Даяна Палмър
Някога в Париж (7)

Глава седма

Бриан мачкаше хартиената салфетка и се опитваше да проследи с пръст емблемата на авиокомпанията.

— Сега разбирам — каза тя, когато усети, че той очаква отговора й.

— Знаеш, че нищо нямаше да се получи — продължи той. — Разликата ни е прекалено голяма. Та ние сме от различни поколения. Дори не мислим еднакво. — А дори и да мислехме, нека не забравяме Марго — очите му блеснаха гневно. — Аз я обичах. Няма да й изневеря.

— Пиърс, тя е мъртва — каза меко Бриан. — И няма да се върне. Ти може да живееш още тридесет или четиридесет години. Наистина ли искаш да живееш съвсем сам през тези години?

— Да! — отговорът му не беше много убедителен. Сигурно му беше безкрайно трудно, особено когато е сам със спомените, които бяха и проклятие, и успокоение.

— Тя не би искала да е така — промълви Бриан, изричайки мислите си на глас. — Не би искала да си сам и вечно да скърбиш.

— Нямаш представа какви ги говориш — отвърна дръпнато той. — И стига вече! Не искам да говоря за това.

— Както кажеш — съгласи се тя. — Предполагам, че нямаш желание да правим секс в тоалетната, докато сме във въздуха, нали? — добави хитро тя, опитвайки се да разведри натежалата след разговора атмосфера. — Гледах го в един доста пикантен филм и все се чудех…

— Чуди си се сама!

Той отмести таблата с обяда, стана и се отправи забързано към тоалетната. Влезе, заключи вратата и подпря чело на хладната повърхност. Дяволите да я вземат! Няма ли да престане да говори за миналото. Не разбираше ли, че сякаш нож се забива в сърцето му, когато си представя лицето на Марго, когато отново усеща дъха й по устните си, ръцете й в мрака? С всеки ден животът му ставаше все по-непоносим.

Помисли, си за следващите тридесет години, изпълнени със същата агония и знаеше, че няма да издържи.

Само Бриан да не беше толкова привлекателна. Не искаше да мисли за нея, не искаше никакви изкушения около себе си. Ако тя замине, той ще има спокойствие и ще остане само със спомените за Марго. Няма да се налага да се преборва с желанието към Бриан.

Не го възбуждаше само видът й. Ами незначителните забележки, които правеше, полуприкритата покана да й се наслади в тоалетната на самолета? Въпреки всичко се разсмя. Беше толкова невъздържана, а същевременно съвсем невинна. Всеки миг с нея бе истинско удоволствие. Тя бе първата жена след Марго, от която му ставаше леко на душата, първата, която го накара да се засмее. Напоследък бе станал нетърпимо раздразнителен, винаги готов да се скара, защото единствено гневът утоляваше болката от скръбта. А ето, че Бриан му помагаше да види света през нейните щастливи, весели очи. Каква ирония, мислеше си той, жена преживяла нейната трагедия да е такава оптимистка, толкова смела.

Вгледа се в отражението си в огледалото и забеляза посребрелите слепоочия. Около очите му се бяха струпали бръчки. Приглади с ръка сивите кичури и се засмя глухо. Не може ли Бриан да го погледне и да осъзнае колко е стар? Не спираше да се учудва, че жена на нейната възраст и с нейната привлекателност може да го желае. Чудеше се какво намира в едрото, строго лице, което го гледаше от огледалото.

Бриан седеше притихнала и учудена. Та той не беше особено красив. Не можеше и да бъде с тези големи ръце и крака, пък и нос. Наистина беше много по-голям от нея. Но нито един от мъжете, които познаваше, не можеше да се сравнява с него. Беше като истински динамит и тя не спираше да се чуди как да открие пътя до сърцето му.

Стюардесата предлагаше напитки. Това шампанско ли беше? Защо не? — Пиърс ясно показа, че не я иска и й беше толкова тъжно. Може би глътка-две за кураж, ще й дойдат добре.

Вече бе изпила две чаши, когато Пиърс се върна. Бриан повдигна чашата си за наздравица и част от газираната течност се плисна върху роклята.

— Ау — наведе се тя към него. — Извинявай, ръката ми трепна.

Той я погледна с недоумение.

— Какво пиеш?

— Шампанско.

— Не можеш да пиеш нито шампанско, нито друг алкохол — заяви категорично той. — Непълнолетна си!

— Тя ми даде — отвърна Бриан и посочи стюардесата застанала в средата на пътеката. — Иди да й кажеш, че е нарушила закона. Хайде да те видя — добави хитро тя и отпи още шампанско.

— Дай чашата! — Той я взе и изпи наведнъж останалите две глътки. — Глупаче — измърмори той, докато я наблюдаваше. — Не можеш да носиш алкохол. Не виждаш ли как ти се е замаяла главата?

— Ще се науча да пия — добави високомерно тя. — Сега съм женена.

Внезапна мисъл накара очите й да заискрят.

— Значи затова женените пият! — възкликна тя и го погледна с премрежен поглед. — Виждаш ли сега какво направи с мен?

— Нищо не съм направил — запротестира той.

— Направил си, направил си — отвърна тя. — Каза, че няма да спиш с мен!

Гласът й ставаше все по-висок и Пиърс изпъшка.

— Замълчи — прошепна той. Вече усещаше любопитните погледи насочени към тях, въпреки че не се огледа.

— Няма да мълча — отвърна тя. — Това е един съвсем не лош заместител на първата ни брачна нощ — обясни тя. — Поне притъпява онова чувство на болка и изтръпване.

— Прекалено млада си, за да имаш болежки и изтръпнали места — заяде се той.

— Сърцето ме боли — тя се усмихна унесено. — Това е песен. Спомням си я много добре. Искаш ли да ти я изпея? — тя запя, въпреки че той енергично клатеше глава.

Пиърс махна на стюардесата и тя бързо се приближи.

— Бихте ли й донесли кафе — помоли я той. — Силно кафе и по-бързо.

— О, господи! — възкликна стюардесата.

— Тя не пие — обясни Пиърс. — Никога не е пила. Непълнолетна е.

По лицето на стюардесата се изписа ужас.

— Ще ми откъснат главата ако разберат!

— Никой няма да разбере. Ще им кажа, че съм те накарала насила да ми дадеш — опита се да оправи положението Бриан.

— И как точно ще го направиш? — попита Пиърс.

— Ще кажа, че съм заплашила да скоча през прозореца — отвърна с усмивка тя.

Пиърс погледна към мъничкото прозорче и после пак към нея.

— Сигурен съм, че ще ти повярват.

— Отивам да донеса кафето — каза притеснената стюардеса. — Искрено съжалявам!

— Е, нищо де — отвърна Бриан. — Ти си нямаше представа, че съм непълнолетна, и че току-що съм се омъжила за човек, който дори не ме харесва. А как ли би могла да разбереш, че дори не желае да ме…

— Бриан! — изръмжа Пиърс.

— Заведе в Париж — довърши тя с хитър поглед към побеснелия си съпруг.

— Трябва да я заведете в Париж — подкани го стюардесата. — Толкова е красиво.

— Кафе — нареди Пиърс. — И нещо за ядене. Бързо!

— Да, сър, веднага!

Стюардесата тръгна, а Бриан отпусна глава на седалката и се загледа унесено в Пиърс.

— Не мога да повярвам, че си такъв сухар — каза му тя. — Та ти си пълен с комплекси.

— Как ще те цепи после главата — каза отмъстително той.

Тя го зяпна.

— Виж го ти как се е вкиснал! — възкликна тя. — Аз само пийнах две глътки.

— Две чаши и виж какво стана.

— Много добре си изглеждам — уведоми го тя.

— Добре си пийна.

— Ще изтрезнея като кацнем — обеща тя. — А сега смятам да помисля как да те прелъстя. Ще трябва да си купя повечко книги — тя се замисли. — Може и няколко видео касети.

Той леко покашля и се обърна, за да потърси стюардесата. Приличаше на удавник, хванал се за спасителен пояс. Бриан постави ръката си върху дългото му мускулесто бедро. Той едва не подскочи.

— Какъв моралист — прошепна тя, когато той отмести ръката й. — Та ние сме женени!

— Не, не сме — изстреля в отговор той. — Сватбата беше само на хартия. Това е всичко и така ще си остане.

Бриан се нацупи.

— Никой не се държи така с новата си съпруга — измърмори тя. — Седя си аз и умирам от любов, а ти дори не ми позволяваш да те докосна.

Стори му се, че цялото му тяло пламва. Беше прекалено пияна, за да разбере как му въздейства. Пиърс бе толкова възбуден, че единствената му мисъл бе за нея в леглото. Трябваше да я накара да изтрезнее, преди той да загуби контрол.

Стюардесата донесе чаша кафе и лека закуска, а Пиърс ги пое с искрена благодарност.

— Ето — каза той на Бриан и внимателно положи чашата в ръцете й. — Сега пий!

— Сухар — измърмори раздразнена тя, но изпи кафето.

Той отвори закуската, подаде й я и не откъсна очи от нея, докато ядеше. Стюардесата донесе втора чаша кафе, а след нея и още една. Кофеинът й даде нова сила и енергия, а храната сякаш попи всичкия алкохол. Бриан почувства, че главата й се избистря, и че връщането към действителността няма да е съвсем гладко. Беше казала на Пиърс доста неудобни неща. Той остана мрачен и момичето се зачуди, дали докато е била пийнала не е разрушила завинаги и без това крехката им връзка.

Пиърс бе посветил вниманието си на вестника, който стюардесата донесе и не го остави, докато кацнаха във Фрийпорт.

Бриан се остави да я води през коридорите и залите. Той огледа шофьорите на лимузините и табелите с имена, които държаха. Не откри името си, но видя това на Бриан, доста грозно написано. Слабият и мургав мъж с табелата, не приличаше на шофьор, а Пиърс бе виждал достатъчно, за да може да прецени. Бриан обаче не забеляза нищо необичайно. Усмихна се и тръгна към дребния мъж.

— Аз съм Бриан Мартин — каза тя, напълно забравила, че вече е омъжена, а съпругът й е до нея.

— Госпожице Мартин — акцентът на мъжа беше силно изразен. Той й се усмихна и пое подадената ръка. — Заповядайте с мен.

— Добре, но бихте ли почакали за момент — помоли тя и понечи да се обърне към Пиърс.

Той вече бе разбрал, че нещо не е наред. Направи бърза крачка, за да я дръпне от мъжа, но в този момент усети нещо опряно на кръста му. Нещо кръгло и твърдо.

— Вие неин бодигард, нали? — прозвуча дълбок глас отзад. — Идвате с нас. Няма да ви позволим да уведомите оня Хътън.

Пиърс се учуди на забележката и видя, че Бриан извърна глава. Едва успя да й кимне. За щастие тя следеше всяка негова дума и реакция и веднага разбра какъв знак се опитва да й даде.

— Какво ще правите с Джак? — попита остро тя, използвайки първото име, за което се сети.

— И той идва. Не рискувам да отиде при полиция — изсъска дребният. — Ако ти извика, мой приятел стреля го. Разбираш, мадам?

— Винаги, когато се налага — отвърна тя уплашена. — Добре, вие командвате. Къде отиваме, или е забранено да се пита?

— Ще видиш. Идва.

Той я поведе, а след тях тръгнаха „Джак“ и въоръженият мъж. На входа на терминала ги чакаше дълга черна лимузина. Накараха ги да влязат и след тях се качиха двамата мъже, вече извадили пистолети.

Слабият подвикна нещо на шофьора, той кимна и се вля в потока коли. Не се насочиха към изходите на летището, а се отправиха към един от частните хангари, отдалечен от основната сграда. Лимузината спря до красив малък реактивен самолет с отворени врати. Стълбата също бе спусната, в очакване на пътниците.

Подканиха Пиърс и Бриан бързо да влязат, а двамата въоръжени мъже не ги изпускаха от поглед. В самолета ги очакваха други двама, също въоръжени. Пиърс я погледна безпомощно. Никой от двамата не можеше да направи нищо, освен да приемат безропотно истината. Бяха напълно безпомощни срещу четирима въоръжени мъже.

— Къде отиваме? — попита Бриан отново.

Никой не й отговори. Тя се отпусна на седалката и затвори очи. Пиърс седеше от другата страна на пътеката, а единият от похитителите бе непосредствено до тях. Бриан реши, че е най-добре да се опита да си почине. Имаше неприятното чувство, че много добре знае кой стои зад похищението.

Ясно личеше стилът на Филип Сабон.

 

 

Часове по-късно се приземиха на тясна писта на малък остров. Докато се спускаха, Бриан видя някакъв град и си спомни, че Сабон й бе разказвал за острова, който притежава в Персийския залив, близо до страната, в която имаше толкова силно политическо влияние.

Чакаха ги две стари английски лимузини. Отведоха Бриан в едната, а Пиърс — в другата. Успя да го види в гръб, докато се качваше. Колите потеглиха от летището.

— Къде сме? — попита тя единия от мъжете, едър и по-малко строг от другите похитители.

— На остров.

— Да, но на кой остров? — продължи да настоява тя.

— Джамеел — отвърна той, потвърждавайки най-лошите й предположения. Той отпусна глава на седалката и я огледа преценяващо. Бриан усети студени тръпки по гърба си.

Той се усмихна. Зъбите му изглежда не бяха мити поне десет години и се усещаше, че е пил.

— Много хубава — каза той.

Тя го погледна гневно.

— Ако работиш за Филип Сабон, по-добре не забравяй, че е опасен враг — каза тя, стреляйки напосоки.

Попадението бе точно. Мъжът веднага се изправи. По-високият от двамата, мъжът с пистолета, каза нещо остро и рязко, а в отговора прозвуча разкаяние.

— Ти не се притеснява — успокои я високият с прошарена коса. — Никой не те нарани.

Отново погледна едрия, който бързо извърна поглед към прозореца и се загледа в оскъдната растителност на острова.

Бриан усети, че й прилошава. Единствената причина забележката й да окаже ефект, бе ако Сабон действително е замислил отвличането. Сега знаеше, че е той, и скоро щеше да попадне в ръцете му. Пиърс бе също безпомощен. Та похитителите бяха много повече и въоръжени. Островът бе като затвор, от който нямаше как да избягат. Сабон я бе хванал.

Бриан затвори очи и се опита да надмогне страха. Отново си спомни какво е чувала за перверзиите на този човек. Как ще ги понесе? Той щеше да я докосва. Както веднъж каза Пиърс, тя няма опит и едва ли ще може да се преструва. Перверзиите на Сабон могат да я унищожат като жена.

Чудеше се дали някой от хората на Сабон няма да познае Пиърс. Ако го познаеха, с него беше свършено. Или ще поискат откуп за него, след което ще го убият, или направо ще го убият. Сабон никога не би рискувал да провокира САЩ с отвличане. Пиърс не беше американски гражданин, но Бриан бе американка, а Сабон разчиташе на приятелите на Кърт в Конгреса да спасят петролните му залежи.

Хрумна й още нещо. Когато Сабон приключи с нея, едва ли ще рискува да я пусне. Сигурно ще изчезне безследно. Ще я оставят някъде в безлюдната пустиня в страната до острова, където Сабон държи цялата власт. Не може да умре така. Не и по този ужасен начин. Трябва да помисли. Сигурно има начин да избяга. Ще бъде нащрек и ще внимава да не изпусне някоя възможност.

Няма да се остави на Сабон доброволно. Може и да умре, докато се опитва да избяга, но смъртта ще да я застигне дори и ако се подчини на Сабон. Както любимият й татко каза веднъж, по-добре да изгориш в блясъка на славата, отколкото да изчезнеш в облак дим. Знаеше, че блясъкът предстои.

В главата на Пиърс се рояха същите мисли, но белязани с много повече песимизъм, отколкото Бриан би предположила.

Тук, на територия на Сабон, нямаше никакъв начин за бягство, за никой от двамата. Тук нямаше как да я закриля. Мислеше за непрестанните й молби и се проклинаше, че не им се поддаде. Сабон ще я подчини сексуално, а след това нито един психиатър не би могъл да поправи стореното. Ще я унижава и пречупи. Чудесната спонтанност, с която се отнасяше към интимността щеше да изчезне завинаги. Не можеше да си прости. И винаги щеше да се обвинява.

Успя да говори с Уинтроп точно преди да се качат на самолета за Фрийпорт и знаеше, че Тейт също пътува натам, за да ги посрещне. Това го успокои до известна степен. Тейт бе човекът, който спокойно би проследил и пеперуда, летяла над асфалта. Ще ги открие. Единствената му тревога бе, дали ще пристигне навреме.

 

 

Старата лимузина спря пред внушителна къща, издигаща се над водата, вероятно Персийския залив, ако Бриан си спомняше правилно. Наоколо се простираха пясъци, а растителността беше като на Карибите. Навсякъде се усещаше арабски привкус, а облечените в дълги бели роби слуги, които се появиха на портата, бяха араби според Бриан.

Вързаха и двамата с Пиърс и ги въведоха в просторна хладна къща. Минаха през широко антре към тясна стаичка с един висок прозорец, твърде тесен, за да се промъкнат през него. Вътре имаше пружина с навит мръсен дюшек, без никакво бельо, ратанов стол, малка маса, лампа и голите плочки на пода. Имаше и баня само с мивка и тоалетна.

Нищо друго, за да може човек да се изкъпе. Върху напукания порцелан на кремавата мивка някой бе оставил тънко парче сапун. Тръбите бяха стари, покрити с ръжда, също както и водата в тоалетната.

— Стоите тук — каза им ниският и мушна пистолета зад колана си.

— Може ли поне да ни развържете? — попита Бриан и в гласа й прозвуча умора. — Ами ако искам да отида до тоалетната? Как ще стане ако ръцете ми са вързани?

Похитителят се обърна на арабски към по-високия, по-възрастен мъж и двамата изглежда започнаха да спорят. Високият каза рязко някаква дума и посочи към високия, покрит с решетка прозорец, а след това към тежката ключалка на дебелата врата от абаносово дърво. Изглежда казваше „Как могат да избягат?“.

Ниският се съгласи, че бягството е невъзможно. Дори и да се качат на стола, пак нямаше да достигнат прозореца с металната решетка.

— Добре — каза първият. Развърза ръцете на Бриан, но остави Пиърс вързан. Двамата излязоха и заключиха вратата.

— Добре че ни оставиха сами… — каза Бриан и се спусна да развърже Пиърс. Възлите бяха затегнати и заплетени. Тя успешно се справи с тях.

— Е, Джак, стари приятелю, какво ще правим сега? Пиърс захвърли въжетата и разтри китките си.

— Ще чакаме, докато решат какво да правят с нас — отвърна той.

Тя се отпусна на стола, въздъхна дълбоко и погледна дрехите си, целите смачкани и покрити с мръсни петна. Пиърс бе облечен с панталон, спортна риза и бяло сако. Днес не приличаше на милионер. Шофьорът му се обличаше така в почивните си дни.

Нищо чудно, че не разбраха кой е! Но Сабон веднага ще разбере. Щом види стария си враг, ще го познае. Сигурно е разгневен на Пиърс, защото е застанал между него и Бриан, проваляйки плановете му. Без съмнение ще измисли как да накара и двамата да страдат. А тази мисъл съвсем не беше приятна.

— Ето че те забърках в нова каша — обърна се тя към Пиърс с искрица от обичайния си хумор.

— Ще се измъкнем — увери я той със слаба усмивка.

— Мислиш ли?

Бриан погледна към високия прозорец.

— Ако имахме стълба и някакъв чук… — въздъхна тя.

Той я наблюдаваше с присвити преценяващи очи. Лицето му ставаше все по-мрачно, докато мислеше какво може да й се случи в ръцете на Филип Сабон. Първото й преживяване с мъж не трябва да бъде отвратително или страшно. Белезите на Сабон ще останат неизличими.

— Нещо се замечта.

Тя го погледна.

— Гледаш ме похотливо — прошепна тя и се засмя. — Тук има и легло, ако прецениш, че повече не можеш да се въздържаш — каза тя и посочи пружината. — Не, че имам нещо против. Всъщност, ти наистина би могъл да ме спасиш от участ, по-неприятна и от смъртта.

— А именно от Сабон — съгласи се напълно сериозно той. Очите му се присвиха. — Не мога да понеса мисълта Сабон да е първият ти мъж.

Сърцето й подскочи. Дъхът й спря, когато срещна погледа му.

— Нито пък аз. Така че, докато има време защо не направиш нещо по въпроса? Нали сме женени?

Веждите му се вдигнаха и той тихо се засмя.

— Сигурно. Откакто приключи церемонията, не си спряла да ми го повтаряш.

Стана бавно от стола и огледа внимателно стаята. Нямаше наблюдателни камери. Не беше и очаквал да намери. Къщата наистина беше много красива, но стара и не бе забелязал никакви модернизации. Не беше напълно сигурен, че не ги наблюдават.

Взе стола и подпря с него дръжката на вратата, така че никой да не може да влезе, без да се чуе.

Обърна се към Бриан. Лицето му изразяваше колебание, но очите горяха, докато предвкусваше насладата, която ги очакваше.

— Наистина ли ще го направим? — попита тя, останала почти без дъх, когато той се приближи.

Той хвана ръцете й и ги притисна към себе си с усмивка. Тя беше непоправима.

— Изглеждаш малко неспокойна! — прошепна той, докато ръцете му гальовно се плъзгаха към стегнатите гърди и надолу към корема и катарамата.

— Кой, аз? Просто тръпна в очакване! — тя сключи здраво ръце на врата му и пое шумно дъх, когато видя изражението му. — О, Пиърс, толкова дълго те чаках! Ще бъде… истинско вълшебство!

Той се чувстваше по същия начин. Напрегнато погледна към леглото, с надеждата, че ще ги побере и двамата, без да пропадне под тежестта им. Очите им се срещнаха и докато смъкваше ципа на панталона й, ръката му сама се забави.