

Уинтър се изкиска и дори Шарлът благоволи да се усмихне, когато свали ръкавиците си и започна да яде. Само Бъкнел кимна.

— Точно така. Точно така. Англичанките не са като вашите дивачки, моето момче.

Уинтър запази усмивката на лицето си, но гласът му прозвуча режещо:

— За какви дивачки говорите? Може би имате, предвид жена ми?

Бъкнел се сгърчи, сякаш бе получил удар. Ако не напълно ужасен, изглеждаше поне дълбоко уплашен.

— Изразих се зле, милорд. Моля за извинение. — Отпи голяма глътка чай и се обърна сериозно към Адорна: — Трябва да кажа, че никак не очаквах да заваря тук Уинтър, лейди Ръскин. Признавам, че не съм абониран за клюкарските издания и до ушите ми не е стигнал и най-дребният слух за завръщането му.

— Тук съм почти две седмици — намеси се хладно Уинтър — и досега не съм изпитал потребност да пускам слухове в обществото.

— Не, разбира се, че не. — Бъкнел продължи с още по-официален тон: — Но може би знаете, че в Англия подобни новини се разпространяват много бързо.

— Мама смята, че за децата ще е по-лесно първо да овладеят основите на английската учтивост, а после да се покажат в обществото. Затова запазихме инкогнито. — Уинтър хвърли развеселен поглед към майка си. — Или почти инкогнито. Когато отидох в града, Хауърд ме позна и се самопокани у нас. Това е истината, мадам, кълна се!

— Хауърд е винаги без пари — обясни Бъкнел. — Ако не бяха смеш… искам да кажа, уникалните възгледи на Уинтър, Хауърд и неговите хора щяха да се загнездят тук и никой не би бил в състояние да ги изгони.

Уинтър се направи, че не е разбрал какво казва лордът.

— Надявам се, скъпа моя, че по време на пребиваването си в Лондон не е станало нужда да се погрижите за фирмата си? — Бъкнел говореше с Адорна, но думите му очевидно бяха предназначени за Уинтър.

— Не. Уинтър пое делата. Разбира се, с пълната подкрепа на братовчеда Стюарт.

— Не биваше да се конфронтирате с подобни плебейски занимания. — Привидното търпение на Уинтър окуражи Бъкнел да му се скара бащински. — Лейди Ръскин е крехко цвете.

Сега вече Уинтър не успя да се удържи.

— Ако смятате така, значи изобщо не я познавате.

Бъкнел се изпъна и зае поза на достоен стар господин, предизвикан от млад нахалник.

Точно тогава от горния етаж се чу крясък, придружен от тропане на боси крака.

— Татко! — Гласът на Лейла отекна в коридора. — Таткоооо! — Уинтър си представи как дъщеря му се спуска по парапета на стълбата.

— Не влизай там! — Роби крещеше също като Лейла, но очевидно смяташе, че добронамереният укор го оправдава. — Ще ти се карат!

Ала Лейла не го послуша и трополенето продължи. Само след минута дъщерята на Уинтър се появи шумно в салона за гости. Слабичко момиченце, само купчинка кокали, но доста по-високо от децата на нейната възраст. Тъмната коса, наследена вероятно от майката, беше сплетена на плитка, тенът на лицето беше с прекрасен маслинов цвят. Изглеждаше сериозна, но тъмните очи святкаха дръзко. Червената рокличка беше цялата в прах. Малката се изкиска и огледа предизвикателно четиримата възрастни.

Уинтър протегна ръце към нея.

— Ела тук, непослушнице!

Тя се хвърли в прегръдката на баща си. В същия момент в салона се появи Роби.

— Опитах се да я спра! — Едър, с широки рамене, с тена и косата на сестра си, той беше забележително красив малък мъж. Само дрезгавият, мутиращ глас издаваше, че си е още дете. Той посочи обвинително сестра си, сгушена в скута на Уинтър, и обясни: — Пак се беше качила на тавана и сега там е ужасна бъркотия.

— Не биваше да я издаваш — укори го бащата и му махна да отиде при него. Роби с готовност се настани на другото му коляно и Уинтър го притисна до себе си.

Едва тогава бащата и двете деца благоволиха да погледнат представителите на закостенялото английско общество.

Адорна наблюдаваше сина и внучетата си със смес от отчаяние и обич. Както можеше да се предвиди, Бъкнел не беше в състояние да скрие неодобрението си. А Шарлът… по-точно лейди мис Шарлът?

За пръв път, откакто се бяха запознали, зелените й очи не бяха студени. Тя гледаше децата му с… да, точно така, с уважение.

Уинтър погъделичка Лейла и Роби, за да привлече вниманието им.

— Тази дама е гувернантката, която ви обеща баба ви. Името й е лейди мис Шарлът. Тя е много умна, освен това е много красива. Ще ви научи на куп полезни неща.

Шарлът кимна другарски на Роби и насочи вниманието си към Лейла. Устните и оформиха прелестна усмивка.

— Много се радвам да се запозная с вас. Винаги е приятно да намериш нови приятели.

Уинтър ги погъделичка отново и двете деца изрекоха в хор:

— Радваме се да се запознаем с вас, лейди мис Шарлът. — Обаче не станаха и не се поклониха.

Адорна беше готова да ги укори, но Шарлът я изпревари.

— Роби, ако бъдеш така добър да ми донесеш чантата, ще извадя подаръците ви.

Ах, магическата дума! Роби веднага скочи. Очаквайки с нетърпение подаръка, той донесе пътната чанта, която Шарлът умно бе оставила в салона.

Лейла се притискаше до Уинтър. През изминалите месеци се бе запознала с много нови хора и беше преживяла необичайни неща. Често я обземаше плахост. Имаше пристъпи на гняв. И кошмари. Но Шарлът още не знаеше това.

Шарлът се направи, че не забелязва плахостта на Лейла. Вместо това, когато Роби домъкна чантата, потупа по мястото до себе си. Той се настани до нея и тя извади от чантата дървено конче с височина дванайсет инча. Очевидно беше направено от майстор. Конят галопираше с хвърчащи копита, гривата и опашката се развяваха от бързината.

Шарлът остави фигурата на пода и Уинтър усети как Лейла моментално се устреми към него.

— Това е подаръкът на Лейла.

Умна жена, каза си развеселено Уинтър.

Тя бръкна отново в чантата и извади нещо, приличащо на пръчка от бледа слонова кост.

Уинтър разбра веднага. Да, Шарлът беше умна жена. Дори много умна. Трябваше да внимава повече с нея.

Когато Шарлът протегна пръчката към Роби, Адорна въздъхна тихо и скри лице в ръцете си. Роби смръщи чело и внимателно пое пръчката от ръката на гувернантката.

Трябваше му само минута, за да разгадае тайната.

— Татко, виж! — Отвори триумфално красивото ножче и продължи — Хващам го ето така и го мятам… — Малкият млъкна и се обърна предпазливо към баба си — Но няма да го правя в къщата.

— Ще се упражняваме само навън, нали? Винаги когато излизаме на разходка. Надявам се да ме научиш как се мята правилно нож. А Лейла ще ме учи да яздя. — Шарлът се обърна към момиченцето, което не можеше да откъсне поглед от коня. — Баба ти каза, че си превъзходна ездачка.

Малката я изгледа подозрително.

— Да, но няма да яздя с дамско седло.

— О, скъпа! — Шарлът вдигна дървеното конче и го помилва. — Нямах представа, че не умееш да яздиш с дамско седло.

Разбира се, че умея! — Възмутена, Лейла скочи от скута на баща си. — Обаче не искам!

Роби, който непрекъснато отваряше и затваряше ножа си, каза, без да вдигне поглед:

— Откъде знаеш? Даже не си опитала.

Преди Лейла да му е изкрещяла нещо обидно, Шарлът стана.

— Момичетата могат всичко, Роби. Лейла, ела и вземи кончето.

Лейла отиде при нея, грабна дървеното конче, притисна го до гърдите си и го помилва.

— Красиво е. Благодаря, лейди мис Шарлът — изрече почтително тя.

— Момичетата очевидно имат по-добри маниери от момчетата — каза Шарлът.

Роби моментално разбра намека.

— Благодаря, лейди мис Шарлът.

— Моля, моля, радвам се, че ви харесаха. Роби, би ли ми подал чантата, моля те? Ако позволите, лейди Ръскин, двамата ще ми покажат стаята ми.

— О, да, добре. Имате разрешението ми — отговори едва чуто Адорна.

Шарлът хвана децата за ръка. На излизане от салона Уинтър я чу да казва:

— Ти вероятно не знаеш, Лейла, но е много по-трудно да се язди с дамско седло, отколкото с мъжко.

Бащата стана и отиде до вратата. Сложил ръце на хълбоците си, проследи с поглед децата си и гувернантката им. Шарлът ги водеше така леко, че те изобщо не забелязваха как се подчиняват на волята й.

Тя беше истинската. Най-добрата гувернантка за децата му.