Били Грийн
Има такава любов (2)

Втора глава

Том стоеше изправен до вратата на караваната с чаша кафе в ръка и съзерцаваше гористата местност, заобикаляща мястото, където бе останал да пренощува. Източен Тексас му харесваше. Харесваше му да слуша дрезгавите крясъци на сойките и богатия репертоар на присмехулниците. Харесваше мириса на бор и дъха на пръстта и гниещите листа. Може би щеше да остане тук за известно време.

Той се пресегна назад, взе тънкото местно вестниче и го разтвори върху масичката. Ако смяташе да остава, трябваше да си намери работа.

Обявите за работа заемаха едва половин страница, но това не го разтревожи. Той винаги успяваше да си намери работа. Том нямаше претенции — минимално заплащане за тежка физическа работа го устройваше напълно. Така щеше да има достатъчно пари за храна и гориво.

След пет минути две обяви — единствените свободни места за временна работа — бяха обградени с химикал. Мияч на чинии или градинар — кое от двете щеше да стане този път?

Беше работил и двете. Ако миеше чинии, щеше да се храни безплатно. А градинарството означаваше, че щеше да работи на открито и това му допадаше повече. Той с удоволствие вършеше всяка работа, която не изискваше затворено пространство.

Усмивка се появи на лицето му, когато си спомни за местата, които беше видял, и за хората, с които се бе запознал. Особено хората. Повечето от тях се бяха оказали добри, дори интересни. Хора, които за него се бяха превръщали в част от семейството, каквото той нямаше. Това бяха децата и внуците, на които нямаше никога да се радва.

Той се изправи, изпъна се и силните му мускули се очертаха под износената сива тениска и избелелите джинси. Беше време да се размърда. Макар че винаги си имаше скътани пари за черни дни, той трябваше да си намери работа, за да избегне необходимостта да ползва тези резерви.

Тръгна към мотоциклета, който стоеше на специална рамка, разположена в задната част на караваната. Облече коженото яке, което бе преметнато на кормилото, и сложи каската на главата си.

Докато се носеше по асфалтираните алеи на неголемия обществен парк, той изпитваше същото чувство, което бе изпитвал десетки пъти преди при различни климатични условия и на различни места. Имаше усещането, че природата и животът се протягат към него да го обгърнат. Не, това не беше точно. Това не бе прегръдка, която те предпазва. По-скоро при съприкосновението си с природата той ставаше част от този живот. Почувства прилив на жизненост, каквато не бе изпитвал преди, и му беше трудно да опише усещането.

Веднъж, в началото на търсенето, той бе почувствал нужда да сподели вълшебството от това преживяване и бе повикал един свой добър приятел. И веднага бе почувствал, че нещо се бе променило. Въпреки че и двамата с Хол говореха един и същ език, Том не бе успял да разбере какво мотивира действията на приятеля му, а стана видно, че обратното също бе толкова вярно. Тогава бе последният му опит да прехвърли мост между света, който бе оставил зад себе си, и този, в който живееше сега.

Той се усмихна иронично, когато приближи изхода на парка. Не можеше да си представи Хол да се кандидатира за работа като мияч на чинии.

Току до самия парк се намираше малък магазин за бакалски стоки и спортни принадлежности, пред който имаше колонка за гориво. Непосредствено до него имаше пералня на самообслужване, чиято боядисана в тюркоазно зелено фасада се лющеше на едри парчета. Том даде напред, влезе в покритото с чакъл място за паркиране пред пералнята и се приближи към телефонната будка, прилепена до външната й стена.

Той свали каската и взе вестника със себе си. И в двете обяви беше посочен само телефонният номер. Обявата за градинарската работа съветваше кандидатите да звънят между осем и девет сутрин или след седем часа вечерта. Другата обява не съобщаваше за никакви ограничения по отношение на времето и тъй като тя предлагаше по-непривлекателната от двете работи, той опита първо с нея.

Мястото все още беше свободно. Работата беше в малко кафене, разположено близо до парка. Предложението беше добро, но само след минута разговор със съдържателя Том вече знаеше, че не иска да работи с този човек. Беше работил за няколко души, които наистина имаха високи изисквания към работниците, и Том се бе споразумявал с тях. Но този човек беше проявил незаинтересованост още по време на разговора.

Том нямаше намерение да си прегражда пътя към всички възможности, но пръстите му трепереха, докато избираше втория номер.

— Да.

Думата бе изречена толкова силно, че Том едва не изпусна телефонната слушалка. Той се засмя нервно:

— Дали сте обява, че търсите помощник-градинар. Мястото, свободно ли е още?

— Да.

Този път той беше подготвен и не беше учуден от почти изкрещяния отговор. Гласът отсреща бе на възрастен мъж и Том предположи, че той или не дочуваше, или бе свикнал да разговаря с хора, които не чуваха добре. Или може би просто не вярваше на телефоните.

— Искам да се кандидатирам за работата — започна Том, като внимаваше веселите нотки в гласа му да не бъдат доловени от човека от другата страна.

— От моя страна няма проблеми — отвърна възрастният мъж. — Но това не означава, че ще получиш работата. Как се казваш?

— Том. Том Питърс.

— Аз съм Джо, просто Джо. Никога не са ме наричали с друго име. И не виждам защо трябва да го правят сега. — Той замълча и Том си представи как присвива подозрително очи. — Ти не си тукашен. Разбрах го по гласа ти, а името ти потвърждава, че съм прав. Наоколо не живее никой с такова име — Том Петри.

— Питърс, мистър… Джо. Не Петри.

— Има ли някаква разлика? — попита дрезгаво Джо. — Предупреждавам ви още сега, че работата е временна и че аз съм много придирчив, особено към тези, които работят за мен.

— Дадено, няма проблем от моя страна — отвърна му Том и се разсмя с цяло гърло. — Кога мога да дойда, за да обсъдим подробностите?

— Имате ли някакви планове за следващите тридесет минути? — попита студено възрастният човек.

„Действена натура“ — помисли си Том. Наистина щеше да му бъде приятно да работи с този човек.

— Никакви. Как да стигна до вас?

Той тършуваше в джоба си за химикал, докато старецът крещеше някакви обяснения в телефонната слушалка. Том едва бе смогнал да запише адреса, когато Джо отбеляза, че има да върши други, по-важни неща.

— Заобиколи къщата откъм задната страна — крещеше Джо. — Лесно ще ме намериш. Аз съм човек, който си печели с труд прехраната.

Той измърмори още нещо за пияници, паразити й затвори. Жилищният район, към който Джо бе упътил Том, беше разположен между хълмисти възвишения, обрасли с дървета. Къщите бяха просторни и внушителни, с прецизно подстригани морави и белосани места за паркиране. Този квартал му напомняше за района на Горен Ню Йорк, където живееше преди години. Растителността тук беше различна, но атмосферата бе същата… Стари фамилии, стари пари.

Шофьорът на една бавно движеща се патрулна кола го огледа внимателно, когато го изпревари. Явно е, че заможните в този град са добре охранявани, помисли си той развеселен. Том свърна по Пойнтри Авеню и започна да се вглежда в номерата на пощенските кутии, край които минаваше. Търсеше номер 1001.

Замалко да го пропусне. Пощенската кутия бе поставена в една ниша на каменната стена, обграждаща имението, и буквите бяха почти скрити от спускащия се по стената бръшлян. Той слезе от мотора, изправи го на подпорите му и отиде до пощенската кутия. На пиринчената табелка над кутията пишеше: „Мистър и мисис Галахър“.

Том бавно се усмихна. Дали това беше същата Галахър, синеоката Хелън, която толкова много искаше да се смее, но не знаеше как да се отърве от задръжките си, за да осъществи желанието си? Той знаеше, че ще я види отново, но тогава бе мислил, че ще трябва да я търси много дълго. Така беше по-добре. Сега вече знаеше, че ще получи работата. Съдбата се намесва, помисли си той, а в този случай Том и Провидението бяха в пълно единомислие.

Възрастният мъж му бе казал да кара към задния вход, но не му бе казал, че „задният двор“ представляваше малък парк. Циментираната алея се разширяваше в единия край и образуваше нещо като малък паркинг от едната страна на четириклетковия гараж. Там бяха паркирани различни камиони и автомобили, които очевидно бяха управлявани от наемни работници.

Том остави мотоциклета си до един камион и погледна към къщата, която не се виждаше откъм улицата. Беше триетажна сграда в стил от епохата на английската династия Тюдор. До нея се стигаше по голямо парадно стълбище. От дясното крило към задната част на сградата се простираше остъклена веранда, чиито стени блестяха ярко под лъчите на утринното слънце. Отляво стените на къщата бяха покрити с плътна завеса от цъфнали пълзящи растения, които се изкачваха нагоре до широк балкон на втория етаж.

Площите надясно от дома, изглежда, се ползваха за по-практични неща. Непосредствено пред къщата бяха разположени зеленчукови градини и оранжерия, а зад тях Том можеше да види овощни дръвчета. Малко по-наляво се намираха представителните градини, в които цветята и декоративните храсти бяха така подредени и подрязани, че да показват възможностите на природата, когато човешка ръка се заемеше да я облагородява.

Том тръгна по алеята с каменна настилка, отвеждаща към къщата, но забеляза някакъв човек, наведен над една азалия, и се насочи към него. Старецът носеше избелели офицерски панталони, а една просмукана от влага и пот шапка покриваше темето му. Валма от бели косми стърчаха тук-там изпод тясната й периферия.

Том се покашля, за да прочисти гърлото си и старецът погледна към него.

— Ти ли си Питърс? — прогърмя въпросът му.

Том кимна и се усмихна, когато Джо започна да го оглежда.

— Е, изглеждаш достатъчно здрав, за да се справиш с работата. — Той се взря в лицето на Том и очите му се присвиха подозрително. — Защо искаш да работиш такава работа?

— За да мога да ям — отвърна Том и се усмихна още по-широко.

— Достатъчно основателна причина, предполагам — продължи старецът с хриплив глас. — Това е временна работа. Иначе я върши моят племенник, но той ще отсъства няколко седмици.

— Да, обяснихте ми това при първия ни разговор. Аз търся временна работа.

— Е, ако съдя по вида ти — и старецът плъзна поглед по фигурата на Том, преценявайки размерите и силата му, — ще се справиш. Работата не изисква много ум — достатъчно е да имаш здрав гръб. Точно това притежава племенникът ми — ни капка ум, но е здравеняк.

Той отново втренчи поглед в Том и лицето му придоби изключително проницателно изражение.

— Ти си образован човек. Защо търсиш такава работа?

— Харесва ми да работя на открито. Обичам мириса на пръст, обичам да гледам как нещата растат пред погледа ми. — Той повдигна рамене. — И както вече казах, обичам да съм нахранен.

В погледа на стареца се появи разбиране. Очевидно той също обичаше да отглежда различни растения.

— Добре. Получаваш работата. Къде ще живееш?

Том кимна с глава на изток.

— Имам къща на колелета, която съм прикрил близо до парка.

— Ще говоря с мисис Галахър да ти позволи да я докараш и паркираш ей там. — И той посочи циментовата площадка. — И няма да скрия от теб, че през някои дни работим от зори до мрак. Оставането ти тук ще ти спести известно време и пари.

— Оценявам това преимущество.

Том се колебаеше. Той едва се сдържа да попита дали мисис Галахър е същата тази дама, която той познаваше. Но преглътна въпроса. Можеше да почака. Вместо това, повдигна въпроса за заплащането, а когато и това бе уредено, попита:

— Сам ли се грижиш за цялото имение?

— Не — отговори му старецът и изпръхтя носово, което можеше да изразява или че му е забавно, или презрение. — Франк и неговите момчета обработват зеленчуковата градина и се грижат за овощните дръвчета. А аз — за всичко останало. Когато имам нужда от помощ — неочаквано застудяване или нещо такова, — няколко гимназисти идват да ми помагат. Не се случва много често, за което благодаря на Бога. Предпочитам сам да се грижа за растенията си. Аз ги познавам — зная какво харесват и какво не е добре за тях.

Градинарят се извърна и погледът му се зарея по азалиевите храстчета и той неочаквано обърна гръб на Том, сякаш напълно бе забравил за съществуването му.

— Кога желаете да започна работа?

С явна неохота Джо се обърна и го изгледа през рамо.

— Имаш ли нещо против да започнеш веднага? Би било добре някой да ми донесе малко тор.

Том свали якето си и го хвърли върху един железен стол.

— Веднага. Чудесно.

 

 

— Хелън, слушаш ли ме?

Хелън премигна стреснато, сякаш току-що се събуждаше, и погледна секретарката си. Не беше я слушала. Вниманието й бе привлечено от гледката, откриваща се от прозореца на кабинета й. Тази година пролетта бе дошла толкова неочаквано. Днес вече имаше цветове и ухания, които вчера не бе забелязала.

Тя се усмихна и кимна с глава.

— Извинявай, Тери. Мисля, че ме е налегнала тежка пролетна умора. Какво каза преди малко?

Симпатичната млада секретарка я погледна с разбиране:

— Питах ви дали искате да поръчате на Джо цветя за тържеството. Има достатъчно рози, но той иска да знае какви желаете да бъдат. Знаете колко много въпроси започва да задава, когато не му обясним предпочитанията си в детайли.

Хелън се усмихна при мисълта за вечно киселия старец, който работеше при нея от двадесет години.

— Не, аз ще поговоря с него. Искам да разгледам цветната градина и оранжерията. Те могат да ми подскажат някои нови идеи. Струва ми се, че още не мога да се ентусиазирам за начинанието.

— Но ти обичаш тържествата.

Хелън кимна.

— Винаги съм ги обичала. Но като се замисля за предстоящото, струва ми се, че то ще бъде повторение на всички предишни тържества. — Гласът й постепенно затихна и тогава тя забеляза загрижения поглед на Тери. — Хей, не се тревожи. Нали ти казах — просто пролетна умора.

— И ти не си застрахована, Хелън. Това може да сполети всеки. — Тери се засмя. — Ще ти кажа честно, че аз лично продължавам да мисля за излети и дълги походи в планината.

Хелън се изправи.

— Може би една разходка из градината ще ми помогне да си възвърна обичайното настроение.

Тя отиде до френския прозорец, през който се излизаше на терасата, и пристъпи навън.

Пролетните звуци бяха също така осезателни, както многобройните цветове. Тя тръгна по посоката, от която се чуваше шум от работа.

— Джо…

Хелън спря рязко и пое въздух, когато видя наведения над нейните цветни лехи мъж. Не беше Джо. Не бе някой, който работеше тук. Това беше безочливият мъж от магазина за шапки. Мъжът, който бе вървял след нея предишния ден. И ръцете му бяха изцапани с пръст до лактите — с нейната пръст.

— Какво, за бога, правите тук?

Той обърна назад глава, за да види притежателката на този глас, после, както бе коленичил, седна върху стъпалото си.

— Работя.

— Това го виждам. — В гласа й прозвучаха нотки на раздразнение. — Но защо? Как?

Том повдигна рамене. Самият жест бе съвсем невинен, но той не свали очи от лицето й и когато отговори:

— Градинарят ви беше дал обява, че търси да наеме помощник. И така аз получих работата.

— Вие сте градинар?

— И водопроводчик, и шофьор на товарен камион, и строител на пътища. — Погледът му се плъзна по нея, а след това той се усмихна. Усмивката му беше възмутително чувствена. — Мисля, че бих вършил всичко, което вие поискате от мен.

Стрелна с изучаващ поглед лицето й.

— Изглеждате изненадана. Вие какво мислехте, че работя?

Въпросът я обърка. Тя отмахна кичур коса, паднал над очите й.

— Не зная — отговори тя. После поклати глава: — Не мисля, че изобщо съм мислила за това. Но никога не бих предположила, че сте…

— Скитник? — помогна й Том, когато тя се поколеба да изрече думата. — Или безделник? Или неудачник?

— Такъв ли сте?

— И така може да се каже. Всъщност вие вероятно бихте се изразили точно така. Установявам се на едно място и оставам там, докато това ми харесва, а после просто продължавам по-нататък. — Той се усмихна така, сякаш знаеше нещо, което бе неизвестно на нея. — За мен това е свободата. Но предполагам, че едно нещо може да изглежда съвсем различно в зависимост от гледната точка, от която подхождаш към него.

Докато разговаряха, очите му постоянно преброждаха тялото й, неколкократно спирайки се върху белия работен костюм, с който бе облечена, сякаш той предизвикваше неговото неодобрение. Лицето й се смръщи. Тя беше работодателката в края на краищата! Но изненадващо и за самата нея, не се чувстваше като работодателка, по-скоро в негово присъствие се чувстваше като жена. Нещо във втренчения му поглед я караше да се чувства така.

Една част от нея възнегодува срещу интимността на този поглед. Но другата част, която тя до този момент бе считала за мъртва, беше безспорно зашеметена. Точно тази част се опитваше да смаже в себе си, но нямаше сили да извърне поглед от неговите знаещи черни очи.

Оставайки тук, без да направи опит да се измъкне от тази ситуация, тя негласно му разреши да продължи играта.

Той не спря да изследва тялото й с поглед и вече го правеше съвсем открито. Струваше й се, че той бе съблякъл с очи целия костюм и бе започнал да изучава жената, скрита под него — всяка кост, всеки мускул и всяка вена, по която препускаше кръвта й, всичко, от което бе направена Хелън Галахър.

Докато това продължаваше, тя на няколко пъти се почувства засегната от начина, по който я гледаше. Не, не беше това, което обикновено се изпитва в такива случаи. Тя усещаше парещия поглед, но надделяващото чувство в нея бе любопитството. Какво си мислеше той за нея? Какво ли мислеше за жената, която оглеждаше толкова внимателно?

Сигурността, която й даваше нейното положение в обществото, сигурността, с която я даряваха старите приятели, сега се бе изпарила. Погледът му дълбаеше все по-надълбоко, търсеше съкровените извори на нейната индивидуалност. Дали беше открил някакви недостатъци в нея? Или тя бе само подобие на приятелите си?

Сякаш усетил нейната несигурност, погледът му започна да я гали и успокоява. Не бе за вярване, но тя му отвърна с готовност — така както кукла гледа своя кукловод. Тогава — една мигновена смяна на настроенията — от него започна да се излъчва непреодолимо желание и то събуди една част от съществото й, която тя бе смятала за недосегаема. Това я накара силно да пожелае да отвърне на чувствата му. Остра, изгаряща болка премина през цялото й тяло. Усещането бе така разтърсващо, че тя пристъпи крачка напред, сякаш в отговор на някакъв безмълвен повик.

— Мамо.

Очите й се разшириха от ужас и тя цялата потръпна от мисълта какво за малко не се бе случило. С облекчение се обърна към дъщеря си, чийто глас беше развалил магията.

Младата жена, приближаваща се към тях, изведнъж се спря и изгледа първо Хелън, после Том.

— Пати ми каза, че си излязла в градината да поговориш с Джо.

При тези думи тя се огледа многозначително.

— Одри, това е Том Питърс.

Хелън избегна погледа му, тъй като искаше да заличи от паметта си всичко, което се бе случило. Но тя знаеше, че той беше почувствал неуверените нотки в гласа й.

— Той ще помага на Джо, докато Хауи оздравее.

— Здравейте! — поздрави Одри, гледайки го с преценяващ поглед.

— Здравейте! — отвърна на поздрава й той и се засмя, сякаш нейният нескрит интерес към него го забавляваше. — Моля да ме извините, но трябва да взема още един сноп дървени колчета.

Одри го проследи с поглед, докато се отдалечаваше.

— Мамо — прошепна тя тихо, — той е страхотен.

Хелън прикри усмивката си и поклати глава в знак на майчинско неодобрение.

— Не мисля, че на Чад ще му хареса, ако разбере, че забелязваш това.

— Аз съм омъжена, не мъртва — възрази духовито младата жена. Каза го просто на шега, но когато бе споменато името на съпруга й, тя въздъхна недоволно. — Чад сигурно изобщо нямаше да чуе какво съм казала.

— Хайде — каза Хелън и обгърна с ръка започналата да набъбва от бременността талия на дъщеря си. — Да изпием по едно кафе и ще поговорим.

Те влязоха заедно в къщата, прекосиха кабинета и се озоваха в просторния хол.

— Седни и ме почакай, а аз ще кажа на Пати да донесе кафето.

Одри се усмихна широко при тези думи на майка си.

— Аз вече го направих. Тя каза, че ще трябва да приготви прясно кафе.

Хелън се загледа в нежните черти на лицето й. Бяха се появили тъмни кръгове под очите й и две бръчки на недоволство край ъглите на устата.

— Добре, Одри. Хайде, кажи ми защо нещо не върви между теб и Чад?

— Проблемът не е в Чад — отвърна саркастично Одри, а лицето й се изкриви в грозна гримаса. — Нима не знаеш, че той е съвършен? А що се отнася до мен, Чад казва, че имам хиперхормонални функции заради бременността.

— Хайде, Одри, кажи ми.

— Това е истината, мамо — продължи Одри раздразнено. — Точно както ти казах. Когато се опитам да говоря с него за нашите проблеми, Чад ми отговаря, че ние нямаме проблеми, че просто аз съм превъзбудена. — Докато говореше, тя се въртеше неспокойно на кушетката. — Господи, кълна се, че ако още веднъж го каже, ще му покажа как изглежда една превъзбудена жена в емоционално отношение.

Хелън се засмя. Дъщеря й бе известна с горещия си темперамент.

— Значи не можеш да говориш с него за проблемите си. Поговори с мен за тях. Знаеш, че доктор Гууд каза да избягваш стресовите ситуации. Трябва да ги изключиш от ежедневието си, иначе ще се получат усложнения в бременността.

Одри въздъхна.

— О, мамо! Имам чувството, че всичко в този свят се е обърнало наопаки. Една от причините да се влюбя в Чад беше начинът, по който той възприемаше живота. Тогава аз бях важна част от неговия живот, най-важната за него. Не съм предполагала, че ще се отдаде изцяло на своята работа. — Тя сви пръстите си в юмруци. — Откъде можех да зная, че ще заприлича на татко!

Хелън рязко повдигна глава и я изгледа остро.

— Баща ти беше прекрасен човек, който наистина много обичаше теб и Гари. Защо говориш така?

Одри отново въздъхна, но този път, за да скрие чувството си на безсилие.

— Извинявай, мамо. Знам, че за теб татко беше съвършен. Но нима наистина не разбираше, че те пренебрегваше?

— Никога не сме били пренебрегвани — бавно и твърдо отговори Хелън.

— Добре, може би се изразих грубо — призна Одри. — Но наистина ли не си имала чувството, че за него ние бяхме от най-малко значение? За него най-важна бе застрахователната компания, след това работата му като кмет, после приятелите от кънтри клуба и чак тогава идваше ред на семейството.

— Грешиш, Одри — тихо възрази Хелън. — Той наистина беше амбициозен. Вярно е и това, че посвещаваше голяма част от своето време на работата си, но той непрестанно мислеше за нас.

Одри се изсмя и горчивината в този смях накара Хелън да потрепери от ужас.

— Винаги така ни казваше. Когато той не дойде за десетия ми рожден ден, ти ми каза: „Татко ти не може да бъде тук с нас, но той мисли за теб.“ Когато пропускаше поредния бейзболен мач на Гари, ти всеки път казваше: „Сигурно нещо непредвидено го е възпрепятствало да дойде, но съм сигурна, че мисли за теб.“ Мамо, ние нямахме нужда от мислите му, имахме нужда да бъдем с него. Винаги ми се е искало да те попитам: „Защо да не бъде с нас, а само да мисли за работата си?“ Тогава второто щеше да ми харесва повече.

— Разбирам те — съгласи се Хелън, тъй като не искаше да спори с нея за Едуард. Той си бе отишъл, а и тя не беше започнала разговора с намерението да промени отношението на Одри към миналото. — Искаш ли да поговоря с Чад? — колебливо предложи Хелън.

Одри се приближи и коленичи пред майка си с озарено от надежда лице:

— Наистина ли? О, мамо! Той те счита за изключителна жена и се вслушва в мнението ти. Ако ти му кажеш, че греши, ще престане.

Хелън поклати глава.

— Не мога да му кажа, че греши. — Но когато дъщеря й понечи да възрази, тя продължи: — Той е мъж, Одри. Не мога да се отнасям към него като към дете. Но ще се опитам да разбера защо работата има толкова голямо значение за него. Може би това ще ти помогне да се справиш с проблема.

Одри положи глава в скута на майка си, както бе правила много пъти преди години.

— Как искам да съм като теб! — прошепна тя. — Опитвам се отново и отново, но винаги се провалям.

Тя извърна глава и погледна майка си.

— Ти си толкова… толкова добра.

— Одри! Изобщо не съм това, което ме изкарваш. Не искам ти да приличаш на мен. Ти си съвършена — такава, каквато си.

Когато Пати влезе в стаята, за да донесе кафето, Хелън въздъхна почти с облекчение. А когато едрата икономка излезе, те бяха сменили темата и както изглеждаше, напрежението у Одри бе изчезнало.

Ентусиазмът на Одри й придава особен чар, забеляза Хелън, но понякога нейните емоционални изблици и спадове ставаха причина за тревога у хората, които я обичаха. Обаче този път, изглежда, имаше основателна причина да бъде разстроена. Хелън реши да намери начин да поговори с Чад на предстоящото тържество.

— Двамата с Чад ще дойдете идния петък, нали? — попита тя. — Надявам се, че тогава той няма да работи до късно.

— Само през трупа ми — отвърна Одри.

Когато видя, че майка й се намръщи, се засмя.

— Не се тревожи. Той обеща, че ще се прибере рано. Ще бъдем тук.

Тя помълча още малко, след което с лукаво изражение на лицето добави:

— Добре е, че Гари реши да не си идва за тържеството, което организираш.

— О?! — Тя познаваше дъщеря си и по лицето на Одри разбра, че щеше да каже нещо провокиращо.

— Ще му е достатъчно да зърне само новия градинар и ще избухне — продължи дъщеря й и се разсмя отривисто, по начин, който напомняше на Хелън за годините, когато Одри беше малко дете.

Тя погледна снизходително дъщеря си.

— Откога Гари проявява такъв неизчерпаем интерес към градината?

Одри погледна нетърпеливо майка си.

— Не към градината, към теб. Том те гледа така, както мъж гледа жена. Гари мисли, че ти си напълно безполово същество и че съществуваш само за негово улеснение и само за да му помагаш.

Хелън се засмя нервно, като се опита да потисне спомена за това, което бе почувствала в градината.

— Гари ще премине и през този етап и ще надрасне чувството си за собственост. Вероятно това ще стане, когато се влюби в някое момиче.

— Може би — повдигна рамене Одри, — но ще има фойерверки, ако види как те гледа Том… и как ти гледаш него.

Хелън запази спокойното изражение на лицето си, но мислите й започваха да се объркват. Сякаш всичко се бе разклатило. Тя винаги сама беше управлявала живота си. И чувството, че е господарка на себе си, й бе давало сигурност. Но внезапно всичко се променяше. Обзе я желанието да каже на всички — на дъщеря си, на Алдеа Филипс, на целия свят — да я оставят на мира. Животът й не можеше да продължава по този начин. И въпреки че знаеше, че се бе държала безразсъдно, разбираше, че всичко бе започнало в мига, в който видя очите на непознатия в огледалото.