Даяна Палмър
Някога в Париж (10)

Глава десета

Мюфти се усмихна на Бриан.

— Изненадана си, нали?

— Изненадана съм — повтори неразбиращо тя. — Какво правиш тук?

— Шпионирам за правителството на Салид — каза й той, разкривайки пожълтелите си зъби.

— Това е съседната страна, която ще обвинят за нападението — обясни Тейт. — Трябва да спасим Мюфти, за да го използваме за свидетел.

Не й разказа останалата част от истината, че Мюфти е бил пленен и че хората на Тейт за малко не го убиха, преди да им разкрие кой е и защо е в укреплението. Версията му бе проверена веднага при съответните власти в Салид по къси вълни и Мюфти се бе превърнал в неочакван съюзник. Тейт го изпрати преди тях, за да открие капитана на кораба и да уреди пътуването.

Тейт забеляза, че капитанът слиза бавно по мостика. Той се извини и приближи мъжа. Последва кратък разговор и капитанът се втурна към кораба, издавайки заповед и ръкомахайки.

— Току-що е получил съобщение. Наемниците на Сабон са тръгнали след нас — обясни бързо Тейт. — Капитанът каза, че така или иначе не може да отплава днес, но ще ни осигури място за през нощта.

— Къде? — попита Пиърс и огледа гневно оживеното пристанище. — Дори в тези въшкарници не приличаме на местни. Не можем просто да си наемем хотелска стая и да се надяваме, че ще ни сметнат за местни.

— Нямах това предвид — каза Тейт. Обърна се към спътниците си. — Мюфти има близки тук наблизо, в едно забутано селце. Имам идея.

 

 

Два часа по-късно Бриан се потеше и наричаше Тейт с най-грозните имена, за които се сещаше и се опитваше да издои една крава в обора към кирпичена къща на няколко мили от града. Селото изглеждаше така, сякаш от първи век след Христа никой не е правил подобрения. Мъжете трупаха сено на купи и чистеха оборите. Мюфти, побелелите му коси покрити със същите шалове като спътниците му, пренасяше торби зърно от разнебитения камион към обора. За тази работа не се плащаше, но щяха да имат подслон — чистото сено зад обора.

Бриан все още усещаше дупето си натъртено след ездата на камила до изолираното село. Това бе последното място, където Сабон и хората му можеха да ги потърсят. Сигурно още претърсваха пристанището. Трябваше само да се скрият през нощта, а на сутринта да се промъкнат в града и тайно да се качат на кораба.

Това беше планът, ако не успееха да ги хванат.

Докато Бриан се стараеше да не се провали в първия си опит да издои крава, тихите думи на Сабон за тежкото положение на народа отново изплуваха в съзнанието и. Огледа примитивните условия, при които хората в този отдалечен район живееха и се почувства виновна заради копринените рокли и кожени сандали у дома. И най-бедното американско семейство живее по-добре, мислеше си тя. Жените изглеждаха много по-възрастни, отколкото са. Тежкият труд и несгодите личаха веднага.

Мъжете бяха прегърбени и недохранени, а най-младите жени носеха децата на гръб, без да спират ежедневните си задължения. Личеше, че нямат достатъчно дрехи. Подутите коремчета на някои от малките ясно показваха, че и храната системно не достига. По-възрастните вадеха вода с метална тенекия от дълбок кладенец. Една от жените каза, Мюфти преведе думите й, че това е подарък от Запада. Това село си имаше своя метална тенекиена кутия и не се налагаше да използват животинска кожа като съседите.

Бриан не можеше да проумее радостта на тези бедни хора от подобно нещо. Недоумяваше как приемат живота си. Никой не се оплакваше, никой не обвиняваше другите за очевидната бедност. Сякаш им беше все едно, че отвъд границата, в съседната богата държава има съвременен град, който би могъл да съперничи на всеки град в Европа. Много от селяните бяха ходили там, но всички се бяха завърнали със смазани мечти за богатство. Хората, които живееха при тези примитивни условия бяха неграмотни, нямаха компютърни умения, за да заживеят в града. Ето че, както Сабон каза, бяха победени от собствената си неграмотност.

В селото живееха мюсюлмани и искреността, която влагаха във всекидневните молитви й се стори трогателна. Времето тук сякаш бе спряло хода си. Бриан бе сигурна, че хората са живели тук по същия начин и преди хиляда, и преди две хиляди години. Усети връзката между настояще и минало съвсем осезателно.

— Защо си толкова умислена? — попита Пиърс докато минаваше, нарамил чувал зърно.

— Гледах миналото — отвърна тя с лека усмивка. — Учудващо е колко малко са се променили нещата тук. Тези хора нямат нищо и все пак са щастливи, въпреки че нямат удобства.

— Ценностите им не са изкривени от материализма — отвърна той. Вдигна глава и се огледа. — Чист въздух, няма часовници, които да те стряскат и да диктуват всяка минута от деня, няма престъпност, наркотици, насилие.

Очите им се срещнаха и той се усмихна.

— Има какво да се каже за живота близо до природата, когато в малката общност, към която принадлежиш, всеки познава всеки.

— Има и много болести, няма лекари и образование.

Той се намръщи.

— Това пък къде го чу?

— Каза ми го Филип Сабон — отвърна тя. — Според него образованието е единствената надежда на тези хора да избягат от бедността.

— Прав е.

Очите му се присвиха.

— Надявам се не си го оставила да ти влияе.

— Може би някой го е подвел и затова прави грешка как да постигне целите си, но според мен милее за народа си и иска да им помогне.

Той я погледна много внимателно.

— Ти вече не се ли страхуваш от него?

— Той не е това, което изглежда — каза тя накрая. — Готова съм да се обзаложа, дори и на пари, че по-голямата част от всичко, което става тук, е творение на Кърт.

— Вторият ти баща?

Пиърс пристъпи към нея.

— Защо мислиш така?

Тя се вгледа в черните очи.

— Господин Сабон можеше да направи и с мен, и с теб каквото поиска. Но той даде нареждане да не ни докосват. Той сам ми каза, че нападението над страната ще бъде инсценировка. Но бомбите, които избухваха и куршумите бяха истински, нали?

— Да — отвърна студено Пиърс. — Братовчедът на Мюфти каза, че броят на загиналите бил огромен.

Тя се намръщи.

Пиърс все още бе озадачен.

— Искаш да кажеш, че Сабон не е знаел, че всичко, което предстои ще бъде съвсем истинско?

— Това казах. Поне това каза той и мисля, че беше искрен. Баба му е била родена в тази страна и е живяла тук цял живот. Роднините му са тук. Мюфти ще ти разкаже за всичко, което е направил за народа, все неща, за които никой извън страната не знае. Мислиш ли, че напълно съзнателно ще избие толкова хора, само за да накара някой да му изпрати помощ за петролните кладенци?

Именно над този въпрос Пиърс не искаше да се замисля. Образът, който си бе създал за чудовището Сабон, се разпадаше пред очите му.

— Не — отвърна накрая той.

— Ами ако Кърт е платил на наемниците и ги е изпратил на своя глава, наистина по заповед на Филип, но след като им е дал нови различни нареждания?

Пиърс се намръщи.

— В такъв случай Кърт ще е голям късметлия ако остане жив.

Тя кимна.

— Точно така. Само че сега Кърт е във Вашингтон и е поставил Филип в много деликатна ситуация. Той може да каже какво ли не на приятеля си от Сената, а Филип го няма, за да се защити. Ами ако Кърт им каже, че Сабон е маниак, който се опитва да подпали война със съседната държава? Че Филип замисля военен преврат и се опитва да превземе правителството, след което ще поеме ролята на диктатор?

Очите на Пиърс се разшириха.

— Кърт не е чак толкова ненормален!

— Той е заложил на карта всичко, което притежава — отвърна тя. — Филип, макар и доста смътно, заплашва, че може да се оттегли от сделката. Възможно е Кърт да си търси начин да изработи Филип и сам да заграби нефтените находища. Ако успее да предизвика американска намеса, обвинявайки Филип като лидер на военен преврат, може да настоява партньорът му Филип Сабон да бъде дискредитиран и в този случай правата над залежите се прехвърлят изцяло на него. Правителството ще е затънало до гуша в този момент, за да оправя създадения хаос. Тогава Кърт се появява и заема мястото си в петролния консорциум и сметката е приключена. Филип ще бъде или в затвора, или мъртъв. А Кърт ще бъде богат.

Пиърс прокара ръка през гъстата си вълниста коса.

— Бриан, тук има прекалено много „ако“.

— Така е, но нещата се връзват, нали?

— Дори прекалено — той подсвирна през зъби. — Боже, боже, каква каша!

— И тя ще засегне всички, ако не успеем да се върнем, за да я предотвратим — каза тя. — Ако наемниците са хора на Кърт и той им дава нареждания, няма да има пленници. Ако ни открият, ще ни избият и вината ще падне върху Филип.

В този момент той бе много по-притеснен, отколкото някога е бил. Бриан бе прекалено прозорлива за момиче на нейната възраст и всичко, което каза имаше смисъл. Според него Сабон стоеше зад целия замисъл. Но ако избива собствения си народ, той ще загуби твърде много. Докато Кърт не би се колебал. Действията му в миналото говореха сами за себе си. Той бе безскрупулен, а понятия като чест и морал, му бяха чужди.

— Ще убие и Филип — добави внезапно Бриан.

— Ще се наложи. Сабон знае прекалено много.

Пиърс сложи юмруци на кръста си и се загледа към небето, потънал в мисли.

— Тази вечер е невъзможно да се измъкнем. Дори и по море ни трябва време, за да стигнем до Маями. Кърт сигурно е оставил някои от наемниците си там да ни чака, дори и да мислят, че не сме отплавали. Ще наблюдават и пристанищата и летищата.

— Не може ли твоят господин Уинтроп да открадне някой самолет?

Той се усмихна мило.

— Ако имаше самолети наоколо — да. Но наблизо няма летище.

Тя се огледа и кимна примирено.

— Мюфти знае повече от всеки друг. Показанията му могат да изпратят Кърт в затвора, ако успеем да го отведем жив в окръг Колумбия, за да разкаже.

— Ще го направим някак — обеща Пиърс.

Тя премести поглед върху силните му гърди и й се прииска да се сгуши в прегръдките му, докато заспи. Наистина й се спеше и се чувстваше уморена след изпитанията от последните два дни.

— Уморена ли си? — попита той.

Тя кимна.

— Ще се оправя — Бриан прехапа долната си устна. — Пиърс, не можем ли да кажем на Филип?

— И как предлагаш да се доберем до него? — попита той, раздразнен от желанието й да защити похитителя им. — Освен това, той ни отвлече.

— Така е. Но той направи всичко това, за да спаси страната си.

— Това не го оневинява.

Тя се загледа в кошницата, оставена до краката й.

— Можеше да ни убие, но не го направи.

Той се приближи към нея. Едрата му ръка повдигна лицето й и очите им се срещнаха.

— Кажи ми защо промени отношението си към него?

Тя въздъхна.

— Не мога. Но с него се е случило нещо ужасно. Той не е такъв, за какъвто всички го мислят. Ако знаеше, и ти щеше да изпитваш същата жал като мен.

Не му беше приятно тя да има тайни, свързани с друг мъж. Ревнуваше. Никога не бе предполагал, че ще изпита подобно чувство, но ето че то се появи. Очите му отново се плъзнаха по стройното младо тяло. Спомни си чудесното усещане, което бе изпитал до басейна в Насау, докато я гледаше и докосваше. Спомняше си тихите й стонове в момента на екстаз, докато се движеше в нея. Желаеше я отново с нестихваща страст.

Нейните чувства не бяха по-различни. Мирисът му й бе познат и възбуждащ. Тя забрави обидата, недоволството, че е просто заместителка на Марго. Забрави всичко, освен удоволствието, което бе изпитала с него. Искаше да го усети отново. Пристъпи по-близо, така че двамата почти се докосваха и усети топлината му.

— Хората тук са мюсюлмани — прошепна с дрезгав глас той, възбуден и замаян от близостта й. — Не одобряват близостта на обществено място.

Бриан не откъсваше поглед от устните му. Дишаше бързо и накъсано.

— Знам.

— Тогава защо гледаш устата ми?

— Защото искам да те целуна — каза тя с несигурен глас.

Той не й отговори. Желанието му бе разпалено, а дори не я бе докоснал. Сви юмруци.

— Не можем да го направим.

— Женени сме — напомни му тъжно тя.

— Знам, но дори и довечера няма да сме сами — изрече той през зъби. — Няма никакъв начин да те докосна тук.

Тя усещаше пулсиращата топлина ниско под корема си като нещо живо. Потръпна при спомена за споделеното им удоволствие и желанието това удоволствие да я залее отново се превърна в необходимост.

— По дяволите — прошепна тя.

— Два пъти по дяволите — съгласи се той. Очите му се присвиха и проблеснаха. — И аз те желая. Изгарям от желание!

За пръв път си признаваше толкова открито. Не я интересуваха мотивите му. Беше й достатъчно, че споделя това всепоглъщащо желание.

Той си пое дълбоко дъх и погледът му се зарея към хоризонта.

— Толкова си млада, Бриан — каза след минута той. — Дори и при тези обстоятелства, първият ни път заедно беше вълшебен. Желанието ти да опиташ новото е съвсем естествено, но моментът не е подходящ.

Тя затвори очи и пое мириса му. Лекият аромат на афтършейв още се чувстваше сред миризмите на кожа и камила, стелещи се след ездата им през пустинята.

— Ти май не ме слушаш — каза той, забелязал, че погледът й блуждае някъде другаде. Погледна я пропит от желание.

Тя отвори очи, зелени като пролетни цветни пъпки, меки и нежни.

— Иска ми се да сме пак в Париж — каза разсеяно тя.

Той се засмя тихо, въпреки напрежението.

— Бях твърде пиян, за каквото и да е — напомни й той.

— Ти беше нещастен — отвърна тя. — Имаше нужда от мен. Не съм те виждала такъв след това. Аз ти тежа като някакво досадно задължение, а тогава появата ми бе по-скоро удобство. Но не успявам да се приближа до теб.

Той стисна зъби.

— Вече водихме този разговор.

Тя тихо въздъхна.

— Знам. Не искаш да имаш нищо общо с мен. Щом успеем да избягаме, аз отивам в колеж, а ти продължаваш да си гледаш бизнеса — тя се вгледа в тъмните му очи. — Но преди да ме отпратиш, искам да прекарам една нощ с тебе.

Тялото му се изпъна като струна. Беше мислил за това, да я люби на голямо меко легло, огряна от светлина.

— Това само ще влоши нещата.

— Пиърс, та те не могат да станат по-лоши — отвърна тя. Сведе поглед, разрушавайки тънката нишка на магия помежду им и се отдръпна.

— Искам да съм истинска съпруга, преди да се разведем — заяви тя. — Краткото ни преживяване съвсем не е достатъчно.

Не искаше дори да си спомня за него. Както и всичко друго, свързано с Бриан, то бе бурно и неправилно. Не й бе осигурил прилична първа брачна нощ, да не говорим, че позволи да я отвлекат и животът й бе застрашен.

— Целта не беше да останат незабравими спомени — заяви той. — Исках да те измъкна от Сабон.

— Така беше.

Бриан се замисли за бедния Филип, който не можеше да има никоя жена и мисълта я натъжи. Дори малкото моменти на интимност с Пиърс бяха повече от това, което Филип някога щеше да изпита.

— Довърши си работата — каза той. — Ние ще строим нова стена с кирпичените тухли, които мъжете са направили през седмицата.

— Точно по специалността ви, господин Хътън — отбеляза тя и се насили да се усмихне. — Строителство.

Той кимна.

— Само че не на място, което сам съм избрал — измърмори той и се отдалечи.

Бриан гледаше с тъга как си отива. Трябваше да свикне с мисълта за този момент. Много скоро ще дойде последната раздяла, която сигурно ще е завинаги.

Когато най-сетне всички привършиха работа, хапнаха по малко хляб и козе сирене, което се оказа неочаквано вкусно. След това седнаха около огъня, за да обсъдят свършената работа. Езикът на селяните бе мелодичен и подейства успокояващо на Бриан, въпреки че не разбираше и дума. Спеше й се, а нервите й бяха опънати. Започваше да се унася.

— Тя е уморена — каза Тейт и се усмихна, когато видя как се е сгушила до Пиърс. — А ти изглеждаш изтощен. Заведи я да спи и се настанете удобно. Искам да поразпитам домакините за този така наречен преврат. Арабският ми е доста мухлясал и Мюфти ще трябва да ми превежда. Ще дойдем по-късно.

— Пази си гърба — предупреди го Пиърс. — Вярвам на Мюфти, но може да имаме врагове, за които дори не подозираме.

Тейт се усмихна широко.

— Ако тук има врагове, лесно ще ги открия — отвърна той.

— Няма съмнение.

Пиърс се наведе и вдигна Бриан на ръце, отвръщайки на шеговитите забележки, които последваха. Усмихна се и я пренесе до сеновала. Върху прясното сено бяха проснати две вълнени одеяла.

Тя отвори очи и погледна лицето му, озарено от лампата, оставена, за да видят къде стъпват.

Пиърс усещаше пръстите й на врата си, чу как дишането й се учести и желанието да я има стана неустоимо. Лицето му се изпъна. Посегна към лампата и духна пламъка.

Тя чу шумоленето на сламата, когато я положи долу и легна до нея.

Едрите му длани повдигнаха робата нагоре към бедрата и се спряха на ръба на бикините, докато устата му завладяваше нейната. Премести се върху нея. Бриан усещаше желанието му. Разтвори крака, за да го допусне до себе си. Изви гръб, докато устните му си проправяха път към гърдите, скрити под дрехите. Засмука едното зърно, наслаждавайки се на тихите й стенания, отекващи в тишината на сеновала.

Имаха много малко време. Не можеше да си позволи да я люби бавно и нежно, колкото и да искаше. Възбуди я бързо. Всяка от ласките му запалваше огън у нея. Тялото й се стремеше към него все повече и повече, докато ръцете му галеха гладките бедра и откриваха тайните места.

Бриан тихо простена. Той вдигна глава от гърдите й, за да намери устните и да приглуши стоновете. Докато я целуваше бавно и горещо, отметна робата си, привлече я към себе си и я притисна до себе си.

Тя затаи внезапно дъх, когато той внимателно и умело започна да прониква в нея. Усещането бе ново, и въпреки че вече бяха преживели този момент, той трябваше да спре и да я възбуди внимателно, за да е напълно готова да го приеме.

Тихият шум на докосващите се тела, им се стори твърде висок в тишината. Тя се притисна до него, трепвайки при всяко движение на бедрата му, с което той навлизаше по-навътре. Тя възкликна, когато усети първите вълни на удоволствието.

— Така добре ли е? — попита тихо той.

— Да — успя да отвърна Бриан.

Пиърс усети ноктите й впити в гърба му, докато се движеше. Тласъците му и триенето на бедрата им правеха контакта по-силен, по-чувствен.

Тя изхлипа и прехапа устни, за да задържи напиращия вик.

Устните му поеха нейните, докато усилваше ритъма на телата. Притегли крака й върху своя и започна да гали бедрото.

Тя стенеше до ухото му. Усещаше го с всяка фибра на тялото си. Беше чудесно. Приличаха на части от пъзел, които се допълваха съвършено, гладки, поддаващи и създадени един за друг. Преживяването дори не приличаше на секс. Да бъдеш с Пиърс бе нещо удивително. Тя изви гръб, мразейки тъмнината, която ги скриваше един от друг. Искаше да го погледне.

Леките й нежни движения го очароваха. Тя го прегърна силно и се задвижи в свой ритъм, усилвайки тласъците на телата. Той се засмя гърлено на удоволствието, което изпита. За момент спря и задържа дъха си, усещайки предизвикателните й движения.

Тя усети напрежението му и се поколеба.

— Недей, не спирай — прошепна нетърпеливо той. — Целият тръпна, когато го правиш. Направи го отново.

Тя изпълни желанието му, обвивайки го като фина коприна. Ръцете й се плъзнаха под робата докато намериха покритите с косъмчета гърди и започнаха жадно да ги галят.

Той спря и избута нейната дреха над гърдите, за да може свободно да ги докосва. Дразнеше връхчетата безспир, а тялото му не се откъсваше от нейното в тишината на сеновала.

Бриан се наслаждаваше на всяко докосване, жадуваше да усети потриването на гърдите му в зърната си. Надигна се, за да продължи това усещане, а в тялото й избухваха пламъци, които се готвеха да обхванат с пулсираща настойчивост всяка клетка. Сграбчи раменете му и се притисна докато забавените тласъци създаваха чувство на непосилно напрежение в краката й. Тихо извика, когато удоволствието се превърна в горяща тръпка, сладка и неустоима, желана и очаквана.

Всичко се превърна в напрегнато очакване. Ленивата чувственост се преобрази в яростна страст, движенията им станаха трескави. Той задържа главата й в дланите си, пленявайки устните й в страстта си. Тя обви кръста му с крака, следвайки неотклонно силните, бързи движения. Опитваше се да му помогне, изискваше, молеше се завладялата я сладка болка на отдаването да се разбие на хиляди късчета.

Простена, без да отделя устни от неговите и усети как се издига над една тъмна мамеща пропаст. Изплака отново, изви се в тръпка, когато напрежението се разкъса и я погълна. Той усети отдаването й с радост и изумление. Едва в този момент си позволи да се отдаде на своето удоволствие. Последният му мощен тласък бе придружен със стон, загубен сред трепета, обзел, го с нахлуването на насладата. Тя сякаш не спираше, а го поглъщаше като ален пожар, огнена коприна с трептящо от страст сърце.

— О, Пиърс — прошепна тя до ухото му. Беше усетила тръпките на мъжа и сгуши лице до гърлото му докато се наслаждаваше на удоволствието им, оставило ги безпомощни и изтощени.

Той не можеше да успокои дишането си, нито да мисли, нито да говори. Отпусна се върху нея, дишайки дълбоко. Не си спомняше някога да е изпитвал по-наситено и силно удоволствие от женско тяло. Сякаш тя се бе сляла с него. Усещаше непознато задоволство. Под него тялото й бе меко и топло, все още подвластно на стелещата се нестихваща наслада. Леко се премести и Бриан въздъхна при движението му. Отпусна се по гръб и я привлече със себе си, без да прекъсва контакта. Галеше я, притискаше бедрата й към себе си, опитвайки се да я задържи.

Тя пое шумно дъх и ноктите й се забиха в твърдите мускули на гърба му.

Той трепна.

— Приятно ми е да те усещам — каза дрезгаво той. — Прилепваш ми като ръкавица и когато се поместя те усещам навсякъде около себе си.

Тя скри лице в косматите гърди.

— Отначало болеше — прошепна тя.

— Ще свикнеш с мен, но ще трябва да внимавам с теб, когато съм толкова възбуден.

Ръцете му притиснаха бедрата й.

— Господи, Бриан, чувствам се напълно задоволен и въпреки това отново те желая.

— Ще можеш ли да го направиш отново? — прошепна тя.

— Едва ли.

Напрегна тялото си, но умората го надви. Засмя се тихо.

— Иска ми се да можех. Беше хубаво.

— О, много!

Пръстите му галеха гърба й лениво и нежно.

— Знаеш ли, че когато стигаш до оргазъм отвътре се свиваш и стягаш около мен? Тогава удоволствието е още по-силно.

Тя трепна при откровеното описание. Интимността бе все още нещо ново за нея и малко се притесняваше. Чувстваше се и виновна, защото не бе взимала противозачатъчни дни наред, а той не знаеше. Имаше възможност да е забременяла.

Той разтвори дългите си крака и ги прехвърли и отпусна върху нейните. В тази интимна поза контактът им стана още по-дълбок и тя изстена, когато усети натиска му вътре в себе си. Ръцете му се отпуснаха на бедрата и той започна да притиска тялото й към себе си с нежна настойчивост, която ги разпали отново. Пиърс усети как тялото й се напряга, тръпне и започва да се движи в неговия ритъм.

— Миличко — прошепна той. Дишането му стана накъсано. — Миличко, усещаш ли?

Тя извика тихо, когато усети, че става нещо, нещо, което не бе изпитвала преди. Хвана ръцете му, усети триенето на бедрата му до своите и завладяващата настойчивост на мъжа.

— Не — изплака тя. Напиращото удоволствие я плашеше. Наистина я плашеше!

Сигурно го бе изрекла на глас, защото той шептеше нежно, а устните му се спряха на челото й.

— Не се страхувай, миличко — промълви той, — остави го да се случи. Отдай се на усещането. Почувствай го.

Бриан усещаше, че не успява да се приближи достатъчно. Просто не може… Сякаш някой я бе разпънал и не владееше нито един мускул от тялото си. Бе толкова слаба, че едва ли щеше да достигне измамния връх на желаното удоволствие. Завладялото я усещане бе толкова властно и неповторимо, че отне последната й капка сила, последния й дъх. То я обгръщаше и подчиняваше, и Бриан изстена.

— Нямаш представа как ще се почувстваш — прошепна любимият глас, а тя усети пулсирането му, докато се движеше в нея. — Не можеш… да си… представиш!

Горящата вълна на удоволствието я заля ненадейно, сякаш нещо я блъсна. Тя извика безпомощно и той задържа разтърсващото се тяло в прегръдката си. Бриан усети нестихващите му движения. Той бе повдигнал бедрата й и не спираше тласъците си. Чуваше накъсаното му дишане, стегнатите мускули и ръцете здраво стиснали бедрата й. Внезапно чу стона му и усети пулсирането в себе си, потръпването, което го покори.

Прошепна му нещо закачливо, неочаквано, остроумно и той трепна, когато думите й засилиха удоволствието и го отпратиха в прегръдките на забвението.

Пиърс отпусна глава на гърдата й и потръпна за последен път, оставяйки се да го покори отмалата. Пръстите му още стискаха бедрата й.

Едва след няколко минути ръцете му се отпуснаха.

— Ще ти останат синини — каза виновно Пиърс.

Тя помръдна, за да провери какво ще стане, преизпълнена със задоволство, отдадена на прекрасното усещане.

— Нищо. Пиърс… сексът винаги ли е такъв? — попита тя леко озадачена.

Той се поколеба. Надигна се внимателно й се откъсна от нея. Изправи се с видимо усилие. Смъкна робата си, а след това се пресегна в тъмнината да оправи и нейната.

— Пиърс? — повика го шепнешком тя, усетила, че нещо не е наред.

Той приглади тъканта, без да влага чувство и се отпусна по гръб до нея. Подпъхна ръце под главата си и се загледа в тъмния таван, изпълнен с омраза към самия себе си.

— Нещо лошо ли направих? — попита с неудобство тя.

Той си пое дълбоко дъх.

— Не, аз съм виновен.

— За какво?

Мъжът се размърда нетърпеливо.

— Опитай се да заспиш, Бриан. Утре ни чака дълъг ден.

Тя се отпусна до него, без да смее да помръдне и едва тогава разбра, че гласът му бе станал изненадващо безразличен, съвсем неподходящ за напрежението, което се излъчваше от него.

Докато бавно се връщаше към истината за отношенията им й се стори, че разбира какъв е проблемът. Отново бе изпълнила една от ролите на Марго и сега той осъзнаваше, че това не е била Марго и се чувстваше виновен. Сега бе женен за Бриан, но Марго си оставеше негова съпруга. Ето че току-що й бе изневерил, и то за втори път. Беше изневерил на починалата си съпруга. Ако Бриан не се чувстваше толкова уморена и разочарована, сигурно щеше да се разплаче истерично. Никога ли нямаше да разбере, че за нея няма място в живота на Пиърс, освен като заместителка на жената, която е изгубил?

Помисли си дали няма да е по-добре ако изобщо не се бяха срещали. Ако не го беше заговорила онзи ден в Париж, нито един от сегашните проблеми нямаше да съществува. Щеше да е неомъжена и сърцето й нямаше да е разбито. Сигурно щяха да я оженят за Филип Сабон, това нещастно подобие на мъж, който бе толкова самотен. Той нямаше какво да й даде, но поне сърцето му бе непокътнато, нещо, което не можеше да твърди за Пиърс.

Тя чу, че сеното прошумоля, когато Пиърс се обърна.

— Това не беше секс — каза рязко той.

Най-неочаквано стана и излезе от сеновала.