Даяна Палмър
Някога в Париж (17)

Глава седемнадесета

Бриан широко се усмихна.

— Значи затова се втурна така.

Лицето й издаваше задоволство. Защо пък не, заслужаваше го. Той се усмихна глупаво и широките му рамене се отпуснаха.

— Предполагам, че беше неизбежно. Още от онзи ден в Париж — каза разсеяно той, докато я наблюдаваше с нежна усмивка. — От мига, в който ме извади от черупката, където бях скрил сърцето си — той взе малката й длан и я погали. — Опитвах се да отида при Марго, но единственият изход бе самоубийството.

Погледна я сериозно.

— Разликата в годините ни е огромна, но бебето ще ми е гаранцията, че няма да хукнеш с първия млад мъж, който ти хване окото — добави той с шеговита усмивка.

Да не би да ревнуваше, запита се замаяна тя. Това не бе просто ревност, а и страх, че няма да успее да я задържи.

— Обичам те — призна тя. — Защо ми трябва да бягам с някого, млад или не?

Усети колко силно пръстите му я стиснаха.

— Какво каза? — попита с дрезгав шепот той.

— Казах, че те обичам до полуда, Пиърс — заяви небрежно тя. Погледна черните очи и въздъхна. — Ти не знаеш ли?

Погледът му се спусна към меката ръка, стисната в дланите му. Стисна я още по-силно.

— Всъщност, не — каза той сериозно. — Напоследък не съм ти дал много поводи да ме обичаш — той прокара пръсти между нейните и се намръщи щом ги погледна.

— А защо тогава съм с мъж, който все още е женен за покойната си съпруга? — попита тъжно тя. — Всяка жена със здрав разум вече да е избягала.

Пръстите му стиснаха нейните.

— Обичах Марго — съгласи се той. — Трябваше много време, за да преодолея мъката — той вдигна лице. — Но Тейт е прав. Той каза, че притежаваш същите качества като Марго, и че ще съм пълен глупак ако те оставя да си отидеш — усмихна й се. — Разбира се аз не го послушах. Заминах за Каспийско море и станах най-лошият кошмар за всички там. Сигурно в мига, в който са ме изпратили, са се напили от щастие, че съм се махнал.

Тя също се усмихна.

— Наистина ли?

— Щях да изхвърля Сабон през прозореца — продължи той и сви рамене. — Май невинаги получаваме това, което желаем.

Погледна я гневно.

— От днес нататък, ще идва тук само когато съм вкъщи. Точка по въпроса.

— Оказва се, че си с доста силно развито собственическо чувство — обвини го тя.

Той повдигна малката ръка към устните си и нежно я целуна.

— Няма де те деля с никого, дори и с главата на някакво си чуждо правителство.

Той погледна плика.

— Изобщо не очаквах, че ще си върне дълга, да не говорим пък че толкова бързо.

— Той буквално се къпе в петрол — напомни му тя. — Предполагам, че сега ще обнови страната си.

— Да си остане там. Има благословията ми — заяви остро Пиърс.

Бриан прецени, че това не е най-подходящият момент да му разкаже за другото обещание на Филип, свързано с детето им.

— Предполагам, че трябва да се върнеш — каза тя.

Той привлече ръката й на бедрото си и я остави там.

— Аз съм шефът — натърти той. — Не е нужно да ходя, където и да е, ако не ми е приятно.

Сърцето й подскочи.

— Ще останеш ли?

Черните му очи се плъзнаха по стройното тяло, скрито в красивия халат и се усмихна.

— За няколко години. Поне за петдесет.

Тя пое шумно въздух.

— Петдесет… години?

Пиърс кимна. Ръката му се протегна към заобленото й коремче.

— Няма да те оставя да преживееш цялата бременност с моето бебе сама. Моето бебе — повтори той, гласът му беше пълен с недоумение и удоволствие. — Никога не съм мислил за бебета.

— Трябва да дойдеш в Сорбоната с мен, за да учиш биология — пошегува се тя.

Мъжът я погледна ядосано.

— Знам как става.

Тя се изкиска срамежливо.

— Забелязах.

— Ще се грижа добре за теб — прошепна той с нежна усмивка — Цял живот — усмивката се стопи, докато милваше с много любов лицето й. — Ще имаш всичко, което пожелаеш.

Бриан усети, че в гърлото й се събира буца.

— Искам само теб. Аз също ще се грижа за теб, любими.

Той въздъхна. Погледна я с толкова нежност, че тя се изчерви. След това се наведе и целуна очите й с настойчивост.

— Бриан! — прошепна той. Отново въздъхна и я погледна жадно. Остана загледан в нея, без да продължи.

— Какво има? — попита меко тя.

Пръстите му докоснаха меките устни, без да откъсва поглед от тях. Бореше се с думите, които не искаше да изрече.

— Аз не мога… не искам да те загубя!

Гласът му пресекна.

— Любими! — тя го притегли към себе си и започна жадно да целува всяко местенце от лицето му, прегърна го, покорена от обичта си към него. Усети едрото му лице до шията си, почувства горещите сълзи и продължи да шепне нежно и да го целува безспир. — Ще направя всичко възможно, за да живея колкото и ти, но не бива никога да ме изоставяш! — прошепна през смях тя. Ръцете й се сключиха около него. — О, Пиърс, толкова много те обичам!

Ръцете му не успяха да премерят силата си, когато долови страстта в гласа й и усети нахлуващата любов. Тя усети устата му до ухото си.

— Обичам те, Бриан — прошепна на свой ред той. — Je t’aime si beaucoup!

Не само че я обичаше, но й го призна на два езика, мислеше си тя, опиянена от учудване и радост. Привлече го към себе си и затвори мокрите си очи, за да се наслади на звука на думите. Пиърс я обичаше и щяха да си имат дете. Пред тях бе целият живот. Това бе най-щастливият миг от живота на Бриан.

 

 

Образът на Марго не избледня веднага. С отминаването на месеците, докато Бриан наедряваше, а Пиърс откриваше радостта на предстоящото бащинство, призракът й бе все по-рядко част от живота им. Вече два шкафа бяха пълни с бебешки играчки, а детската стая бе снабдена с всички модерни удобства. Пиърс, заедно с Бриан, избра нова брачна халка, която да сложи на мястото на пръстена от Марго.

Всички знаеха, че Бриан е бременна, защото много преди да започне да облича широки рокли, Пиърс, сияещ от радост, бе разтръбил новината на всички.

Бебето се роди в деня, когато Филип Сабон стана регент, така че и дума не можеше да става двамата да присъстват на церемонията. Независимо, че този ден бе един от най-важните за Сабон, той успя да изпрати букет бели рози на Бриан и поздрави семейство Хътън с раждането на сина им, Едуард Лорънс.

Изтощената Бриан целуна ликуващия си съпруг, вгледан с истинско страхопочитание в мъничкото бебе, захапало лакомо гърдата й.

— Благодаря ти, че не вдигна врява заради розите — прошепна тя, надмогвайки умората.

Той се разсмя.

— Мога и да преглътна една-две рози, тъй като ни дели цял океан. О, Бриан, не е ли прекрасен? — възкликна той, докато наблюдаваше детето.

— Наистина е чудесен — съгласи се тя. Погледна мургавото лице на съпруга си и се усмихна.

Пръстчетата на бебето се свиха около един от неговите и той също се усмихна.

— А ти си мислеше, че съм прекалено млада — смъмри го тя.

— Това беше преди да разбера колко млад ще ме направиш. Какъв подарък — прошепна той и се наведе да целуне сина си по малката главичка. — Не мога да измисля толкова ценен подарък за теб.

— Той е и мой — напомни му тя. Протегна се и докосна широката уста. — Можем да си подарим дъщеря догодина.

Той сви устни и й се усмихна закачливо.

— Добре.

Бриан се разсмя. Животът бе толкова хубав. Сети се за горкия Филип, който никога няма да усети удоволствието да държи собственото си дете. Но мисълта бързо отлетя. Вече целият й свят бе отдаден на двамата й най-любими мъже в света, които бяха с нея в този момент.