Били Грийн
Има такава любов (4)

Четвърта глава

Когато Хелън се събуди следващата сутрин, слънчевите лъчи грееха силно през белите пердета на прозореца. Усмивка заигра по устните й. Тя се обърна по корем и зарови лице във възглавницата.

Чувстваше се прекрасно — искаше й се да стане и да прегърне целия свят. Тя лежа така известно време и се опитваше да си спомни каква е причината за доброто й настроение. И тогава си спомни: Том. Засмя се с дрезгав глас. Една налудничава среднощна разходка с мотоциклет. Жабешкият концерт.

Хелън седна в леглото и се протегна с лениво удоволствие. Кога за последен път едно обикновено събуждане бе пораждало у нея толкова емоции? Беше сигурна, че бяха изминали години, откакто беше преживявала такава утрин. Днес тя отиваше на пикник. На пикник с Том. Нещо толкова обикновено, но предизвикваше истинска еуфория у нея.

С един скок се измъкна от леглото и вдиша с пълни гърди — въздухът миришеше приятно. Приятно й бе да го чувства с тялото си. Съблече нощницата си, захвърли я върху спалнята и тръгна към банята. Под освежаващите струи на душа весело, дори с настроение триеше тялото си. И кожата си чувстваше някак по-жива от обикновено.

Докато се изсушаваше, тя се разсмя с тих гърлен глас. Ако в момента не мислеше за това, щеше да се удиви при звука на този смях. Хелън не беше жена, която прекарваше времето си в банята или където и да е другаде, смеейки се сама. Усмивката не слезе от лицето й, докато вадеше от гардероба си чифт бермуди и една блуза. Още не можеше да проумее колко по-различно се чувстваше днес. Цветовете в стаята и багрите навън — дори те днес й се струваха по-ярки от обикновено.

Изведнъж една мисъл блесна в съзнанието й и накара пръстите й, които в този момент закопчаваха блузата, да спрат. Може би денят в действителност не бе по-различен от другите? Може би днес бе по-чувствителна и просто си даваше сметка за неща, които преди бе считала за обичайни.

Тя поклати глава. Том определено не беше най-подходящият катализатор, но при нея той бе подействал. Хелън имаше усещането, че и дори когато той си отидеше, когато тръгнеше към следващата си спирка, животът й нямаше да се върне отново към същото монотонно съществуване, както преди. Ентусиазмът на Том беше заразителен. Бе прекарала само предишната нощ с него и това я бе накарало да погледне с други очи на живота.

Вече закопчаваше най-горното копче на бледожълтата си блуза, когато забеляза, че широките памучни панталони бяха бели на цвят. Бели. Тя се намръщи, но бързо пропъди тази мисъл от ума си. Нищо не можеше да се направи. По-голямата част от дрехите й за лятото бяха бели. Тя харесваше белия цвят. Бялото подхожда на цвета на кожата ми, каза си упорито тя. Ако това не се харесваше на Том, толкова по-зле за него.

Телефонът на нощната масичка иззвъня, рязко прекъсвайки нишката на почти войнствените й мисли. Когато вдигна слушалката и каза „Моля“, то прозвуча малко сърдито.

— Мисис Блак е на телефона — започна Тери, след което малко колебливо продължи: — Стори ми се, че плаче.

Хелън сключи замислено вежди и загрижеността за приятелката й затъмни синия цвят на очите й.

— Прехвърли разговора в стаята, Тери.

— Хелън? — Гласът на Шарлот трепереше. — Хелън, Бранд си отиде.

Хелън усети как сърцето й спря да бие.

— О, Шарлот! Съжалявам.

Загрижеността на Хелън бе предизвикана и от известни угризения, които изпитваше. Може би тя трябваше да се опита да предупреди по някакъв начин Шарлот, че един двадесет и пет годишен мъж, който прекарва по-голямата си част от времето пред огледалото, едва ли има намерение да изживее младостта си с една пълничка разведена жена на средна възраст, даже и ако тя го издържа финансово. Въпреки че Хелън се бе разтревожила в началото на тази връзка, тя вярваше, че Шарлот има право да живее така, както сама желае. Затова Хелън не бе споделила с нея своите опасения.

— Хелън, чувствам се много объркана — изхълца отсреща Шарлот. — Всичките ми планове за бъдещето включваха и Бранд.

— Зная, зная — тихо рече Хелън с успокояващ глас. — Искаш ли да дойда при теб? Можем да прекараме деня, като обсъдим Бранд и го разпнем на кръст задочно. Това винаги кара човек да се почувства по-добре.

— Ако ще го изкормваме, предпочитам да го направя със собствените си ръце. — Трагичните нотки в гласа на Шарлот бяха изчезнали и сега в него се долавяше изцелителен гняв. — Хелън, той каза, че съм дебела! Можеш ли да си представиш!? Не мога да си спомня колко пъти ми е казвал, че съм точно каквато трябва, за да напълня ръцете му. Казваше, че не може да понася слаби жени. Казваше, че гърдите ми…

— Шарлот! — прекъсна я Хелън. — Съвсем сигурна съм, че не искам да зная какво е казвал Бранд за гърдите ти. Поне не преди да съм закусила.

Приятелката й се разсмя, както бе се надявала Хелън. У Шарлот чувството за хумор винаги надделяваше над всичко останало рано или късно.

— Имаш право — каза Шарлот. — Той не заслужава да говорим за него.

Хелън чу как тя въздъхна, преди да продължи.

— Не идвай вкъщи, Хелън. Струва ми се, че искам да остана сама известно време. Знам, че съм глупава. И предполагам, че дълбоко в себе си съм знаела, че Бранд ще си отиде — като всички други преди него. Но разбираш ли, тайно се надявах, че това няма да се случи. — Тя отново се засмя, но този път Хелън настръхна от ужас при звука от нейния смях. — А надеждата, казват, крепяла и била нещо толкова хубаво. Но не е. Тя е едно страшно емоционално състояние, което довежда човек до пълно изчерпване и омаломощение. Ако можех да спра да се надявам, тогава може би бих могла да се примиря с живота и да свикна със самотата.

Гласът й се понижи до едва доловим шепот.

— Страхувам се да остана сама, Хелън. Имам чувството, че ще престана да съществувам, ако край мен няма някой, който постоянно да ми напомня, че съм жива. Когато в живота ми има някой мъж, сутрин се събуждам усмихната. Защото има нещо, заради което си струва да се събудиш.

Хелън бавно пое въздух. Изповедта на Шарлот я безпокоеше по повече причини, отколкото тя можеше да си признае в този момент.

— Шарлот, тръгвам към вас — каза тя с непреклонен глас. — Имаш нужда да поговориш с някого.

— Не, моля те, не идвай. Искам… Трябва сама да се справя. — Тя замълча и когато заговори, Хелън с облекчение почувства усмивка в гласа й. — Знам, че нещата не са толкова лоши, щом имам приятели като теб.

Преди Хелън да отговори нещо, Шарлот каза „Довиждане“ и рязко затвори. За миг тя се заслуша в телефонния сигнал, след което бавно постави слушалката върху вилката.

Хелън разтри пулсиращите си слепоочия и погледна часовника, поставен на нощната й масичка. Беше девет без петнадесет. На Том бе обещала да се срещнат в девет и половина.

Тя се загледа през прозореца. Защо й се струваше, че когато тази сутрин се събуди, слънчевите лъчи огряваха с по-ярка светлина наоколо?

За миг в съзнанието й изплува фигурата на Том и в ушите й отново прозвучаха думите на Шарлот: „Когато в живота ми има мъж, сутрин се събуждам усмихната.“ С мен не е същото, повтори си мислено Хелън. Разбира се, че не беше.

Но тя се страхуваше. Страхуваше се да не допусне същата грешка, която бе направила приятелката й. Боеше се да не стане обект на хорските подигравки. Боеше се, че може да се привърже към някого и след това да бъде напусната от него.

Тя не можеше да отиде на пикника с него днес. Трябваше да му каже, че просто е променила решението си.

Хелън почувства облекчение, сякаш някакъв огромен товар се бе смъкнал от раменете й. Естествено тя не можеше да тръгне на излет. Имаше много по-важни дела, с които да запълни времето си.

Излезе от спалнята и се спусна с енергични стъпки по стълбището. Том ще разбере — убедено си каза тя. Това, което смяташе да направи, не беше същото, като да провали срещата с човек, когото познаваше от години. Пикникът бе само моментно хрумване, дошло наред с други фантазьорски идеи под въздействието на лунната светлина.

Към края на закуската Хелън вече бе убедена, че взема правилно решение. Когато след това излезе на терасата, тя се почувства уверена в себе си. И тогава, без ни най-малък предупредителен знак, изгуби почвата под краката си и в следващия миг вече летеше нагоре във въздуха.

— Каква прекрасна дама и какъв прекрасен ден! — възкликна Том, свел усмихнат поглед към изуменото й от изненадата лице. — Какво още би могъл да желае един мъж?

— Том! — задъхано каза тя, но нервният смях, в който избухна, правеше думите й неразбираеми. — Пусни ме долу, идиот такъв!

— Не — отвърна той и решително поклати глава. — Ти си моята награда. Награда за цялостното ми примерно поведение.

Внезапно той смръщи лице, като огледа облеклото й.

— Нямаш ли джинси?

— В интерес на истината ще ти кажа, че нямам джинси.

Когато разбра, че той я носи към караваната, тя започна да се върти в ръцете му, опитвайки се да се освободи.

— Том, мога да ходя сама. Не е необходимо да ме носиш на ръце.

— Необходимо е. Когато излезе на терасата, ти изглеждаше прекалено горда, за да говориш, и аз изпитах старото желание да тичам по снега. — Той я настани на земята и я погледна засмяно. — Трябваше да разклатя достойнството ти. — Поклони й се и каза: — Каретата ви, ви очаква.

Тя огледа внимателно караваната.

— С това нещо ли ще пътуваме?

Той се засмя открито.

— Предположих, че няма да се чувстваш съвсем удобно върху мотоциклета на дневна светлина.

— Това е меко казано. Половината град ще получи сърдечни пристъпи — кисело го поправи тя. — Но с караваната ще бъде още по-лошо. Всички ще погледнат на това като на подвижно легло. И това ще бъде краят на моята така старателно пазена репутация.

Той повдигна едната си вежда нагоре.

— Не знаех, че ти трябва още толкова малко, за да станеш „пропаднала жена“ в очите на хората.

Тя поклати глава с раздразнение.

— Знаеш какво искам да кажа. Хората ще започнат да приказват.

Мълчанието помежду им стана твърде дълго, докато той изучаваше лицето й с искрено любопитство.

— Не мислиш ли, че това е в известна степен дори малко забавно? — попита я той. — Това не те ли кара, напук на всички, да преминеш през целия град или нещо такова?

Хелън сподави смеха, който напираше на устните й.

— Не… не мога да кажа, че така бях реагирала в първия момент.

Той обви ръце около нея, за да я притисне към себе си.

— Не мисли за това. Рано или късно и то ще ти дойде на главата.

Пусна я и скочи в караваната.

— Живея с тази надежда — промърмори тя и премигна учудено, когато той напъха едно измачкано одеяло в ръцете й.

— Ти носи това. Сега ще сложа храната в кошница — каза той, а гласът му звучеше приглушено, тъй като беше отишъл зад едно преградено отделение в караваната. — Ще вземем твоя спортен автомобил.

Той се показа от караваната тъкмо, когато тя се обръщаше към него и се засмя насреща й.

— Не съм придирчив.

Петнадесет минути по-късно те се движеха по пътя, водещ към околностите на града. Хелън още не можеше да разбере как се бе озовала там. Помнеше, че отиде до подвижния му дом, решена да му каже, че няма да отиде с него. В главата й цареше безпорядък относно случилото се след това. Този човек наистина успяваше по някакъв свой начин да преобръща наопаки дори мислите й. Въпреки че осъзнаваше, че трябва да бъде ядосана, тъй като нещата не се бяха развили според нейните планове, тя изобщо не можеше да каже, че е раздразнена от този факт. Просто денят бе твърде хубав.

Когато оставиха зад себе си землището на града, Хелън започна да забелязва местата, край които преминаваха. От двете страни на пътя се простираха обагрени в ярки цветове полета. Жълтото, червеното и пурпурното на диво раслите цветя се сливаха хармонично и представляваха чудесна гледка. Имаше чувството, че беше отворила вратата на фермерската къща и се беше озовала в царството на Оз.

Хелън се изненада, че Том караше, без да се консултира нито с някаква карта, нито с нея. Имаше вид на човек, който знае къде отива и без сянка на съмнение насочи колата към едно обрасло с дървета място край меандрите на реката.

— Откога си в града? — попита го тя, докато, застанали на колене, разстилаха одеялото върху тревистия бряг.

— От една седмица.

Тя поклати глава.

— Живея в този град повече от двадесет години. Как така ти знаеш това място, а аз никога преди не съм го виждала?

— Не си гледала — простичко отвърна той. — Всичко е наред — вече прогледна.

Тя се загледа в малката, бавно носеща водите си река.

— Красиво е.

Той се отпусна тежко върху одеялото и очите му огледаха околността.

— Да, красиво е — тихо повтори той. — И при цялото ми уважение към Джо, това не е сътворено от човешка ръка. То е естествено красиво и в привидния безпорядък има строг ред. Всяко нещо си има свое място.

Той протегна ръце напред в несъзнателен жест на почит и благодарност, след което полегна на едната си страна. Хелън се загледа в групата борови дървета, извисяващи се зад тях, а след това премести поглед върху осеяния с върби речен бряг. С периферното си зрение тя видя накланящото се към нея тяло на Том. Тогава той тихо прошепна: „Ела тук, Хелън“ — и тя подскочи виновно.

С усилие на волята си възвърна достойнството, приближи се и коленичи пред него. Погледна го въпросително и след това погледна надолу, за да разбере от какво бе погълнато цялото му внимание. Секунда по-късно тя прошепна смутено:

— Какво гледаме?

— Вгледай се по-внимателно.

Тъй като сега беше склонна да зачита неговите странности, тя го послуша и постъпи, както й каза. Известно време се взираше напрегнато в земята, след което каза с раздразнение:

— Том, тук няма нищо друго, освен треви, клечки и — ох! — мравки. Едно от тези малки чудовища ме ощипа.

— А ти какво очакваше? Ръката ти беше точно по средата на неговата пътечка — отвърна й той, без да вдига поглед. — Наблюдавай ги, Хелън. Нищо ли не забелязваш? Те нямат време за клюки и злословия. Могат да те ощипят по ръката, но не и да говорят зад гърба ти. Те вършат това, за което Бог ги е създал. Нито една от тези мравки не се тревожи какво мислят другите за нея.

Тя погледна първо Том, после отново към мравките и на лицето й се изписа скептично изражение.

— Как разбра това? — попита тя сухо. — Виждаш ли колко ожесточено кръстосват пипала онези две мравки? Сигурно си казват нещо от рода на: „Видя ли с какъв тежък товар се бе нагърбила Мериан? Не допускай и аз да я последвам в онази дупка, тя със сигурност ще се заклещи в нея.“

Той се засмя възхитен.

— Не ми ли вярваш? Мравките се раждат със способност да разпознават важните от незначителните неща. А догадките относно това какво мислят съседите за тях не са в списъка на важните неща.

Хелън понечи да възрази, но внезапно се отказа от намерението.

— О, не! — възкликна тя. — Погледни онази гъсеница. Движи се точно към главната пътечка. — Наведе се още по-близо към земята. — Тичайте, въпросът е на живот и смърт. Годзила го е ударила на живот.

Том я притегли към себе си, като целият се тресеше от смях. Двамата проследиха как мъхестата твар напредваше милиметър по милиметър, като балансираше по върховете на тревичките подобно на тромав и несръчен играч, движещ се по опънато въже. Под неговата тежест всяка тревичка се огъваше и му осигуряваше достъп до следващото листенце.

— Не се поти от страх — успокои я Том след известно време. — Предварително знаех, че нямаше да стигне до пътечката, защото не се движи по права линия. Посоката на нейното движение зависи от това накъде ще се наведе връхчето на всяка следваща тревичка.

„Като теб“ — помисли си тя. Опитвайки се да пропъди тревожната мисъл, Хелън се залюля назад и както бе коленичила, се отпусна върху стъпалата на краката си.

— Сега разбирам. Знаех си, че имаше някакви скрити подбуди да ме изведеш на този пикник. Искал си да ме заведеш в гората, далече от цивилизацията и от всякаква надежда за измъкване, за да наблюдавам буболечки. — Тя поклати със съжаление глава. — Колко жалко!

Той се усмихна.

— Не беше чак толкова лошо. Истината е, че напоследък се чувствам много привързан към природата. — Той повдигна рамене, сякаш подбудите му го караха да се чувства малко неудобно. — Исках да споделя тази привързаност с теб.

И наистина я сподели. След като обядваха, те тръгнаха да се разхождат из гората. Буболечките не бяха в нейния списък с неща, представляващи особен интерес, но днес Хелън научи почти всичко за тях. Също и за птиците, за растенията и за мъничките животинки, за чието съществуване тя никога не би се досетила сама.

— Всичко това е естествено — говореше Том с тих глас, сякаш се боеше да не наруши покоя и хармонията около тях. — През последната година срещнах доста хора, които живеят в такава хармония. Те нямат нужда от приспивателни и транквиланти. Работят много и имат здрав сън. — Той се загледа по посока на бавно носещата водите си река. — А хармонията на природата е успокоителното, което Бог ни е дал. Скуката и отегчението не съществуват. Има толкова неща, които трябва да направим, и толкова много неща още да учим.

Хелън мислеше върху неговите думи, докато се разхождаха по речния бряг и се взираше в стрелкащите се през плитчините стада малки рибки бодливки. Посланието на Том не беше софистично и тя трябваше да е много глупава, за да не го разбере.

Бяха върху леко издигната над брега гола скала, която беше надвиснала над една плитчина, когато Хелън зърна нещо блестящо в тъмната вода.

— Том, погледни. Виждам нещо там — извика тя и се наведе напред, за да разбере какво бе видяла. Когато видя предмета, тя добави: — О, нищо интересно.

Коприненият шал, който беше увила около врата си, се плъзна надолу. Преди тя да успее да реагира, Том вече го бе хванал. За миг й се стори, че той плува във въздуха, а след това изведнъж се оказа нагазил до колене в кал и тиня. А в ръката му се вееше нейният шал, далеч от всякаква опасност.

В първия момент Хелън стоеше неподвижна, гледайки слисана и неспособна да говори. След това, като видя стичащата се по лицето и гърдите му кална вода, устните й започнаха да треперят неудържимо.

— Благодаря ти, Том — изхълца тя и издърпа шала от ръката му. — Постъпи толкова галантно. Точно като… точно като сър Уолтър Роли.

— Какво точно се опитваше да направиш, Хелън? — попита той през стиснати зъби.

Разгневеният израз в очите му вече беше твърде много за нея и тя се запревива от смях. Не можеше да му каже, че се бе опитала да огледа по-отблизо дъното на някаква бирена кутия. А дори и да искаше да му обясни, тя не можеше да престане да се смее, за да го направи.

— Мислиш, че това е смешно, така ли? — Той се изправи и бавно се изкачи на брега. Когато се увери, че тя го гледаше, той се наведе и загреба кал в шепата си. — Искаш ли да видиш нещо наистина смешно?

— Не, Том! — успя да му отвърне тя, все още заливаща се в смях. — Бъди разумен.

Тя отстъпи няколко сантиметра назад от стичащата се между пръстите му мокра кал.

— Ако позициите ни бяха разменени, ти също щеше да се смееш. Сигурна съм, че щеше да се разсмееш.

Той се усмихна дяволито.

— Това не…

Том спря неочаквано и очите му се разтвориха широко, когато погледна някъде зад рамото й.

— Хелън, спри! — припряно извика той. — Погледни зад себе си.

Тя поклати глава и продължи да отстъпва назад към брега.

— А, не! Този път няма да успееш да…

Изведнъж изгуби почва под краката си и следващото нещо, което разбра, бе, че седи в плитката кална вода. Тя почувства как водата се просмуква в обувките й и това беше едно от най-странните усещания, които някога бе изпитвала. Бавно и решително повдигна нагоре очи и го изгледа втренчено, сякаш той бе виновен за случилото се. Под нейния поглед той пусна калта да изтече между разтворените си пръсти, а след това повдигна другата си ръка, уж за да разтрие брадичката си, прикривайки по този начин своята усмивка. Но това не помогна, защото очите му се смееха.

— Знаеш ли… — Той преглътна напрегнато и продължи: — Знаеш ли, беше права. Щях да се разсмея.

Седна на брега и направи точно това.

Хелън започна да се смее едва когато той й подаде ръка, за да излезе от водата. А веднъж започнала, тя не можеше да се спре. Всеки път, щом погледнеше изрядно чистите си бели панталони или опръсканото му с кал лице, тя се задавяше от нов пристъп на смях. Дълго време те седяха така на брега, хванали се за ръце и клатейки се напред-назад, заливайки се от неудържим кикот.

След като бе изминал близо час, Хелън се успокои. Подпряла брадичка на ръката си, тя го изгледа продължително и в очите й припламнаха весели искри.

— Ти наистина знаеш как да направиш приятно времето, което момичетата прекарват с теб, нали?

Той повдигна един кичур коса, паднал пред лицето й.

— Всъщност намеренията ми за този следобед не бяха свързани с изучаване отблизо красотите на природата и нейните обитатели.

Той се изправи на крака и с грациозно движение се наведе напред към нея.

— Хайде да отидем да се поизчистим.

Тя хвана ръката му и се остави да й помогне да се изправи, след което тръгна след него по брега на езерото. Хелън изобщо не се замисли как по неговите думи щяха „да се поизчистят“, така че бе малко озадачена, когато той я отведе до една част на реката, където водата бе кристалночиста, и без да пуска ръката й, нагази.

— Но какво правиш? — попита го тя войнствено и се опита да освободи ръката си от неговата хватка.

— Ще се потопим в реката, за да измием калта от дрехите си — отвърна й той. Като видя, че тя продължава да се колебае, добави: — Хелън, наоколо няма нито една сушилня за дрехи. Или искаш да се върнеш вкъщи, цяла опръскана в кал?

— Не — каза тя неуверено и сви рамене. — Предполагам, че не. Добре, да влизаме и да свършваме и с това.

Тя стисна зъби и пристъпи във водата. Слаб вик на изненада се изтръгна от устните й. На това място водата бе доста по-студена и по-дълбока. Тя бавно запристъпя назад, докато водата вече достигаше едва до коленете й. Погледна свъсено по посока на Том — отчасти, защото той я бе довел тук, отчасти, защото се държеше така, сякаш изобщо не усещаше ниската температура на водата.

Той веднага се зае да загребва с шепи вода и да я плиска върху дрехите си. Прииска й се да му каже какво мисли за добре поддържания имидж на морж, който не му позволяваше да вика при газене в леденостудена вода, но после реши, че вероятността изобщо да не чуе какво му казва тя е десет към едно. След като постоя така във водата, тя се наведе и се зае да имитира неговите движения.

Том се усмихна, като видя колко несръчно се справяше тя със задачата си.

— Ето така — каза той, смеейки се от сърце. — Остави ме да ти помогна. Водата изтича почти изцяло между пръстите ти.

Той се приближи и започна да плиска вода върху калните петна, а след това ги триеше внимателно с пръсти. Ако някога си беше представял тях двамата в подобно опасно положение, сигурно не е предполагал, че Хелън може да се справи така добре със ситуацията. Вероятно не е бил справедлив към нея и я беше подценил. Изведнъж той спря да я плиска и пое шумно въздух, като не откъсваше поглед от нея. Водата бе измила калта от дрехите й. Дотук всичко беше добре. Но от нея дрехите й бяха станали прозрачни. Той преглътна с усилие. Никога вече нямаше да се оплаква, че Хелън носи бели дрехи. Панталоните й в този миг бяха така плътно прилепнали, че по-скоро очертаваха, отколкото скриваха красиво оформените й крака. Той виждаше розовата плът под мокрите панталони, така изкусително розова, че ръцете му сами я докоснаха и започнаха да галят бедрата й, откривайки в тях неизживяна до този миг наслада. Жълтата блузка прилепваше плътно по гърба й и той прокара ръка по ясно виждащия се под нея гръбначен стълб.

Хелън стоеше неподвижна и безмълвна. Тя усещаше неговите ласки, от които топлина обля цялото й тяло и дишането й се учести.

Тишината помежду им беше оглушителна. Тя бавно повдигна клепачи и го погледна с горящи от желание очи. Без да откъсва поглед от него, тя се наведе, загреба малко вода в шепите си и обля с нея тялото му.

Той пое шумно въздух, наведе се към нея и в продължение на няколко дълги и наситени с напрежение секунди се взираше в очите й. После много бавно приближи устни към нейните. Когато телата им се притиснаха, тяхната топлина се сля в една изгаряща нега.

След като устните им се разделиха, никой от тях не проговори. Докато се взираха един в друг, между тях се установи някаква хармония, сякаш най-накрая бяха постигнали пълно разбирателство. Хванати за ръце, те излязоха от водата. Преди да достигнат до брега, Хелън се спря, погледна Том и се разсмя. Том се вгледа внимателно в красивото й лице и се усмихна.

— На мен ли се смеете, мадам? — попита той с начумерено лице.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не.

Прегърна го през кръста и килна назад глава, така че той да вижда лицето й.

— Смея се, защото — тя пое въздух с пълни гърди, — защото слънцето грее толкова хубаво. И защото птиците пеят.

Хелън се повдигна на пръсти, за да го целуне крадешком по устните.

— Защото съм щастлива.

Това обяснение задоволи Том. Сега само то имаше значение. Бяха заедно и бяха щастливи, че са заедно. Бяха направили първата крачка.

Поне той така чувстваше нещата. Но малко по-късно, на път за вкъщи, Том се замисли дали не грешеше. С всяка измината миля тя се отдръпваше все по-далеч от него. Промяната беше толкова рязка, че в началото той си помисли, че си въобразява. Но когато тя се обърна я му се усмихна с онази толкова рафинирана усмивка, която беше виждал преди, той разбра, че не грешеше.

— Джо ми каза, че бебето на дъщеря ти ще се роди след три месеца — започна той, защото почувства, че трябва да говорят за нещо. — Как се чувстваш като бъдеща баба?

— Очаквам с нетърпение събитието — отвърна тя.

Една кола, идваща от Лангстън, мина край тях и тя се наведе, за да намести по-добре обувката върху крака си.

Той се намръщи, като видя постъпката й, но не каза нищо.

— А как се чувства Одри като бъдеща майка? Сега да говориш с нея е също така опасно, както да се разхождаш из тресавище.

— Ужасна е. Надявам се само…

Изведнъж прекъсна думите си, сякаш съжаляваше, че изобщо бе започвала този разговор.

— Надяваш се… — настоя той, като положи усилие да запази гласа си спокоен.

Започваше да се дразни. Току-що бяха преживели заедно нещо прекрасно, а тя се държеше, сякаш бяха непознати.

— Всъщност нищо — сви рамене тя, избягвайки неговия въпрос. — Одри и съпругът й имат някакви малки проблеми. Но съм сигурна, че нещата ще се оправят от само себе си, когато се роди бебето.

— Сигурен съм — промърмори той.

Том стисна силно волана. Колко дълго още тя щеше да отказва да го приеме в живота си. Той я погледна. Дори в тези мокри, компрометиращи я дрехи тя изглеждаше недосегаема.

— Хелън — тихо заговори той, — какво се случи?

Тя се обърна и го изгледа втренчено.

— Извинявай — каза тя объркано. — Не разбирам за какво говориш.

Не лъжеше. Том бе сигурен, че тя изобщо нямаше представа какво й говореше той. Тази мисъл безкрайно го натъжи. В самото начало бе изпитвал необяснимо желание да върне Хелън отново към живота, да разбие елегантната фасада, зад която се криеше тя. Но сега имаше нещо повече от това желание.

Той не знаеше къде щеше да го изведе тази връзка и дали всъщност тя водеше към задънена улица. Знаеше само, че искаше да бъде близо до нея. Да бъде близо до онази Хелън, която бе газила в реката и бе отворила сърцето си за него.