Даяна Палмър
Някога в Париж (12)

Глава дванадесета

Четиримата спътници вървяха бавно по пристанището. Почти нямаше разлика между тях и туристите, тъй като дрехите им бяха европейски. Откриха кораба лесно. Той също бе товарен, с испански флаг, но се оказа значително по-чист от досегашния. Капитанът бе дребен, жилав човек, който прочете бележката на Сабон, огледа внимателно Бриан и им предложи да се настанят удобно, без да им задава въпроси.

Отведоха ги долу, а корабът веднага вдигна котва и потегли.

— Ами митницата, какво ще правим като пристигнем в Маями? — попита притеснено Бриан. — Кърт сигурно е оставил някои от хората си там.

— Това не е Холивуд — отвърна Пиърс. Малките рибарски кораби лесно се промъкват през мрежите. Нали не забравяш, че сме бегълци. Няма да минаваме през паспортен контрол нарамили сакове и куфари.

— Как така бегълци? — възкликна тя.

Пиърс кимна.

— Ако влезем в страната по законния начин, още преди да се качим на колата, хората на Брауър ще ни видят сметката. Трябва да се промъкнем незабелязано.

— Но това е незаконно — изпъшка тя. — Могат да ни вкарат в затвора, защото не сме минали през митницата.

— Тя май започва да разбира — измърмори сухо Тейт.

Тя сви рамене и не доизказа опасенията си. Трябваше да действа по техния начин. Поне няма да е сама в затвора.

— Добре, какво трябва да направим?

— Ще подминем Маями. Капитанът пътува за Савана. Разреши ми да използвам радиостанцията, за да се свържа с моите хора в Щатите. Ще слезем на място, където никой не ни очаква — обясни й Тейт. — Ще ти хареса. Точно до пристанището има бонбонена фабрика и там правят най-хубавия бадемов крем в света.

— Можем ли да си купим, без да ни застрелят? — поинтересува се Бриан.

— Ако искаш ще проверим.

Пиърс се намръщи.

— Надявам се можем да имаме доверие на капитана.

— Можем — отвърна уверено Тейт.

— Защо си толкова сигурен? — попита Пиърс.

Тейт погледна Бриан и веднага извърна очи.

— Няма значение защо. Важното е, че съм сигурен.

— Значи да се доверим на инстинктите ти?

— Нали ще изпратиш на господин Сабон парите, които поиска? — попита тихо Бриан, когато брегът се отдалечи.

— Един господ знае защо ще го направя, но да, ще ги изпратя — съгласи се Пиърс.

— Той не е лош човек — настояваше тя. — Просто иска да осигури по-добро бъдеще на народа си.

— Би трябвало да остави това на шейха, който управлява малкото си царство — измърмори Пиърс. — Като говорим за шейха, вместо да тича да се спасява зад граница с бодигардовете и харема, трябваше като всеки почтен лидер да се опита да направи нещо за страната си.

— Това и прави — отвърна Тейт, без да го поглежда.

— Ти как разбра?

Тейт се обърна към него.

— Ти обърна ли внимание на подписа на онази хартийка, която Сабон ти даде?

Пиърс веднага я измъкна и заразглежда, а Бриан, преизпълнена с любопитство надникна иззад мускулестата му ръка.

Подписът беше напълно нечетлив, освен печата, който се виждаше само от определен ъгъл.

— Забеляза ли пръстена на малкия му пръст? — продължи Тейт.

— Не, не съм.

— Това е официалният печат — обясни Тейт. — Видях го, когато подпечата бележката. Това е гербът на кралство Татлук.

Пиърс не можа да скрие учудването си.

— Е, и?

— Кой, мислиш, е Филип Сабон? — попита почти шепнешком Тейт със суха усмивка.

Пиърс сякаш онемя.

— Нямаш предвид самият шейх?

Тейт се разсмя.

— Не точно, но един ден ще бъде. Сегашният шейх му е баща, един въз пълничък, възрастен господин в лошо здраве. Напоследък Филип е властта. Затова е направил необходимото. Преоблякъл се е като богат бизнесмен и е тръгнал на лов за инвеститори, които да разработят непокътнатите петролни залежи в страната, като по този начин предпазва хазната от пълно изпразване.

— А защо да не е сам себе си? — попита неразбиращо Бриан.

— Твърде опасно е. Ако го отвлекат, страната му ще банкрутира още по-бързо, докато се опитват да съберат пари за откуп.

Тейт се усмихна.

— Идеята му съвсем не е лоша. И почти беше успял.

— Нищо чудно, че имаше такова влияние в правителството — съгласи се Пиърс. — Та той е правителството.

— Все още — съгласи се Тейт. — А групата войници, които е изпратил зад граница, е личната му гвардия, елитът сред военните. Те са на нивото на британските тайни служби и ще успеят да вербуват наемници, които да им помогнат да се отърват от Брауър.

— Освен ако не стигнем навреме във Вашингтон и не успеем да попречим на плана на Брауър. Тогава американските военни ще ги изличат от земята и ще са сигурни, че предотвратяват Трета световна война — каза мрачно Пиърс. — Можеш ли да изпратиш съобщение до окръг Колумбия?

Тейт кимна.

— Дали някой ще ни изслуша, без да имаме доказателство? Трябва да отведем Мюфти при някой високопоставен и да го оставим да разлае кучетата. След това изчакваме да проверят случая. Колелата на прогреса се завъртат бавно на дипломатическо равнище.

— Мюфти ли? — Бриан внезапно усети, че не са виждали Мюфти откакто се качиха на кораба. — Той къде е?

— Включи се в игра на покер в трюма — разсмя се Тейт. — Няма какво да залага, освен кибритени клечки, но ако го закараме във Вегас, мисля, че ще прибере добри суми. Хазартът му идва отвътре.

При споменаването на Лас Вегас Бриан се напрегна. Не погледна към Пиърс. Дори не искаше да си спомни бързата безлична церемония, която ги бе свързала. Тъжните й очи се спуснаха към златната халка и тя замислено я докосна. Защо не я обичаше, поне малко. Когато това приключение завършеше, всеки от тях щеше да поеме по пътя си. Щеше да е разведена жена, преди дори да се е научила да бъде съпруга. Не че за него имаше значение, помисли се тя. Може и да му е приятно в леглото с нея, но чувството за вина, че изневерява на Марго, винаги ще ги разделя.

Извърна се и се приближи до люка, вгледана в безбрежното море.

— Ще отида да проверя какво става с Мюфти — каза Тейт и затвори вратата след себе си.

Пиърс се приближи до прозорчето.

— Тези няколко дни ще си останат незабравими — отбеляза той.

— Ще се радвам, когато свършат — гласът й прозвуча напрегнато. В думите й нямаше капчица истина. Предпочиташе да дели всякакви опасности с Пиърс, отколкото да живее без него, но той не й бе оставил право на избор.

Той пъхна ръце в джобовете си и се загледа в тъжно приведената й глава.

— Съжалявам за снощи — каза той колебливо. — Не исках да се случва.

Тя сви рамене.

— Нищо лошо не се е случило. Получих си едната нощ с теб.

Той я хвана над лакътя и я завъртя към себе си.

— Караш нещата да звучат като евтино приключение — каза той. — Съвсем не беше така.

Тя кротко го погледна.

— Давай, тогава. Разкажи ми как докато ме любиш си мислиш за Марго.

Той пое шумно въздух и тя го чу дори над бумтенето на двигателя. Взираше се в нея с присвити очи, без да трепва и тя бързо погледна надолу.

— О, по дяволите, съжалявам! — промърмори притеснено тя. — Но и двамата много добре знаем, че ти не ме искаш, освен като заместител. Твърде млада съм и твърде неопитна, а и вече си ми казал, и аз се съгласих, че прекалено бързо и лесно се привързвам.

Тя вдигна сериозното си лице към него.

— Нека приемем преживяното като упражнение по взаимно привличане и да спрем до тук — добави вяло тя. — С нетърпение очаквам да се запиша в колеж — добави Бриан неочаквано и си наложи да се усмихне. — Бих искала да уча в Сорбоната, ако нямаш нищо против.

Той пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете и се загледа през люка.

— Както искаш.

— Ще се разведем тихо и тайно, веднага щом се върнем — добави тя, избягвайки погледа му.

— Ще отидем до Вегас — продължи той със студена усмивка. — Предполагам ще приключим за двадесет и четири часа. Ще уредя нещата и ще ти съобщя кога съм свободен. Когато всичко това свърши, ще се наложи доста да пътувам.

И на нея й се искаше да пътува, но трябваше да се задоволи и с Париж. Внезапно усети студ и сви ръце пред себе си. Май наистина щеше да е по-добре, ако го беше оставила на русата крадла онзи път в Париж, помисли си тя. Поне сега нямаше да е толкова нещастна.

Той я гледаше умислен. Тъмните му очи пробягнаха от несресаната руса коса до малките стъпала. Бриан беше хубава и сладка, а в леглото бе мечтата на всеки мъж. Обичаше го. И се отказваше от всичко това заради един призрак, за да може да продължи да се преструва, че Марго не е мъртва, че просто е заминала за известно време и ще се върне.

Стресна се от мислите си. Кой мъж не би паднал на колене пред такова красиво нежно момиче, което го обича безрезервно? Бриан имаш дух, имаше класа, а в сърцето си бе скътала обич за целия свят. Защо да не замине в колеж? Там, някой умен приятен младеж сигурно ще оцени качествата й. Ще я иска за себе си. Сигурно никога няма да се държи с нея като Пиърс, ще й обръща непрекъснато внимание, ще й носи цветя и малки подаръчета, бонбони, дреболии, ще й се обажда вечер късно, ще обядват навън и ще вечерят късно на свещи. Ще ходят на опера, може и на театър или концерт.

Почувства се наранен. Бриан заслужаваше такова внимание. Тя бе необикновено момиче. Не, необикновена жена, напомни си той, а тялото му се напрегна щом си спомни усещането Бриан да е в прегръдките му. Тя бе истинско удоволствие. Кожата й бе като коприна, като цвят, разтворен под ласката на слънцето, тялото й — като нежна вълна под неговото. Никога не се отдръпваше, никога не се преструваше. Можеше да направи каквото пожелае с нея и тя го приемаше с готовност. А ето че смяташе да я изостави, защото не можеше да приеме действителността, факта, че любимата му Марго е мъртва. Тя никога повече няма да се върне. Той ще остане сам завинаги.

Бриан усети болката му и се обърна. В зелените, любопитни очи бе събрана обичта й към него.

Той я погледна, без да се опита да скрие гнева си. Сабон бе направил всичко възможно, за да уреди безопасния им превоз единствено заради Бриан. Защо? Какво му бе дала тя?

В сърцето му с изненадваща ярост се надигна ревност и по високите му скули се появиха алени петна.

— Какво правихте със Сабон? — попита рязко той.

— Моля?

— Защо си прави целия този труд заради теб?

Той се дръпна и присви очи.

— Какво си му дала, Бриан? — попита той неестествено мило.

— Ни… нищо не съм му дала — заекна тя.

— Я не ме лъжи! Репутацията му едва ли се държи само на празни приказки!

Тя нямаше да му каже за Сабон. Щеше да е жестоко и несправедливо да го остави да стане за смях, да го съжаляват всички и то в свят, където мъжествеността се определя от успехите сред нежния пол. Пиърс може съвсем случайно някой ден да си спомни чутото. Всеки обикновен човек ще бъде съкрушен, а за бъдещия владетел, в онази толкова мъжка част на света, ще е пълен провал.

Тя срещна смело ядния поглед на Пиърс.

— Мисли каквото пожелаеш — заяви тя. — Ако мислиш, че съм толкова подла, че да използвам тялото си като разменна монета, значи не ме познаваш.

— Толкова сладко телце — измърмори той, но начинът, по който я оглеждаше беше похотлив и обиден. — Заради това телце, всеки мъж би направил чудеса, дори и против принципите си. Сигурно му е харесало.

— Поне не мислеше за друга жена и не ме наричаше с нейното име! — възкликна тя, сърцето й разкъсано от спомена.

Той пребледня. Не можеше дори да го отрече. Но това, от което го заболя, бе признанието на Бриан, че след него се е отдала на Сабон. Той стисна юмруци в джобовете си и се опита да обуздае свирепия си гняв. Нямаше да даде на Сабон и пени за контрареволюцията му. Ще го убие!

Бриан осъзна твърде късно, че казаното е унищожило шансовете на Сабон да получи заем. Дори не знаеше как да оправи нещата.

Сложи ръце на кръста си и дълбоко въздъхна.

— Той искаше, но аз не му позволих — излъга тя, избягвайки погледа на мъжа. Истината бе, че Филип не можеше да стори нищо, но не беше нужно Пиърс да знае.

— Защо?

— Защото съм омъжена! — изкрещя тя, наранена от сарказма му, от готовността, с която бе готов да повярва, че го е предала. — Въпреки че ти не се смяташ за мой съпруг, не бих ти изневерила!

Той знаеше, че тя казва истината и се засрами от подозренията си. Ревността бе нещо ново за него. Усещането никак не му хареса.

— Добре — тросна се той, подразнен от собственото си непоследователно поведение. — Извинявай.

Тя сви рамене и му обърна гръб.

— Не можеш да спреш чувствата си, Пиърс — каза неловко тя. — Благодарна съм ти за всичко, което направи за мен, особено след като цялата шарада бе напълно ненужна. Филип единствено искаше да ме заведе на острова, за да си помисли Кърт, че сериозно смята да се оженим. Сабон преценил, че мисълта всичките му милиони да останат в семейството, ще накара Кърт да спази уговорките по сделката им. Очевидно е направил грешка.

— Как така изведнъж мотивите му станаха толкова благородни?

— Имахме възможност да поговорим — отвърна откровено тя. — А и хората му ми разказаха за него. Още от самото начало ме заглеждаше, само за да има още една причина Кърт да участва в инвестицията. Преструваше се, че се интересува от мен, а Кърт ме бе оставил като примамката, която да гарантира бъдещото сливане на капитали и така да осигури финансовата си независимост.

Тя се засмя.

— Колко ли глупаво се е почувствал, когато е разбрал, че всичко е само един фарс, че Филип не е мултимилионер, и че единственото му намерение е било да накара Кърт да задейства нещата с петролния консорциум и да инвестира в разработката на петролните кладенци.

Тя поклати глава.

— Кърт е много отмъстителен човек — добави тихо тя. — Ако може, ще убие Филип. Загубил е и последната си стотинка. Може и да не успее да вземе оръжие на консигнация, за да продава в Близкия изток. Ако пък се разчуе, че е наел хора, за да нападнат страната и свалят шейха, международната общност ще го притисне до стената. Вече не може да си позволи да остави свидетели.

— Напълно си права — съгласи се Пиърс. — Ще направя каквото е по силите ми за Сабон — добави с нежелание Пиърс. — Не защото искам, а за да не позволя на Брауър да се измъкне.

— И аз не искам да се измъкне — тя се обърна към него. — Филип не е такъв, какъвто изглежда. Въпреки властта, която притежава и печалбата, която ще получи от разработката на кладенците, той не притежава почти нищо.

— Кажи ми защо? — попита Пиърс.

Тя поклати глава.

— Това е чужда тайна.

Отдалечи се от него и седна на един от сандъците наблизо.

— За колко време ще стигнем до Савана?

— Не знам точно — отвърна той разсеяно. — Защо не поспиш? Ще отида да потърся Тейт и Мюфти.

Тя се огледа. Видя някакви стари чували. Легна върху тях и подложи ръка под бузата си. Дори не бе усетила колко е уморена.

— Нали няма да ни хванат? — попита сънено тя.

— Няма — гласът на Пиърс издаваше сигурността му.

Тя се усмихна и заспа.

 

 

Товарният кораб навлезе в пристанището на Савана и пред четиримата пътници от трюма внезапно изникнаха мъже в черни костюми.

Най-високият от четиримата новодошли огледа напрегнатите лица и се спря на Тейт. Двамата размениха погледи.

— Американски митници — каза рязко високият, костюмиран мъж и отвори портфейла си, за да покаже значката. Затвори го бързо, преди някой да е успял да разгледа знака на властта. — Моля, последвайте ме!

Четиримата пътници се качиха на палубата. Бриан се протегна и хвана здраво ръката на Пиърс. Вече си представяше продължителния съдебен процес, как се опитват да обяснят проблема, а накрая ги очаква затвор. Мразеше малки затворени пространства. Никога няма да може да отиде в колеж. Никога няма да стане истинска съпруга и майка. Ще си остане затворничка.

Когато влязоха в сградата на митницата, към тях се приближиха други служители, които изслушаха кратките обяснения на високия. Очевидно имаше някакви трудности, но всичко бе разрешено бързо и Бриан и спътниците й бяха изведени от сградата. Лъхна ги типичният за Савана влажен въздух. Това бе градът на великолепните площади с огромни дъбове и тайни градинки. Бриан много искаше да го разгледа, но не беше тук като туристка.

Ескортът им ги отведе отстрани на сградата към две чакащи лимузини, разбира се черни.

— Май ни заловиха „мъжете в черно“ — измрънка Бриан, докато се качваха. — Сега вече ще изчезнем безследно!

Тейт се разсмя. Когато високият, костюмиран мъж седна отпред и колата потегли, той отвори стъклената преграда и се наведе над кожената облегалка.

— За малко му се размина на митничаря — прошепна високия. — Защо просто не взехте самолет до Маями?

— Там ни чакат — каза Тейт. Протегна ръка и високият му подаде едно узи. Тейт го пъхна под якето си. Огледа озадачените си спътници. — Това е Марлборо — представи той високия. — Работи за мен. Също и другите двама.

— Значи не сте митнически служители? — избухна Бриан.

— Не, но преди работехме за правителството — отвърна с известно неудобство високият. — Мога да ви кажа, къде точно, но след това ще трябва…

— Да ни застреляте — довърши Бриан и въздъхна. — Виждаш ли? — Абсолютно всички го казват! — изтъкна тя на Пиърс.

— Така е, но той не се шегува — отвърна сериозно Тейт.

Очите й се разшириха.

— Наистина ли?

Високият се намръщи.

— Не обичам да стрелям по жени.

Бриан ахна.

— Само един път, но жената се оказа мъж, чужденец и беше скрил пластичен експлозив в… в… е, няма значение къде — измрънка Тейт. — Все едно, беше въпрос на национална сигурност, а „жената“ стреля пръв.

— Къде отиваме? — попита Пиърс, убеден, че шефът на охраната му ще ги отведе живи и здрави.

— Направо в окръг Колумбия — отвърна Тейт. — С частен самолет.

Тейт има подходящи познати на всички необходими места — помисли си Пиърс, докато колата отби по прашен път и спря до изоставена писта, където ги очакваше малък реактивен самолет.

— Не е нужно да ми казваш — измърмори Пиърс докато се качваха по стълбата. — Някой ти дължи услуга.

— Ами то си е така — отвърна загадъчно Тейт и се усмихна широко. — Също и пилотът.

— Когато те наех, направих най-добрата си инвестиция — заключи Пиърс.

Тейт се разсмя.

— Добре, че забеляза. Ще седна отпред.

Бриан се оказа между двама от охранителите, а недоволният Пиърс и притихналият от изумление Мюфти, седнаха от другата страна на пътеката.

— Омъжена ли си? — обърна се към Бриан високият.

— Да, омъжена е — тросна се Пиърс.

— Бре, да му се не види, винаги е така с най-готините — отвърна високият. — Сигурно мъжът ти ще зарадва, че се връщаш жива и здрава?

— Мъжът й е от другата страна на пътеката — каза с привидно мил глас Пиърс, но очите му изпускаха мълнии.

Високият разкопча предпазния колан, стана незабавно и се премести на седалката зад Бриан.

— Извинете ме, господин Хътън — каза той, а в гласа му прозвуча напрежение.

— Няма страшно.

Пиърс не се премести до Бриан. Отпусна се на седалката и затвори очи.

Бриан го погледна с гняв. Страшен съпруг, помисли си тя. По-скоро жив егоист. Затвори очи, за да не го вижда.

 

 

Както и предполагаха, самолетът не се приземи във Вашингтон, окръг Колумбия, а във великолепно имение във Вирджиния, за което Бриан по-късно разбра, че е собственост на човек, свързан с тайнствения свят на шпионажа. Изглежда и той дължеше услуга на Тейт.

Очакваше ги кола, а още трима мъже в костюми се бяха изправили до нея, очите им скрити зад черни очила, също със заредено автоматично оръжие.

— Не са ли забранени автоматичните оръжия? — попита притеснено Бриан.

— Разбира се — увери я Тейт.

— Видях, когато в лимузината ти дадоха узито — каза тя. — Тези май са същите.

— Точно така.

Тя го погледна. По слабото му лице плъзна усмивка.

— Май не смятате нищо да ми кажете, господин Уинтроп? — попита тя.

Усмивката му се стопи.

— Най-добре се откажи — каза Пиърс. — Щом се усмихне, значи си загубила. Това, което не ми дава мира е, че той почти никога не се усмихва, а по време на това пътуване, му стана навик.

— Обичам трудностите — отвърна Тейт и сви рамене. — Животът на петролната площадка е доста отегчителен. Поне беше до преди няколко дни.

— Добрахме се живи и здрави — отвърна Пиърс, — и трябва да се свържем със секретаря на Държавния департамент и да заведем Мюфти да каже каквото знае.

— Няма проблем — каза Тейт. — Накарах хората си да му се обадят и да го уведомят за случилото се. Вече ни чака група от разузнавателните служби. Да побързаме.

— Бриан, идваш с мен — заяви Пиърс, когато тя се поколеба, в коя от двете лимузини да се качи.

Тръгна с него и забеляза, че той се постара да не я докосне, докато се качва. Приключението им бе към края си, а тя нямаше представа какво ги очаква. Единственото сигурно бе, че Пиърс скоро ще се разведе с нея.

Сети се за майка си и брат си.

Надяваше се, че Тейт ще спази обещанието си и ще заведе семейството й на сигурно място, преди Кърт да се е върнал от Щатите. Сети се и за Филип. Надяваше се да успее да си върне властта. За някои похватите му сигурно бяха странни, но той наистина държеше на народа си.

Седеше до Пиърс, усещаше го до себе си, но никой не пророни и дума, докато голямата кола поглъщаше милите по пътя си на север.