Били Грийн
Има такава любов (5)

Пета глава

— Не, не, не!

Хелън погледна Шарлот, а след това впери поглед в нервно крачещата по сцената Алдеа Филипс, която използуваше ролята си на режисьор като претекст да ги поучава разпалено. Репетираха финалната сцена от представяния от Женското общество мюзикъл и както обикновено ставаше, емоциите се разпалваха до краен предел.

Тази година те подготвяха своя постановка на „Микадо“ от Гилбърт и Съливан. Хелън се смееше тихо. Никой от тях не беше професионалист и репетициите често се превръщаха в истински хаос, но се забавляваха чудесно и това им стигаше.

Хелън бе една от основателките на Женското общество и много се гордееше с него. Тя обичаше мюзиклите и благотворителните балове, но още повече й харесваше фактът, че Обществото допринасяше много за благополучието на хората от града и неговите околности. Този принос беше съвсем осезателен, защото приемаше форма на дарения, събирани по различни поводи. Коледният бал, организиран от Обществото преди две години, беше помогнал да се събере необходимата сума за закупуването на ново техническо оборудване на градската болница. „Добро сърце“ — домът за пострадали деца и жени, се поддържаше почти изцяло от фондовете на Обществото. Пак благодарение на неговите членове от време на време в градчето гостуваха концерти и изложби на произведения на изкуството, които иначе не биха могли да достигнат до такива малки селища.

В момента репетираха за шести път сцената с трите малки момиченца, връщащи се от училище. Хелън, Шарлот и Барбара Ладлоу, изпълняваща ролята на третото момиченце, бяха в средата на сцената. Въпреки че и трите бяха облечени в ежедневните си дрехи, всяка от тях държеше в ръка ветрило — атрибут, който беше необходим, за да отрепетират сценичните жестове при изпълнението на песента.

— Шарлот — продължаваше Алдеа, — не мога да разбера къде витаят мислите ти. — И погледна към загорелия от слънцето мургав млад мъж, потънал удобно в един стол на първия ред, сякаш с това казваше, че й е известно къде витаят мислите на Шарлот. — Но ти просто трябва да съсредоточиш вниманието си върху песента. Мисли си за мотивите в нея — добави саркастично тя. — Сигурна съм, че ако по някакъв начин успееш да вникнеш в нея, това ще ни помогне изключително много.

Шарлот наведе глава към Хелън, а червеникавите й букли се залюляха яростно около лицето й, сякаш споделяха напълно нейното възмущение, и прошепна:

— Искаш ли да се обзаложим, на каквото ти пожелаеш, че следващия път ще се опита да ме натика натясно в ъгъла? Между другото кой я избра за диктатор?

— Мисли за мотивите, скъпа — изимитира Хелън режисьорката, като държеше разгънатото ветрило пред лицето си, за да не се превърне в следващата жертва на гнева на Алдеа. — Тя съвсем определено успява да ме накара да се чувствам, сякаш отново съм ученичка.

Когато Шарлот даде израз на чувствата си, като събра очи към основата на носа си, Барбара не можа да сдържи смеха си и се изкиска на глас, като с това отново привлече вниманието на Алдеа върху тях.

— Вие трите, да не мислите, че сте вече готови? — попита Алдеа, повдигайки нагоре една от тънките си вежди. Няколко секунди по-късно тя вече бе извърнала лице към мястото, където беше самодейният оркестър: — Да повторим тази сцена отначало.

Едва Алдеа се бе обърнала с гръб към тях, Хелън поклати недоумяващо глава и каза шепнешком:

— Още не мога да проумея как тя успя да спечели режисьорското място.

Шарлот се усмихна злорадо.

— Вярна на традицията в шоубизнеса, Алдеа е използувала тялото си, за да получи тази работа. Заплашила, че ще се съблече гола в присъствието на спонсорите, ако не я изберат за режисьор.

От гърдите на Барбара излезе звук, подобен на силно кучешко скимтене, но когато Алдеа я прониза с поглед, тя побърза да превърне сподавения си смях в тихо покашляне. Не беше нужно някой да казва на Хелън, че те трите започваха представянето си твърде несигурно и участието в спектакъла можеше да бъде поставено под въпрос. Затова тя старателно избягваше да срещне погледа на Алдеа Филипс, иначе просто нямаше да успее да продължи изпълнението си в сценката.

По-късно, докато чакаше да дойде ред за следващото излизане на сцената, Хелън наблюдаваше как приятелката й флиртува с новия си „приятел“, но мислите й неизменно се връщаха към Том. Тя бе изглеждала толкова смутена и объркана, когато се бяха върнали от пикника миналата седмица. Угризенията, които бе изпитала, бяха й причинили почти физически осезаема болка. Но вярно бе също, че се бе почувствала някак ободрена. Той не можеше да си представи каква радост й бе донесла съвместната им екскурзия.

Тя се усмихна при спомена как се бе промъкнала незабелязано в къщата след тяхното завръщане. Взела прогизналите от водата обувки в ръце, тя бе пристъпяла тихо, на пръсти, като юноша, който се прибира след определения от родителите му вечерен час. Беше извадила голям късмет, че не бе срещнала никого наоколо по това време, тъй като не би била в състояние да даде някакво разумно обяснение за състоянието на дрехите си. Тя смръщи чело, като си спомни как се бе държал Том, докато пътуваха обратно към къщи. Някаква бариера се бе издигнала помежду им и мълчанието му я бе хвърлило в тревога до срещата им на другия ден. Тогава тя разбра, че помежду им не съществуват никакви пречки и реши, че има твърде буйно въображение.

След излета Хелън прекарваше все по-голяма част от времето си в разглеждане на парка и цветните градини. В края на краищата, казваше си тя, беше пролет. Напълно естествено бе да се интересува как се поддържаха нейните паркови площи.

Хелън едва не се изсмя на глас. Кого се опитваше да заблуди? Само едно нещо в градината привличаше нейния интерес и това определено не бяха петуниите. Тя непрестанно се оказваше близо до Том. А когато беше близо до него, светът наоколо ставаше някак по-весел и по-жив.

— Е, какво мислиш?

Хелън премигна объркано с очи, обърна се и видя, че Шарлот беше седнала до нея.

— Извинявай, Шарлот — каза тя. — Какво ме попита?

— Попитах дали той ти харесва. — Тя кимна по посока на младия мъж, който в момента вървеше към изхода на залата. — Не намираш ли, че е наистина страхотен?

— Той е много симпатичен — предпазливо се съгласи Хелън. — Но не мислиш ли, че е малко прекалено… прекалено атлетичен?

Тя замалко не бе казала „прекалено млад“, а Шарлот не се нуждаеше да й казват това. Хелън се бе разтревожила от депресията, обхванала нейната приятелка, след като Бранд си бе заминал. Тя не можеше да се освободи от мисълта, че на Шарлот не й трябваше друг млад и безмозъчен мъж, за да я извади от това й състояние. Но днес Хелън бе почти благодарна да види приятелката си с нов любовник. Най-малкото Шарлот имаше с какво да се разсейва и да не мисли за самотата си.

— Атлетичен? — повтори Шарлот с дяволита усмивка на лицето и повдигна закачливо вежди нагоре. — Да, точно такъв е. И е добър не само в леглото. Нима съм пропуснала да ти кажа, че той е новият треньор по тенис към кънтри клуба? Срещнах го, когато отидох да се запиша на уроци по тенис.

— Вземаш уроци по тенис? — попита Хелън със скептично ококорени очи. Шарлот беше най-малко спортуващата жена, която тя познаваше. — Откога се интересуваш толкова живо от спорт?

— Откакто наеха нов треньор — отвърна весело приятелката й и се наведе още по-близо към нея. — Името му е Роки. Можеш ли да си представиш? — Шарлот направи гримаса. — На всичко отгоре вдига тежести и е — как да ти обясня? — скъпоценен камък сред купищата мъниста. Истинска находка. Толкова е сладък, че съм готова да забравя, че вдига тежести.

Внезапно изражението на червенокосата се промени и стана по-сериозно.

— Хелън, той е толкова особен. Никога досега не съм срещала друг като него. Иска ми се да съм с него всяка минута. Той ме кара да чувствам, че живея, така както не съм усещала това от години. — Тя се засмя. — Не мислиш ли, че това е истинско попадение?

Шарлот полагаше големи усилия да звучи весело, но гласът й трепереше и погледът й отново придоби блуждаещо изражение, когато допълни с тих глас:

— Мисля… Наистина мисля, че най-накрая открих това, което търся.

„О, Шарлот — помисли си Хелън, — моля те, недей да се самонараняваш.“ Как можеше да постъпва отново по същия начин? Не разбираше ли, че пак се впускаше в авантюра, чийто край ще разбие сърцето й за пореден път. Защо емоционалното й равновесие винаги трябваше да зависи от някой мъж? Хелън не можеше да проумее това. Когато по-късно излезе от театъра, тя все още не можеше да забрави тревогата си за Шарлот. Но постепенно Шарлот, Алдеа и мюзикълът бяха изместени от Том, който обсеби всичките й мисли. Като си представи неговото усмихнато лице, тя почувства как мускулите й се отпуснаха, сякаш се освобождаваха от някакъв товар. Усещането бе неописуемо приятно. И тя знаеше, че Том бе причината за това. Но просто не можеше да разбере защо.

Хелън се усмихна. Той би се изненадал, ако видеше какъв ефект имат неговите лекции върху нея. Естествено тя никога нямаше да си го признае пред него. И без това той бе прекалено самоуверен. Нямаше намерение да му дава допълнителни основания за това.

Тя спря колата при червената светлина на светофара и забарабани с пръсти върху волана при мисълта за предстоящата вечер. Той я бе поканил на вечеря в своя дом на колела, а менюто обещаваше нещо, непреживявано досега — нещо като необикновена любовна среща. Но в такъв случай, помисли си тя, това означаваше, че Том също беше необикновен мъж.

За нея той бе истинска загадка. Беше интелигентен, красноречив и умен. Струваше й се не съвсем в реда на нещата, че водеше номадски живот.

Изведнъж тя смръщи смислено вежди. Дали щеше да се чувства така свободна, ако той бе делови човек като някои от приятелите на покойния й съпруг? Щеше ли да изпитва същото неудържимо желание да го срещне, ако вечерята щеше да се състои в нейния дом или в някой ресторант в градчето? Тя поклати глава. Не, в никакъв случай нямаше да е същото. Тя не би се чувствала толкова освободена, както се чувстваше сега. Хелън стигна до този извод, докато пътуваше с колата обратно към дома си.

В седем и половина същата вечер Арнълд паркира колата й пред централния вход на къщата. Хелън с усилие запази сериозното изражение върху лицето си, докато махаше с ръка за „Довиждане“ към Пати и Арнълд. След това тя заобиколи къщата и подкара колата към задния вход, като я спря зад караваната, така че да не се вижда откъм сградата.

Том незабавно се появи, за да й отвори вратата и да й помогне да слезе.

— Сигурна ли си, че не са те проследили? — нетърпеливо прошепна той.

Хелън погледна нервно назад през рамото си. Тя понечи да заговори, но тогава видя веселите искрици, припламващи в очите му.

— Ти се смееш — укори го тя.

— Ами да — не отрече той. — Не ти ли се струва малко абсурдно да използуваш колата си, за да заобиколиш къщата откъм задния двор?

За миг тя го изгледа внимателно, след което също се разсмя.

— Да, предполагам, че имаш право. Но просто не успях да измисля друг начин да дойда тук, без да се налага да отговарям на многобройни погледи. Ако бях казала на Пати, че не искам да вечерям тази вечер, тя щеше да настоява да повикаме моя лекар.

Той се усмихна.

— Наистина няма значение по какъв начин си дошла тук, поне за времето, докато си при мен. — Той посочи с подканващ жест вратата: — Няма ли да влезеш в моя приемен салон?

— Между другото тази вечер имаш вид на паяк, който добре си е оплел мрежата — рече тя, оглеждайки черните три четвърти панталони, които беше облякъл, когато минаваше покрай него.

— Тъкмо за да те схрускам, скъпа.

Тя се разсмя тихо и бавно започна да разглежда неговия дом. Не можеше да се каже, че пространството бе разделено на стаи, но изглеждаше уютно. Всеки сантиметър от него бе оползотворен. От едната страна на секцията, преграждаща помещението по средата, се намираха кухненският шкаф и мивката, направени един до друг, а до тях бе поставен хладилникът. От другата страна имаше две врати, които, предположи тя, водеха към банята и малък работен кабинет. В предната част на караваната бяха шофьорското място и още две сгъваеми столчета за допълнителни пътници, малка ниша, приспособена като трапезария, и една кушетка. И въпреки че за нея не бе от значение да го огледа внимателно отблизо, изглежда, че в задната част на караваната имаше голямо, простиращо се от стена до стена легло.

Хелън повдигна очи и срещна погледа на Том, който я наблюдаваше.

— Е, как намираш моето непретенциозно жилище? — попита той, втренчил напрегнато очи в лицето й.

— Поразяващо. — Хелън посочи с ръка наоколо. — Тук са побрани толкова много неща в толкова малко пространство и въпреки това човек не получава пристъп на клаустрофобия.

Той кимна с глава.

— Резултат от находчивостта и изобретателността на съвременния човек. Нито сантиметър не е оставен неоползотворен. Кушетката и масата например при необходимост могат да се превърнат в допълнителни легла. Изключително удобно за импровизирани оргии — каза той и се наведе по-близо до нея, като със зловещ жест засука несъществуващия си мустак. След това кимна с глава към кушетката и продължи: — Седни там, а аз ще приготвя питиетата. Предполагам, че предпочиташ бяло вино? Ако не, имам също бира и студен гроздов сок.

Тя се разсмя.

— Признавам, че обожавам бялото вино. И без коментари относно цвета, ако обичаш. — Тя подуши въздуха. — Нещо тук мирише много приятно. Какво ще вечеряме?

Той се усмихна самодоволно.

— Няма да повярваш на ушите си, като разбереш, че ще вечеряме пиле по киевски.

Тя подсвирна възторжено с уста, като по този начин изрази дължимото възхищение, което той очевидно очакваше.

— Впечатлена съм. Това случайно е едно от любимите ми ястия.

— Зная — отвърна той и в този момент се усмихна съвсем по момчешки. — Попитах Пати.

Известно време тя стоеше мълчалива и в погледа й подозрението нарастваше с всяка изминала секунда.

— И предполагам също, че тя ти е дала рецептата?

— Ами… ако трябва да съм съвсем искрен, ще ти призная, че тя го приготви.

Огорчението, че е разкрит, което се изписа на лицето му, беше крещящо престорено и Хелън не се поколеба да му го каже веднага.

— Ужасен си — поклати бавно глава тя.

Той повдигна своята чаша с вино, признавайки по този начин верността на нейното твърдение.

— Наистина не съм я молил да ми даде рецептата — заобяснява той. — По време на един съвсем обикновен разговор случайно споменах, че тази вечер ще вечерям в компанията на други хора. Казах й, че искам да приготвя нещо по-специално за вечеря и тя ми каза ти какво би харесала, след като я попитах примерно, разбира се. Казах на Пати, че ще съм по-сигурен да се опирам на твоите гастрономически предпочитания като мерило за изисканост.

— И си използувал повече ласкателства и комплименти, отколкото елфът Корк пред градския съд — допълни тя. — Предполагам, че си я погледнал с тъжните си очи безпомощно и тя е предложила да приготви вечерята вместо теб.

Тя го погледна укорително.

— Познавам Пати. Тя се впечатлява много дълбоко от тъжни истории. Според мен е имала късмет, че си нямал нужда от пари. Щеше да изтегли и последния цент от банковата си сметка и изобщо не би допуснала дори за миг, че може да я лъжеш. Ти наистина си невероятен.

— Какво да направя, като по рождение притежавам малко повече чар от средностатистическия мъж? — попита невинно той. — Каза, че й напомням за първия й съпруг.

За миг Хелън го изгледа преценяващо, а след това избухна в непресторен смях.

— Какво толкова смешно има в това?

Хелън успя само да кимне безпомощно с глава.

— Разказвала ми е за своя първи съпруг — заговори тя, като продължи да се смее. — Прекарал повече време в затвора, отколкото с Пати. Доколкото си спомням, семейството му организирало увеселително тържество, когато някакъв камион го прегазил. Това се случило тъкмо когато успял да се докопа с измама до спестяванията на няколко възрастни дами.

В началото той се опита да си придаде обиден вид, но не успя да задържи сериозното изражение върху лицето си дълго и се усмихна разбиращо.

— Ще ми плати за това — рече добродушно той и се обърна, за да извади вечерята от фурната.

По време на вечерята свещите хвърляха приглушена светлина върху тях и ниският глас на Едит Пиаф изпълваше пространството наоколо, а смехът и разговорът помежду им непрекъснато огласяха караваната.

Когато чиниите бяха отсервирани, Хелън се пресегна през масата към преполовената бутилка вино. Докато си наливаше, тя започна с тих глас:

— Не мога да си създам пълна представа за теб. Ти си един от най-интелигентните мъже, които съм срещала, но необяснимо защо постоянно сменяш професията си. Никога ли не си си поставял за цел да постигнеш нещо за себе си? Никога ли не ти се е искало да направиш нещо… не зная точно какво, нещо, което наистина е значимо?

Той повдигна нагоре едната си вежда, а устните му се разтегнаха в скептична усмивка.

— „Значимо“ — промърмори той. — Иска ми се да зная как точно ще определиш това понятие — „значимо“. Страхувам се, не, ужасявам се, че то за теб има различно значение от това, което аз влагам в него.

Той сви рамене.

— Джон Апълсийд е водил живот като моя. Мислиш ли, че животът му е имал цел и смисъл? Ами какво ще кажеш за Торо?

Тя се засмя тихо, без да съзнава, че в отношенията помежду им бе настъпила малка, почти недоловима промяна.

— Ти се поставяш в една и съща категория с Торо? — попита тя, като подпря брадичка на дланта си и се взря с интерес в него.

— Може би не — тихо отвърна на въпроса й той. — Но в такъв случай, ако не бях това, което съм, ти нямаше да бъдеш сега с мен тук. — Усмивката му беше малко тъжна. — Аз съм нещо, скрито между гънките на забранения плод, нали?

Тя остави чашата на масата, а на лицето й се изписа объркването, което я беше обзело.

— Не… не, ти изкривяваш всичко. Нещата изобщо не стоят така. — Тя разтри с ръце слепоочията си. — Признавам, че когато съм с теб, се чувствам някак си освободена, но в това няма нищо лошо или ненормално, както излиза според теб.

Той се отпусна назад върху стола си и бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— Просто констатирам фактите така, както аз ги виждам. Ти избягваш да имаш допирни точки с мъжете от твоето социално положение.

Когато тя го изгледа остро, той бързо добави:

— Да, наблюдавал съм те. Вечерта, когато се състоя твоето тържество, те видях в градината с един наистина симпатичен мъж. В началото ти разговаряше с него не като със случаен гост, но когато се спря и се облегна на едно дърво, той прие това като подкана за действие. — Том се усмихна мрачно. — Ти направо го смрази. Изглеждаше така, сякаш го бе прегазил влак.

Той разтърси глава, като че съжаляваше, че трябва да изрече следващите думи.

— През цялото време те наблюдавах как отвръщаш на мъжете около теб с любезната стерилна гримаса, която се предполага, че изразява усмивка. Да ти кажа честно, това, което видях, ме лиши от всякаква надежда.

„Какво си позволява той?“ — вътрешно кипеше от гняв Хелън. Беше я шпионирал. И си го признаваше, като че ли това не беше най-презряното нещо, което може да извърши човек. Тя беше извън себе си от гняв и не се стараеше да го прикрива.

— Значи си ме наблюдавал, по-точно — шпионирал си ме — започна сухо тя. — Да, не позволявам на никой мъж да ме докосне в градината. И какво би трябвало да доказва това?

Той се наведе напред и опря лакти на масата.

— Няколко пъти си ми позволявала да се докосна до теб. Защо?

— Защото не можех да те спра — отвърна тя през зъби. — Защото си упорит като магаре.

— Може би си права за обноските ми, но не мисля, че това е истинската причина. Мисля, че позволи това да се случи, защото съм тук само временно. — Когато тя се опита да се изправи, той я сграбчи за китката. — Не, поне веднъж ще трябва да чуеш истината. Според мен ти допусна това, защото знаеш, че някой ден… скоро аз ще си тръгна и ти отново ще заживееш своя хубав, приятен и безупречен живот.

Той се загледа в ръката й, след което много бавно я пусна. Облегна се назад и я огледа от глава до пети с критичен поглед.

— Търсиш ме и се оставяш да те прегръщам и да те докосвам по всякакъв начин, винаги уверена, че леглото ти ще остане също така неопетнено, както дрехите, с които се обличаш. — Том се изсмя пресипнало. — Никой няма право да мачка чаршафите в леглото на „снежната кралица“.

Тя се изправи рязко. Задъхваше се.

— Достатъчно. Ти нямаш право да казваш това.

— Може би нямам, но такава е истината.

И той се изправи, но само за да я накара да седне на кушетката. Наведе се още по-близо до нея и се вгледа в лицето й.

— Можеш ли да си спомниш как изглежда едно легло, след като двама души са се любили в него?

Гласът му се сниши до дрезгав шепот.

— Спомняш ли си как изглеждаш ти самата, след като някой те люби? Не лъскава и пригладена, Хелън. Нито пък изрядно спретната. Косата ти става влажна и е пръсната в безпорядък.

Тя чувстваше парещия му дъх върху бузата си и това усилваше породеното от думите му напрежение.

— Тялото ти е хлъзгаво и цялото блести от потта. Устните ти са пресъхнали… а гърдите ти…

Той спря за секунда, когато долови сподавения й протест. Не сваляше очи от обляното й в руменина лице. Сякаш напълно съзнаваше по какъв начин й въздейства.

— Не! — Тя едва успя да изтръгне думите от устните си. Страхът й даде сила да се освободи от неговата хватка, да се изправи и да стигне бързо до вратата. Хелън се боеше, че той ще я спре, боеше се от това, което щеше да се случи, ако успееше да го стори.

Но той дори не се опита и тя се спря на вратата.

— Стой далеч от мен — процеди през зъби тя. — Не искам да те виждам повече. Не и преди да видя гърба ти, като си тръгнеш оттук.

Без да дочака неговата реакция, тя изскочи от бунгалото и се запрепъва, тичайки към къщата. Не я беше грижа, че някой можеше да я види, докато се прибираше. Искаше само да избяга далече от него.

В мрака на своята стая тя затърси пипнешком ключа, завъртя го и останала без сили, се облегна тежко на вратата. Оказа се, че вратата не бе достатъчна защита. Тя не можеше да заключи навън онова, което беше вътре в нея. Дълго време остана така, изчаквайки сърцето й да спре да бие като обезумяло в гърдите й. Когато най-после се раздвижи, тя не включи осветлението. Страхуваше се от това, което можеше да види изписано на лицето си в огледалото. Тя бавно запристъпя към банята и всяка стъпка й се струваше болезнено мъчителна.

Влезе под душа и започна да търка ожесточено тялото си, сякаш за наказание, че бе пламнало от възбуда под въздействието на неговите думи.

С нервни движения тя облече бледооранжева нощница и започна да се разхожда из спалнята. Никакъв сън — трескаво си повтаряше тя. Тази нощ нямаше да заспи.

Какво се бе случило? Кога всичко се бе разпаднало? В самото начало вечерта бе една от най-хубавите, които можеше да си спомни. Тогава нишката на разбирателството им се беше изкривила и оплела във възлите на раздора.

Изведнъж въздухът в стаята стана горещ и влажен. Тя прекоси помещението и отвори вратата на балкона. Ярка лунна светлина се блъсна насреща й с почти физическа сила. Няма нищо нежно в тази нощ, каза си Хелън.

Пряко волята й, погледът й преброди просторната морава и се спря върху караваната. Тя пое рязко въздух. Той беше там, застинал неподвижно под лунните лъчи. И въпреки че не можеше да види очите му, тя знаеше, че те гледаха към нея. В продължение на един, както й се стори, безкраен миг тя се поддаде на магнетичната им сила и почувства как непоносима горещина я изгаря отвътре. След това, без ни най-малък предупредителен знак, той вече не бе там.

Тя се облегна уморено на стената. Защо постъпваше така с нея? Защо тя му позволяваше да постъпва така? Хелън бе обзета от отчаяние. За бога, той беше неин градинар, не означаваше нищо за нея и никога нямаше да означава. Не искаше да го вижда никога вече.

С една изпълнена с болка въздишка Хелън най-накрая призна истината пред себе си. Ако той се изкачеше по перилата на балкона тази нощ, те щяха да се любят. Това беше извън всякакво съмнение. И двамата изпитваха твърде силно физическо влечение един към друг, за да се случи нещо друго.

Но той нямаше да го направи. Беше видяла очите му, докато й говореше. В тях имаше желание, но зад него тя бе видяла презрение. Той я наказваше за това, което тя беше.

Сви ръце около тялото си и започна да го разтрива леко, за да потисне силната нужда от ласки, която изпитваше в момента. Сълзи на безсилие напираха в очите й и тя ги изтри механично с ръка. След това пръстите й се спуснаха надолу, за да прикрият устните, да предотвратят нещо, което щеше да се изплъзне от тях — стон, писък, нямаше значение какво щеше да е то. Тя знаеше, че трябва да го спре, трябваше да остане безмълвна. Болката скоро щеше да премине. Нито едно същество не би издържало дълго такова мъчение.

Тя се извърна и пристъпи към вратата.

Том стоеше на не повече от три стъпки от нея. Очите му отразяваха като тъмно огледало лунната светлина, косата му беше разпръсната в безпорядък, сякаш бе прокарвал неспирно нервните си пръсти през нея. Хелън се взря в него безмълвно, изпълнена с напрегнато очакване, без да си дава сметка до каква степен лицето й отразяваше нейната вътрешна борба.

Когато накрая заговори, думите му бяха едва доловими.

— Сигурно думите ми са прозвучали прекалено осъдително преди малко?

Тя кимна отривисто с глава.

Той пристъпи напред.

— Нямах право да говоря така. Аз не позволявам да ме разпитваш за живота ми и нямам право да критикувам твоя начин на живот. — Той пое въздух с пронизително свистене. — Използвах гнева си, за да прикрия истинския проблем. Нуждата, Хелън.

Той прокара пръсти през косата си, сякаш искаше да спечели време, за да намери най-подходящите думи.

— Ако ние двамата, въпреки очевидните различия помежду ни, успеем да намерим нещо общо, което да ни свързва, защо да го рушим с въпроси?

Том направи още една крачка към нея и сякаш тласнато напред по своя собствена воля, тялото й се наклони към него. Тя затвори очи. Той повдигна ръка и докосна рамото й. Движението бе едва доловимо, а докосването съвсем невинно, но Хелън трябваше да прехапе устни, за да сподави надигащото се в нея стенание.

Когато проговори, устните му бяха съвсем близко до нейното ухо.

— Имаш красива нощница, Хелън. — Гласът му беше пресипнал, сякаш трябваше да се напъне, за да се задействат гласните му струни. — Но не коприната искам да усещам сега. Искам да чувствам теб.

Тя усети същото ефирно докосване и върху другото си рамо. След това чу шумолене на коприна — нощницата се свлече на земята и лунните зайчета заиграха по тялото й.

— Искам да те любя, Хелън. Ще ми позволиш ли?

Тя вдигна ръка нагоре, докосна нежно лицето му и притисна тяло до неговото.

— Моля те! — едва изрече с дрезгав глас.

Сърцето му спря да бие и той престана да диша в мига, когато чу нейната тиха молба. В продължение на няколко секунди изпита усещането, че коленете му омекват и всеки момент ще падне на земята. След това стисна здраво ръката й, обърна се и я поведе към спалнята. За част от секундата в главата му отново се прокрадна съмнение.

Хелън не можеше да откъсне очи от него. Не изпитваше срам, нито неудобство. Може би защото толкова дълго бе очаквала това, което сега се случваше. Всичко друго, освен неизмеримото й желание да бъде с него, оставаше на заден план.

Тя бавно повдигна нагоре ръка и внимателно го докосна. И едва когато усети как той трепереше под допира на нейните пръсти, тя проумя, че Том бе също толкова силно чувствителен и нараним като нея. Това й даде сили и увереност.

Той прокара ръцете си нагоре по тялото й, галейки нежната кожа. Процеждащата се през вратата на балкона лунна светлина й придаваше седефен цвят и тялото й изглеждаше толкова прелестно, че той занемя от възхищение.

— Ти си много по-красива, отколкото си те представях — прошепна той. Тя се притисна към него.

— Желая те — дрезгаво промърмори тя.

— Господи! — изръмжа пресипнало Том.

Той я дари с всичко, което бе пожелала да получи — и дори повече. И получи от нея всички ласки, за които бе копнял. Дългото очакване на този миг бе акумулирало в него много нежност и сега той я люби дълго и ненаситно, тъй като не беше лесно да уталожи жаждата си за любов.

Когато дишането й се нормализира, тя остана да лежи дълго в леглото, наслаждавайки се на радостта и щастието от това, което току-що се бе случило. Обзе я странно усещане — сякаш бе напуснала тялото си и наблюдаваше отстрани двете тела върху своята спалня.

Всичко, което той бе казал, се оказа истина. Косата й бе разпиляна около лицето й. Тя изви глава настрани и притисна лице към рамото си.

Това беше най-вълнуващото нещо, което някога й се беше случвало. Какво беше, направил Том с нея, че изпитваше чувство на безмерно блаженство? Никой преди не бе я разтърсвал така всеобхватно. Сега повече от всякога се чувстваше жена. И всичко това дължеше на този мъж до себе си.

Когато се замисли за широката гама от емоции, които бе преживяла тази нощ, Хелън съзнаваше, че има толкова много неща, за чието съществуване трябваше да бъде благодарна. Дори дълбоката болка, която бе преживяла, преди той да дойде при нея на балкона, тя посрещаше с благодарност. Това означаваше, че за пръв път от години наистина бе жива.

Тя се пресегна и докосна с ръка гърдите му — усети под пръстите си ударите на сърцето му.

— Хелън, Хелън — тихо изстена той и устните му се притиснаха към нейната шия. — Да не би да си някаква магьосница? Само преди пет минути ти ме изтощи напълно, изсмука всички жизнени сили от тялото ми, а сега отново ми ги връщаш.

Той извърна глава и впери очи в нейните.

— Магьосница — повтори тихо той. — Една красива, много красива вещица.

 

 

Хелън се събуди в полунощ и първото нещо, което видя, бе неговото надвесено над нея лице.

— Трябва да си отида, любов моя — нежно прошепна той. — Скоро ще се разсъмне.

Все още сънена, тя вдигна ръце и ги обви около врата му.

— Не искам да си тръгваш — промърмори Хелън с дрезгав глас. — Леглото ще е толкова празно без теб.

— Моите ръце също ще останат празни. Но слънцето няма да ни изчака.

Той я целуна продължително, а след това отстрани ръцете й от врата си и се обърна към балкона.

— Почакай — каза тя и седна в леглото. — Не е нужно да слизаш по перилата на балкона. Аз ще те изведа и ще заключа след теб.

Той се засмя тихо.

— Ще е прекалено земен завършек на една вълшебна нощ. — Той поклати глава. — Не, съкровище, нека не разрушаваме съвършенството на тази приказна нощ.

Целуна я леко по бузата и изчезна през вратата на балкона.