Даяна Палмър
Някога в Париж (2)

Глава втора

Пиърс Хътън живееше в един от най-изисканите парижки хотели. Той измъкна ключа си и го подаде на Бриан, докато минаваха покрай подозрителния портиер. Подозрително ги изгледа и мъжът от рецепцията. Докато вървяха към асансьора той приближи.

— Всичко наред ли е, господин Хътън? — попита направо той.

— Да, Хенри. Пиян съм до козирката — отвърна завалено той. Ръката му придърпа Бриан още по-плътно. — Познаваш ли Бриан, дъщерята на бизнес партньора ми? Тя учи в Париж. Откри ме „При Джордж“ и ме доведе — широка усмивка се разля по лицето му. — Спаси ме от една femme du nuit, която страстно копнееше за портфейла ми.

— Ясно — кимна Хенри и се усмихна на Бриан. — Имате ли нужда от помощ, mademoiselle?

— Той е доста тежичък, но ще успея да се справя. Нали ще се отбиете да го погледнете по-късно? За всеки случай — добавя тя искрено загрижена.

И последните съмнения на Хенри изчезнаха.

— С удоволствие.

Тя се усмихна срамежливо.

— Merci beaucoup. И моля ви, не казвайте нищо повече от n’ya pas de quoi — добави бързо тя. — Май с това се изчерпват всичките ми знания по френски, въпреки неистовите усилия на мадам Дюбон.

— Да не учите в La Belle Ecole? — възкликна той. — Братовчедка ми също учи там.

Бриан бегло познаваше момичето, което той спомена.

— С черна коса — припомни си тя. — Винаги носи дълъг пуловер, колкото и да е топло — добави през смях тя.

— Oui — отвърна Хенри и поклати глава. — Но това enfant винаги се оплаква, че й е студено. — Нека ви помогна, mademoiselle — настоя той и ги придружи до асансьора.

Помогна им да се качат. Други гости, за щастие, нямаше, освен пиколото и Хенри бързо му нареди на френски да отведе господин Хътън до апартамента.

— Той ще ви помогне — увери той Бриан. — А ние ще положим всички необходими грижи за monsieur — добави тактично той.

Тя се усмихна широко.

— Значи мога да не се притеснявам.

Той кимна, убеден, че това е една много приятна млада госпожица. И каква невероятна руса коса!

Тя се качи с Пиърс, а пиколото й помогна да го отведат до апартамента. Влязоха в огромната спалня, цялата в черно и бяло, цветове, които му подхождаха изключително точно. Леглото беше двойно, с четири колони. Сложиха го да легне на черната кувертюра и той веднага отвори очи и се протегна.

— Чувствам се странно — измърмори той.

— Не се и съмнявам — рече Бриан, благодари на пиколото, а той й се усмихна и излезе.

Черните очи на Пиърс се спряха на поруменялото лице на Бриан.

— Ще ми помогнеш ли да се съблека? — попита той.

Тя се изчерви още повече.

— Ами…

— За всичко си има първи път — напомни й той.

Тя се поколеба. Мъжът беше прекалено пиян, за да се справи сам. Сигурно нямаше и да си я спомня на сутринта.

Развърза обувките му и ги свали, а с тях и чорапите. Стъпалата му бяха хубави — издължени, елегантни и големи. Усмихна се докато заобикаляше леглото, за да му помогне да се изправи. Свали сакото и разкопча ризата. Миришеше на скъп сапун и тоалетна вода, а под ризата бяха скрити широки тъмни гърди. Докосна ги случайно и ръката й потръпна.

— Марго беше девствена — каза тихо той. — Трябваше да я прилъжа да се съблече и въпреки че ме обичаше безумно, отначало се дърпаше, защото щеше да я боли.

Той докосна поруменялото лице на Бриан.

— Вече няма девствени жени. Двамата с Марго винаги бяхме сред изключенията. Истински традиционалисти. Не се бяхме любили, преди да се оженим.

— Би ли си преместил ръката? Така е добре.

Не искаше да слуша всичко това, но по неволя се бе превърнала в пленница. Издърпа ризата му и с усилие си наложи да не се захласва по загорелите мускулести ръце и гърди. Никак не й приличаше на човек, който прекарва дълги часове седнал зад бюро.

— Едва на деветнадесет — въздъхна той тежко. — Ако беше по-голяма, сигурно щях да те любя. Красива си, малката ми. Косата ти ме възбужда. Толкова дълга, толкова гъста! — той пое кичурите с две ръце и ги стисна в шепи. — Сексапилна коса.

— И твоята е хубава — каза тя, само за да поддържа разговора. — Виж, аз май не мога — продължи тя, когато ръцете й спряха на колана му.

— Разбира се, че можеш — прошепна той. Внимателно приласка ръцете й обратно върху колана и ги задържа там, а очите му не се отделяха от лицето й, докато тя се бореше с катарамата. Премести пръстите й на колана. — Сега дърпай — напътстваше я тихо той. Изви гръб, за да й е по-лесно.

Щом дрехата се смъкна от гъвкавото силно тяло, в ума й нахлуха стотици мисли на удивление, възмущение и удоволствие. Той никак не приличаше на картините в Лувъра. Беше красив, като истинско произведение на изкуството. Тялото му беше идеално поддържано. Ситни косъмчета покриваха интимните му части. Тя остави панталоните смъкнати до коленете, а сърцето й биеше лудешки, неспособна да отдели поглед от мъжествеността му.

Добре, че съм пиян, помисли си той в унес, иначе замечтаното й лице веднага щеше да го възбуди.

Това, разбира се, никога няма да се случи. Марго беше мъртва. Той също бе мъртъв, и отвътре, и отвън. Искрата смях, появила се за миг в очите му, угасна. Той се отпусна на възглавницата с дълга въздишка.

— Защо умират хората? — попита тежко той. — Защо не могат да живеят вечно.

Тя се отърси от унеса си и го съблече докрай, а след това метна покривката до кръста му, за да си спести неудобството.

— И на мен ми се иска да знам — призна тя. Седна до него на леглото. Отпусна ръка върху неговата, облегната на гърдите. — Сега трябва да поспиш. Така ще е най-добре.

Той отвори очи, изпълнени с очакване и мъка.

— Тя беше само на тридесет и пет — каза той. — Това не е никаква възраст в наши дни.

— Така е.

Ръката му обгърна нейната и я притисна към покритите с косъмчета гърди.

— Изглежда благородните рицари са и от двата пола — промълви сънено той. — Къде са ти бронята и копието, красива Жана?

— В джоба. Искаш ли да ги видиш?

Той се усмихна.

— Действаш ми добре. Прогонваш облаците — очите му се спряха на лицето й. — Аз, обаче, не ти действам никак добре. Влияя ти ужасно.

— Пих само една малка глътка уиски — напомни му тя.

— А стриптийза? — добави веднага той. — Съжалявам за него. Ако бях трезвен, никога нямаше да допусна да попаднеш в толкова неудобно положение.

— Не беше чак толкова зле. Видях онази картина в Лувъра, и други, разбира се — тя леко се покашля. — Той наистина беше мъничък, нали?

Пиърс се разсмя с нескрито удоволствие.

— Извинявай.

Тя отдръпна ръка и стана.

— Да ти донеса ли нещо, преди да си тръгна?

Той поклати глава. Болката отново се завръщаше, въпреки алкохолния унес.

— Вече съм добре. По-добре се връщай в училището. Имаше ли проблеми, когато избяга от онзи час?

Тя се изкиска.

— Ни най-малко. Другия месец завършвам.

— И тогава какво?

За момент му се стори самотна, но тя успя да прикрие изражението.

— Ами, връщам се в Насау за ваканцията. Но есента ще се запиша в някой университет, каквото и да мислят. Дори ако трябва сама да плащам. Вече съм изостанала с една година и повече няма да чакам.

— Ако те не искат, аз ще поема разноските ти — изтърси той за нейна най-голяма изненада. — Ще ми върнеш парите, когато завършиш.

— Ще направиш това за една напълно непозната?

Той леко се намръщи.

— Напълно непозната ли? — подчерта думите той. — След като вече си ме видяла чисто гол?

Тя не знаеше какво да отговори.

— А ако искаш да знаеш, това си е постижение. До днес Марго беше единствената, която ме е виждала — очите му отново посърнаха и лицето му се изкриви.

Бриан докосна с пръсти бузата му, за да го успокои.

— Завиждам й — каза искрено тя. — Сигурно е много хубаво да те обичат толкова силно.

— Беше взаимно — успя да каже той през стиснати зъби.

— Да, знам — отдръпна ръката си с лека въздишка. — Съжалявам, че не мога да премахна болката.

— Нямаш представа колко много ми помогна — отвърна сериозно той. — Денят, когато се видяхме в Лувъра, обмислях как да отида при нея.

Момичето поклати глава.

— Стори ми се толкова самотен и отчаян.

— Така беше. Ти успокои болката. Днес тя отново се върна и ти пак се появи — той се вгледа в светлите й очи. — Никога няма да забравя, че ме изтегли от ръба. От каквото и да имаш нужда, винаги съм насреща. И аз имам къща в Насау, недалеч от Брауър. Ако стане много напечено, винаги можеш да ми дойдеш на гости.

— Ще бъде хубаво да имам приятел в Насау — призна тя.

Той присви очи.

— Аз нямам приятели. Поне преди нямах — засмя се с леден глас. — Ти си доста странен приятел за мъж на моята възраст.

Бриан се усмихна.

— И аз си помислих същото.

— Ще започнат да говорят.

— Да говорят като искат.

Хвана ръката й и поднесе дланта към устата си. Устните му бяха твърди и хладни до влажните й пръсти.

— Ще се видим отново, Бриан.

— Знам.

Тя се изправи, а погледът й спря на едрото мургаво лице.

— Трябва да гледаш напред — каза нежно тя. — Някой ден вече няма да ти се струва толкова трудно. Сигурно има неща, които не си направил, а си имал желание да ги завършиш, неосъществени идеи, проекти.

Той се изпъна леко.

— През последните две години се грижех за Марго, докато ракът я съсипваше. Никак не е лесно да се научиш да живееш сам. А няма кой да се погрижи за мен.

Тя отвори широко очи.

— Не гледай към мен. Аз съм напълно независима.

Очите му потъмняха.

— Ти си истинско чудо — призна неочаквано той. — Може би ангелите хранители наистина съществуват, а ти си моят. Но всичко е свързано. Тогава аз трябва да съм твоят. Избери си, който колеж искаш. Ще те вкарам в него, дори и да е Оксфорд. Навсякъде имам връзки.

Тя погледна учудено.

— Не приличаш много на вълшебната фея.

— Външният вид лъже. Никога не съм виждал и изповедник с дълга руса коса.

Тя се разсмя.

— Тръгвам си.

— Върви. Благодаря ти — добави той.

— Няма проблем. Струва си да бъдеш спасен от самия себе си.

Тя застана до вратата на спалнята и се обърна, вече не толкова весела.

— Всичко… всичко ще бъде наред при тебе, нали? — попита тя. — Искам да кажа, няма да направиш нещо…

Той се повдигна на лакът.

— Нищо няма да направя — обеща сериозно той.

Тя направи несигурно движение.

— Пази се.

— И ти — отвърна той.

Бриан отвори вратата и се поколеба.

— Знам, че не ти се тръгва — гласът му бе дълбок и малко рязък. — Но трябва.

Погледна го през рамо с огромните си любопитни очи.

— Не те разбирам — промълви притеснено тя.

— Научихме един за друг много повече, за много по-кратко време, отколкото другите — обясни той. — Това е връзка, която никога преди не съм създавал — усмивката му стана суха. — Не се и опитвай да разбереш. Истинското приятелство се среща рядко. Просто го приеми.

Тя се усмихна.

— Добре.

— Почакай малко. Подай ми панталона.

— Да не мислиш да тръгнеш с мен? — изрече тя на един дъх, докато му го подаваше.

— Ама че смешно момиче — измърмори мрачно той. — В това състояние сигурно ще падна в асансьорната шахта. Не, разбира се. Искам да ти дам нещо.

— Ако искаш да ми плащаш…!

— Ще престанеш ли да ми се блещиш? — изръмжа той докато вадеше визитка от джоба си. Хвърли я върху кувертюрата.

— Това е личният ми номер тук в хотела. Ако имаш някакви неприятности, ако имаш нужда от мен, обади се.

Тя я вдигна и го погледна.

— Извинявай, разбрах те погрешно.

— И за какво, според теб, трябва да ти платя? — попита раздразнено той. — Типът жени, за които мислиш, вършат повече неща от едно сваляне на панталон.

Тя пое шумно въздух.

— Изчезвай — нареди той. — И си вземи изкривения мозък с теб, лошотийо!

— Престани да ме наричаш как-ли-не — каза надменно тя. — И мозъкът ми не е изкривен.

— Да, бе!

Тя прибра визитката в джоба на роклята и му се усмихна.

— Вече си по-добре щом пак започна да ръмжиш. Сега вече наистина си тръгвам.

— Много хубаво, щом измисляш само обиди.

Тя го погледна гневно от вратата.

— А искаш ли да се върна „При Джордж“ и да ти пратя онази с многото червило, за да се запознае с портфейла ти? Сигурна съм, че е наясно какво да направи, когато ти свали панталона.

— Гледай ти, каква развратница — обвини я той.

— А в най-скоро време ще се науча какво да правя и тогава да внимаваш!

— Бриан.

Тя се обърна.

— Какво?

Лицето му беше сериозно.

— Внимавай с преподавателите си за тези умения. Много внимавай!

Тя отметна глава назад.

— Не се притеснявай. Вече имам някого наум.

— Така ли? И кой е той?

Тя излезе от стаята и промуши глава през пролуката.

— Ти, когато имаш време, след като преодолееш мъката си — отвърна тихо тя. — Мисля, че чакането ще си струва.

И докато той се съвземе от шока, тя затвори вратата.

 

 

Насау бе препълнен с туристи. Те се разхождаха по брега от новия комплекс край Кораловия залив чак до града. Пъстри евтини автобуси се промъкваха в движението, едва избягвайки сблъсъка с мотопеди, коли и пешеходци. Бриан се шляеше из пазара на кея Принц Джордж и се любуваше на многоцветните сламени кошници, шапки и кукли, но единствената й покупка бе новата шапка от колосан лен с бродирани алени цветя на периферията. Докато плащаше, се усмихна широко на продавачката, а след това се премести, за да погледа презокеанския параход от Щатите, който излизаше със сложна маневра от залива. Никога нямаше да й омръзне да наблюдава как огромните плавателни съдове влизат и излизат от пристанището. Често акостираше и някой военен кораб, като американския самолетоносач в самия край. Моряци, отправили се към доковете, се промъкваха през групите туристи, или спираха, за да се полюбуват на някоя красива брюнетка, която се качваше на екскурзионна лодка с прозрачно дъно.

Вече беше време за обяд, но на Бриан не й се прибираше. Не че някой би нарекъл вилата на Кърт дом, освен майка й и бебето, което й беше наполовина брат. Никълс, вече на годинка, бе безценното съкровище на майка си.

Бриан прекарваше възможно най-малко време във вилата. Кърт бе поканил свой бизнес партньор от Близкия Изток, почти на възрастта на Пиърс. Мъжът бе висок, слаб, мургав, с белези на едната хлътнала буза, които му придаваха застрашителен вид. Бриан не го бе срещала преди, но вече й се искаше да не се бе прибирала. Говореше се, че Филип Сабон има доста извратен вкус към млади невинни момичета. Той беше богат член на правителството на някаква слабо развита арабска държава. Майката на Сабон бе от арабски произход, а за баща му се твърдеше, че е французин, но от турски произход. Много малко се знаеше за тъмното му минало. Казваха, че има милиони, но пред Бриан говореше за младите парцаливи просяци в бордеите на Багдад, сякаш сам бе изпитал живота им. Ако не бяха отблъскващите слухове за него, на Бриан сигурно щеше да й е приятно в компанията му.

Кърт се стараеше при всяка възможност да сближи Бриан и Сабон. Филип винаги се държеше добре, но от начина, по който я гледаше, я побиваха тръпки. Той настояваше Кърт да инвестира в някакъв проект в родината му Куаи, притисната между няколко други малки държави в Персийския залив. Куаи бе единствената страна, която до този момент не бе разработила петролните си залежи. Владетелят, стар шейх, бе толкова възрастен, че си спомняше европейското управление и не искаше и да чуе повече за него. Сабон бе успял да го убеди, че беднотията е твърде широко разпространена, за да се пренебрегва. Сабон притежаваше свой остров, Джамеел, до бреговете на Куаи. Името, обясни той на Бриан, на арабски означава „хубав“.

Очевидно Сабон бе успял да придума Кърт да се свърже с петролен консорциум от негово име и дори да проучи начини за разработване на петролните залежи в бедната страна. Като високопоставен министър, а много твърдяха, че е купил кабинета, Сабон имаше достатъчно власт, за да прокара каквато сделка пожелае. Контролираше всички петролни залежи в страната и бе дал на Кърт частични права, а Кърт изпрати минни инженери, за да проучат потенциала на тези необработвани територии. Начинанието се оказа успешно. Инженерите откриха огромни количества природен газ и нефт под горещите пясъци. Имаше нужда само от още пари за оборудване при сондирането, тъй като петролната компания бе единствената, изявила желание да финансира частично сондажните работи, а държавната хазна на Куаи не можеше да поеме подобни разноски. На Бриан всичко това й се стори странно, но Кърт нехаеше, тъй като му бяха обещани половината ресурси в страната.

Кърт и Сабон бяха обединили капиталите си, а Кърт от своя страна привлече в начинанието и петролния консорциум. Кърт бе вложил почти цялото си богатство в тази сделка, уверен, че тя ще го издигне сред мултимилионерите. Трябваше на всяка цена да задържи Сабон, за да осъществи замисъла си до край. Сабон на свой ред бе намекнал, че друг богаташ, негов приятел, с удоволствие ще заеме мястото на Кърт. Кърт пък бе заложил прекалено много, за да може да си позволи да се оттегли. Междувременно бе забелязал, че Сабон е увлечен по Бриан. Ако трябваше да използва Бриан за примамка, нямаше да има никакви задръжки, нито пък смяташе да я пита за мнението й.

В Насау се носеха много клюки за перверзиите на Сабон. Начинът, по който той я погледна, когато ги запознаха, я накара да се почувства сякаш я е опипал цялата. За него резервираността на момичето се превърна в истинско предизвикателство. А тя се страхуваше. Имаше нещо в тъмните му настойчиви очи, което я стряскаше. Беше галантен и се държеше с достойнство, а не беше лишен и от чар, но нещо я караше да се съмнява в слуховете, въпреки че не можеше да улови какво е то. Приличаше й на айсберг, защото истинският му характер бе грижливо прикрит зад непробиваем щит резервираност. Хората говореха, че е перверзен тип, но Бриан не откри нищо, което да й подскаже това. Сабон винаги се държеше настрана от другите, винаги предпочиташе да остане сам. Търсеше Бриан и я наблюдаваше притихнал, но в нито един от жестовете му не се долавяше неуважение или похот. Може би, мислеше си тя, неопитността не й позволява да види истинския Сабон.

Беше чувала, че Сабон е враг на Пиърс Хътън, който бе заклеймил на публично място помощта, оказана от Сабон на страна, на която непрекъснато се налагаха санкции от цял свят, поради агресивната й политика. Според Пиърс, Сабон се интересуваше единствено от политическа поддръжка в региона и затова парадираше с приятелството с другата държава. Търси богатство и власт и не се интересува как ще ги постигне. В това отношение си приличат с Кърт Брауър, помисли си Бриан. Кърт нямаше нито съвест, нито чувство за мярка, когато ставаше въпрос за пари. Имаше нещо доста мътно в доходите му. Не вършеше почти нищо, въпреки че бе свързан с добива на петрол. На Бриан, хората, които го посещаваха изобщо не приличаха на сондьори. По-скоро имаха вид на… убийци.

Беше изнервена от продължителното присъствие на Сабон във вилата и от погледа, с който непрекъснато я следеше. Прекарваше дълги часове навън. Майка й смяташе, че си въобразява за увлечението му, а Кърт никак не се вълнуваше какво е намислил приятелят и съдружникът му, стига да има финансова полза. Бриан не намираше подкрепа от никого в тази елегантна къща в залива.

Пиърс Хътън се бе върнал на острова преди три месеца, но Бриан го видя само веднъж, миналата вечер, на веселото парти с маски, където я заведоха майка й и Кърт. Беше унесен в някакъв служебен разговор. Изглеждаше много по-добре, но в очите му все още бе стаена тъга. А когато видя Бриан, се почувства неудобно.

Спомни си, как се приближи усмихната към него, а той я погледна намръщено и й обърна гръб. Заболя я повече от всичко неприятно, случило се в последните години. Вероятно я е смятал за приятелка само докато е бил пиян. Намекът му бе ясен и тя го избягваше цялата вечер. Не размениха нито дума. Така беше по-добре, тъй като Сабон мразеше Пиърс, а Кърт не би направил нищо, за да го ядоса. Нямаше вероятност семейство Брауър да поканят Пиърс на гости, докато Сабон е във вилата.

Докато разглеждаше тълпата на кея Принц Джордж, тя си спомни, че мисълта за враждебното настроение на Пиърс я държа будна цяла нощ. Колко глупаво, мислеше си тя, да си въобразяваш, че той е говорил сериозно, след като е изпил половин бутилка уиски. Наистина беше наивна за двадесетгодишно момиче. Помнеше ясно последния си рожден ден. Прекара го с Пиърс. Тази година нямаше приятни спомени. Майка й и вторият й баща й подариха перлена огърлица, а приятелката й Кара Харви й изпрати шал от Португалия, където прекарваше лятото с родителите си и имаше неприятности с португалски благородник убеден, че е решила да прелъсти по-младия му брат. Като се изключи подаръкът на Кара, рожденият ден бе протекъл съвсем безлично.

Сабон искаше да организира парти в нейна чест, но тя бързо измисли причина, за да отиде в града. Вече си представяше как я отвличат и продават като робиня на този развратник. Слуховете за него включваха и отвличане.

Вятърът разроши русата й коса, стелеща се по раменете на розовото яке, комбинирано с бели бермуди и сандали. Носеше раничка, за да не се притеснява от дамска чанта и се чувстваше млада и волна. Ако не беше такова положението у дома, Насау щеше да е просто една мечта. Беше великолепно.

Докато наблюдаваше как големият бял презокеански параход маневрира с помощта на два катера, усети, че някой е застанал точно зад нея и я наблюдава. Обърна се и срещна погледа на Пиърс, безупречно елегантен в бели панталони и жълта плетена блуза. Беше пъхнал ръце в джобовете си. В черните му очи все още бушуваха стихии, но в този момент бяха приковани върху лицето й.

— Здравейте, господин Хътън — поздрави любезно усмихната тя. Точно така би се усмихнала на повечето познати.

Той разбра. Широките му рамене се раздвижиха, когато погледна към кораба.

— Трябваше да забавлявам един американски бизнесмен — кимна той към кораба. — Току-що си тръгна. Това е корабът му.

Тя не знаеше какво да каже. Само кимна притеснено, обърна се и тръгна по кея, а вятърът развя дългата й коса. Знаеше, че той не иска да има нищо общо с нея. Беше й го показал ясно на партито, а тя бе готова да се съобрази с него.

— Я спри, по дяволите!

Тя замръзна на място, но не се обърна.

— Да? — попита тя.

Покрай тях се разхождаха туристи, увлечени в разговори и жестикулираха весело. Наблизо, един от собствениците на лодки пееше мелодия от Антилските острови, като се надяваше да привлече повече клиенти. Бриан почти не чуваше глъчката. Сърцето й биеше толкова силно, че тя самата потръпваше. Усети топлината на тялото му на гърба си.

— Опитвах се да забравя Париж — каза след минута той.

— И ти като Хъмфри Богарт — отвърна сухо тя.

— Какво? А! Да! — той се разсмя. — Разбрах.

Обърна се към него и изправи рамена.

— Виж, не ми дължиш нищо. Не искам нито награда, нито вниманието ти. Добре съм. Мисля, че Кърт ще бъде особено щастлив да ме изпрати в колеж, само и само да не се мотая тук.

Той присви очи.

— Местните клюкари не са на това мнение. Чува се, че те готвят за новия му бизнес партньор. Ще стане нещо като семейна сделка.

Тя пребледня, но не трепна.

— Сериозно?

— Не извъртай — каза нетърпеливо той. — Знам всичко, което става в Насау.

Усети, че й призлява. Кърт не й беше казал нищо, но всички на острова знаеха, че е така. Тя изпъна рамена.

— И сама мога да се грижа за себе си.

— На деветнадесет години?

— На двадесет — поправи го тя. — Рожденият ми ден беше тази седмица.

Той изсумтя.

— Добре, може и да не си съвсем дете. Може и да знаеш как да се грижиш за себе си, докато си в собствената си категория. Но, миличка, да се противопоставиш на Кърт Брауър е все едно да се изправиш срещу Сити Хол, а същото е и със Сабон.

— От опит ли го знаеш?

Той повдигна едната си вежда и се усмихна. Не искаше да й разказва, че веднъж вече се е сблъсквал с Брауър при една мътна сделка, свързана с петрол, докато Брауър бе свързан с терористична групировка, която трябваше да снабдява с оръжие като отплата за нападение над петролните танкери на свой съперник. Шефът на охраната на Пиърс, Тейт Уинтроп, бивш служител на тайните служби, бе възпрепятствал замисъла на Брауър. Уинтроп бе чистокръвен индианец сиукс с неясно минало и приятели сред най-високопоставените хора във Вашингтон, окръг Колумбия. Имаше си източници, каквито дори Пиърс нямаше.

Той се усмихна на Бриан.

— Не съм казал, че не мога да победя. Казах, че ти не можеш да постигнеш нищо. Къде се разбърза?

— Реших да си облека банския и да се попека на брега. Кърт притежава хотела Британи бей. Мога да използвам базата и винаги си държа бански в офиса.

— Ела у дома с мен. Имам частен плаж. Можеш да плуваш там.

Спомни си отношението му предишната вечер и се поколеба.

— Наистина ли искаш?

— Не — каза веднага той. — Но имаш нужда от някого и май в момента съм единствен на разположение.

Тя се изчерви от възмущение.

— Много ти благодаря.

— Не си тръгвай — добави с въздишка той, а очите му омекнаха докато я гледаше. — Ти си всичко, което имам.

Думите му я разтърсиха. Това бе най-изумителният мъж. Казваше толкова невероятни неща в най-необичайните моменти.

— Казах ти — добави той, — че нямам семейство. Бях единствено дете, а след като Марго пометна, повече никога не забременя. Като изключим братовчедите в Гърция, Франция и Аржентина, а всички са ми далечни братовчеди, нямам семейство. Нито пък близки приятели.

Отново напъха ръце в джобовете и се вгледа някъде над тюркоазните води на залива.

— Бриан, наистина ли мислиш, че някой щеше да го е грижа ако ме бяха ограбили онази нощ, когато се напих? Мислиш ли, че някой щеше да му е мъчно ако бях умрял?

— На мен — отвърна тя.

— Да, знам. Това не прави нещата по-лесни. Твърде млада си.

— А ти си твърде стар — отвърна тя с усмивка. — Всъщност има ли значение?

Черните му очи я загледаха с искрено забавление.

— Май няма. Хайде! Колата е там.