Даяна Палмър
Някога в Париж (9)

Глава девета

Тейт Уинтроп току-що бе приключил разговора по телефона с представител на собствената си мрежа „заинтересовани наблюдатели“ на положението по света. Широката му уста бе свита, а той замислено се вглеждаше в нощното небе, надвиснало над луксозния вашингтонски апартамент. Целият нощен покров, сякаш бе обсипан с диаманти, сапфири и рубини. Беше наистина красиво, мислеше си той, но просто бледо копие на ярките багри на залеза в Южна Дакота, близо до резервата на сиуксите Пайн Ридж, където бе отрасъл.

Спря погледа си на снимката на млада, тъмноока руса жена, поставена в семпла рамка на бюрото му. Криеше снимката всеки път, когато Сесили идваше за вечеря, освободена от многобройните си задължения в института Смитсониън. Не можеше да й позволи да разкрие силата на чувствата му. Тя бе съдебен антрополог и често сътрудничеше на ФБР при изследване на скелетни останки. Професията бе доста неприятна за млада чувствителна жена, но една от мечтите й бе да се махне от втория си баща и да има стабилна професия. Тейт й бе помогнал. Сесили нямаше представа колко много му дължи и той държеше да не разбере. Чувстваше се отговорен за нея, но никога не бе допуснал близост между тях. Та той бе сиукс, а тя — бяла. Не искаше кръвта им да се смесва, не искаше детето им да е мелез и докато расте да не знае истинската си принадлежност. Като се изключи това, лесно можеше да се остави да бъде увлечен от чувствата си, мислеше Тейт докато гледаше нежните черти на жената. Сесили Питърсън не беше красива. Беше симпатична, слаба, притежаваше решителност, несломим дух и остър като бръснач ум. Ако някой можеше да посочи слабостта на Тейт, то името й щеше да бъде Сесили. А напоследък тя го тревожеше повече от обикновено.

Обаждането на Пиърс Хътън бе дошло в най-подходящия момент. Щеше да го откъсне от Сесили и да му даде време да прегрупира отбраната си срещу нея. Непрекъснато се налагаше да го прави. Понякога бе истинско мъчение да си налага да не се протегне към нея, за да я сграбчи в прегръдките си. Всеки друг мъж с по-малко скрупули и воля щеше да го е сторил, още преди години.

Той прокара дългите си тъмни пръсти по бюрото и се замисли какво да прави. Пиърс го бе помолил да вземе двама от хората си и да го чака във Фрийпорт. А ето че му бяха докладвали, че самолетът на Пиърс е кацнал, но Пиърс не се е появил в хотела, където бе регистриран под чуждо име. Нямаше следа и от младата дама с него.

Това означаваше, че Пиърс е отвлечен Тейт имаше точна представа кой може да го е сторил. Филип Сабон и Кърт Брауър бяха замислили нещо, а Пиърс се бе озовал на пътя им.

Стана и се изправи до прозореца. Тейт бе висок, слаб и мускулест. Протегна се и почувства как гърбът му се отпуска. Приглади с ръка черната, дълга, гъста коса, сплетена на плитка. Беше глупаво, че не се подстригва, след като живее в света на белите, но все още пазеше загнездилите се суеверия и вярвания, предавани от човек на човек, поколения наред. Вярваше в талисмани и дългата коса му служеше по-добре и от силно лекарство. Единственият път, когато я отряза, го простреляха в гърдите и едва не умря. Тогава още работеше отвъд океана за правителствена агенция. След този случай само подстригваше връхчетата.

Отиде до гардероба и извади малък куфар с нещата, от които имаше нужда. Обади се на двама от най-добрите си хора и се уговориха къде да се срещнат. Сърцето му препусна при мисълта какво ги очаква. Малките дози адреналин го поддържаха, докато вършеше досадната охранителна работа. Сегашният случай може да се окаже опасен, но щеше да бъде и забавен.

 

 

Пиърс Хътън бе затворен в значително по-малка стая от тази на Бриан. В чекмеджето на масата откри кламер и се опита да отвори вратата, но съвсем безуспешно. Бравата бе стара и ръждясала и той не успя да постигне нищо. Изпусна вече изкривения кламер с приглушена ругатня и блъсна вратата с рамо. Тя не поддаде. Проклетото нещо сигурно беше от стомана, защото усети силна болка в рамото. Погледна нагоре и видя още два от високите прозорци с решетки. Изглежда така бе навсякъде в тази крепост.

Чудеше се как е Бриан и какво става с нея. Никога не е бил толкова ядосан, нито пък толкова безпомощен. Нямаше да понесе мисълта някой да я нарани, но нямаше и начин да предотврати опасността. Очите му гневно блеснаха щом се сети за нещата, които бе чул за Сабон. Ако онзи си позволи да стори нещо на Бриан, Пиърс ще го преследва до края на живота си!

Пред вратата се чуха гласове. Приближи се още по-близо и постави ухо на дебелата тежка врата.

Позна единия от гласовете, въпреки че го бе чувал едва няколко пъти. Сабон!

— Не, още няма да ги пускаме — обясняваше той.

— Нали няма да убиете детето! — възкликна мъжки глас на английски.

— О, боже, не разбира се! — прозвуча острият отговор. — Нямам намерение да убивам никого. Но не можем да рискуваме да ги пуснем, преди да сме приключили. Американците трябва първо да ни дойдат на помощ. Едва ли ще са очаровани ако разберат, че сме отвлекли техен гражданин, по каквато и да е причина!

— Така е, но не може ли поне да ги преместим на по-хубаво място?

Последва мълчание.

— И двамата с бодигарда ще ги отведем на сушата. В старата крепост. Не е толкова модерна като тази, но има повече място. Нищо ли не се чува за Хътън?

— Абсолютно нищо. Сигурно е още в западната част на Америка.

— Да се надяваме, че ще си остане там, докато Кърт приключи с нашата работа във Вашингтон. Да ги вземат дяволите медиите им! Всичко ще излезе по новините и Хътън веднага ще разбере. Тогава може да е вече късно да направи каквото и да е. Не е за дълго в страната. Освен това има и врагове и е точно толкова американец, колкото и аз. А това е в наша полза. Поне така ми се струва. Хайде, ела да видим дали въоръжените приятелчета на Кърт вече са пристигнали.

Пиърс се намръщи, обмисляйки чутото. Сабон съвсем не звучеше като човек, захласнал се по някое младо момиче. В гласа му звучаха нотки на агресивност, но интересното бе, че Кърт е в Щатите, а той тук. Защо? Какъв план привеждаше в действие? Пиърс отново изруга безпомощността си. Нещо голямо се подготвяше тук, а той не можеше да стори нищо. Единствената му надежда бе Уинтроп да забележи, че го няма и да успее да ги открие навреме. Изпита съжаление към нещастниците от охраната тук, защото знаеше какво ще последва, когато пристигне шефът на сигурността. Уинтроп нямаше да прояви никаква сантименталност.

През следващите часове пред вратата на Бриан цареше оживление. Повече не видя похитителите си, но чу най-различни шумове. Маршируваха крака, щракаха затворите на оръжия, множество хора говореха на висок глас. За няколко минути през коридора преминаха много мъже, след което изглежда излязоха навън. Там звучеше нещо като мотор на самолет. Не, това не бяха самолети. Приличаха повече на хеликоптери.

Сети се за плановете на Филип Сабон да подкрепи американска интервенция и потръпна. Той наистина щеше да нападне собствения си народ и да набеди съседната държава. Дали Кърт знаеше? Дали и той не участваше? Ами майка й и малкият Никълс, те къде се вместваха в цялата тази лудост? Едва ли Кърт е толкова отчаян, че да помогне на Сабон да започне война!

Вбесена, че тук е откъсната от света, Бриан качи стола на леглото и стъпи върху него, за да се опита да зърне нещо през прозореца. Видя единствено перките на отлитащ хеликоптер. А това беше интересно. Очевидно бе част от плана за нападение, който бе готов да започне. Не можеше да предупреди никого. Не може дори сама на себе си да помогне. Сабон едва ли ще започне да избива собствения си народ. Сигурно е имал предвид да се престори, че има вражеска атака, единствено за пред чужденците.

Сушата бе на няколко мили. Но звукът на бомбите и изстрелите се чува доста далече. Затова, щом Бриан чу първите експлозии няколко минути по-късно, вече знаеше какво е станало. Бе прекалено късно да предотврати това. Само ако можеше да излезе навреме и да предупреди някой у дома, преди Кърт да е успял да говори със сенатора.

Закова се на място, когато подреди парченцата от пъзела. Кърт вече е в Щатите. Така каза Сабон. Той знаеше, че нападението предстои. Трябваше да е на „сигурно“ място във Вашингтон, когато научи за атаката. Тогава ще разкаже на своя приятел — сенатор, а той ще предаде на колегите си, а…

Не, чакай малко! Ще трябва да се назначи комисия и да се проведат дебати, както винаги се постъпва, преди да бъдат изпратени войски. Тя си отдъхна. Нямаше никаква опасност. Къде й беше умът? Американците не са като някои други народи. Те мислят, преди да предприемат нещо. Горкият Кърт! Горкият господин Сабон. Та всичко това е напразно.

Тя слезе от леглото, свали стола и отново седна. Няма защо да се притеснява за война. Най-важно сега беше положението им с Пиърс. Надяваше се да не са открили истинската му самоличност. Той бе в много по-голяма опасност от нея.

Зачуди се дали той мисли за нея след бурното преживяване. Още беше рано да му разказва истината за Сабон. Когато разбере, че Сабон е неспособен да изпълнява мъжки задължения, ще побеснее, че е стигнал толкова далече, в желанието си да защити Бриан. И което е още по-лошо, когато разбере, че два дни не е взимала противозачатъчни, сигурно ще получи удар. Възможността да забременее си беше съвсем реална. Намираше се между два цикъла — най-подходящият момент. Замечтано си представи малко момченце с тъмната вълниста коса на Пиърс и с неговите черни очи. Но мечтата й бе тъжна, защото той ще намрази и двамата. Все още бе влюбен в починалата си съпруга. Намръщи се, когато си спомни нещо от миговете на близост, нещо, което предпочиташе да забрави. Веднага след момента на екстаз, докато се отпускаше бе прошепнал едно име. Не името на Бриан. Думите продължаваха да звучат в главата й. „Марго, мила“. Затвори очи в желанието си да заличи спомена за преживяната страст, която си въобразяваше, че е взаимна. Тя бе просто заместителката на един красив призрак и не бе успяла да го разбере до самия край, когато съвсем искрено щеше да прошепне, че го обича. Добре, че не го направи. Това само би влошило нещата. Той не я обичаше.

Скръсти ръце пред гърдите си и се наложи да не мисли повече за това, опасявайки се, че ще полудее съвсем сама в тази стая. Ще се изправи срещу неприятностите по-късно, когато има време. Сега трябваше да измисли как да се махне! Дори ако Сабон не намери начин да въвлече американски войски, наемниците му могат да сбъркат и случайно да улучат къщата, в която са двамата с Пиърс. Или пък някой от сънародниците му, без да знае кои точно са нападателите, ще окаже съпротива и изходът ще се окаже фатален. Съчувстваше на Сабон за положението, в което се намира, но намираше методите му за напълно погрешни. Та той разсъждаваше толкова егоистично. Виждаше само собствената си роля, без да обхване цялостната картина. Една Трета световна война може лесно да пламне при подобен недалновиден опит за помощ за малка бедна страна. Сабон не се интересуваше от другите страни, освен от собствената си. Сигурно намеренията му бяха добри, но вече погълнати от маниите му. Едва ли и възрастният шейх е наясно с плановете му. Горкият старец. Дали и него не държат в плен, също като нея.

Край прозореца се чу шум. След малко го улови отново. В стаята бе непоносимо горещо, тъй като слънцето се бе издигнало и лъчите му влизаха вътре, очертавайки на пода решетката. Стъкла на прозорците нямаше. Неочаквано нещо като граната профуча покрай нея и падна в краката й. Наведе се към увития в хартия камък и разглади половинката от пощенски плик.

— Отвлечи вниманието им — пишеше с печатни букви на английски.

Тя смачка хартията и стана. Стисна устни докато обмисляше написаното и какво се крие зад него. Очите й заблестяха. Добре, добре, значи моментът на спасението идва, но има нужда от малко помощ! Пое дълбоко въздух, разроши косата си и си даде вид, че не може да диша. Хвана се за гърлото и го стисна, за да се зачерви лицето й.

— Помощ…! — извика пресипнало тя. — Помощ…! Не мога… не дишам… сърцето ми!

Притисна ръце към гърдите си и тупна на пода, създавайки впечатление, че е получила сърдечен удар. Подобно нещо би било почти невъзможно на нейната възраст, но охраната бе изрично предупредена от господин Сабон да я пази да не й се случи нещо. Когато я чу, той затича по коридора към стаята й, вече приготвил ключа.

Някой изтръгна връзката от ръцете му. Една ръка се протегна откъм други две неясно очертани фигури, целите в черно, включително и маските на лицата, и войнишките ботуши. Новите нападатели методично претърсиха антрето, без да свалят оръжието си и провериха всички врати.

Бриан беше права, когато вратата се отвори. Взря се в черни очи, единственото, което се виждаше под маската. Личеше, че лицето на новодошлия е по-слабо от това на Пиърс.

— Вие ли сте тежката кавалерия? — попита с надежда тя.

— Да, но не кавалерията на Къстър — отвърна той е хитра усмивка, която разкри съвършени бели зъби. — Госпожица Мартин, предполагам.

— Госпожа Хътън, но той сигурно ще намери разрешение и на този проблем. Знаете ли къде е? Добре ли е? — попита тя.

Изумен от новината за женитбата на шефа си, Тейт Уинтроп я хвана за ръка и я изведе.

— Ей сега ще разберем. Само стойте зад мен.

— Ясно, шефе — каза тя и вдигна показалец.

Нова усмивка отново разкри белите зъби, преди той да се обърне по широкия коридор, без да изпуска пистолета дори за миг.

Тихо птиче гласче прозвуча зад ъгъла. Тейт спря и се ослуша. Издаде подобен звук и отново тръгна.

Тъкмо когато завиваха зад ъгъла, към тях се втурнаха трима мъже в камуфлажни униформи и насочени оръжия, бълващи огън.

Бриан се скова. Никога не бе очаквала да я сполети подобна опасност, но очевидно мъжът пред нея бе предвидил всичко. Той стреля два пъти.

— Не ги гледай — нареди плътният внимателен глас и те отново тръгнаха по коридора.

Опита се да си наложи да не поглежда към проснатите тела, но не се сдържа и стомахът й се преобърна. Преглътна, след това още веднъж, но не успя да задържи сълзите си. Тези двамата не бяха араби. Косата им бе руса. Сигурно бяха наемниците на Сабон, жадни за кръв, готови да застрелят всичко, което се движи. Мнението за домакина й веднага се промени. Тези мъже нямаше да се преструват по време на нападението. То щеше да бъде съвсем истинско, с невинни жертви и нещастни случаи.

Тейт усети как ръката й се стегна, но нямаше време да я успокоява. Продължи напред, а очите му не пропускаха нищо. Беше лудост да се пристъпи към изпълнението на тази задача само с още двама. Но само те имаха повече шансове да пробият охраната, отколкото цяла армейска част. Искрено се надяваше да открият Пиърс и да се измъкнат без повече стрелба. Изстрелите щяха да привлекат нечие внимание.

— Много ми се иска да ти кажа къде отведоха Пиърс, но нямам представа — каза през уплахата си тя, но не изостана нито на крачка.

— Моите хора са го открили — увери я той. — Имат някакъв проблем с вратата. Ключалката е ръждясала.

— Не могат ли да я гръмнат?

Белите зъби отново проблеснаха.

— Стоманена врата? Западногерманско производство, същата като в противобомбените бункери на Садам. Добра изработка, като изключим бравата.

— О, боже.

— Някога един от хората ми е лежал в затвора за банков обир — прошепна той. — Няма ключалка, ръждясала или не, с която да не може да се справи. Стига да има време — той се огледа предпазливо. — Голям късмет имаме, че онези не успяха да извикат подкрепление. Имат прекалено много работа на сушата, за да се занимават с нас, но това няма да е за дълго. Сабон ще се върне всеки момент, веднага щом се увери, че нещата вървят по план.

— Той каза, че единственият му мотив е да защити петрола от съседната държава, че хората му гладуват и иска животът им да стане по-добър.

— И ти му повярва.

Мъжът въздъхна.

— Каква утопия щяхме да си създадем, ако всеки казваше истината.

Той зави зад ъгъла, внезапно се стресна, но почти в същия миг се отпусна. Към тях приближаваха двама мъже, които водеха Пиърс.

Бриан понечи да се втурне към него, но спасителят й я задържа.

— Бързо! — извика той на другите. — Имаме не повече от две минути, преди комуникационният център да избухне!

— Какво? — възкликна Бриан.

— Поставил съм експлозиви на комуникационното оборудване.

Той я дръпна след себе си.

— Трябва да се върнем в Щатите веднага — извика Пиърс, тичайки до тях. — Брауър вече е там.

— Там е — извика задъханата Бриан. — Това нападение се извършва от наемниците на Кърт, не от съседната страна! Ще обвинят другата държава, за да има Кърт извинение да настоява за американска военна намеса…

— От коя планета каза, че си я свалил? — обърна се Тейт към Пиърс.

— Какво, по дяволите трябва да означава това? — извика тя, задъхана от бързата крачка.

— Нали знаеш, че в случай на агресия, застрашаваща американските интереси, няколко от държавните департаменти незабавно изпращат екипи за тайни операции — обясни той. — С други думи, сухоземните войски може да са вече тук и в разгара на боя, а Конгресът още да не знае нищо, за одобрение и дума не може да става.

Сърцето й прескочи и то не заради бързия ход.

— Ти се шегуваш!

— Не се шегувам.

Излезе от сградата веднага след нея. Чакаше ги огромен хеликоптер. Приличаше на военен и бе тежковъоръжен. Стори й се, че вътре спокойно могат да се съберат поне още дузина пътници.

— Вътре! — изрева Тейт.

Пиърс хвана Бриан, за да й помогне да се качи. След тях скочиха и другите мъже. Тейт почука по каската на пилота и те се вдигнаха незабавно. Секунди по-късно ги заля истински водопад от куршуми.

— Май хората на Сабон току-що разбраха, че те няма.

Тейт погледна часовника си.

— Шест, пет, четири…

— Какво брои? — обърна се Бриан към Пиърс.

Отговорът бе мощна, всепоглъщаща експлозия.

— Сега едва ли ще се обади за подкрепление — промърмори Тейт с усмивка.

— Къде оставихте самолета? — попита Пиърс.

— Е, не е на летището… — прозвуча сухият отговор. — Знаех, че ще бъде първата им цел. Оставих го…

Прекъсна думите си, а доброто му настроение изчезна докато гледаше над рамото на пилота, заслушан във внезапен поток на арабски, смисълът, на който дори и Пиърс не успя да схване.

Пилотът измърмори нещо неясно.

— Трябва да спрем на най-близкото пристанище и да се молим да стане чудо — заяви мрачно Тейт. — Наемниците на Сабон са взривили летището, без дори да спират. Открили са и пистата, където беше самолетът и са го вдигнали във въздуха.

— Умни момчета — изръмжа Пиърс.

— Би трябвало. Обучавал съм поне двама от тях — призна мрачно Тейт. — Започнахме заедно държавната си служба.

Той се наведе към ширналата се пустош отдолу.

— Понякога съжалявам, че напуснах. Като например сега.

Той отново почука по каската на пилота и му каза нещо на арабски, а след това отново се обърна към приятелите си.

— Трябва да слезем от този хеликоптер, преди да сме застрашили живота на Хамид. Той няма право да пресича границата, но над територията на страната е в безопасност, защото е местен. Проблемът си остава за нас — добави той с кисела усмивка. — Тук не обичат чужденците.

Бриан не можеше да се сърди на тези хора. Беше научила много за тази част на света и то за кратко време.

— Как ще се приберем? — попита небрежно Пиърс.

— Ще се качим на някой товарен кораб — обясни Тейт.

— Повечето са готови да качат пътници за съответната цена.

— На идване скрих портфейла в самолета, за да не открият веднага кой съм. Все някога ще го намерят, но за момента свърши работа — каза Пиърс.

— Няма страшно — отвърна Тейт. — Взел съм достатъчно пари — наведе се напред и натъпка пачка банкноти в горния джоб на гащеризона на пилота. Плати по същия начин и на двамата, които ги придружаваха. Нито един от тримата не бе свалил маската си.

— След като са с маски и не са проговаряли, няма да можеш да ги разпознаеш — обясни Тейт.

— А щяхме ли да ги познаем, ако не бяха с маски? — не се стърпя Бриан.

— Зависи колко внимателно оглеждаш плакатите „Търси се“ — отвърна сухо Тейт.

Бриан погледна към мъжете с голям интерес.

— Така ли е, наистина? — попита тя с широко отворени очи.

— Престани — сряза я недоволно Пиърс. — Би трябвало да си уплашена.

— Така ли? — тя се отпусна на седалката и сгърчи лице. — По-добре ли е сега? — попита учтиво тя.

Двамата се разсмяха.

— Каква ужасна жена — каза Пиърс с отвращение.

— Амин — съгласи се Тейт. Той прегледа пушката си и извади автоматичен пистолет от якето. Провери дали е на предпазител и дали има куршум в цевта и го подаде на Пиърс.

— Помниш ли как се използва?

Пиърс кимна. Провери предпазителя отново и прибра оръжието в джоба си.

Бриан ставаше все по-неспокойна. Спомни си как изглеждаха двамата застреляни в укреплението — отпуснати, беззащитни и жалки. Очите й се плъзнаха по мъжете до нея. Ето какво й бе убягнало. Те бяха убийци. Знаеха отлично как да използват оръжие и нямаше да се колебаят дори за миг, ако се почувстват застрашени. Пиърс също знаеше как да се оправя с пистолет, сигурно защото се е налагало да го използва. Било е или по време на някой конфликт, или при опасност в миналото.

Почувства се млада и не на място. Кръстоса ръце пред себе си и обърна поглед към пилота. Той спускаше машината към нещо подобно на морско пристанище, но нямаше да се приземи близо до него. Навсякъде имаше пясъци и много хора, които докато се снижаваха, Бриан видя, че са араби. Нямаше да успеят да се смесят с тълпата, те двамата с Пиърс и спасителят им, който и да бе той.

Когато хеликоптерът кацна, спасителят им изтегли огромен сак изпод едната седалка и скочи до Бриан, Пиърс и останалите. Двамата придружители им пожелаха всичко хубаво и си тръгнаха. Пилотът махна небрежно с ръка и също потегли.

— И сега какво? — попита с тревога Бриан.

— Ще се смесим с тълпата — каза спасителят и свали маската, която скриваше цялата му глава.

Бриан веднага забеляза, че той би могъл да се слее с местните много по-успешно от нея или Пиърс. Мъжът бе по-мургав и от двамата, с груби черти. Тъмните му очи бяха дълбоки, с формата на бадем, веждите — гъсти, носът широк и прав, а устата — широка. Скулите се открояваха високо на лицето с квадратна брадичка. Гъстата черна коса, която стигаше под раменете бе сплетена в стегната плитка. Не трябваше много, за да се сети кой е той.

— Господин Уинтроп — измърмори Бриан със суха усмивка.

Високият мъж повдигна едната си вежда.

— Славата ми изглежда ме е изпреварила?

— Той само каза, че ядете скорпиони — посочи тя Пиърс.

— И гърмящи змии, но само когато се опитат да хапят — добави Пиърс с усмивка и протегна ръка. — Благодаря ти, че ни откри. Сабон нямаше намерение да ни пуска за известно време.

Тейт отвърна на стегнатото ръкостискане.

— Нали за това ми плащаш — напомни той. — Ще си бъде истинска загуба на пари ако седя по цял ден.

— Как ни откри?

Тейт се усмихна широко.

— Мога да ти разкажа…

— Но след това трябва да го застреляш — довърши Бриан.

— Наистина ще трябва да го застрелям — призна Тейт. — Дал съм клетва.

— Дал е няколко клетви — измърмори Пиърс. — Използва ги само когато му е изгодно.

Внезапно Пиърс стана сериозен.

— Ако Брауър се добере до подходящите хора във Вашингтон преди нас, в тази част на света ще настане епически хаос. Целият арабски свят ще се вдигне на война.

— Взел съм телефон.

Тейт отвори сака и извади телефона, но не успя да го включи. Обърна апарата от страната на батерията и откри, че батерията липсва. Той изрече нещо на напълно непознат език.

— Можем да намерим телефон… — започна Пиърс.

— Тук не може. Няма телефони. Само безжичните на товарните кораби, но не съм взел кодовете. Трябва ми наземна линия — Тейт изпусна въздух с нескрито недоволство.

— Къде е батерията? — попита Пиърс.

— Пилотът ни е черноборсаджия — каза той с раздразнение. — Никога не съм предполагал, че ще падне до там, да краде и от мен. Трябваше да взема резервна. Обикновено си нося, но този път пропуснах — поклати глава и погледна Пиърс. — Би трябвало да ме уволниш.

Пиърс се разсмя.

— Първо ни заведи у дома, а после ще му мислим.

— Говоря ти сериозно.

— Аз също.

Пиърс положи едрата си ръка върху широкото рамо на Тейт.

— Понякога всички зависим от обстоятелствата. Някой ти е откраднал батерията. Мене пък ме отвлякоха — той сви рамене. — Значи сме квит.

— Добре де.

Тейт отново се зарови в сака и извади две широки черни роби за Пиърс и Бриан.

— Нямах време да мисля за размера, но и двете са достатъчно широки. Би трябвало да свършат работа. Това да си го увиете на главите. Най-вече ти — обърна се той към Бриан и загледа неодобрително светлата коса, толкова подобна на косата на Сесили. — Отличаваш се като запален огън.

Тя навлече робата.

— Така ли се говори на „бялото злато“?

Тейт се намръщи.

— Какво каза?

— Бяло злато — повтори тя.

Погледна Пиърс, който се забавляваше.

— Господин Сабон мисли така за мен. Каза, че за мен са щели да платят луди пари по време на търговията с роби.

— Сериозно? — попита Пиърс, а очите му станаха като късчета лед. — Защо ли ми се струва, че вече не ти е толкова противен?

Тя се намръщи, когато чу тона му.

— Ако искаш да знаеш дори ми стана жал за него.

— Виж ти, колко интересно. Значи не е имало защо да се женим.

Тя почти беше забравила. Нали се ожениха, за да се спаси от Сабон, а се оказа, че той не представлява никаква заплаха нито за нея, нито за която и да е жена. А двамата с Пиърс, без да знаят за това, бяха консумирали брака си. Сега ще се наложи да се разведат, а разводът отнема време.

Погледна Пиърс в очите и се изчерви, открила в тях пламъка на онази страст, която изпитваха и двамата в най-интимния момент.

Той пръв отклони погледа си. Не искаше да си спомня. Скоро целият този епизод щеше да остане зад гърба му. Ще си отидат, ще спрат Брауър и ще попречат на замисъла му, а след това — тих развод и Бриан ще може да се запише в колеж. Всичко ще мине много лесно. Но сега трябваше да се погрижи за най-важното.

— Да вървим — обърна се Пиърс към шефа на охраната.

И тримата бяха облечени в стелещи се роби и навити на главата тюрбани. В това облекло Бриан много приличаше на младо момче. Кожата й бе много бяла, но арабите имаха различен тен. Нямаше да се отличава чак толкова много, особено докато е с Пиърс и Тейт, а те и двамата бяха по-мургави от нея.

Бавно си проправяха път към главното пристанище в столицата на Куаи и се опитваха да се държат като местни. Това щеше да е невъзможно в някое село, където всеки познава съседите си. Но това бе пристанищен град и край доковете винаги се събираха тълпи от други части на Близкия изток. Не привличаха вниманието на околните. Това, което Бриан забеляза, бе бедността. Филип бе прав, когато й каза, че в страната няма никаква модернизация, нищо от удобствата в западноевропейските страни.

Тримата вървяха покрай очуканите товарни кораби, докато Тейт най-сетне позна един от тях.

— Знам това корито и капитана — прошепна той. — Стойте тук. Ще се кача да видя дали ще благоволи да ни даде койки.

— Може ли да му се вярва? — попита Пиърс.

Тейт сви рамене.

— Толкова далеч от къщи едва ли можеш да вярваш на някого, но човекът е достатъчно честен, когато му се плати. Няма да се бавя.

Той се качи на кораба като се държеше за въжените перила, докато се разминаваше с група моряци.

— Значи това е неуловимият господин Уинтроп — каза Бриан.

Това беше първият случай, когато двамата с Пиърс можеха да разговарят след пленяването им. Тя се чувстваше неудобно с него.

— Да. Доста е впечатляващ, нали?

Тя кимна с глава. Нямаше смелост да го погледне. Чувстваше се объркана, притеснена, дори срамежлива.

Той се премести пред нея и повдигна брадичката й. Изражението в зелените очи го накара да се почувства виновен. Спомни си, че я беше нарекъл с името на починалата си съпруга и бе сигурен, че и тя е забелязала. Съзря и обидата забулваща очите й.

— Съжалявам — каза тихо той. — Исках да ти спестя преживяването със Сабон. Но те предупредих, че за мен е прекалено рано.

— Две години — отвърна тя. — Повечето хора поне ще са започнали да чувстват подобрение.

— Тя беше всичко за мен — каза той със стиснати зъби и отпусна ръката си.

— Зная. И все още е.

Бриан отстъпи от него.

— Не съм научила нищо, което до този момент не знаех, освен че вече не съм девствена и не ставам за жертвоприношения — добави студено тя.

Не му стана приятно от думите й. Беше направил каквото трябваше, беше я защитил от Сабон. А тя се държеше така, сякаш умишлено я е наранил.

— Целта ни не беше ли да ти спестим похотливостта на Сабон? — попита той.

— Да, и ти направи необходимото — съгласи се тя, но не му каза нито дума за истината. Продължи да стои с гръб към него, скръстила ръце пред себе си. — Нищо чак толкова не е станало.

Така си мислеше тя. Погледна я и усети болка. Интимното им преживяване бе изключително кратко, но остави незаличими следи. След като ги разделиха почти не успя да мисли за друго, освен за нея. Желаеше я. Мисълта го стресна. Да. Той наистина я желаеше! Но как е възможно, след като сърцето му все още принадлежеше на Марго?

Тя не искаше дори да го погледне. Все още се взираше в товарния кораб, в стария ръждив корпус и неколцината мъже наоколо, които сигурно бяха чужденци. Беше много опасно да се оставят на милостта на капитана. Но ако не успееха да се качат на кораба, рано или късно ще се разбере кои са и Сабон отново ще ги хване. Тя не се страхуваше за себе си, защото знаеше твърде много за Филип. Тревогата й бе за Пиърс и приятеля му. Разправата с тях щеше да е доста неприятна, особено след като Уинтроп застреля някои от наемниците на Сабон. Приятелите на убитите сигурно ще искат да си отмъстят.

Зачуди се какво ще правят ако ги заловят отново и реши от този момент да изживее всяка минута, да й се наслади, да не се опитва да преглътне всичко. Преди всичко няма да се оставя на страха. Единствено със смелост ще успеят да преминат това изпитание. Трябва да е силна, заради всички тях. А това означаваше да не се кара с Пиърс за нещо, което той не можеше да превъзмогне. Той бе изключително внимателен и бе направил всичко, което зависи от него. Сигурно приема близостта им за изневяра. Как да го обвинява, че не споделя любовта й? Не е виновен, че е обичал Марго и все още се чувства обвързан с нея. Не е честно да го кара да се чувства виновен за нещо, което е по-силно от него.

Обърна се, а очите й — огромни и тъжни, търсеха извинение.

— Извинявай — каза тя, преди да изгуби насъбралата се смелост. — Ти направи всичко необходимо, за да ме защитиш и съм ти много благодарна.

Той се учуди на промяната. Закова поглед в младото лице, изпълнен с любопитство. Тя си наложи да се усмихне.

— Сега вече няма за какво да се притесняваш — увери го тя. — Взимам противозачатъчни, а благодарение на теб Филип Сабон вече няма да представлява заплаха. Не си дължим абсолютно нищо. Квит сме.

Това бе само част от истината, но защо да го занимава с нещо, което никога няма да се случи. Ако случайно станеше… ами тогава просто ще изчезне някъде по света и той никога нямаше да разбере.

— Квит ли каза? — попита той с груб глас.

— Ще излезем от това положение — каза убедено тя. — Аз ще се запиша в колеж и можем без много шум да се разведем. Не е нужно никой да разбира, че сме били женени.

Всичко ставаше прекалено бързо. Той искаше да забави темпото, да върне поглед назад, да помисли над тази каша, в която сами се бяха накиснали. Тя препускаше към финала, а той дори не беше мислил над нещата. Намръщи се и се опита да подбере подходящите думи, за да разкрие чувствата си.

Преди да успее да обясни, някакво движение на борда на кораба го накара да се извърне. Тейт Уинтроп слизаше по мостика, широко усмихнат.

— Приятели — подвикна той, — изглежда имаме поддръжници на най-невероятните места!

Направи знак с глава към мъжа, който вървеше след него. Непознатият бе висок и странно познат. Когато се приближиха, Бриан го позна. Това беше Мюфти, един от похитителите!