Били Грийн
Има такава любов (1)

Първа глава

— И, разбира се, зеленото тук ще подчертае по-силно цвета на очите ви.

Хелън се загледа в двете шапки, които продавачката й показваше в този момент. Понечи да възрази, че очите й са светлосини, без абсолютно никакъв нюанс на зелено, но бързо отхвърли тази мисъл. Просто не си струваше усилието.

— Ан — рече Хелън със замислен глас, — черната шапка не е ли точно като онази, която купих миналия месец?

— О, не, мисис Галахър. — Очите на продавачката се разтвориха широко насреща й в израз на възмущение, сякаш допускането на подобна мисъл само по себе си бе нечувана обида. — Онази беше с червена панделка.

— Но… — започна Хелън, след което отново реши, че не си струваше труда да спори. — Да, разбира се, че беше с червена панделка.

Хелън намести строгата черна шапка върху изрядно пригладените си руси коси и след това се извърна леко назад, за да види как й стои, а също и да огледа и лицето под нея. Усещането, че познава добре това лице, я накара да плъзне поглед по правилните му черти, без да се взира в тях. Знаеше, че кожата й бе гладка и чиста и че всеки косъм от прибраните й в кок златисторуси коси беше на мястото си. Гримът й бе подходящият грим за една уважавана вдовица, прическата й също бе подходящо избрана. А елегантното моряшко костюмче, с което бе облечена, бе точно подобаващо на жена с нейното положение в обществото.

Това, в което се взираше така съсредоточено, бе изражението на очите си. В него имаше нещо, което тя не разбираше. Нещо странно. Цинизъм? Каквото и да бе то, Хелън го бе забелязвала и по-рано и то я безпокоеше. В живота й не бе имало нищо, което би могло да я предупреди за появата му.

Лицето й бе започнало да придобива недоволно изражение, когато мислите й се върнаха отново на избора, който й предстоеше да направи. И тогава, за свое учудване, тя откри, че не беше сама. От огледалото я гледаха две очи, които не бяха нейните. Те не бяха сини женски очи, гледащи благоприлично и с уважение, а съвсем определено принадлежаха на мъж и бяха тъмнокафяви на цвят, обрамчени от черни мигли. Очи, които я гледаха с нескрито веселие.

В първия миг слисването й бе толкова голямо, че не успя да реагира по никакъв начин, а изненадата — твърде силна, за да има време да откъсне очи от дръзкия поглед насреща си. Тя само гледаше с широко отворени очи. Лицето й, почти по детски открито, отразяваше чувствата й, когато видя стоящата навън мъжка фигура да се взира в нея през стъклените витрини на магазина.

Беше едър мъж и въпреки че бе облечен с протрити джинси и избеляла спортна тениска с къс ръкав, имаше вид на човек, който си знае цената. Имаше гъста коса, малко по-дълга на тила. Беше прошарена около слепоочията, но не само отделни кичури, а напръскана равномерно по цялата дължина, така че сребристото се открояваше рязко от косата на тила му. Лицето му не бе красиво, но приковаваше вниманието със суровите си мъжествени черти.

Неочаквано той дръзко й намигна. Това я сепна и накара да дойде на себе си. Хелън извърна очи, като, се престори, че нищо не се бе случило. Тя съзнателно се стараеше да не поглежда към него и се питаше от колко ли време той стоеше пред магазина и я наблюдаваше. Защото той съвсем определено беше наблюдавал нея.

Той не беше от Лангстън — в това тя бе сигурна. Това не беше мъж, чието присъствие в този така добре познат й град би останало незабелязано от нея. Нещо у този човек изглеждаше неприсъщо за Източен Тексас. Беше различен, но Хелън не можеше да посочи причината, която я караше да го счита такъв. Може би заради облеклото му. А може би мислеше така заради самоуверения и небрежен начин, по който се държеше, сякаш светът около него можеше да върви по дяволите и това изобщо не би го разтревожило.

И въпреки това нямаше нищо, което да я обезпокои. Защо тогава сърцето й биеше толкова лудо? За една уверена в себе си жена като Хелън безпокойството не бе приятно усещане. Тя концентрира мислите си и изправи гърба си, за да преодолее моментната си слабост.

Хелън заоглежда шапката, като се опитваше да съсредоточи вниманието си върху избора, който би трябвало да направи. И тогава, пряко волята си, тя пак погледна към огледалото. Той още бе там и продължаваше да я гледа. Когато погледите им се срещнаха, устните му се разтегнаха в зашеметяващо привлекателна усмивка.

Тя смръщи лице, извърна очи и отново се опита да съсредоточи вниманието си върху шапката. Този мъж просто имаше лоши обноски и тя нямаше да позволи грубото държане на някакъв непознат да обсебва мислите й. Каза си, че стои над подобни неща. Да, помисли си тя убедено, просто щеше да отмине случилото се и той щеше да си отиде.

Но почти едновременно с тази мисъл очите й пак се обърнаха към мъжа в огледалото. С полузатворени очи тя го видя как леко навежда настрани главата си, вторачвайки открито очи в нея. Невероятно беше, но, изглежда, преценяваше шапката. Тогава, сякаш знаеше, че беше привлякъл вниманието й, той бавно започна да поклаща глава в израз на отрицателно отношение.

В смущението си тя свъси чело — вече нямаше смисъл да се преструва, че не го забелязва. Погледна шапката и повдигна въпросително вежди. И отново, още по-изразително, той поклати глава в знак на неодобрение. Тя колебливо остави настрана „отхвърлената“ шапка и взе в ръцете си втората, която й бе донесла Ан. След като подържа известно време семплата шапка от сива шведска кожа на нивото на очите си, за да може да я разгледа по-добре, а не за негово улеснение, Хелън я сложи на главата си. Вгледа се за миг в шапката и след това се извърна леко настрани, за да погледне към своя неочаквано появил се таен консултант. Той обърна глава първо наляво, после надясно, оглеждайки шапката, и убедено поклати глава. Имаше вид на човек, току-що опитал вкиснато зеле, и изразителните черти на лицето му едва не я накараха да се засмее на глас. Шапката със сигурност не струваше.

— Ан — извика Хелън към младата жена, която бе отишла в дъното на магазина, — тези не са подходящи. Би ли донесла нещо по-различно?

Само след две минути пред Хелън вече бе струпана малка планина от шапки. Всяка от тях беше внимателно пробвана и преценявана и всички бяха отхвърлени като неподходящи от нейния безмилостен консултант. Той не показваше признаци на отегчение от играта и тъй като не смяташе да продължи да пробва, тя прекрати тази игра.

— Не, Ан, тези просто не са по вкуса ми — каза Хелън, докато оставяше последната шапка на масата. — Имам нужда от нещо по-специално.

Тя се завъртя в креслото си, за да погледне озадаченото момиче.

— Нещо по-специално — повтори Хелън нетърпеливо.

— Ами има една… — започна Ан и на лицето й се изписа съмнение. — Но наистина не мисля, че е подходяща за вас.

— Нека да я видя.

— Но…

— Искам да я видя, Ан — каза тя настоятелно.

Продавачката въздъхна притеснено.

— Да, мисис Галахър. Както желаете.

Когато видя шапката, на лицето й се изписа също толкова дълбоко съмнение, каквото бе изписано на лицето на продавачката. Цветът й бе най-яркият нюанс на синьото, който някога бе виждала. Имаше огромна периферия, а сферичното й дъно бе плътно покрито от мънички дъгоцветни перца. Под периферията се спускаше най-късият и кокетен воал — почти само едно парченце мрежест плат, скриващ очите, които неочаквано се оказаха със същия нюанс на синьото. Това беше шапка за романтичен отдих, шапка, подходяща за тайни любовни срещи.

След като намести скандалната шапка на главата си, Хелън бавно повдигна очи към огледалото, като почти едновременно главата й се поклащаше колебливо в отрицателен жест. Но неговото ентусиазирано кимване в знак на одобрение обори скептицизма й. Когато повдигна ръката си, палецът и показалецът бяха свити в знак, който подчертаваше неговото одобрение.

Преди да осъзнае какво прави, Хелън вече бе купила шапката — скандалната и кокетна шапка, която никак не отговаряше на характера й.

Когато се отправи към изхода на магазина, с ръка, стиснала връзката на кутията за шапки, Хелън се спря рязко. Но за какво, за бога, мислеше тя? Вместо да охлади ентусиазма му с „убийствен поглед“, както се изразяваше дъщеря й, тя в действителност бе поощрила интереса му към себе си. Ами какво щеше да прави, ако той бе още навън и я чакаше да излезе? Какво щеше да прави тя тогава?

Като си пое дълбоко въздух, Хелън придаде строго изражение на лицето си, отвори вратата и излезе от магазина. На тротоара нямаше никой. Мъжът не се виждаше наоколо. Тръпка на облекчение премина по тялото й, но тя отново застана нащрек. Защо ударите на сърцето й отекваха в нея по такъв особен начин? Защо мисълта, че трябва да разговаря с един непознат мъж, я караше да изпитва ужас? Нима животът й бе станал толкова ограничен, че всяко ново нещо я хвърляше в паника?

Докато бавно се отдалечаваше от магазина, тя се движеше по познатата улица, срещаше познатите хора, но без да забелязва всичко това. Беше купила шапка, която не бе никак подходяща за нея. Вероятно щеше да стои в гардероба и да събира прах. И още по-непонятното — беше разговаряла, макар и без думи, почти приятелски, това тя признаваше пред себе си, с напълно непознат мъж.

Тръсна глава. Какво й ставаше. „О, не!“ — безмълвно се помоли тя. Това не можеше да е онзи ужасен период, през който бяха преминали няколко от приятелките й, вдовици като нея или разведени жени. Те неочаквано решаваха, че всички, освен те самите, се наслаждават на живота и неистово се втурваха да наваксат пропуснатото. Успели бяха да станат единствено предмет на подигравки.

Хелън потрепери. Не искаше това да се случи и с нея. Приятелката й Шарлот точно сега преминаваше през такъв период и на Хелън й ставаше болно, когато виждаше развеселените погледи на хората, следващи навсякъде приятелката й. Не можеше да обвинява тези, които се забавляваха с това. Шарлот кокетничеше с всеки срещнат мъж. Закръглената червенокоска се обличаше и се държеше като тийнейджърка със свръхактивна хормонална секреция. Тя винаги си е била малко вятърничава, но никога не бе поставяла в неудобно положение близките и приятелите си. При тази мисъл Хелън се усмихна тъжно.

По-скоро би умряла, ако някога се превърнеше в обект на подигравки в този град, където хората бяха се отнасяли с уважение към нея. Съпругът й беше негов кмет и най-виден жител до смъртта си преди пет години. Той беше добър човек, уважаван от хората мъж и Хелън бе направила всичко, което бе по силите й, за да поддържа и запази този негов образ. Сега жителите на града се отнасяха към нея със същото уважение.

Изведнъж Хелън забеляза висока слаба жена на отсрещната страна на улицата и вдигна ръка за поздрав, като с усилие на волята предотврати появата на гневна бръчка върху челото си. Алдеа Филипс бе самозваната водачка на групата хора, които открито се подиграваха с Шарлот. Хелън никога не бе харесвала Алдеа, но тя бе президент на женския клуб, в който членуваха и двете с Шарлот. Честите контакти бяха неизбежни, особено сега, когато започваха репетициите за ежегодния мюзикъл.

— Добро утро, мисис Галахър — извика отнякъде дете.

Хелън се усмихна на минаващите деца.

— Добро утро, Дарил, Пат.

Тя обичаше децата и тъкмо затова понякога се дразнеше, че те винаги се обръщаха към нея с почтителен тон, сякаш беше свята реликва или нещо подобно. В нейно присъствие те никога не даваха воля на присъщите им радост и веселие.

Собствените й деца не бяха имали такива задръжки, помисли си тя с печална усмивка. Беше трудно да повярва, че Одри бе вече омъжена жена — омъжена и очакваща дете. А Гари, нейният мъничък сладък Гари, следваше втора година в колеж. Той щеше да стане самостоятелен и целеустремен като баща си. След няколко години щеше да се ожени и да си създаде собствено семейство. Разумът й казваше, че това щеше да означава просто разширяване на семейния кръг, но емоционално тя щеше да го преживее така, сякаш щеше да изгуби Гари. И тогава щеше да й се наложи да запълва още по-голяма част от времето си.

„Чудесно!“ — кисело си рече Хелън. Започваше да се самосъжалява, а това бе смешно. Живееше добре. Е, може би понякога й се приискваше да може свободно да си почеше носа на публично място, а може би и кръгът от приятели понякога й се струваше твърде тесен. Но тя беше живяла в този малък свят дълго време и не желаеше истински да го променя.

„Не! Никак ли? — веднага последва безмълвният и неприятен въпрос. — Ами какво да кажа за нощите?“

Хелън отхвърли тази мисъл. Не искаше да си спомня как напоследък се събуждаше в ранните утринни часове, когато светът наоколо още спеше, обзета от налудничавото усещане, че някъде вътре в нея нещо щеше да закрещи. Усещането не бе приятно, то я плашеше, тъй като не можеше да открие причините, които го предизвикваха.

„Може би трябва да започна работа.“

Преди години искаше да стане учителка. Сигурно щеше да намери нещо, което да отвлече вниманието й от празнотата в нейния огромен дом, от къщата, която Едуард й бе подарил и с която той се бе гордял толкова много. Дори с Пати и Арнълд — семейството, което така добре се грижеше за домакинството, къщата пак имаше запустял вид. Миришеше на празно, като избеляла кутия от шоколад, захвърлена на тавана.

— Честна дума, господин полицай, мога да ви обясня…

Уверената й походка стана несигурна, когато чу гласа. Може би защото познаваше всички в този град и защото разбра, че този глас не принадлежи на никой от нейните съграждани, или може би защото беше нещо друго, което не бе по силите й да разбере. Още преди да погледне към него, Хелън знаеше, че беше мъжът от огледалото.

Беше само на няколко крачки от нея, изправен до голяма каравана, боядисана в бяло и зелено, и говореше на един полицейски служител.

— Има смекчаващи вината обстоятелства. Аз… — Той спря, когато видя Хелън да приближава, и се усмихна — силните му устни се извиха в чувствена усмивка. — Чаках една дама. Не можете да ме глобите само заради това, че тя закъснява. — В същия миг се наведе към полицая и му пошепна съзаклятнически: — Знаете какви са жените.

Когато полицаят кимна разбиращо с глава, Хелън гледаше с широко разтворени от възмущение очи. Полицаят се извърна и в мига, в който я видя, веселият блясък в погледа му се смени от израз на дълбоко уважение и той припряно свали фуражката си:

— Моля да ме извините, мисис Галахър! Не знаех, че господинът чака вас.

— Всичко е наред, Брад — отвърна му тя любезно.

Когато младият полицай докосна с ръка фуражката си в знак на уважение и се отдалечи, Хелън се обърна към дръзкия непознат до нея. Черните му очи показваха, че той наистина се забавлява, и тя разбра, че той си даваше ясно сметка за истинското положение — знаеше, че беше ядосана.

— Мисис Галахър — каза тихо той, — чудя се какво ли име подхожда на фамилното. Дейрдре? Пола? Не, не звучи добре. Трябва да е нещо по-царствено.

Известно време той я изучаваше с поглед.

— Хелън. Да, трябва да е Хелън. Това лице със сигурност би могло да краси хиляди кораби при спускането им на вода.

Очите й се присвиха подозрително.

— Как разбрахте?

— Инициалите ви са изписани на дамската чанта. „Х. Г.“ — Той кимна по посока на кожената й чанта. — Хенриета и Хариет не са подходящи за вас. Оставаше само Хелън.

Неочаквано за самата нея, усмивка омекоти изражението на лицето й.

— А защо не Холи или Хепсиба?

— Защото изобщо не се сетих за тях. — Думите му прозвучаха искрено, но в очите му припламваха весели искрици. — Освен това аз зная толкова много за вас, че името само дойде на мястото си.

Тя го погледна изненадана.

— И какво толкова бихте могли да знаете за мен?

— Зная, че сте вдовица, а не разведена жена. — Той повдигна брадичката и вирна нос към нея, сякаш подигравайки се на „царствената“ й стойка: — Вие вероятно никога не бихте се замесили в нещо толкова безвкусно като развода например.

Хелън не отвърна нищо. Както изглеждаше, този мъж бе прекалено самоуверен, но тя нямаше намерение да ласкае неговото „его“, като потвърди невероятните му догадки.

— И — продължи той — зная, че съпругът ви е бил голяма клечка в този град.

Той се засмя, когато тя повдигна въпросително едната си вежда нагоре.

— Това не бе никак трудно. Разбрах го по отношението на полицая към вас.

— Свършихте ли?

— Не. Зная също, че запълвате времето си, като се занимавате с благотворителност и… — Той замълча, за да я прецени още веднъж. — И като играете бридж.

— Не играя бридж — прекъсна го тя със снижен глас. В следващия миг осъзна, че почти бе потвърдила неговите предположения. И преди той да започне своята малка игра, тя попита: — Защо излъгахте Брад, мистър…?

— Том Питърс.

Той се поклони и въпреки че жестът трябваше да изглежда малко насмешлив, не беше.

— За вас Том — добави тихо той.

— Защо излъгахте, мистър Питърс?

— Не излъгах. Аз чаках вас. Чакал съм ви през целия си живот.

Думите бяха изречени простичко, нежно и искрено, но усмивка затрептя на устните му и сякаш опроверга думите.

Тя извърна леко надясно главата си и го изгледа с нескрито любопитство.

— Вие се държите много глупаво.

Той поклати глава.

— Не се държа глупаво. Флиртувам.

Това ли правеше той? Хелън бе шокирана. Нима толкова много време бе изминало, откакто някой бе флиртувал с нея за последен път, че сега не бе се досетила? Как трябваше да постъпи? Трябваше ли да бъде възмутена? Защото тя изобщо не бе възмутена. Но спокойствието и сигурността й бяха накърнени и това никак не й харесваше.

— Изглеждате шокирана от тази мисъл — каза той със смеещи се, дори насмешливо гледащи очи. — Ако мисълта за флирт ви шокира така силно, защо тогава флиртувахте с мен, когато бяхте в магазина?

Тя зяпна от изненада.

— Аз не флир…

— Точно това правехте — поправи я той. — Така разбрах, че не сте омъжена. Не бихте флиртували с мен, ако бяхте омъжена.

— Не флиртувах — рече възмутено тя. — Не…

Замълча за миг и очите й се разтвориха широко:

— Всъщност флиртувах ли?

— Да.

В този миг тя бе доволна, че не бе забравила как се прави това и се наведе леко напред, за да го попита нещо. И тогава с периферното си зрение забеляза хора, които гледаха от отсрещната страна на улицата и иззад витрините на магазините. Те гледаха нея. В объркването си тя премигна с очи, обърна се и започна да се отдалечава.

За един миг бе сама. След това усети присъствието му и разбра, че той я следваше. „Твърдоглав идиот“ — помисли си тя и вътрешно цялата кипеше от гняв. Нима не разбира, че тя му обръщаше гръб. Хелън продължаваше да върви право напред, като се опитваше да се преструва, че не забелязва присъствието му.

— Красива сте, когато сте ядосана — каза той неочаквано. — Знаете ли, че ноздрите ви потръпват от усилието да се въздържате, за да не кажете нещо грубо?

Хелън се престори, че не е чула въпроса. Това не беше човек, когото трябва да вземаш на сериозно. Докато запазваше мълчание, тя усещаше погледа му върху себе си. Тогава той заговори с тих глас, подражавайки на нейния тексаски акцент:

— „Ами да, Том. Знам това. Наследствена черта е. Бабата на баща ми е била шампион по издуване на ноздри в графство Титус.“

Устните й трепнаха. Не можеше да се сдържи — той наистина беше забавен. Но тя нямаше да му достави удоволствието да разбере, че мислеше така. Веднага би се възползвал от това.

— Не думай! — продължи той, вече със собствения си глас. — Винаги съм завиждал на талантливите хора.

В следващия момент гласът му отново премина във фалцет:

— „Но, Том, вашият странен външен вид и покоряващ чар сигурно са достатъчен талант?“

Този път тя не можа да сподави смеха си. Когато обаче видя Уинифред Джонсън от отдела за отпускане на кредити в Първа национална банка да я гледа с недоумяващ поглед, смехът й намери израз в задавена кашлица.

— Вървете си! — прошепна тя нетърпеливо.

— Защо?

Думата не бе произнесена войнствено, а с искрено любопитство. Тя се обърна с лице към него:

— Хората ни гледат.

Той се огледа.

— Така е. Това има ли значение?

Въпросът я накара да се спре. Тя стоеше неподвижно и го гледаше втренчено. „Има ли значение?“ Тя се замисли върху думите му. След миг поклати объркано глава.

— Да. Разбира се, че има. — Тя отговаряше както на неговия въпрос, така и на самата себе си. — Сбогом, мистър Питърс.

Докато се отдалечаваше, тя чувстваше погледа му върху себе си. Когато той проговори, чу съвсем ясно думите му и потрепери.

— До скоро, мисис Г.