Даяна Палмър
Някога в Париж (13)

Глава тринадесета

Очевидно мистериозният господин Уинтроп бе успял да прикрие следите им добре, мислеше си Бриан, докато голямата кола се носеше с пълна сила към Вашингтон, окръг Колумбия. Никой не ги преследва, каза Тейт, и как нямаше да е сигурен, след като бе снабден с всякакви електронни уреди. Сега вече разбираше защо Пиърс го е наел. По всяка вероятност, правителствената агенция, в която всички тези мъже са работили, е свързана по някакъв начин с ЦРУ. Дори предполагаше, че става въпрос за самото ЦРУ. Те бяха мълчаливи, изключителни професионалисти, готови да се справят с всичко непредвидено.

Единственият път, когато Тейт се съгласи да спрат, бе в Чарлстън, в малка розова сграда. Парапетите на балконите бяха от ковано желязо, а целият този оазис бе потънал в изобилие от тропически растения.

— Тук сервират най-вкусните морски деликатеси в Чарлстън — предупреди Тейт, докато слизаха от колата. — Милс, огледай наоколо дали е чисто.

— Да, сър — отвърна веднага другият агент и тръгна.

— Семеен ресторант — каза Тейт, докато се качваха по широките стъпала към ресторанта. — Познавам собственика от години. Беше с мен отвъд океана, когато… Е, няма значение, приятели сме.

Бриан бе силно учудена, когато видя, че собственикът на консервативния ресторант за морски деликатеси в Чарлстън е също индианец, висок почти колкото Тейт, с искрящи черни очи и коса, вързана на опашка.

Двамата се здрависаха и заговориха на напълно непознат за Бриан език.

— Това е Майк Смит — представи го Тейт. — Не е истинското му име, но от няколко години го знаят така. С жена си и дъщеря си държат ресторанта.

— Доста сте далече от Южна Дакота — отбеляза Пиърс с широка усмивка, докато се здрависваха.

— Обичам риба — разсмя се другият мъж. — Никой друг в семейството не яде, но въпреки това ресторант за морски деликатеси звучеше добре.

— Спечели го на игра на покер — каза Тейт и подпря бузата си с език. — Затова му е звучало добре.

— Недей да злословиш — прекъсна го другият сухо. — Живеем си добре.

Тейт се разсмя и смени темата.

— Трябва да стигнем в окръг Колумбия, все едно че сме невидими. Нещо да предложиш?

Мъжът изведнъж стана мрачен и се замисли.

— Дай ми десет минути. А сега сядайте! Ще изпратя Маги да ви донесе менюто.

— Благодаря — каза Тейт. — Длъжник съм ти.

— Три пъти вече съм го чувал — отвърна Смит. — Когато тегля чертата, трябва да си във върховна форма.

— Ще се постарая.

 

 

Обядваха набързо. Тук наистина сервираха най-вкусната морска храна, която Бриан бе опитвала. Хареса й обстановката. През витража прозираше очарователната стара част на града, от който през Гражданската война бе даден първият изстрел. Виждаха се типични южняшки къщи, малки постройки, палми и пясък. Имаше нещо общо с архитектурните стилови на Карибите и тя сподели наблюденията си.

— Нали — потвърди Пиърс, докато пиеше кафе. — Много плантатори от Южна Каролина са се установили на Карибите след войната, за да не полагат клетва за вярност пред Обединените щати. По-късно, някои са се завърнали. Има и пирати, родом от двете Каролини.

— Спомням си, че четох нещо за тях в училище — отвърна Бриан.

Думите й отново му напомниха колко е млада. Пиърс обърна очи към нея и я загледа тъжно. Та тя трябва да ходи на срещи с момчета на нейната възраст, да се забавлява, да научава нови неща за живота и света. Вместо това бе женена за значително по-възрастен мъж и се налагаше да бяга, за да се спаси от шайка главорези, не много по-различни от пиратите, за които току-що спомена.

Тя усети тежкия поглед и се обърна към него.

— Какво има? — попита нежно тя.

— Мисля за собствената си глупост — каза той. Черните му очи се присвиха. — Не трябваше да се забъркваш.

— Кажи го на майка ми — отвърна тя и се намръщи. — Двете сме много различни, но аз я обичам, и нея и Ники. Сигурно се е поболяла от тревога.

— Попитах Тейт, докато ти беше в тоалетната — обясни той. — Каза, че хората му във Фрийпорт са ги качили с детето на кораб за Ямайка. Част от семейството му е в Монтего Бей. Ще я скрие там, докато опасността отмине.

— Слава богу! — възкликна тя и бързо избърса потеклите от облекчение сълзи.

— Тейт е много изобретателен — промърмори той. Огледа костюмираните мъже, разположили се на различни маси и забеляза, че са направили кръг около тях, без нещата да се очевидни. Никой не можеше да ги застраши, преди да премине през хората на Тейт.

— Така е, наистина. Не е женен, нали? — попита тя, само за да поддържа разговора.

— Не. Има една млада дама в окръг Колумбия, която е готова да се лиши от дясната си ръка заради него, но той не я допуска до себе си — обясни Пиърс. — Издържаше я, докато беше в училище и все още я държи под око. Ако в живота му има жена, това е Сесили, но той никога няма да си признае. Връзката им е платонична, поне от негова страна. Е, той така казва.

— Горката жена — измърмори Бриан и си каза, че двете с непознатата Сесили имат много общо.

— Тя е съдебен антрополог и работи над доктората си в университета Джордж Вашингтон — продължи Пиърс. — Често сътрудничи на ФБР.

— Колко вълнуващо!

— Не бих нарекъл гледката на мъртви тела вълнуваща — отвърна тихо той. — Викат я често да идентифицира хора по скелетните им останки.

— Антропологията ми харесва — отвърна тя. — Учих я само един срок — Бриан сви устни. — Може пак да запиша в колежа.

Лицето му загуби ведрината си.

— Може.

— Счетоводството ще си остане първата ми специалност — обясни тя. — Обичам числата.

— Учи се добре и ще те назнача на работа.

Тя го погледна с кисела усмивка.

— Много ти благодаря, но няма нужда. Ще си потърся работа възможно по-далече от теб.

— Защо? — намръщи се той.

Тя остави чашата и избърса уста с ленената си салфетка.

— Не се прави на глупак, Пиърс — отвърна тя. — Няма да прекарам остатъка от живота си, тровейки се, че не ме искаш. Ще бъде много по-лесно ако съм някъде, където не те виждам.

Той силно стисна зъби.

— Ти беше очарована и възторжена заради първото ти сексуално преживяване — обясни грубо той. — Нямаше нищо повече. Още си прекалено млада, ще забравиш и ще ти мине.

— Разбира се — отвърна тя и се надигна от стола. — Също както ти забрави Марго.

Бриан му обърна гръб и тръгна към тоалетната. Тейт се премести до него веднага щом тя стана.

— Имаме малко усложнение — заяви направо той. — Брауър вече е уведомен, че сме в Щатите и хората му ни издирват. Въпрос на часове е да ни открият. Смит каза, че може да ни помогне да се промъкнем на лодка за лов на скариди в пристанището. Доста смрадливо ще бъде, но поне няма да стрелят по нас, освен ако не прецениш, че няма нищо страшно.

— Не и когато Бриан е с нас — отвърна веднага Пиърс.

— Така си и мислех. Качваме се на лодката. Смит ще ни откара с микробуса си. Моите хора ще продължат с лимузините за окръг Колумбия.

— Може да ги нападнат.

— Ще се оправят — отвърна Тейт. — А и двама от тях не са от екипа. Служители са на ФБР.

— Моля?

— Не ти бях казал, затова не знаеш — Тейт стана. — Ако хората на Брауър ги нападнат, отиват в затвора на мига.

— Ти си гений в стратегиите — измърмори Пиърс.

— Така казваше и сержантът ми от Зелените барети — усмихна се широко Тейт.

Пиърс избърса уста и остави ленената салфетка на масата.

— Храната тук наистина е изключителна.

— Нали ти казах! Смит си има и добри страни.

— Нали не застрашаваме семейството му?

Тейт се огледа и се приведе над масата.

— „Семейството“ е прикритието му. Няма роднинска връзка с никой тук.

— Брауър обаче не знае.

— Нищо. Ако изпрати горили тук, ще излязат във вид на сурово месо. И това е всичко, което мога да кажа по въпроса. Да вървим.

Пиърс хвърли последен бърз поглед на хората в ресторанта. Сервитьорите бяха високи и добре сложени. Жената, Маги, бе с къса черна коса, сини очи, а под тънката тениска се очертаваха добре оформени мускули. Беше доста висока за жена. Всъщност, имаше стойка на военна. Нещо мистериозно витаеше тук. Също като при Тейт.

Пиърс нямаше време да разгадава загадки. Последва Тейт към вратата, където Бриан тъкмо се бе появила. Майк ги качи в микробуса и потеглиха към пристанището. Костюмираните мъже дори не махнаха за довиждане. Качиха се в техните коли и последваха микробуса по пътя към магистралата. Когато Майк се отклони към пристанището, те продължиха на север.

— Не се сърдете, но ми писна от кораби — измрънка Бриан, когато седнаха в трюма на корабчето за скариди, пропит с миризмата на скоро сваления товар.

— Трябва да си призная, че и на мен — обади се Мюфти, който си бе мълчал през повечето време на пътуването. От устата му се отрони дълбока въздишка. — Горкият ми народ — добави тихо той.

— Господин Сабон ще ги защити — увери го Бриан.

— Ние сме врагове — отвърна той. — Ще иска да си отмъсти, защото го шпионирах в собствения му дом.

— Каза, че няма — напомни му Бриан.

Мъжът сви рамене.

— Нещата не са ясни. Много хора ще загинат, ако се появят американците с техните бомбардировачи. Дори и да не обвинят страната ми за въстанието, тя пак ще страда.

Момичето нежно положи ръка на рамото му.

— Мюфти, нещата се подреждат сами. Може и да няма много логика, но е така. Трябва да приемеш това, което не можеш да промениш.

— Трудна работа — отвърна с гримаса той.

— За всички ни е трудно. Но обикновено нямаме голям избор.

Той кимна.

Погледна към другия край на трюма, където Пиърс и Тейт си шепнеха нещо. Чудеше се защо нито един от хората на Тейт не се качи с тях. Нямаше ли да е по-сигурно ако имат въоръжена охрана. Сигурно е преценил, че така няма да бият на очи.

Докато корабчето пухтеше покрай брега, Бриан се качи на палубата, за да глътне малко чист въздух. Двама от екипажа кърпеха огромните мрежи за скариди и я наблюдаваха с крайчеца на очите си. Тя спря поглед върху тях, учудена, че не приличат на моряци. Ръцете им бяха чисти и гладки, с добре оформени нокти, които дори не бяха захабени. Гуменките им, също бяха чисто нови. И двамата носеха леки тъмни якета, под които личеше, че крият нещо. Те вдигнаха глави и я загледаха с познатия й от Тейт Уинтроп сериозен преценяващ поглед. И едва тогава нещата се подредиха в главата й. Това изобщо не бе корабче за лов на скариди. Скаридите бяха само за прикритие, а най-близкият контакт на екипажа с лова на скариди, сигурно се осъществяваше с вилица в някой ресторант.

Едрата ръка на Пиърс я сграбчи и той я поведе обратно към трюма.

— От брега спокойно могат да ни видят с бинокъл, а и от хеликоптер — заяви той. — Повече няма да се качваш на палубата.

Тя го погледна право в очите.

— Това не е корабче за лов на скариди.

— На това му казвам умно момиче — каза той. — Не, не е.

— Кой е Смит?

— Професионален наемник — отвърна тихо той. — Но не е от кръвожадните убийци, наети от втория ти баща. Смит поема малко поръчки и всяка една от тях отговаря на стриктни критерии. Веднъж — два пъти е работил и за нашето правителство — той сложи пръст на устните й. — Това не си го чула от мен. Не знаеш нищо.

— Чувствам се като шпионин — призна тя, наслаждавайки се на удоволствието да усети кожата му до устните си, докато говори.

— Сериозно? — обгърна лицето й в едрите си длани и се наведе. Пое устните й нежно и внимателно. — Постарай се да стоиш далече от неприятностите — прошепна той до отворените устни.

— Кой, аз ли? — попита с несигурен глас тя. — Никога не си търся белята, но изглежда тя сама ме намира.

Протегна ръце към него.

— Ела тук — каза тихичко тя и го притегли.

Той въздъхна примирено, усмихна се и я привлече към жадните си устни. Целувката бе дълга, страстна и сякаш нямаше начало и край. Но преди да разгори огъня у тях, той рязко я пусна.

— Утре ще се разведем — каза той.

Тя се взря в очите му, очаквайки да намери шеговита искра, но не я откри. Думите му бяха сериозни.

— Сигурен ли си? — попита тя. — Ще се постарая да не съжаляваш, ако ме оставиш с теб.

— Така ли?

Тя премести поглед върху устата му, после върху брадичката и тъмната вълниста коса.

— Пиърс, не искаш ли дете? — попита кротко тя.

Бриан не очакваше реакцията му да е толкова бурна. Пиърс рязко, смъкна ръцете й и я отблъсна грубо.

— Не, не искам никакво дете — изсъска той. — Никога!

Яростта му я изуми.

— Защо не?

Очите му мятаха гневни мълнии.

— Не ми задавай този въпрос.

— Искам да знам? — продължаваше да настоява тя. — Защо не искаш деца?

Той й обърна гръб, за да скрие мъката и потисканата болка от загубата си. Спомни си за бебето, което двамата с Марго очакваха, радостта от бременността й, общите им мечти. След като направи спонтанен аборт и разбраха, че тя повече не може да забременее, бяха потресени. Той разказа на Бриан, но не посмя да я погледне в очите.

— Сега разбирам — каза тя тихо. — Марго е изгубила бебето, а ти не искаш дете от никой друг.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Мечтите умират трудно.

— Имаш добри наблюдения — отвърна грубо тя.

— Едно дете ще създаде помежду ни неразрушима връзка — каза той неумолимо. — Тогава не можем да се разведем.

— Защо? — попита тя. — Не мислиш ли, че мога и сама да отгледам едно дете? Не съм безпомощна.

Той бавно се извърна и я погледна.

— Няма да имаме дете, Бриан. Не искам твоето дете.

Това бе най-страшният удар. Той не желаеше отново да рискува сърцето си, нито с друга жена, нито с нова бременност. Искаше да си запази старите чувства. Вече се бе отдръпнал от Бриан в много отношения, а сега издигаше високи стени помежду им. Не искаше да създава нещо, което да ги свързва, на последно място оставаше детето.

Ставаше интересно, тъй като тя много добре знаеше, че не е пила хапче, а се бяха любили в най-подходящото за зачеване време. Е, той не знаеше и никога нямаше да узнае. Не искаше нейното дете и ако се окаже, че е бременна, той ще бъде последният, на когото да каже. Бебето ще си бъде нейно. Само нейно.

— Ще запомня какво ми каза — отвърна тихо тя. Дори успя да се усмихне. Обърна се с дълга въздишка. — Направо към Капитолия ли отиваме? — попита мило тя.

Той се замисли над въпроса й, защото мислите му блуждаеха другаде.

— Наблизо. Целта ни е да стигнем Сената, без да ни застрелят.

Бриан се разсмя.

— Колко успокояващо прозвуча.

— Тейт и момчетата ще ни заведат — каза той.

— Дано да си прав — тя направи крачка към люка и се загледа навън. Наоколо се синееше океанът, но дори и безбрежните води бяха по-приятни за гледане от намръщеното лице на съпруга й.

Пиърс се чувстваше виновен заради казаното. Истината бе, че няма да е честно да й даде празни надежди, че нещо между тях ще се промени. Тя ще се запише в колеж, а той ще си продължи работата. Едно дете… ами то само ще усложни нещата. Присви очи, докато наблюдаваше Бриан и съвсем несъзнателно си я представи с бебе в ръце. Ще бъде прекрасна майка, помисли си раздразнено той. Ще знае как да го гледа, ще го обича и цени. Детето ще бъде желано, очаквано с трепет, затвори очи. Не трябваше да мисли за такива неща. Беше прекалено млада за такова обвързване с мъж. А той нямаше намерение да отдава сърцето си. Погледна я отново, задържа поглед на стройната фигура, след което тръгна да намери Тейт.

Корабчето за лов на скариди навлезе в малко пристанище близо до устието на реката, която отвеждаше към Вашингтон, окръг Колумбия. Още със слизането, тримата пасажери забелязаха, че ги очаква дълга черна лимузина.

Слаб мургав мъж, облечен в костюм, слезе от колата и приближи лодката. От двете му страни стояха хората на Тейт, същите, които ги посрещнаха в Савана.

— Лейн — заговори пръв Тейт и протегна ръка на високия непознат.

— Радвам се да те видя, шефе — отвърна Колби Лейн с почти незабележима усмивка, която се превърна в подобие на гримаса, когато се обърна към Пиърс.

— Достатъчно с любезностите — изръмжа Пиърс. — Юмрукът ми е почти здрав.

Колби потри челюстта си.

— Също и брадичката ми — отбеляза той. — Повече няма да правя такива грешки!

— Надявам се — отвърна мило Пиърс. — Имахте ли някакви проблеми, докато дойдете?

— Дребна престрелка на границата с Мериленд — обясни той. — ФБР прибра двама от хората на Брауър.

— Браво!

— Да вървим — нареди Колби. — Все още ни следят, но успяхме да им се изплъзнем.

— Всички да се качват — на свой ред нареди Тейт и посочи колата.

Мюфти се намръщи, когато сравни костюма си с прецизно скроените дрехи на хората около него.

— Няма да съм много убедителен в това — промърмори неловко той.

— На мен ми се струваш достатъчно убедителен — отвърна му Тейт и се усмихна. — Никой не очаква да ни види като извадени от списание.

Той сбърчи нос, за да демонстрира каква миризма се носеше от тях.

— Не е чак толкова зле. Миришем на евтина яхния от скариди.

— И престояла доста дни, при това — измърмори Бриан и се изкиска.

— Открихме сенатор Холдън. Точно се киснел във ваната — разказваше Тейт. — Със сигурност ще мирише по-добре от нас, но няма да е по-добре облечен.

— Той приятел ли е на Брауър?

Тейт поклати глава.

— Няма да посмее да се доближи до него при тези обстоятелства. Сигурно Брауър е успял да го убеди, че сме твърде опасни подривни елементи. Не, Холдън е… — поколеба се и извърна очи. — Познавам го. Дяволски нахакан, с него трудно се говори, но е честен и почтен. Ще ни изслуша.

Тук имаше нещо гнило, но Пиърс не настоя за повече информация. Сега не беше най-подходящият момент. Погледна Бриан с подновена тревога. Нищо не се получаваше както го бе намислил, а на последно място — личният му живот. Щеше да е доволен, когато всичко приключи, и когато ще може спокойно да вземе решение.