Били Грийн
Има такава любов (7)

Седма глава

Когато се събуди на следващата сутрин, Хелън се чувстваше съвсем добре. Тя се измъкна от леглото си и се усмихна по един особен начин, присъщ само на жените при вида на изрядно сгънатата и внимателно поставена върху един бял стол нощница. Съвсем сигурна беше, че не там я бе оставила снощи. Всъщност струваше й се, че когато за последен път беше видяла копринената дреха, нейните краища се полюляваха в опиянение около полилея над главата й.

Тя обви ръце около тялото си, все още наслаждавайки се на спомена. Трябваше да се види с него… Веднага.

Няколко минути по-късно тя вече слизаше тичешком — наистина тичешком — по стълбите, забързана да отиде при Том. Искаше й се да се разсмее високо на глас. Вече беше стигнала до последното стъпало, когато вратата се разтвори и дъщеря й влезе в къщата. Хелън се поколеба, преди да продължи предпазливо напред. Само един поглед бе достатъчен за нея да разбере, че по-голямото й дете е извън себе си от гняв. Преди петнадесет години Хелън щеше да се приготви да стане свидетел на нещо повече от гневен пристъп.

— Мамо — започна Одри, като се задъхваше, — може ли да поговорим?

Когато Пати влезе в помещението, тя добави:

— Насаме.

Хелън едва се сдържа да не се разсмее.

— Разбира се, Одри — отвърна Хелън, като прикри усмивката си. Тя последва дъщеря си в хола и рязко спря, когато тя се обърна неочаквано с лице към нея.

— Не мога да повярвам — ти се смееш! — възкликна ядосано младата жена.

— Аз ли?

Одри разтърси яростно глава.

— Не се опитвай да отричаш. Смееш се. — Неочаквано тя се усмихна колебливо. — Добре, предполагам, че наистина изглеждам доста смешно. Всъщност исках само да ти кажа, че съм наистина ядосана, че имаш връзка с градинаря.

Грубата прямота в думите на Одри накара Хелън да зяпне от изумление. Смехът й секна. Тя затвори очи и усети как ставите й омекват и я обзема немощ. Точно от това се бе страхувала от самото начало. Никога не бе се замисляла сериозно какво ще прави, когато всички разберяха за Том и нея.

След известно време тя успя да изрече на пресекулки:

— Как… как разбра?

Одри махна нехайно с ръка.

— От Алдеа естествено. Успя да информира за рекордно кратко време всички пълнолетни гости, присъстващи на твоето тържество. Мога да добавя, че имаше ликуващ вид. Никой не знае каква част от думите й е истина и каква част — плод на завистливото й въображение. — Одри се намръщи. — Истината е, че може би аз дори в известна степен съм малко ревнива. Но защо? Защо, за бога, трябваше да го разбера от клюки?

Обзета от усещането, че не ще може да се задържи още дълго на крака, Хелън приближи до канапето и седна. Нужно й беше малко време, за да сложи в ред мислите си. Когато повдигна лице, усмивката, изписана върху него, беше много несигурна.

— Честно, Одри, не мислех, че това е твоя работа. — Тя извърна поглед и добави: — И сега продължавам да мисля така.

— О, така е много по-добре — каза Одри и тромаво се наведе към канапето. — Е, сега е предмет на разговор из целия град. Защо твоята родна дъщеря да бъде изключение от правилото?

Известно време седя на канапето мълчаливо. Когато заговори, изобщо не се опита да прикрие искреното любопитство в гласа си.

— Как е той?

В първия момент Хелън само гледаше съвсем объркано. После, когато смисълът на въпроса достигна до съзнанието й, тя бе обзета от различни чувства. Изпитваше известна вина — не можеше да го отрече, но у нея надделяха негодуванието и гневът. От това, че дъщеря й направи да изглежда съвсем обикновено онова, което за Хелън беше така красиво и непорочно, тя усети как стомахът й се свива на топка. Помълча няколко минути. След това каза сухо:

— Не мисля, че е необходимо да се нагрубяваме.

Нещо в гласа на майка й накара Одри да я погледне слисано.

— О, мамо, не бъди старомодна. Живеем в двадесети век. Всеки знае, че жените също имат своите желания и нужди.

— Може би си права — отвърна студено Хелън. Лицето й беше започнало да си връща цвета. — Но така или иначе, това не е тема, за която някога съм предполагала, че ще обсъждам със собствената си дъщеря.

— В такъв случай очакванията ти са твърде ограничени. — Одри стисна окуражаващо майчината ръка. — Това, от което се нуждаеш, е някакво приключение, нещо различно. — Усмихна се широко и добави: — А Том е човекът, който може да ти го даде.

Хелън не отговори — нямаше сили. Използуваше цялата си енергия, за да отклонява разговора от мъчителните за нея теми. За щастие не бе трудно да привлече вниманието на Одри към бебето и плановете, свързани с неговата поява. След това, преди Одри да си тръгне, разгледаха бебешките дрешки, които Хелън бе купила при последното си слизане в града.

Когато Одри си тръгна, Хелън се затвори в кабинета. Разговорът с дъщеря й я беше натъжил. Беше видяла ситуацията през очите на странични хора и това я бе накарало да преживее шок, за който се оказа неподготвена. Ако един разговор за Том с нейната дъщеря, която наистина обичаше, имаше такова въздействие върху Хелън, как ли би преживяла тя разкриването на тяхната връзка пред останалата част от света?

Колко още щеше да продължи всичко? Действителността се протягаше към нея и Хелън се страхуваше, че когато тя връхлетеше нещата, които беше преживяла с Том, те щяха да изчезнат безвъзвратно от нейния живот. Как щеше да продължи да живее, ако Том си отидеше?

Не беше очаквала устните, които изведнъж се притиснаха в нейните, но без колебание отвърна на целувката. Тя вдигна ръце и започна да го прегръща трескаво, като впи още по-жадно устните си в неговите. Искаше да забрави за всичко, да усеща само допира на парещите му устни.

— Напомняй ми по-често да се промъквам в кабинета ти — тихо прошепна той и нежно повдигна лицето й към своето. — Какво има? Държа се така, сякаш се давеше, и аз бях единствената лодка без пробойни за теб.

Тя се засмя пресипнало.

— Това е само грубо описание на начина, по който се чувствах. Това е, защото аз… — Тя спря, неуверена какво точно искаше да каже. — О, всъщност не се е случило нищо. Просто едно от онези състояния, които спохождат човек понякога. Сякаш истинският живот се е придвижил в друг град, без да ти е оставил новия си адрес.

Той я погали по лицето. Очите му издаваха неговата дълбока загриженост.

— Съжалявам, любов моя. Звучи толкова самотно.

— Недей — нетърпеливо прошепна тя. — Не ме съжалявай. Мразя да ме съжаляват. Всеки човек от време на време се чувства самотен. — Тя се загледа в ръцете си. — През по-голямата част от времето си аз съм изключително доволна от своя живот.

Той се изправи и й помогна да стане.

— През някой от тези дни ще поговорим, Хелън. През последните няколко седмици живяхме твърде близо до провала. Рано или късно нещо ще се пропука.

Тя го погледна, обзета от мрачно предчувствие.

— Какво искаш да кажеш?

Той поклати глава.

— Не сега. Не си подготвена още. — Целуна я бързо по устните. — Освен това почивката ми свърши и не искам да оставям Джо сам.

Бавно свали сключените си около врата й ръце и тръгна. Но неочаквано спря.

— О, почти щях да забравя. Донесох ти подарък.

Извади нещо от джоба на ризата си и го хвърли към нея.

Хелън улови летящия пакет почти инстинктивно и разтвори пръсти. Опаковката имаше фирмен знак „М&М“. Тя усети как някаква буца засяда в гърлото й.

— За бога! — прошепна. — Сега пък се разчувствам в пристъп на носталгия само при вида на пакетче карамелизирани бонбони.

Тя погледна към него и се разсмя тихичко.

— Благодаря ти, Том. Ще ги запазя.

Той беше стигнал до вратата.

— Трябва да ги ядеш. — Обърна се и й намигна весело. — Но можеш да запазиш зелените за довечера.

— Но защо, за бога?

— Не знаеш ли? — Той понижи гласа си: — Зелените стимулират желанието.

И изчезна, като я остави да се превива от смях. Това беше неговата истинска дарба — винаги успяваше да я разсмее. Щом погледнеше Том, проблемите й не изглеждаха толкова големи и трудни.

Постепенно Хелън успя да преодолее чувството за самота, обзело я след разговора с Одри, и през следващите няколко дни се преструваше, че нищо в живота й не се бе променило. Не подозираше, че може да играе толкова добре.

Около седмица след изненадващото посещение на Одри спокойният ритъм на живота й бе грубо променен. Гари се завърна неочаквано вкъщи. Беше писал в последното си писмо, че ще прекара пролетната ваканция с приятели във Флорида. Затова Хелън се изненада, когато една сутрин вдигна поглед от препечените филийки и видя Гари да влиза в трапезарията.

— Така значи — каза тя през смях, като отвърна на затъжената му прегръдка, — любимият син е решил да се върне в стария си дом. Мислех, че си във Флорида.

— Както сама виждаш — не съм — отвърна той, седна и си взе от препечените филийки. — Реших да се завърна и да внеса малко искрици светлина в живота на бедната ми побеляла майчица.

— Умно измислено от твоя страна, скъпи. А сега ми кажи истината. Да не би Флорида да е потънала в океана под тежестта на многобройните първокурсници от колежа ви?

Той се засмя на шегата й.

— Нещо задържа братята Добсън в Ню Йорк и им се налага да останат там още два дни.

— Грозната истина изплува на повърхността — поклати глава тя. — Значи предпочете да се прибереш вкъщи пред перспективата да спиш на плажа?

Той се разсмя.

— Нещо такова.

Хелън внимателно изучаваше сина си, докато той се хранеше и отговаряше на въпросите й. С всеки изминат ден все повече заприличваше на баща си. Въпреки че се опитваше да се държи като светски човек, много неща в неговото поведение издаваха юношата.

— И предполагам, че си стоварил всичко, каквото имаш за пране, върху бедната, нищо неподозираща Пати? — пошегува се Хелън, когато се преместиха от трапезарията в хола.

Гари се усмихна и придобитите в колежа изтънчени обноски бяха забравени за миг.

— Тя нямаше нищо против. Това й даде възможност да ме подложи на кръстосан разпит. Искаше сама да се увери, че не съм покварен от упадъчните нрави в Далас.

— Е, предполагам, че Лангстън не може да се мери с „упадъчния Далас“.

Той се засмя сърдечно.

— Всъщност не съм чак толкова морално покварен. Внимавах — добави той с дяволита усмивка, — много внимавах през цялото време.

Скочи на крака, сякаш прекалено дълго бе стоял и физическото бездействие не му понасяше добре.

— Трябва да тръгвам, мамо. Обадих се на Марк и си уговорихме среща в града.

— Но ти едва-що си дойде вкъщи — запротестира тя. — Дори не си ми казал какви дисциплини изучаваш.

Гари вече беше стигнал вратата.

— Ще си поговорим утре, обещавам. — Тръгна да излиза, но обърна глава и добави през рамо: — Между другото видях новия градинар. Той наистина е забележителен.

Изглежда, Гари бе искрено впечатлен от Том.

— Трябва да си поговориш с него някой път. Бил е на много места и се е занимавал с всичко, за което може да се сети човек.

Младото му лице придоби замислен израз.

— Той знае много неща и разбира смисъла, скрит в тях.

След тези думи Гари излезе и остави Хелън, потънала в мълчалив размисъл.

 

 

Том се беше навел над спряната край бараката косачка и затягаше някакъв болт, който нямаше нищо общо с механичната повреда, която се опитваше да открие. Беше свалил ризата си и потта се стичаше на струйки по гърба му.

Трудно бе да съсредоточи мислите си върху разнебитената машина пред себе си. Все по-често пред очите му се появяваше едно пленително красиво лице и това видение му пречеше да се концентрира. Той се усмихна — всяка негова мисъл го отвеждаше при Хелън.

Том вдигна рязко глава и видя, че тя се бе изправила до него.

— Какво съвпадение! — каза той, като се клатеше напред-назад на петите си. — Тъкмо си мислех за теб. Разбира се, ти можеше да се появиш по всяко време на деня, но това, което ти казах, пак щеше да бъде вярно.

Тя се засмя тихичко и отметна косите си назад.

— С какво се занимаваш? Изглежда, не ти е лесно?

— Опитвам се да поправя това тук. — И той посочи машината за косене на трева. — Според мен съвсем е олекнала.

— Олекнала?

Том се разсмя, като видя недоумяващото изражение върху лицето й.

— Така казва Джо в подобни случаи. Опитах се да я поправя снощи, но не можах да открия повредата. Предполагам, че това означава, че от нея вече нищо няма да излезе.

Тя не отвърна нищо и Том отново се зае с косачката. Чувстваше погледа й върху себе си, но нищо не каза. Напоследък в много отношения Хелън не бе толкова сдържана, както по времето, когато я бе видял за първи път. Но все още се случваше тя да се затваря в себе си. В такива моменти Том разбираше, че опитите му да я достигне щяха да бъдат напълно безсмислени. Тогава това го тревожеше. Дори се чувстваше предаден. Но никога не настоя тя да сподели тревогите си с него. Когато сама преценеше, че трябва да го направи, щеше да му каже какво занимава мислите й.

— Гари е впечатлен от теб — каза тя.

Том се засмя сърдечно, седна и изтри ръцете си в някакъв парцал, просмукан от миризмата на бензинови пари.

— О, аз също съм впечатлен от него. Той ми харесва, Хелън. Изглежда добро момче.

— Мисля… мисля, че той също те харесва.

Нещо не беше наред. Някаква непозната нотка в гласа й го накара да се изправи на крака. Вгледа се в лицето й и се опита да открие по него нещо, което да му подскаже къде витае мисълта й.

— Защо го каза по такъв начин? — попита накрая той. — Мислеше, че няма да ме хареса ли?

Хелън сключи вежди и по челото й се появиха бръчки. Чудеше се как да отговори на въпроса му.

— Май изобщо не съм мислила по този въпрос — безпомощно отвърна тя.

Няколко секунди се взира мълчаливо в лицето й, а след това устните му се изкривиха в тъжна усмивка.

— Възможно най-тежката обида — едва чуто, сякаш говорейки на себе си, рече той.

Обърна се и рязко се отдалечи.

 

 

Няколко часа по-късно Хелън седеше сама в кабинета. Не можеше да забрави израза в очите на Том при тяхната последна среща. Беше го наранила, без да съзнава това. Как бе могла да бъде толкова нечувствителна? Трябваше да намери начин да му обясни и да го спечели отново.

Изведнъж входната врата се затвори с оглушителен трясък. Хелън скочи на крака, излезе от кабинета и… замръзна на място. В хола стоеше Гари с изкривено от гняв и обида лице. Хелън усети как кръвта се оттегля от лицето й. Знаеше какво щеше да последва, но не знаеше дали ще преживее още един сблъсък с някое от децата си.

— Как можа! — процеди Гари, едва сдържайки гнева си. Без да й даде възможност да му отговори, той прокара треперещи пръсти през и без това разрошените си коси. — Знаеш ли, че из целия град се говори за моята майка… и за някакъв скитник? — Пристъпи напред и заобиколи, така че да вижда лицето й. — В какво, по дяволите, си се замесила? Да не би да си въобразяваш, че си лейди Чатърли или нещо такова?

Хелън запази мълчание. Думите не можеха да помогнат. Така й се искаше да го успокои, но не можеше да допусне синът й да я накара да се защитава. Тя нямаше да се оправдава като крадец, когото са заловили на местопрестъплението.

— Ставаш за посмешище — продължи той с треперещ от гнева глас. — Половината град мисли, че той се домогва до парите ти, а другата половина, че ти си луда по него заради тялото му. — Неочаквано юмрукът му се стовари върху стената. — Проклятие! Собствената ми майка спи с ГРАДИНАРЯ!

Хелън го зашлеви през лицето. Никога преди не бе удряла Гари, но този път го направи. И го зашлеви силно. Той отстъпи назад с разширени от изумление очи.

Тя втренчи слисано очи в ръката, която беше ударила сина й, сякаш тя принадлежеше на друг човек. Цялата трепереща, пое дълбоко въздух и заговори:

— Ти… ти си ядосан и се чувстваш засегнат. Разбирам. Но никога досега не съм ти позволявала да ми говориш по този начин и за в бъдеще няма да го допусна. Ако искаш да говорим за това като възрастни — чудесно! Тогава можем да го обсъдим.

„Моля се — безмълвно си помисли тя, — моля се само да имам достатъчно сили, за да премина през това изпитание.“ Повдигна ръка в несъзнателен жест на заклинание и настойчива молба, но Гари се взря в ръката, като че виждаше нещо непознато и ужасяващо.

Тя отпусна ръката си и усети как всички емоции я напускат.

— Но ако продължаваш да се държиш като дете — каза с непреклонен глас Хелън, — тогава ще се отнасям към теб като с дете.

Когато вратата се затвори след него, тя затвори очи с облекчение. Отвори ги много бавно и дълго време се взира във входната врата. Обърна се и с уморени крачки се върна обратно в кабинета си.

Беше объркана, струваше й се, че целият свят се бе преобърнал наопаки. Вече не беше в състояние да управлява живота си, нито пък знаеше как да сложи ред в него. Болеше я глава и пулсиращата болка се разливаше по цялото й тяло.

Въпреки че остана дълго будна в очакване, Хелън почти се зарадва, че тази нощ Том не се покатери по перилата на балкона. Имаше нужда от малко време, за да премисли нещата и за да си отговори на някои въпроси.

Вперила поглед в тъмния таван, тя си припомни от начало до край сцената с Гари. Изведнъж избухна в горчив смях. „Лейди Чатърли?“ — прошепна тя тихо в мрака. Това ли изучаваха в колежа? Обърна се на другата страна, обзета от безпокойство. Гари вероятно щеше да се успокои, може би дори дотолкова, че да започне да се държи разумно. Но Хелън имаше усещането, че неприятностите със сина й бяха само началото. Тя беше приела връзката си с Том за напълно естествена. След първата нощ, когато бяха спали заедно, изобщо не си бе помисляла, че връзката им можеше да приключи някой ден. В действителност тя съзнателно бе избягвала да мисли за това.

Въздъхна тежко. Предполагаше, че сега беше принудена да помисли върху проблема. Том нямаше да остане завинаги тук. Племенникът на Джо щеше да се възстанови скоро и Том щеше да остане без работа. „А на какво обрича неговото завръщане самата мен? Как да продължа да живея без Том?“ — питаше се Хелън отчаяно.

Този и други въпроси не й даваха мира, докато накрая се унесе в неспокоен сън. Небето едва бе започнало да изсветлява на изток, когато тя се измъкна тихо от къщата и се отправи към овощната градина. Лека мъгла се стелеше ниско над тревата, но Хелън вървеше, без да усеща как влагата се просмуква през дрехите й.

„Ще приеме ли той и моята нетактичност?“ — питаше се тъжно Хелън. Тогава вдигна поглед. Том се появи току пред самото й лице и се усмихна иронично.

— Животът не е никак лесен, нали, Снежна кралице?

Тя се засмя нервно.

— Никак.

Той облегна гръб на едно дърво и като гледаше стръкчетата трева в ръката си, каза:

— Липсваше ми снощи.

Тя затвори очи, тъй като разбираше, че не бе му липсвала толкова много, колкото той на нея. Това физически не бе възможно.

— Хелън, съжалявам! Вчера се държах като пълен кретен — тихо каза той. — Беше глупаво.

— Не, не беше. Ти беше прав. Аз те обидих. — Тя отвори очи и жадно впи поглед в него. — Но аз не го казах в такъв смисъл. Просто мислех на глас, без да мога да се спра.

Той си пое с облекчение въздух и я привлече към себе си.

— Знам. Аз трябваше да проявя повече разбиране. — Той повдигна нежно с пръст брадичката й нагоре. — Усмихни ми се, Хелън!

Когато се опита да изпълни неговото желание, устните й затрепериха. Тя зарови глава в рамото му, за да скрие лицето си от него, и се притисна плътно в прегръдката му.

Том я погледна с тревога в очите.

— Нещо друго не е наред. Прав ли съм?

— Всичко.

— Хайде. — Той я прихвана през кръста и я накара да върви. — Ела с мен до караваната и там ще ми кажеш какво те тревожи.

Пет минути по-късно тя седеше до масата, където я бе настанил той, стиснала чашка кафе с двете си ръце. Като по чудо от тази позиция нещата не изглеждаха толкова мрачни.

— Всичко е като буря в чаша кафе — заключи тя, след като му обясни какво се бе случило със сина й предишния ден. — Одри се радва, че съм решила „да си поживея“… Господи, мразя тази дума! А Гари се държи така, сякаш съм издала военна тайна на руснаците.

Том я наблюдаваше внимателно.

— Как се чувстваш, като знаеш, че те са разбрали за нас?

Известно време тя се взираше напрегнато в тавана.

— Странно е, но първата ми реакция беше гняв. Бях подразнена от това, че светът в лицето на моите деца се намесва в нашите взаимоотношения. А после — като истинска страхливка — се притесних, че всички ще приказват за мен.

— Всички? — попита скептично той.

— Знаеш какво имам предвид. — Тя поклати глава. — Всичко е толкова тъжно. Тъжно и смешно. Винаги съм изпитвала съжаление към жени, които се излагат на хорските подигравки заради мъже. И сега аз се оказах не по-малко глупава от тях.

Том се изправи и застана с гръб към нея, докато наливаше още кафе. Когато заговори, гласът му прозвуча съвсем спокойно:

— Ти наистина ли мислиш, че си станала за посмешище?

Тя му намигна. Въпросът беше изречен прекалено небрежно. Хелън се изправи, отиде при него, докосна го по лакътя и внимателно го обърна с лице към себе си.

— Не, защото се любих с теб — нежно прошепна тя. — Моля те, повярвай ми за това.

Том втренчи очи в нейните, сякаш се опитваше да проникне до дъното на душата й. След това кимна.

— Вярвам ти.

Тя се обърна и седна върху кушетката. Облегна назад глава и каза с уморен глас:

— Зная, че не трябва да отдавам толкова голямо значение на това. Но просто ми е крайно неприятно, като знам, че празноглави хора се кискат и обсъждат моя частен живот.

— Мисля, че е време да поговорим — каза той и седна до нея на кушетката. Взе ръката й в своята и се загледа мълчаливо в нея. След това вдигна глава и я погледна в очите: — Според мен в дъното на всички твои проблеми е затвореният живот, който водиш. Ти не можеш да надникнеш отвъд рамките, в които съзнателно си се затворила. Лангстън е просто един обикновен град, Хелън. И със сигурност не се различава от много други. Може би е привидно по-различен, но животът в него е същият, както в другите градчета. Всеки десети негов жител спи с нечия чужда съпруга, а някой ненавижда началника си, междурасовата сегрегация и всички хомосексуалисти в света. Друг тайно носи бельото на приятелката си под връхните си дрехи. В Лангстън не е по-различно. Но ако си мислиш, че целият свят може да се събере в това градче, тогава определено грешиш.

Тя се усмихна, защото се опита да отгатне кои от жителите на Лангстън биха могли да се поместят в описанието за травеститите.

— Но аз трябва да се съобразявам с хората в Лангстън! — възрази разпалено тя. — Тук е моят свят.

— А не трябва. — Той стисна силно ръцете й, като че ли искаше по този начин да й предаде част от своите сили. — Няколко пъти си ме молила да ти разкажа за своя живот и още — защо живея по този начин. Бих искал да ти разкажа за всичко това сега. Ще ме изслушаш ли?

Хелън го погледна замислено. След това кимна:

— Естествено.

— Ако ме беше срещнала преди три години, вероятно нямаше да ме познаеш. Външният ми вид не беше много по-различен от сега, но душевното състояние на един човек винаги има свои външни белези. А преди три години… добре, ще ти кажа направо, че преди три години се чувствах емоционално изчерпан. Отдадох всичко — обичта си, привързаността и предаността си — на своята работа. Тогава бях собственик на една от най-преуспяващите фирми по Източното крайбрежие, работеща в сферата на връзките с обществеността. — Том се усмихна тъжно. — Някои хора щяха да кажат, че съм имал всичко. А и успехите ми ставаха все по-големи. Нищо не можеше да ме спре. И никой не беше в състояние да ме спре. Дори и жена ми. — Той забеляза въпросителния й поглед и сви безразлично рамене. — Ожених се късно и се разведох рано. Тя не беше в състояние да ми даде това, което ми даваше работата. Но това не ме тревожеше. Дразнеше ме. — Том стисна ръцете й в своите. — Това звучи ужасно, но се опитвам да ти създам по-добра представа как действително стояха нещата тогава.

— Разбирам — каза тихо тя. В този миг ненавиждаше нотката на отвращение от собствените си мисли и действия, която се бе прокраднала в гласа му.

— Две години по-късно се случи нещо, което не беше необикновено явление за деловия свят. Един от конкурентите в бизнеса ми изигра мръсен номер. Докато моите хора разберат какво бе станало, компанията ми вече беше изправена пред фалит.

Направи малка пауза и бавно пое въздух.

— Познавах правилата на играта и направих единственото възможно нещо в моя случай — впрегнах всичките си сили и умения, за да го унищожа. Тази борба разби здравето ми. В резултат на постоянното напрежение, в което живеех, получих нещо като сърдечна атака. Беше, сякаш тялото ми се бунтуваше срещу неправилния начин, по който го използувах. Прекалено голямо напрежение, алкохол, прекалено пушене и безсънни нощи — все неща, присъщи на живота, който водех тогава. Влязох в болница, въпреки личното ми нежелание. Лекарят каза, че това е само предупреждение, но ако продължавам да живея с темпото, което си бях наложил, следващия път нещата ще са много по-сериозни.

Том изцяло се бе потопил в своето минало. Той се загледа втренчено през прозореца в хоризонта, сякаш върху него като на екран се прожектираше животът му.

— За пръв път в живота си разполагах с часове свободно време. Часове, които прекарах в размисъл. Може би именно осъзнаването на собствените ми морални принципи ме накара да се стресна. Не зная. Но каквато и да бе причината, аз внимателно огледах живота си. Към какво всъщност се стремях? Към пари? Към успех? Имах и двете, но какво в действителност бях получил? Огледах се около себе си и открих стотици хора, които бяха в същата ситуация — приличахме на кучета, които тичат след собствените си опашки и се въртят в омагьосан кръг.

Изведнъж се засмя.

— Срамувам се да го призная, но дотук бях стигнал в изследванията си върху собствената си личност. Не зная какво щях да правя, ако една от сестрите не ми беше донесла книгата на Торо „Уолдън“. Започнах да я чета, за да избягам от собствените си мисли, а след това нищо не можеше да ме откъсне от нея. Имах чувството, че беше написал книгата специално за мен. Изведнъж проумях коя беше липсващата брънка. Животът, истинският живот, неговата дълбока същност — ето това беше тя. Аз се движех само по периферията на тази същина. — Той поклати глава. — Не желаех да стигна до някакви „утопии“, където не се случва нищо. Но подобно на Торо, исках да уловя живота и да му направя нещо като дисекция. И ако той се окажеше жесток, то тогава исках да изпитам върху себе си „цялата му първична жестокост“. А ако се окажеше, че беше добър, исках да почувствам неговата доброта. Просто исках да разбера какво представлява животът и кой всъщност съм аз.

Том се размърда неспокойно върху кушетката.

— Когато ме изписаха от болницата, аз се заех да изправя бизнеса си отново на крака. — При тези думи се засмя открито: — Страхувах се, че моята гордост нямаше да ми позволи да се оттегля като пораженец. След това прехвърлих всичко върху своя помощник. Продадох му всички сделки. Той вложи парите от разпродажбата в моята банка в Ню Йорк — дори не зная точно каква е сумата — и аз напуснах града.

Том повдигна рамене и продължи:

— Преди около една година реших да опозная Америка. Започнах от Западното крайбрежие, защото там щях да бъда възможно най-далеч от миналото си. И започнах бавно да се придвижвам по своя маршрут. Не защото се налагаше да го направя, а защото мислех, че това беше единственият начин да опозная хората, отколкото да ги наблюдавам отстрани.

Той я прегърна и я притегли към себе си.

— Хелън, не можеш да си представиш какви хора срещнах в Орегон, Юта, Небраска. Прекрасни хора и знаят защо живеят. От тях научих толкова много неща.

Той я погледна в очите.

— Само едно липсваше в моя живот. Ти, Хелън. Тогава ти трябваше да бъдеш с мен. Нямах никого, към когото да се обърна и да възкликна: „Това не е ли странно?“ или: „Не е ли прекрасно?“ Нямах теб, за да споделя това.

Той хвана брадичката й, повдигна лицето й и я прегърна здраво, за да не може да извърне глава.

— Искам да се омъжиш за мен, Хелън, и да дойдеш с мен.