Даяна Палмър
Някога в Париж (1)

Глава първа

Пред Мона Лиза бяха застанали елегантна руса жена с червен костюм и висок мургав мъж. Тя каза нещо на френски и той се разсмя. Очевидно не бързаха, въпреки дългата опашка туристи, наредили си в очакване да се насладят на произведението на Леонардо в Лувъра. Хората ставаха все по-шумни в нетърпението си да дойде редът им. Един от посетителите насочи фотоапарат със светкавица към неподвластния на времето шедьовър, зад бронираните стъкла, но скоро охраната го забеляза и незабавно напомни за забраната да се снима.

От „наблюдателницата“ си на близката скамейка, Бриан Мартин разглеждаше посетителите с не по-малък интерес от произведенията на изкуството. Късите й панталони и спортно яке, искрящите зелени очи, сплетената на плитка руса коса и раницата метната на слабото й рамо, недвусмислено показваха, че е ученичка. Те бе почти на деветнадесет, възпитаничка на известно скъпо училище за момичета на левия бряг на Сена. Бриан така и не успя да се сближи със съученичките си, най-вече заради скромното си потекло.

Родителите й бяха обикновени хора и едва вторият брак на майка й с международния петролен магнат Кърт Брауър, даде на Бриан възможност да вкуси от лукса и богатството.

Не че имаше желание да живее така. Кърт Брауър не обичаше доведената си дъщеря, а след като новата му съпруга, Ив, забременя, той бе обзет от неустоимото желание да държи Бриан по-далеч от дома си. Пансионът в Париж се оказа идеалният избор.

Заболя я, когато разбра, че майка й няма нищо против.

— Ще ти хареса, миличка — чуруликаше усмихнатата, изпълнена с напрегнато очакване Ив. — Не е ли чудесно, ще имаш достатъчно пари за харчене! Заплатата на баща ти бе малко над минималната. Как никога не направи нищо, за да изкара нещо допълнително!

Подобни думи обтягаха още повече и без това хладните отношения между Бриан и дребничката й руса майка. Ив беше мила жена, но съвършена егоистка, погледът й бе винаги насочен там, където можеше да се появи изгодна възможност. Беше се заела да превземе Брауър с методичността на войник, поел на поход, с високо вдигнато дантелено, напарфюмирано бойно знаме. За огромно изумление на Бриан, едва пет месена след смъртта на любимия й татко, майка й бе отново женена и дори бременна. От уютния, но мъничък апартамент в Атланта, госпожа и госпожица Мартин се пренесоха да живеят в чудесна вила в Насау.

Кърт Брауър беше богат човек, въпреки че Бриан така и не успя да разбере от къде е богатството му. Официално се занимаваше с проучване на нефтени залежи, но странни подозрителни мъже влизаха и излизаха от офиса му. Освен къщата в Насау, той притежаваше вила в Барселона и още една на брега на Ривиерата, а също и яхта, с която да пътува между тях. Лимузината с шофьор и обедите, които възлизаха на трицифрени суми бяха нещо обичайно за него. Ив бе във вихъра си, богата за пръв път през живота си. Бриан се чувстваше нещастна. Кърт бързо прецени, че малката е заплаха и побърза да се отърве от нея.

Както винаги, когато идваше в Лувъра, момичето огледа с интерес посетителите. От първия си ден в Париж тя се влюби в стария реставриран палат и той стана любимото място за прекарване на свободното време. Току-що бе приключило последното обновление на музея. Наистина, някои от промените съвсем не бяха по вкуса й — особено онези огромни модернистични пирамиди — тя предпочиташе изложбите, а и бе достатъчно млада, за да се опитва да прикрива възторга си от новите места и преживявания. Успяваше да компенсира липсата на светски опит с искреност и сърдечност.

Висок мъж привлече вниманието й. Беше вперил поглед в една от италианските картини, но очевидно не тя го интересуваше. Всъщност, едва ли виждаше платното. Очите му бяха тъмни и безжизнени, лицето — свито в гримаса, сякаш изпитваше нетърпима болка.

Стори й се много познат. В гъстата черна къдрава коса се виждаха сребърни кичури. Беше едър, с широки рамене и тесни бедра. Бриан забеляза, че в едната ръка държи незапалена пура. Сигурно бе достатъчно съобразителен, да не пуши сред безценните произведения на изкуството, но може би имаше нужда да върти нещо между пръстите си. Самата тя често си гризеше ноктите, понякога дори разраняваше някой пръст, особено ако бе притеснена. Вероятно пурата го спираше да си гризе ноктите.

Тази мисъл й се стори забавна и тя се усмихна. Мъжът изглеждаше богат. Беше облечен в раирано бледо бежово спортно сако, бели панталони и кремава риза. Не носеше връзка. На дясната му китка се виждаше тънката верижка на златен часовник и златна халка на пръста. Пурата държеше в лявата ръка и момичето реши, че е левак.

Мъжът се обърна и тя зърна едро, мургаво лице. Устата му бе широка, но здраво стисната, а носът с малка гърбица. На брадата му личеше малка трапчинка. И веждите и очите бяха много тъмни. Беше великолепен. Но също и много познат. Бриан не можеше да си спомни… о, да. След сватбата, вторият й баща беше организирал прием за бизнес партньорите си и този мъж също присъстваше. Беше някаква важна клечка в строителството. Хътън. Точно така, Пиърс Хътън. Собственик на корпорацията „Хътън Кънстракшън“, специализирана в строежа на океански петролни платформи, а също и на най-модерните сгради. Беше известен архитект, а името му се ценеше изключително много сред еколозите, докато консерваторите в политиката не го одобряваха, тъй като се противопоставяше на всяка проява на немарливост в методите им за поддръжка и развитие. Да, наистина. Сега си спомни. Съпругата му бе починала наскоро. Май преди три месеца, но на него изглежда му трябваше много повече време, за да се съвземе.

Тя се приближи към него, привлечена от излъчването на този човек. Той все още се вглеждаше в картината сякаш гореше от желание да я подпали.

— Много е известна. Не ви ли харесва? — попита тя, когато застана до него, впечатлена колко е висок. Стигаше едва до рамото му, а иначе не беше ниско момиче.

Той я изгледа с присвити студени очи.

— Je ne parle pas anglais — отвърна мъжът с леден глас.

— Напротив, говорите — възрази тя. — Вероятно не ме помните, но бяхте на приема по случай брака на майка ми с Кърт Брауър в Насау.

— Предайте на майка си искрените ми съболезнования — отвърна вече на английски той. — Какво искате?

Светло зелените й очи посрещнаха тъмните.

— Само да кажа, че съжалявам за съпругата ви. Никой не спомена нищо за нея на приема. Предполагам ги е било страх. Хората винаги предпочитат да не говорят, когато загубиш близък. Или се преструват, че нищо не се е случило, или целите почервеняват и едва успяват да смотолевят нещо. Поне така беше, когато почина баща ми — спомни си тя с тъга. — Единственото ми желание беше някой да ме прегърне и да ме остави да се наплача — тя се усмихна насила. — Повечето хора не се и сещат за това.

Лицето му си оставаше все така ледено и неприветливо. Очите му се задържаха на лицето й и обсипания с лунички нос.

— Какво правиш във Франция? Да не би Брауър сега да работи в Париж?

Тя поклати глава.

— Мама е бременна — отвърна тя. — Изпратиха ме тук да уча и да не им се пречкам.

Веждите му се събраха.

— А тогава защо не си на училище?

Тя се намръщи.

— Спестявам някой и друг грош на домочадието. Нямам никакво желание да се уча да шия и да бродирам възглавнички. Искам да знам как се води счетоводство и се изготвя бюджет.

Той изсумтя.

— На твоята възраст?

— Вече съм почти на деветнадесет — уведоми го тя. — Много съм добра по математика. Пълна отличничка съм — усмихна му се широко.

— Някой ден ще се появя да ви досаждам за работа. Когато се дипломирам, естествено. Честна дума, ще се махна от този розовичък затвор и ще се запиша в университета.

Той се усмихна едва-едва, макар и неохотно.

— Желая ти късмет.

Тя насочи вниманието си към Мона Лиза, където опашката бе все така дълга, а недоволните гласове по-високи.

— Нямат никакво търпение да я видят, а когато се изправят пред нея не могат да повярват, че е толкова малка и скрита зад тези стъкла. Подслушвах ги. Всички очакват да видят някое огромно платно. Сигурно са разочаровани, че след като са чакали на такава огромна опашка, картината не покрива дори една стена.

— Животът е пълен с разочарования.

Тя отново се обърна към него и потърси погледа му.

— Наистина съжалявам за жена ви, господин Хътън. Казват, че сте били женени десет години и много сте се обичали. Сигурно се чувствате ужасно.

Той се затвори в себе си като нежно цвете.

— Не разговарям за лични неща…

— Разбира се — прекъсна го тя. — Просто имате нужда от време. Това е. Но не бива да оставате сам. Тя едва ли би искала да е така.

Той стисна зъби сякаш едва успяваше да запази самообладание.

— Госпожице…?

— Мартин. Бриан Мартин.

— Когато пораснете, ще разберете, че е най-добре да не сте толкова откровена с непознати — продължи той.

— Да, зная. Винаги се втурвам там, където дори светците не смеят да се появят — светлите й очи се усмихваха нежно, когато вдигна поглед към него. — Вие сте силен мъж. Трябва да е така, след като сте постигнали толкова много в живота, а още нямате четирийсет. Всеки има тежки моменти и черни дни. Но светлинката си е там, проблясва дори и в най-тъмната нощ — тя го спря с ръка, когато той понечи да заговори. — Нищо повече няма да кажа по този въпрос. Мислите ли, че пропорциите са добри? — зачуди се тя и кимна с глава към мъжа и жената на картината, пред която той бе застанал. — Той не е ли прекалено набит за ръста си? А и тя е доста пищна, но изглежда художникът е бил ценител на пищните голи тела — тя въздъхна тъжно. — Какво ли не бих дала за такива форми — добави тя. — Но май до края на живота си ще трябва да се задоволя с много малко — тя сведе поглед към часовника си, без да забележи трепването му и нетипичната, прокраднала се сякаш насила усмивка. — Ау, ще закъснея за математика, а точно нея не искам да пропусна! Довиждане, господин Хътън!

Без да се обръща, момичето се втурна към стълбите, които водеха навън. Плитката й се залюля, а тънките слаби крака бързо скъсяваха разстоянието. Бриан бе прекалено висока, без всякаква елегантност, но на Хътън се стори изключително приятна.

Беше си помислила, че картината не му харесва. Той се изсмя кратко, когато очите му се спряха на незапалената пура в лявата си ръка. Не беше дошъл тук да гледа картина, а да обмисли как да скочи в Сена, когато се стъмни. Марго вече я нямаше и колкото и упорито да бе опитвал, не можеше да приеме бъдещето без нея. Вече нямаше да вижда смеха, изпълнил светлите й очи, нито да чува мекия й глас с френски акцент, когато се шегуваше с работата му. Нямаше да чувства мекото й тяло да потръпва от страст под неговото в тъмнината на спалнята им, нито да чува молбите или да усеща как ноктите й се впиват в тялото му, когато отново и отново достигаше до удоволствието.

Усети как сълзи изпълват очите му и мигна, за да ги прогони. В сърцето му зееше огромна празнина. Никой не смееше да се доближи до него след смъртта й. Бе забранил името й да се споменава в тихата празна вила в Насау. В офиса работеше неуморно и със стръв. Разбираха го. Но бе толкова самотен. Нямаше нито семейство, нито деца, които да го утешат. Най-голямата му болка бе, че Марго не можеше да забременее след трагичния аборт. Нямаше значение. Тя бе всичко на света за него, а и той за нея. Щеше да е чудесно да имат деца, но за двамата този проблем не се бе превърнал във фикс идея. С Марго живееха пълноценно, винаги заедно, винаги влюбени чак до самия край. Застанал до леглото й, докато се смаляваше и отслабваше пред очите му, тя не престана да мисли за него. Дали се храни редовно, наспива ли се? Мислеше дори и за времето, когато вече няма да я има, за да се грижи за него.

— Никога не си обличаш палтото, когато вали сняг — гълчеше го тя с отпаднал глас. — Не носиш и чадър в дъждовно време. И чорапите не си сменяш, когато са мокри. Притесняваш ме, mon cher. Трябва да се грижиш за себе си, tu comprends?

И той й бе обещал, разплака се, а тя го притисна до отслабналите си гърди, докато плачеше там в спалнята, която бяха делили.

— Господи! — извика той на глас, когато спомените го завладяха.

Двойка туристи го погледнаха с досада, а той сякаш едва сега разбираше къде се намира, тръсна глава, обърна се и заслиза по стълбите към горещия парижки ден навън.

Обичайните звуци на големия град, клаксоните и откъслечните разговори го върнаха към ежедневието. Шумът и мръсният въздух в централната част на Париж изнервяха още повече жителите на града, но той дори не обърна внимание. Стисна едрия си юмрук, а след това го отпусна и затърси запалка. Извади я от джоба, погледна я, докато стоеше на каменните стъпала към тротоара. Беше му я подарила Марго за десетата годишнина от сватбата им. Върху златното покритие бяха гравирани инициалите му. Стисна я и я погали с пръст, и за кой ли път болката го връхлетя и сграбчи сърцето му.

Запали пурата, глътна дима и за миг усети, че се задушава, а след това по тялото му се разля спокойствие. Пое въздух и загледа многобройните туристи, отправили се към Лувъра. Радвате се на ваканцията си — помисли си той, гледайки ги ядно. Усещаше болка навсякъде, а те вървяха усмихнати и весели.

Тогава се сети за момичето, за Бриан и за всичко, което му бе казала. Колко странно, напълно непознат човек да се появи изневиделица, за да му даде съвет как да излекува разбитото си сърце. Усмихна се, въпреки че го бе подразнила. Тя бе мило дете. Не трябваше да е толкова груб с нея. Спомни си, че майка й наистина е женена за Брауър и е бременна. Бриан спомена тежката загуба на баща си и това, че майка й веднага след това се е омъжила й чака дете. Тя също познаваше болката. Пречкала се, каза тя и затова са я изпратили тук. Той поклати глава. Всеки с проблемите си. Такъв е животът. С унила усмивка погледна ролекса си. Предстоеше му среща с някакви министри от кабинета само след половин час, а по това време в ужасното движение в центъра, щеше да има късмет ако закъснее половин час. Застана на ръба на тротоара и повика такси, примирен със закъснението си.

 

 

Бриан се вмъкна в сградата и тихичко влезе в кабинета по математика. Намръщи се, когато високомерната Емили Жарве я забеляза и започна да шепне на приятелките си. Емили бе сред враговете, които си бе създала за краткия си престой в гимназията. Добре че оставаше само един месец, а след това ще я изпратят някъде другаде. В колеж, надяваше се тя. Но за момента трябваше да се примири с превзетото училище и високомерието на Емили и обкръжението й.

Отвори учебника по математика и се задълбочи в лекцията по висша алгебра. Поне от тези часове имаше смисъл. Тя разбираше уравненията, нищо че нямаше понятия от сложните бодове в часовете по шиене.

След часовете Емили се спря в коридора с двете си верни придружителки, застанали като охрана отстрани. Семейството на Емили бе от британската аристокрация и титлата им можеше да бъде проследена чак до Тюдорите. Емили бе руса и много красива и се обличаше само най-скъпи дрехи. Но имаше уста като на каруцар и бе най-неприветливото същество, което Бриан бе срещала.

— Пропусна един час. Казах на Мадам Дюбон — усмивката й бе изпълнена със злоба.

— Няма нищо, Емили — отвърна тя със сладка усмивка. — Аз пък й казах какво правехте с доктор Мордо зад паравана в кабинета по изкуства във вторник след часовете.

По лицето на Емили се изписа истински ужас, но преди да успее да отговори, Бриан се ухили небрежно и бързо се отправи надолу по коридора. Ученичките винаги се учудваха, защото въпреки крехката външност, зад уязвимостта на Бриан се криеше сила, упоритост и огнен темперамент. Всички, които си мислеха, че ще могат да се заяждат с Бриан, скоро се отказаха. Тя не лъжеше за това, което е казала на Мадам Дюбон. Няколко ученички бяха чули какво става по време на небрежната среща на Емили с преподавателя по изкуства, доктор Мордо, и бяха възмутени от недискретността на двамата. Всеки, който попаднеше по това време в кабинета щеше да разбере какво правят, дори и ако силуетите им не се открояваха така ясно зад прозрачния параван.

По-късно същия ден, доктор Мордо си взе дълга отпуска поради внезапно влошено здраве, а на следващата сутрин Емили не дойде в час. Едно от момичетата я бе видяло да си тръгва в лимузина с шофьор, с всичкия багаж, веднага след закуска.

След този случай училището вече не бе чак такова изпитание за Бриан, тъй като бившите „слугинки“ на Емили бързо осъзнаха, че положението им вече не е на висота и се държаха както трябва. Бриан се сприятели с Кара Харви, момиче с бакърена коса, едва на осемнадесет и двете прекарваха свободното си време в посещения на галериите и музеите, с които Париж изобилстваше. Бриан не искаше да си признае, че се надява да види Пиърс Хътън в някой от тях, но това бе така. Високият мъж я бе очаровал. Изглеждаше толкова самотен. Никога не бе изпитвала подобни чувства към друг. Беше доста странно, но тя не си задаваше въпроси. Не и тогава.

 

 

В деня на деветнадесетия си рожден ден, късно следобед, тя отиде сама в Лувъра, за да погледне картината, пред която бе заварила Пиърс Хътън. С изключение на Кара, която й бе изпратила картичка, никой друг не се бе сетил за рождения й ден. Майка й, както обикновено, го бе забравила. Баща й щеше да изпрати рози или подарък, но вече го нямаше. Не можеше да си спомни по-самотен рожден ден от този.

Ето че и Лувърът не успя да изтрие нахлуващата тъга. Тя се завъртя и дългата пола на роклята й описа пълен кръг. Фигурките на плата бяха в бледо зелено, цвят, който подчертаваше очите й и те изглеждаха по-големи. Бе комбинирала роклята с обикновена бяла тениска и ниски обувки. За да й е по-удобно си беше взела ветрилообразна раничка вместо чанта, косата й бе пусната — дълга, руса, права, гъста и лъскава. Отметна я нетърпеливо. Харесваше къдрави коси, като на някои от другите момичета, но нейната не се поддаваше на къдрене. Просто се стелеше до кръста й като завеса. Май беше време да я подреже.

Стъмваше се и скоро трябваше да се връща в училището. Реши да спре такси, въпреки че никак не се страхуваше от тъмните парижки вечери.

Докато се оглеждаше за такси, погледът й спря на малко бистро. Пиеше й се нещо. Защо ли да не си поръча малка чаша вино? Така ще се почувства наистина като възрастна.

Промуши се през тълпата на тъмното претъпкано заведение и веднага разбра, че това не е бистро, а по-скоро бар, при това доста скъп. Не носеше много пари в себе си, а всичко тук й се стори по-скъпо, отколкото може да си позволи. С лека гримаса се обърна към изхода, когато внезапно изникнала едра фигура протегна ръка и хвана китката й.

Тя се сепна и срещна учудени черни присвити очи.

— Изплаши ли се? — попита той. — Защо ми се струва, че още не си дорасла, за да пиеш?

Беше Пиърс Хътън. Гласът му звучеше остро, говорът бе леко завален. Кичур гъста черна коса бе паднал над високото чело, а той дишаше неравномерно.

— Днес ставам на деветнадесет — каза колебливо тя.

— Браво. Можеш да ми бъдеш шофьор. Хайде.

— Но аз нямам кола — запротестира тя.

— Като помисля, май и аз нямам. Ами тогава, май нямам нужда и от шофьор.

Той я поведе към маса в ъгъла, където имаше полупразна бутилка уиски и ниска тумбеста чаша, а до нея по-голяма, пълна с нещо, което приличаше на сода и пепелник, в който димеше дебела пура.

— Изглежда димът на пурата не ти е приятен — измърмори той, докато се опитваше да седне в сепарето, без да се строполи върху масичката. Очевидно бе дошъл отдавна.

— Навън не ми пречи — отвърна тя. — Но тук вътре ме задавя. Миналата зима изкарах пневмония. Още не съм се възстановила напълно.

— И аз — каза той с тежка въздишка и угаси пурата. — Дори не съм започнал да се възстановявам. А би трябвало да ми е по-добре, нали така каза? Ти си една проклета лъжкиня, момиче. Изобщо не ми е по-добре. Обхваща сърцето ми като рак. Тя ми липсва — лицето му се сгърчи. Стисна здраво ръцете си. — Боже господи, толкова много ми липсва!

Тя се премести по-близо до него. Сепарето им бе доста уединено и другите посетители не ги виждаха. Тя се пресегна и го прегърна. Не бе нужно дълго да го успокоява. Само след секунда, ръцете му прегърнаха слабичкото й телце и той я притисна към гърдите си. Лицето му се отпусна на рамото й, а ръцете му останаха на гърба й. Усети го как потръпва, усети сълзите му на шията си. Въпреки че бе едър мъж, тя се опита да го залюлее в прегръдката си, докато го успокояваше шепнешком и монотонно повтаряше, че всичко ще се оправи.

Когато се поуспокои, той ще се смути — помисли си тя, — и ще се почувства неловко. Може да не му стане приятно, че се е оставил да го видят толкова уязвим.

Но очевидно този факт не го тревожеше ни най-малко. Той вдигна глава с гърлен звук и постави длани на раменете й, за да я погледне без всякакъв срам и неудобство в пълните със сълзи очи.

— Учудена ли си? Ти си американка, нали, а мъжете в Америка не плачат. Скриват чувствата си зад мъжкарска фасада и никога не им позволяват да излязат наяве — засмя се и избърса сълзите. — Аз пък съм грък. Поне по бащина линия. Майка ми беше французойка, а баба ми — аржентинка. Имам огнен темперамент и чувствата не ме притесняват. Когато съм щастлив се смея, а когато ми е мъчно — плача.

Тя бръкна в джоба си и извади хартиена салфетка. Усмихна се и избърса очите му.

— Аз също — каза тя. — Харесват ми очите ти. Толкова са тъмни.

— Също като на баща ми и на дядо ми. Той имаше петролни танкери — приближи се към нея. — Продадох ги и купих булдозери и кранове.

Тя се засмя.

— Не обичаш ли петролните танкери?

Мъжът сви рамене.

— Не обичам петролните разливи. Затова строя платформите така, че да съм сигурен, че няма да има течове.

Вдигна чаша и отпи дълга глътка. Изглежда се сети за нещо и й подаде чашата си.

— Опитай го. Хубаво шотландско уиски, внесено направо от Единбург. Меко е, а и содата го разрежда.

— Никога не съм пила толкова силен алкохол — призна си тя колебливо.

— Винаги има първи път — уведоми я той.

Бриан сви рамене.

— Добре тогава, на екс — отпи огромна глътка, след което замръзна като статуя, а очите й бяха готови да изскочат, тъй като парливата течност изгори гърлото й. Изпусна рязко дъх и погледна чашата. — Леле, като ракетно гориво е!

— Истинско светотатство? — подигра й се той. — Детенце, това е скъпо питие!

— Не съм дете, на деветнадесет съм — уведоми го тя и отпи нова глътка. — Май не е толкова зле.

Той дръпна чашата от ръката й.

— Стига толкова. Не искам да ме обвинят, че прелъстявам малолетни.

Тя повдигна вежди.

— Така ли смяташе да направиш? — попита весело тя. — Никога не ми стана ясно и все се питам какво ли кара жените да си свалят дрехите заради мъжете. Да се разглеждат статуите в Лувъра не е най-доброто секс обучение, и нека само между нас да си остане, мадам Дюбон май още вярва, че чайките донасят бебетата на дългите си човки.

Той също повдигна вежди.

— Ти си възмутителна.

— Надявам се. Толкова усилия положих, за да стана такава — притихна и го погледна. — По-добре ли си?

Пиърс сви рамене.

— Горе-долу. Още не съм съвсем пиян, но се чувствам изтръпнал.

Бриан постави пръсти върху голямата му ръка. Тя бе топла и мускулеста, а под маншета на бялата риза се подаваха тъмни косъмчета. Ноктите му бяха широки, гладки, безупречно чисти и внимателно поддържани. Тя ги докосна като омагьосана.

Той сведе поглед върху нейните дълги елегантни пръсти с късо изрязани нокти.

— Не носиш лак — забавляваше се той. — А на краката?

Бриан поклати глава.

— Краката ми са твърде набити, за да добият елегантен вид. И ръцете и краката ми са, за да ми служат удобно, не за красота.

Ръката му се обърна и покри нейната.

— Благодаря ти — каза рязко той, сякаш се дразнеше, че трябва да изрече тези думи.

Тя разбра какво иска да й каже и се усмихна.

— Понякога всички се нуждаем от утеха. Ти не си някой слабак. Силен мъж си и ще се справиш.

Той сви рамене.

— Може и така да стане.

— Разбира се — потвърди убедено тя. — Не трябва ли да се прибираш? — попита тя и се огледа. — Ей там седи и те гледа една силно изрусена жена, истински хищник. Гледа така, сякаш с удоволствие ще те заведе у вас и ще ти задигне портфейла.

Той се наведе към нея.

— Не мога да се любя — довери й се той. — Прекалено съм пиян.

— Струва ми се, че това изобщо не я интересува.

Той се усмихна мързеливо.

— А тебе? Ако дойдеш у дома с мен, ще вложа всичко от себе си.

— А, не, не и когато си пиян до козирката — отвърна тя. — Първият ми път ще бъде изключителен и върховен, а как може да стане ако мъжът е пиян?

Той отметна глава назад и се разсмя. Смехът му бе хубав, дълбок, бавен и сърдечен. Бриан се зачуди дали във всичко влага толкова много, както когато скърби.

— Както и да е, отведи ме в къщи — каза той, след като смехът му премина. — С теб съм в сигурни ръце — поколеба се, след като остави няколко банкноти на масата. — Но няма да ме прелъстяваш.

Бриан притисна ръка на сърцето си.

— Обещавам.

— Добре тогава — той стана, олюля се леко и се намръщи. — Дори не си спомням как и кога съм дошъл. Господи, май излязох по средата на преговорите за новия хотел!

— Сигурно ще продължават, когато се върнеш — изкиска се тя. — Хайде — хоп, господин Хътън. Да си хванем такси.