Били Грийн
Има такава любов (9)

Девета глава

Хелън бавно отвори очи и се усмихна, усетила допира на нечии устни върху гърдите си. Докато протягаше ръце и притегляше Том още по-близо до себе си, от устата й се откъсна въздишка на удовлетвореност.

— Добро утро, госпожо Галахър — поздрави я той, без да откъсва вниманието си от заниманието.

— Да, наистина е добро. Чудесно дори.

Том я погледна дяволито.

— Дано все още мислиш така, след като излезеш оттук, любов моя. Какво ще направиш, ако Пати те улови да се промъкваш като крадец в къщата?

— Ще си поръчам кафе — отговори тя, като придружи думите си с широк жест на едната ръка. После се протегна и се засмя на глас, усетила нежните му устни да слизат по-надолу. — Безсмислено е да протакаме целия този театър — продължи тя с искрящи от възбуда очи. — Веднага щом уредя всичко необходимо, ще се махнем оттук… заедно. Заедно — нежно повтори тя. — Нямаш представа колко хубаво ми става само като си помисля за това. Само като си представя, че всяка сутрин ще се събуждам и ще те откривам до себе си.

Том подпря брадичката си с ръка и я погледна отгоре.

— Даваш ли си сметка какво означава това? — изрече с престорено сериозен глас.

Тя го погледна неразбиращо и поклати отрицателно глава.

— Това означава, че нощите си също ще трябва да прекарваш пак при мен — продължи той с демонично присвити очи.

Хелън грациозно положи ръка върху челото си, готова да изиграе нервен припадък.

— О, не, само това не! Защо не си ме предупредил за това досега?

На устните на Том заигра усмивка.

— Ето че те предупреждавам. — После я улови за повдигнатата ръка и се взря в очите й. — Чудя се дали крехкото тяло на госпожата ще издържи на нескончаемия екстаз, на който ще я подложи стопроцентовата ми мъжественост?

Хелън с усилие го събори по гръб върху леглото и тържествуваща произнесе:

— Не съм за подценяване. — След което бързо го целуна по носа и брадичката. — Ако все още съществуват съмнения, то аз настоявам за проверка, и то веднага.

Том я изгледа сурово.

— Много съжалявам, но мострите си от екстаз не раздавам безвъзмездно.

— Много щедро, няма що! — възмути се тя. — Сигурно си мислиш, че щях да се съглася на проверка веднага.

Гледката на голата й шия представляваше изкушение, на което той не можа да устои.

— Но мисля, че мога да си позволя малко „възторг“. — Зъбите му нежно се впиха в рамото й. — Или пък, защо не, малко „блаженство“ — целуна я нежно по шията. — А може би дори малко „яростно подлудяване“… — Ръцете му леко я повдигнаха, така че да може да достига с устни гърдите й. Когато устните й изпуснаха приглушена въздишка, той се претърколи заедно с нея, след което се засмя и предупреди:

— Но екстаз — в никакъв случай.

След като се опомни, Хелън откри, че Том безмълвно я наблюдава, надвесен над лицето й. Тя посегна и погали мъжественото му лице и топлото му рамо, след което задъхано промълви с дрезгав глас:

— Ако това е само мострата — купувам стоката ви.

Той се засмя и я притисна до себе си.

— Любов моя, имам чувството, че мога да остана с теб, в това легло, до края на живота си.

— И аз мисля, че това е най-разумният начин, по който можеш да прекараш живота си — отбеляза тя остроумно, след което рязко добави: — Става късно. Трябва да си тръгвам. Имам хиляди неща за свършване.

— Ужасно ми се иска да не беше така, но като че ли наистина е време да се прибереш. Не мисля, че ще ти е приятно да те хванат да се промъкваш крадешком в къщата по нощница по пладне.

Хелън заоглежда леглото, после се наведе, сякаш търсеше нещо по пода.

— Като спомена за нощницата ми, да я виждаш някъде наоколо?

Той повдигна завивките и краката му заопипваха отсрещния край на леглото.

— Напипах някакъв подозрително смачкан парцал.

Тя се засмя.

— Знаех си, знаех си, че няма да мога да я опазя.

Нощницата се беше нагънала ужасно и беше негодна за носене. На Хелън й се прииска да беше проявила достатъчно далновидност и да си беше облякла рокля вместо нощница. И колкото и странно да би се сторило на човек, който я познава добре, тя се съгласи да облече един негов син халат.

Тя се заразхожда с преиграна небрежност по терасата и после бързо се вмъкна през вратата на кабинета. „Отсечка първа — покрита без произшествия“ — помисли си засмяна тя, докато прекосяваше стаята на път към антрето.

Почти беше успяла — кракът й беше стъпил на най-ниското стъпало на стълбището, когато входната врата изведнъж се разтвори широко.

Хелън сепнато се извърна назад, след което се хвана за парапета, за да не изгуби равновесие. Очакваше да я посрещнат с изненада, но по лицето на дъщеря си прочете всичко друго, но не и изненада.

Одри застана на вратата с малък куфар в ръка. Външният й вид беше неугледен. Сякаш се беше облякла набързо и на тъмно. Очите й бяха зачервени от плач, а на лицето й бе изписано отчаяние.

— Одри? — Хелън тръгна разтревожена към дъщеря си. — Какво се е случило?

Устните на по-младата жена трепереха. Одри пусна куфара на земята и се хвърли в прегръдките на майка си.

Хелън усети как цялото тяло на дъщеря й трепереше.

— Какво се е случило? Зле ли ти е? Къде е Чад?

— Чад! — почти изплю думата Одри. — Не искам да чувам дори името му.

— Сега пък какво е направил?

— Той… — Тялото й отново се затресе в ридания. — Не мога даже да го произнеса.

— Одри, ти направо ме плашиш. Какво се е случило?

— Снощи открих… че Чад си има любовница — бързо произнесе тя и закри лицето си с длани.

— Одри! — шокирана от чутото, почти прошепна Хелън. — Това не е… Сигурна ли си?

Одри закима енергично.

— Да. Снощи въобще не се прибра, а на сутринта отказа да каже къде е бил. Не мога повече да остана при него. Нима не разбираш…

Хелън прокара нервно пръсти през косата си.

— Да… Да, разбира се.

— Мамо — колебливо произнесе Одри и прехапа устни. — Мога ли да остана при теб, у дома?

Сърцето на Хелън се сви от състрадание.

— О, скъпа, разбира се, че можеш — почувства се безпомощна. — Толкова съжалявам за случилото се. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, искам само да поспя — леко се усмихна Одри. — През последните няколко дни почти не съм спала.

Обърна се и се заизкачва нагоре по стълбите. Хелън я изпроводи с разтревожен поглед. Тревожеше я както здравето на дъщеря й, така и здравето на бебето, което тя носеше в утробата си. Лекарите бяха предупредили да я пазят от стресове.

В този момент на горния край на стълбището се появи Гари. Той изненадано се взря в сестра си, която го подмина, без дори да го забележи.

След като слезе при майка си, той тихо попита:

— Какво се е случило?

— Одри е напуснала Чад — обясни тя вяло. — Засега ще остане при нас.

На лицето му се изписа тревога и загриженост, но Хелън знаеше, че зад всичко това се криеше объркване — объркване от внезапната промяна. Животът им се променяше със скорост, която те трудно можеха да понесат.

Без да каже дума, той се обърна и се заизкачва след сестра си. Хелън го застигна и го улови за ръката.

— Точно сега тя има нужда да остане сама със себе си, скъпи. Ще можеш да поговориш с нея, но по-късно.

Той се обърна неохотно и тревожно заоглежда чертите на лицето й. Почти против волята си протегна ръце и я прегърна.

— Не се тревожи — успокои я той. — Ще видиш, че всичко ще свърши добре.

— Дано. — Хелън опита да се усмихне. — Повече се тревожа за бебето.

Гари замислено сви вежди и Хелън се възползува от паузата, за да разгледа лицето му. За сина й последните няколко дни явно не бяха минали безметежно. Под видимо зачервените му очи се бяха образували тъмни кръгове.

— Не изглеждаш добре — отбеляза сухо тя. — Какво става напоследък с теб?

Той сви рамене.

— Страхувам се, че претърпях челно сблъскване с изтърколило се бирено буре.

За момент се поколеба, очите му оглеждаха пода пред краката му.

— Мамо… — неуверено започна той. — Оня ден не бях съвсем на себе си. Искам… Искам да ти се извиня. — Пое дълбоко въздух и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Когато заминавах за колежа, ти се държа с мен като с възрастен. Зная, че ти дължа същото отношение.

Хелън се усмихна. Знаеше колко тежко беше за него да признае, че е сгрешил.

— Нека забравим за случилото се.

— Благодаря. — На лицето му се изписа усмивка на облекчение. — Зная, че се държах глупаво, но…

— Продължи, моля те — насърчи го тя, — доизкажи се. — Той нарочно отбягваше очите й, сякаш темата все още го караше да се чувства неудобно.

— Просто внимавай с тоя тип — смотолеви той. — Ще внимаваш, нали?

И без да й остави време да му отговори, тръгна към външната врата.

— Май ще трябва да си поприказвам с нашия зет.

— Гари… — настоятелно започна Хелън, но него вече го нямаше.

Откакто се беше прибрал, механизмите му за самозащита значително се бяха усъвършенствали, безпомощно си даде сметка Хелън. За момент остана на мястото си, колебаейки се какво да предприеме.

— Каква бъркотия! — произнесе полугласно тя, като нервно прокара пръсти през косата си. Обърна се и тръгна да намери Пати. Някой трябваше да съобщи на икономката за случилото се.

В мислите й цареше пълен хаос. Знаеше, че трябва да се обади на голям брой хора, за да уреди заминаването си. Трябваше да намери човек, който да поеме воденето на книжата на сърдечносъдовата клиника. А също и човек, който да поеме организацията на ежегодната кампания за борба с раковите заболявания.

Но Хелън не можеше да се настрои за това. Преди всичко трябваше да говори с децата си. Другото можеше да почака. Знаеше, че няма да й е лесно да им съобщи за заминаването си — досега беше избягвала да мисли за това, сякаш проблемът щеше да се разреши от само себе си.

— Ама че съм страхлива — промърмори тя, докато се качваше по стълбите, за да се преоблече.

В спалнята си тя отвори вградения гардероб и огледа дрехите си. Какво да вземе със себе си и какво да остави? Защо никой досега не я беше научил кои са подходящите за живот в подвижен фургон вещи?

— Защо ли съм седнала да умувам за дрехите? — произнесе тя на глас мисълта си. Даваше си сметка, че тревогите около дреболиите бяха начин да затвори очи за истинските проблеми: Одри, бебето, Гари, Том.

„Не — помисли си тя, — за Том няма защо да се тревожа.“ Той беше най-сигурното нещо в живота й сега. Но преди да започне новото си бъдеще, й беше нужна достатъчна сила да разчисти сметките си с миналото.

Разстроена, тя поклати глава и влезе в банята, за да си вземе един душ. Огледа се. Сякаш виждаше всичко за първи път — кристалната ваза, която Едуард й беше донесъл от Италия, гигантския флакон парфюм от Париж.

Затвори очи и остави мислите й да я заведат обратно в миналото. Беше време да се изправи лице в лице с истината и да обърне гръб на лъжата. Животът й с Едуард далеч не беше толкова съвършено щастлив, колкото се бе старала да си въобрази. След първите една-две години те се бяха отчуждили един от друг.

Хелън потрепери при спомена за безмълвната си самота. Нежеланието й да си я признае само я беше задълбочило. Раждането на двете й деца й беше помогнало да я изтласка назад в мислите си. В децата си беше потърсила липсващите й близост и взаимност. Толкова години животът й беше осмислян от грижите около децата, от това винаги да им помага, когато се нуждаеха от помощ. И въпреки че упорито отказваше да си го признае, на практика самата тя се бе нуждала от тях. Между тримата се беше установила близост, липсваща в болшинството съвременни семейства. Именно от това се пораждаше и объркването й при мисълта, че ще трябва да ги напусне.

Другата причина за тревогата й беше по-трудна за определяне. Нямаше ли да стане отново повод за провала и на новия си брак, така както беше станало и с Едуард? Щеше ли да разочарова Том по същия начин, по който разочарова Едуард? Нямаше ли отново да се отчужди и от новия си съпруг?

Време беше за разговора с Гари и Одри. Въпреки опасенията си, Хелън нямаше да жертва връзката си с Том. Просто щеше да се справи с препятствията едно по едно. Щеше да намери решение за всеки от проблемите.

 

 

Том се беше изправил пред външната врата на фургона, насочил поглед към къщата. Хелън беше излязла отдавна и още не се беше върнала. Имаше нужда да си поговори с нея за следващите спирки на караваната. Имаха толкова много възможности за оценяване. Искаше тя да има глас в планирането на общото им бъдеще. Двамата щяха да действат като екип от днес нататък. Идеалният екип.

Не знаеше по какъв начин да й обясни колко много значеше тя за него. Рисковано беше да обичаш някого с такава сила, с каквато той обичаше Хелън. Приличаше му на това да изкушаваш боговете.

Пропъди мрачната мисъл от съзнанието си — не можеше да си позволи отрицателните емоции да надделеят вътре в него.

Остана загледан в къщата още съвсем малко, след което излезе и се запъти в нейна посока. Беше глупаво, но нетърпението и любопитството му взеха връх над останалите му чувства. Щеше да я намери и да разбере защо се бави. Достатъчно щеше да му бъде само да я докосне и всичко отново щеше да бъде наред.

 

 

Цели три часа минаха, докато Хелън успее да събере заедно двете си деца за съдбоносния разговор. Гари излезе минути преди Одри да слезе по стълбите, изморена и бледа. Докато разговаряха за дребни неща, Хелън разгледа внимателно дъщеря си и загрижеността й растеше с всяка измината минута.

Опита се да сондира деликатно — нямаше да е зле проблемът на Одри с Чад да приключи благополучно още преди заминаването й. Но колкото и да я разпитваше, Одри упорито отказваше да разговаря за съпруга си.

Накрая Хелън реши, че е безсмислено да отлага повече. Трябваше най-накрая да стигне и до заминаването си с Том. Колкото и да се опитваше да си внуши, че щеше да им е по-добре без нея, проверката на тази теория й вдъхваше единствено несигурност и страх.

Хелън прехапа устни и изгледа двете си деца изпод миглите на очите си. Външният им вид не обещаваше надежди — на път беше да отстъпи отново тя.

Поизправи се и каза:

— Одри, Гари. Трябва да поговорим. — Тя се усмихна, когато очите им потърсиха нейните.

Одри се изпъна. Устните й се свиха враждебно.

— Казах ти вече, мамо. Не желая да разговарям за Чад.

— Не, не — успокои я майка й. — Не е за Чад.

— Тогава трябва да е за оценката ми по английска литература — побърза да отнеме думата Гари. — Веднага мога да обясня.

Хелън се задушаваше.

— Не е и за бележката ти по английска литература. — Направи пауза, през която си пое дълбоко дъх. — Зная, че този разговор е малко позакъснял по моя вина, но мисля, че все пак не е още прекалено късно…

— Случило ли се е нещо? — полюбопитства Гари.

Хелън се покашля, за да се освободи от напрежението, обхванало гърлото й.

— И двамата познавате Том и…

Внезапно двата чифта очи се насочиха над едното й рамо. Хелън се извърна, без да става. На вратата беше застанал Том.

Слабото лице на Гари излъчваше нескрита враждебност. После той се обърна отново към Хелън.

— Какво търси този тук? — гневно запита Гари. — Готвеше се да ни кажеш нещо за… за него и за себе си. За какво става дума?

— Мамо? — колебливо произнесе Одри. — Мамо, обясни ни какво значи всичко това?

Хелън се изправи и се приближи към Том.

— Успокойте се. Моля ви.

Устните на Том се свиха в извинителна усмивка.

— Съжалявам — тихо каза той. — Доколкото виждам, още не си им казала.

Тя посегна и го хвана за ръката.

— Няма нужда да се извиняваш.

— Какво? Какво не си ни казала още?

Хелън хвърли на Том благодарна усмивка, усетила ръката му да я прегръща през кръста.

— Бях на път да ви съобщя, че Том и аз възнамеряваме да се оженим.

— Не! — Гари скочи на крака.

Одри продължаваше да седи на кушетката с широко отворени очи.

— Майко — шокирана произнесе тя. — Майко… — Беше забравила какво иска да каже и просто седеше и се взираше неразбиращо в Хелън и Том.

— Трябва да си полудяла. — Гари се приближи със свити юмруци. — Не можеш да направиш подобно нещо.

Одри бавно се изправи на крака, подпирайки наедрялото си тяло на таблата на кушетката.

— Майко, не мога да повярвам, че говориш сериозно. Любовната връзка е едно, а бракът — съвсем друго. Нима ще го пуснеш да се разпорежда в къщата на татко? — После изведнъж гласът й стана извънредно тих: — Та той е само един градинар.

— Благодаря ти, че ми напомни, Одри — сухо я сряза Хелън. — Но вече бях успяла да забележа.

Том се затресе от смях и изведнъж на Хелън й стана по-леко. Ситуацията не можеше да бъде чак толкова отчайваща, щом Том намираше в нея нещо толкова забавно, че се смееше така непринудено.

Но очевидно Гари не откриваше нищо забавно, защото грубо отбеляза:

— Хвърлил е око на парите ти! — Очите му отправиха към Том изпепеляващ поглед. — Не мога да ти позволя да извършиш подобно нещо. — После той се приближи до Том. — Най-добре ще е да си тръгнете още сега.

— Гари — почти изкрещя Хелън. — Тази къща е моя. Ти нямаш право да пъдиш хора оттук.

Одри безпомощно поклати глава.

— Но той е само един градинар — повтори тя с още по-отслабнал глас.

Хелън се усмихна хладно.

— Страхувам се, че съм допуснала грешка при възпитанието ви в истинските ценности на живота, Одри. Каквото и да мислиш, ако един градинар става за това да спиш с него, то тогава той става и за това — да се омъжиш за него.

— Майко!

Хелън продължи така, сякаш дъщеря й въобще не беше проговаряла:

— А колкото до точно този градинар, той е подходящ за абсолютно всичко.

После погледна сина и дъщеря си, опитвайки се да не забравя, че всичко това за тях бе силен шок.

— Никога не съм вярвала, че ще ми се наложи да ви кажа точно това, но истината е, че се срамувам от вас.

Том я погледна и тихо произнесе:

— Може би най-добре би било да ви оставя насаме.

Тя се извърна към него и задъхано каза:

— Ако имах избор, щях още сега да тръгна с теб и да ги изоставя сами. — Тя въздъхна отстъпчиво. — Но най-добре ще бъде да си кажем някои истини в очите.

Когато Том й се усмихна, Хелън забрави за другите двама присъстващи в стаята.

— Вярвам ти. Зная, че ще уредиш нещата по най-подходящия начин — произнесе нежно той. — Колко дълго мислиш, че ще ни се наложи да останем още? Хауи се връща на работа утре. Смятам да се обадя и да резервирам места в един къмпинг близо до Хот Спрингс.

— Арканзас? — не успя да довърши тя, защото Одри се обади от другата й страна:

— Какво искаш да кажеш? — почти истерично прозвуча гласът на по-младата жена. — Мамо, нима ни напускаш?

Хелън погледна дъщеря си.

— Достатъчно, Одри. Успокой се!

— Но ти ни напускаш — шепнеше Одри с отчаян глас. Беше се покрила със странна червенина и дишаше учестено и хрипливо.

Хелън премести поглед от Одри към Гари, а после обратно върху Одри. Още от началото не се бе съмнявала, че ще й бъде трудно, но не бе имала представа колко болка щеше да й донесе раздялата с двете й деца. Колкото и Гари да се стараеше да се държи като възрастен, със свое мнение, в очите му напираха сълзи. А колкото до Одри — за нея напускането на майка им беше равносилно на изоставяне в беда. Хелън беше прекарала твърде много години като отдушник за всяка тяхна болка, за да се откъсне така лесно от тях.

Погледът й ги умоляваше да проявят разбиране.

— Ако ми бяхте дали възможност преди това, отдавна щях да съм ви съобщила, че смятам да тръгна с Том, когато той реши да замине.

Гари имаше вид на човек, когото са ударили, без той да има някаква възможност да се предпази. Дланите му продължаваха да бъдат свити в юмруци.

Внезапно Одри се олюля и преди Хелън да може да реагира, Том беше подхванал бременната жена, която вече ги гледаше с бялото на очите си.

— Пренеси я върху кушетката! — Хелън подложи възглавница под главата на дъщеря си. — Гари, донеси мокра кърпа.

Когато Гари излезе, Том я запита:

— Какво й стана? Какво й има?

— Страда от хипервентилация — обясни Хелън. Гласът й беше толкова спокоен, колкото и сърцебиенето й. — Случва й се за пръв път, откакто завърши гимназия.

— И кой е виновен за това пристъпите да се подновят? — Гари подаде намокрената кърпа. — Знаеш добре, че докторите предупредиха да я пазим от стресове. Ето на!

— Достатъчно! — изрече с тих глас Том. Твърдият му поглед фиксираше Гари.

И въпреки че Гари беше млад и невъздържан, той със сигурност не беше глупак. Отдалечи се и се загледа през прозореца.

Одри изстена и се раздвижи.

— Мамо! — Гласът й бе съвсем слаб.

— Няма нищо страшно, скъпа. Отпочини си малко.

Когато Хелън се изправи, дъщеря й я улови за ръката.

— Недей да ме изоставяш — помоли я Одри.

— Ей сега ще се върна.

Хелън и Том се преместиха в хола. В момента, в който тя затвори вратата, Том я прегърна. Хелън въздъхна облекчено.

— Нямаш представа колко много се нуждаех от това. — Тя сведе глава върху рамото му.

— Страхувам се, че мислех повече за себе си, когато те прегърнах. — Той се усмихна. — Аз самият имах нужда от тази прегръдка. — Том повдигна брадичката й нагоре и впи поглед в очите й. — Гордея се с теб. На няколко пъти си прехапвах езика в онази стая, ти обаче издържа.

Тя се усмихна.

— Нали ти казах, че не съм за подценяване. — Усмивката й се стопи в момента, в който протегна ръка, за да погали лицето му. — Съжалявам за случилото се. За жалост няма да можем да тръгнем толкова скоро, колкото ти планираше.

Чертите на лицето му в миг застинаха и той се отдръпна от нея.

— Какво искаш да кажеш?

Тя бавно отпусна ръце и каза объркано:

— Нима не виждаш, че не мога да тръгна веднага. Не и докато Одри е болна.

— Но нали каза, че и преди й се е случвало? Нещо сериозно ли е?

— Не… само по себе си не е — призна тя със замъглени от учудване очи. — Но е бременна. Подобно напрежение е опасно за нея. — Когато тя се приближи до него, той отново се отдръпна, като избягваше да я поглежда в очите. — Том, зная, че децата ми са малко разглезени, но те не са лоши. Те ме обичат. Ако си позволим малка отсрочка, те ще свикнат и ще приемат брака ни. И тогава ще мога да ги напусна, без да има за какво да се тревожа.

От устата му се изтръгна трепереща, дрезгава въздишка. След което той се извърна и я погледна в очите.

— Казваш, че е нужно „малко“ време — бавно заговори той. — Естествено, че мога да свикна с мисълта: „Какво са само още няколко седмици?“ Но тук, вътре — той докосна с юмрук гърдите си, — усещам, че са ме изтласкали настрана. Сякаш изборът ти не е в моя полза.

Той прокара пръсти през косата си, напрежението вряза дълбоки линии около устата му.

— В едно съм сигурен. Ако изчакваме подходящия момент, по дяволите, така и никога няма да се съберем. Ако оставиш децата да ти диктуват как да постъпиш, те няма никога да спрат да го правят. — Том си пое дълбоко въздух. — А аз никога няма да успея да забравя, че в този момент не избра мен.

Хелън не вярваше на ушите си. Никога не го беше виждала такъв.

— В думите ти няма логика — твърдо настоя тя. — Ти нямаш и най-малка представа какво е да си майка. — С широк жест тя посочи към дневната. — Прави или не, те зависят от мен. Грешката за това не е тяхна, а изцяло моя. И от мен зависи да изгладя ситуацията. — Тя го изгледа с молещ за разбиране поглед. — Нима не разбираш? Това е мой дълг.

Той замълча за момент. Когато отново проговори, думите му бяха остри:

— И колко според теб ще продължи всичко това?

Хелън с огромни усилия беше успяла да запази спокойствие. Но никой досега не й беше държал подобен тон.

— Точно толкова, колкото е необходимо — отговори тя с разтреперан от гняв глас.

Том въздъхна бавно и поклати глава:

— Аз обаче няма да остана. Не мога да остана. — След като направи няколко крачки встрани, той се извърна и се усмихна мрачно. — Одри и Гари са само едно извинение, нали? Ако не бяха децата ти, щеше да намериш нещо друго. Още от самото начало не ми позволяваше да стана част от живота ти.

Той се отправи към вратата. Поставил ръка на дръжката, продължи:

— Давам си сметка, че никога не си ме обичала достатъчно, за да скъсаш с миналото си, да обърнеш гръб на всичко това. Просто не съм искал да си го призная. — Той отвори вратата. — Ти направи избора си. Безполезно е да протакаме.

И преди да успее да се защити, преди да успее да го убеди, че греши, Том затвори вратата зад гърба си.