Били Грийн
Има такава любов (11)

Единадесета глава

С чинията със салата в едната ръка и кетчупа в другата Хелън си отвори с тяло остъклената врата, която шумно се затръшна след нея. Тя се спря и се заоглежда по посока на реката и очите й с непогрешим усет веднага откриха къде беше нейното семейство.

Том беше зарязал цвърчащата върху огъня риба, за да разхожда върху гърба си тяхната пищяща от удоволствие внучка. Аманда, вече двегодишна, беше гордостта на Одри и Чад, които наблюдаваха сцената отстрани и се смееха. Гари и неговата последна приятелка седяха под едно орехово дърво и разпалено обсъждаха нещо с допрени глави.

Хелън се усмихна. Тя смяташе, че Гари най-после беше намерил в лицето на Карен своето момиче и тази мисъл я изпълваше със задоволство.

Докато оставяше храната върху походната масичка, Хелън си спомни как беше започнало всичко — всички съмнения и недоразумения, които бяха така характерни за началото на връзката между нея и сегашния й съпруг. Тогава проблемите й се струваха почти неразрешими. По-късно, след техния меден месец, изпълнен с толкова красота и щастливи мигове, всички те бяха забравени подобно на кошмарен сън, прогонен от светлината на утрото.

Бяха прекарали два месеца в непрекъснато пътуване, като определяха посоката съобразно своите желания и прищевки, докато най-накрая и това им омръзна. Тогава се бяха върнали в Лангстън за рождения ден на тяхната скъпа внучка Аманда. Съвършеното мъничко създание покори сърцето на Том още от първия път. По негово настояване бяха купили малката вила в швейцарски стил, разположена край реката, за да могат периодично да се връщат тук. Хелън искаше да продаде къщата, която Едуард беше купил за нея, но Том я убеди, че тя трябва да остане на Одри и Гари.

Когато почувства нечии топли устни върху врата си и две ръце да я прегръщат през кръста, Хелън затвори очи.

— Затова ли се ожених за теб? — прошепна в ухото й. — За да обикаляш около мен и да сънуваш наяве посред бял ден? Защо остави рибата да изгори?

Хелън се обърна с лице към него.

— Мислех, че ти отговаряш за рибата. — Тя вдъхна дълбоко уханието на пролетна пръст. — Обичам това място. Сигурен ли си, че не можеш да си вземеш още две седмици отпуск?

Тъмните му очи придобиха сериозен израз, когато се обърнаха към нея.

— Наистина ли искаш това от мен? Може би ще успея да измисля нещо.

Тя отметна назад глава и се засмя весело — имаше Том, който я обичаше толкова много, а и беше приятно да усещаш, че наистина си жив.

— Ти може и да успееш да си вземеш допълнителен отпуск, но аз не мога да си взема почивка.

Няколко минути по-късно тя го наблюдаваше как обръща рибата, която беше само леко препечена, и се замисли колко сложен беше животът. Когато го бе срещнала, той се опитваше да избяга от трескавия живот, наложен му от света на бизнеса. А Хелън бе чувствала, че многобройните й обществени задължения в Лангстън притъпяваха сетивата й и бавно умъртвяваха духа й. Сега, две години по-късно, те живееха в Северната част на Ню Йорк, като и двамата се занимаваха с почти същите неща, от които бяха избягали. И въпреки това изпитваха неизмеримо удовлетворение от своя живот.

Бяха се върнали в неговия роден щат, за да може Том да се увери, че откритията, които беше направил по време на своите пътувания, са валидни и в света на безскрупулната конкуренция.

Той имаше нужда да докаже на себе си, че този свят не можеше да го промени, нито да го зарази с ламтежа си за трупане на богатство. Бяха се върнали там и заради Хелън, за да може тя да разшири представите си и да развие своите възможности съобразно мащабите на града и да успее да се приспособи към живота в големия град. Тя чувстваше необходимост да опита дали би могла да доразвие своите организаторски качества и умения, придобити в Лангстън, за да се справи с по-мащабни и по-отговорни задължения.

Изпитанието беше приключило успешно и за двамата. Удовлетворението, което всеки от тях откриваше у другия, беше допълнено и от съзнанието, че и двамата градяха успешно блестящи кариери. През последните две години те бяха станали толкова близки, колкото изобщо бе възможно да се сближат две човешки същества.

— Хелън! — извика Том. — Ела да видиш какво прави Аманда.

— Да, мамо. Ела бързо!

Хелън повдигна очи към синьото небе над нея и както правеше поне веднъж на ден, прошепна:

— Благодаря ти, Господи!

След това се изправи и отиде да се присъедини към останалите членове на семейството си.