Били Грийн
Има такава любов (10)

Десета глава

Близо седмица по-късно Хелън седеше в дневната със списание в ръка и очи, които се плъзгаха по страниците, без да различават нищо. Жизнеността й я бе напуснала и човек спокойно можеше да я вземе за някой от мебелите в стаята. Промяната в нея беше огромна — станала беше бледо копие на самата себе си. Лицето й бе изгубило цвета си, под очите й се бяха образували тъмни сенки. Целият външен вид на Хелън излъчваше нещастие.

Отсреща Гари се беше излегнал в стола си с крак, преметнат през едната облегалка. Той се беше отказал от намерението си да посети приятелите си във Флорида. През цялата отминала седмица Хелън усещаше, че той я наблюдава, но нямаше представа какво се върти в главата му. А и не го попита.

Одри, която изглеждаше доста по-добре, отколкото на същия ден предната седмица, лежеше на една страна върху кушетката. Беше изгубила всякаква връзка с Чад, той, от своя страна, не си беше направил труда да й се обади дори по телефона. Но въпреки семейните проблеми, Одри разцъфтяваше под нежните грижи на Пати.

Хелън вдигна очи от списанието и празният й поглед обходи стаята. Одри нервно зачопли маникюра на един от пръстите на ръката си, а Гари се прокашля високо и промени положението на тялото си в своето кресло.

— Всичко това е направо непоносимо!

Хелън извърна вяло погледа си, за да открие дъщеря си, изправена в средата на стаята. Младата жена закрачи из стаята с влажни от напиращите сълзи очи.

— Не мога повече да понасям това да те гледам така нещастна. — Тя ритна една поставена на пода декоративна плетена кошница. — Нищо чудно, че Чад спи с други жени. Не виждам кой би понесъл егоистка като мен.

Хелън се засмя насила.

— Не се самообвинявай — изрече тя съвсем тихо. — Бременността е егоистичен период в живота на всяка жена. Така е отредила природата.

Гари внезапно се изправи и се доближи до прозореца.

— Де да имах и аз толкова задоволително извинение! — каза той тъжно. — Но за постъпката си нямам абсолютно никакво извинение.

Беше застанал неподвижно, с гръб към тях двете. В следващия момент се извърна към майка си със странно колебливо изражение на лицето.

— Не зная как да започна. Ще ми се да не ми се налагаше да ви съобщавам това — добави намръщено той. — Но то направо ме подлудява от една седмица насам… нищо чудно и да успея да го преодолея… Ала вие и без това ще научите рано или късно…

— За бога, Гари — чувството за вина у Одри се беше превърнало в раздразнение, — ако ще казваш нещо, кажи го. Приличаш ми на човек, извършил убийство и скрил трупа в килера.

— Де да беше така! — промърмори той. — Истината е, че ми се отваря възможност да работя на половин работен ден, докато уча в колежа, с обещание да ме назначат на по-висока длъжност с пълно работно време веднага щом завърша.

— Но това е прекрасно, Гари — произнесе Хелън нежно, — защо не си казал досега?

Той затвори очи, скулите му потрепнаха, сякаш се насърчаваше да направи нещо, което не е по силите му.

— Защото работата е в Минесота. Ще ми се наложи да се прехвърля и… и ще се прибирам при вас много рядко.

— Гад такава! — Одри отново се изправи на крака. — Ти си постъпил дори по-гнусно и от мен самата. Искал си мама да остане с ясното съзнание, че теб няма да те има тук. Ти си най-…

— Я млъкни, ако обичаш! Ти не постъпи по-благородно от мен. — На лицето му се изписа гримаса на отвращение. — Не забравяй, че разговаряш с мен, твоя брат. И много добре знам какво стои зад семейните ти трикове.

Одри стрелна неспокоен поглед към майка си. Не открила гняв по лицето на Хелън, тя се свлече на дивана и заплака.

— Той е прав — изрече тя, като пое шумно въздух през ноздрите си. — Но аз не съм виновна. Никога не съм искала да стане така — добави безпомощно, след което хвърли на брат си изпепеляващ поглед. — Това обаче с нищо не те извинява. Поне аз наистина се нуждая от мама.

— Нима? А мъжът ти къде е? Защо той не се грижи за теб?

— Знаеш много добре защо. — Гласът й трепереше. — Нямам намерение да живея с човек, който ми изневерява.

— Глупости! — почти изкрещя Гари.

Одри го изгледа неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Говорих с Чад. Ти всичко си си измислила. Друга жена няма. Чад каза, че ти не си му оставила възможност да ти даде обяснение и че няма намерение да ти се моли на колене да се върнеш, защото се държиш като разглезено дете.

Одри се изправи объркана и се приближи до брат си.

— Гари, сериозно ли говориш? Наистина ли е казал, че няма друга жена?

Брат й изсумтя презрително.

— Щял е и сам да ти го каже, ако не си го била обвинила, преди да изчакаш да чуеш истината.

Тя закърши нервно ръце.

— Трябва да си опаковам багажа и да се върна у дома. — Извърна се към Гари: — Ще ме откараш ли с колата?

— Ще те откарам — отговори той на път към вратата. — Но недей да се бавиш цял ден. След час имам уговорка с едни приятели.

— Ще побързам, обещавам. — Очите й грееха във възбуда. — Ще помоля мама да…

Изведнъж и двамата се спряха и се извърнаха към Хелън. Тя не бе и помръднала, докато траеше разговорът помежду им.

— Мамо! — прочувствено възкликна Одри. — А ти какво смяташ да правиш? — тя прехапа устни. — Не мислиш ли, че би могла да кажеш на Том, че си размислила?

Облягайки назад глава, Хелън отвърна:

— Не зная къде се намира в момента. — Тя се усмихна горчиво при спомена за неговото обещание да обиколят света заедно. — Свързах се с всички къмпинги в околността, но го няма в нито един от тях.

Хелън изгледа изненаданите лица на децата си.

— Нима сте си мислили, че първо ще ви поискам разрешение? — попита тя сухо. — Разбрах, че съм сгрешила тридесет минути след като той напусна къщата. Но беше вече късно. Подвижният му дом беше вече заминал.

— Аз зная къде е — изрече едва чуто Гари.

Хелън рязко обърна поглед към него. Изправи се и застана срещу сина си.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е заминал още. Намира се в… щатския резерват.

— Откъде знаеш това? — попита тя. Ръцете й трепереха.

Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си като дете, хванато да върши беля.

— Платих, за да го следят — промърмори накрая той. — Рейф Хампсън искаше да припечели някой друг долар, така че му платих да се навърта наоколо, да поразпита за Том и да го държи под око.

— Рейф Хампсън ли? — Очите на Одри се разшириха от изненада. — Ами, че той е най-мърлявият човек в градчето.

Неловкостта на Гари се превърна във враждебност.

— В интерес на истината, нямах списък от имена на шпиони, от който да избирам.

— Да, но все пак — Рейф Хампсън… — повтори Одри.

Той сви рамене:

— Не можех да стоя със скръстени ръце. Предположих, че Том ще се върне и исках да разбера преди мама.

Хелън се усмихна — гневът й се бореше в нея с радостта от новината.

— И двамата знаем, че постъпката ти е некоректна, но не ти се сърдя, още повече че това означава, че вероятно ще мога да се видя с Том отново. — После внезапно се намръщи. — Ако е възнамерявал да остане само седмица, това означава, че може би ще замине още днес.

Хелън прокара треперещи пръсти през косата си, измъчвана от нерешителност какво да предприеме. Но мисълта, че Том бе останал, очаквайки тя да го потърси, не й излизаше от ума.

Одри стисна ръцете на майка си в израз на съпричастие:

— Още сега ли ще отидеш при него? — попита тя усмихната.

— Не — поклати глава Хелън. — Нараних го прекалено силно. Трябва да го убедя, че съзнавам грешката си и че съм сто процента убедена в това, че правият е бил той.

— И как смяташ да го постигнеш? — попита Одри.

Хелън сви рамене:

— Още не зная. Ще измисля нещо.

 

 

Доста по-късно същия ден Хелън все още се двоумеше дали е открила верния начин да убеди Том. Когато погледът й внезапно се спря на фигурата й в огледалото на спалнята, тя трепна. След това на лицето й се изписа усмивка. Не е чак толкова зле, помисли си изведнъж тя. Можеше дори да свикне с това… един ден.

Извърна се от огледалото и трескаво заприбира каквито дрехи й попаднеха подръка в един стар куфар, който беше на Пати. Не бяха го изхвърлили — пазеха го за следващата благотворителна разпродажба.

Когато дрехите бяха вече опаковани, Хелън застана пред вградения гардероб. Посегна и издърпа една картонена кутия от най-горния рафт, след което се обърна и я постави до куфара. Беше приготвила всичко необходимо.

Отпусна се бавно на леглото, разтривайки челото си, за да овладее напрежението си. Рискът беше голям. Въпреки подготовката, планът й можеше да се провали. Но трябваше да опита.

Целият й предобед беше преминал в обмисляне на детайлите от плана. В съответствие с напътствията на Гари, човекът, на когото беше платено да следи Том, трябваше да поддържа връзка с Хелън и да й се обади достатъчно рано, за да може тя да пусне в ход изобретения план.

Отново се погледна в огледалото. Промяната във външния й вид я порази. Ако това не свърши работа, ще умра от неудобство, помисли си тя, усмихвайки се дяволито. Трябваше да успее. Трябваше да успее на всяка цена!

 

 

Том оглеждаше заобикалящите го отвсякъде борове, превърнали се през отминалата седмица в негови безмълвни спътници. Леко се усмихна. Дърветата се бяха наслушали на доста груб език през това кратко време.

Наведе се бавно, за да прибере металния тиган, в който бе оставил храна на птиците. С това приготовленията му за заминаването приключиха. Всичко вече беше готово.

Всичко, с изключение на сърцето ми, помисли си с тъга той.

Заоглежда се намръщено — струваше му се, че е забравил нещо. Обходи още веднъж мястото, където беше лагерувал, но не откри нищо забравено. Поемайки си дълбоко дъх, той си даде сметка, че нищо повече не го задържа тук. Беше дошло време да поеме пътя си отново.

Докато шофираше по виещия се път, огледа се първо надясно, после наляво. Странно, но му се искаше да запомни всяко дърво, всеки цъфнал храст. Не му се щеше споменът за това място да избледнее в паметта му.

Когато подмина главния вход, забеляза мъж, застанал до паркирана до пералнята кола.

Странно, помисли си Том. Беше го срещал през последната седмица няколко пъти, и то винаги в близост до бензиновата пералня. И винаги гледаше виновно.

— Сигурно изневерява на жена си — промърмори на себе си Том, като сви рамене. Въпреки че ако това беше вярното обяснение на честите им срещи, неверният съпруг беше избрал неудачно място за осъществяване на намеренията си.

Том сви по чакълестата отбивка, изравнявайки колата с бензиновата колонка. Докато пълнеха резервоара, той се облегна на подвижния си дом и отново заоглежда околността. Беше правил това по цели дни. Знаеше, че тепърва щеше да се връща към спомените от престоя тук. Искаше му се пейзажът да се запечата в паметта му. Искаше да запомни всичко до най-малка подробност.

До ушите му достигна шум от стъпки на приближаващ се по чакъла човек. Том се извърна и видя мъжа, когото беше срещал няколко пъти през изминалата седмица, облегнат на помпата.

— Тия сладурани гълтат доста бензин сигурно — заговори мъжът, чиито очи пробягваха от фургона към бензиновата колонка и обратно, без нито за момент да се задържат върху очите му.

— Аха — промърмори глухо Том.

Помпата продължаваше да работи — цифрите на колонката се сменяха бързо една след друга.

— Сигурно се приготвяте за дълъг път? — погледна го въпросително непознатият.

— Да, сигурно — отвърна Том, след което кимна с глава. — Да, най-вероятно.

— Много ли пътувате?

Том беше търпелив. Освен това беше и учтив. Но подобно празно любопитство беше последното, от което се нуждаеше в този момент. Промени позата си и кимна:

— Да.

И най-нетактичният би усетил студенината в отговора му. Непознатият обаче само за момент даде признаци, че разбира недоизказаното в отговора, след което се прокашля, зяпна към слънцето и додаде:

— Това е от нещата, които винаги ми се е искало да направя. Пътуването, нали разбирате.

Том изгрухтя в знак, че е разбрал, с поглед, насочен към колонката. За щастие точно в този момент помпата изщрака и спря.

И преди онзи да успее да продължи досадния разговор, Том извади струйника на маркуча и го окачи на колонката. Кимна на непознатия, плати, каза: „Довиждане“ на възрастната жена, която беше съдържателката, и се върна при караваната.

Непознатият беше изчезнал. Но когато потегли, Том погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че събеседникът му беше застанал на входа и гледаше към отдалечаващия се фургон. Миг по-късно се обърна и се запъти към телефонната кабина.

След още две секунди Том бе вече забравил за странностите на непознатия — отправяше се към Лангстън за последен път.

 

 

Поемайки си дъх, Хелън усети, че цялата трепери. Тя повдигна високо глава и стисна зъби, щом усети, че минувачите започват да я заглеждат. Знаеше, че ще вдигне шум около себе си. Пък и това беше част от плана. Нямаше да им обръща внимание. Трябваше да издържи заради Том, заради самата себе си.

Внезапно дяволита усмивка се разля по устните й. Щеше да издържи, само дано Том пристигне всеки момент, помисли си тя иронично. Според сведенията на Рейф Хампсън, Том беше напуснал къмпинга преди петнадесет минути. Независимо накъде смяташе да поеме, щом веднъж напуснеше градчето, щеше да му се наложи преди това да мине през Лангстън.

 

 

На влизане в Лангстън Том намали скоростта. Знаеше, че градът не му беше направил нищо лошо, но го мразеше. Какво не би дал да не му се налагаше да прекосява градчето, но единственият път, водещ към магистралата, минаваше оттук.

Не беше идвал цяла седмица. Най-дългата седмица в живота ми, даде си сметка той. Том пое дълбоко въздух, за да си вдъхне кураж.

Желаеше я с отчаяние, което му е било чуждо до този момент. Но ако тя не беше способна да „изостави всички“ сега, какво можеше да се очаква от нея занапред?

Внезапно потокът от коли пред него забави своя ход. Том сви вежди. Точно сега ли, когато бързаше да напусне Лангстън, трябваше да се случи това нечувано автомобилно задръстване? Сякаш градът се възползваше от последната си възможност да натрие сол в раната му.

Колоната се придвижи малко напред. Том успя да различи тълпа от хора на тротоара, някъде далеч отпред, но мислите му бяха прекалено заети с Хелън и собственото му нещастие, за да се запита какво значеше това.

Беше му се искало да разбере живота, спомни си той, и от гърлото му се откъсна дрезгав смях. Ето че беше разбрал достатъчно. Излизаше, че животът е лишен от логика. Само преди седмица се беше чувствал по-щастлив от всякога. Не бе подозирал, че портите на рая са на една крачка разстояние от тези на ада.

От тълпата на тротоара долетя приглушен смях, но Том не обърна на това никакво внимание. Сега, когато се беше запътил, за да си отиде завинаги, изведнъж си спомни за хиляди несъществени подробности.

Спомни си Хелън такава, каквато беше в деня на пикника. Начинът, по който го беше разглеждала непосредствено след като се бяха любили. Начинът, по който се смееше — сякаш собственият й смях я изненадваше. Хелън, сребърна в лунната светлина и топла и златна, огряна от слънцето.

Защо? — помисли си той, като удряше с юмрук хълбока си. Защо не беше се влюбила в него достатъчно силно, за да се промени? Защо не беше направила усилието да погледне на нещата с неговите очи?

Не можеше да повярва на собствените си мисли. Защо досега не се бе вслушвал по-внимателно в техния ход? Нима беше очаквал единствено тя да се промени и да се откаже от абсолютно всичко! Мащабът на прозрението му едва не го повали. За какъв се мисля в края на краищата, запита се той, отвратен от себе си.

Беше пропилял толкова много време за гнева си и в самосъжаление, без нито за момент да помисли за това, че бе очаквал от Хелън всичките жертви. Та нали, погледнато от нейна страна, именно оставането му би било най-надеждната проверка за чувствата му към нея.

Но тя не го бе подложила на подобна проверка. Беше се съгласила да погребе целия си живот досега, щом той го искаше. Единственото, което бе поискала, беше време, за да могат децата й да свикнат с нейното решение.

Том отново въздъхна шумно. Дошъл бе ред на враждебността му към Гари и Одри. Може би те просто бяха свикнали да разполагат с малко повече, отколкото е допустимо, от времето на своята майка и всъщност си бяха добри, свестни хора.

Истината беше, че Том бе ревнувал. Новото му откритие го накара да трепне.

Колкото по-надълбоко се спускаше в мислите и сърцето си, толкова по-силно нарастваше удивлението му. Излизаше, че вината беше изцяло негова. От самото начало се бе гордял с опитите си да отвори очите на Хелън за живота, но и от самото начало бе останал глух за нейните уроци. Тя го беше учила на това, че свободата и бягството са две различни неща. Че свободата — това е да обичаш, да даваш и да споделяш.

Беше се вманиачил в абсурдните си търсения дотолкова, че не беше осъзнал, че истината на живота е навсякъде. Рамо до рамо с Хелън, той би бил способен да следва тази истина дори в задъхания свят на бизнеса. Защото беше без значение какво върши човек, къде се намира и какво се случва около него. От значение беше какъв е отвътре.

Изведнъж разбра, че трябва да я види веднага. Всичко останало би било лишено от смисъл, ако нея я нямаше. Щеше да направи всичко, което тя пожелаеше, само за да не я загуби.

Издаде глава през прозореца, за да види дали се движат колите далеч напред, но нищо не се виждаше. Задръстването вероятно беше причинено от катастрофа, реши той, обхванат от раздразнение. Подобно нещо се случваше рядко в Лангстън и вероятно насъбралите се, се надпреварваха да дават съвети.

Том отвори вратата и слезе от колата. Щеше сам да провери какво задържа колоната. И ако нямаше изгледи да потегли скоро, щеше да зареже фургона и да отиде до дома й пеш. И в двата случая трябваше да я види колкото е възможно по-скоро.

Когато се приближи достатъчно близо, реши, че причината за задръстването не може да е катастрофа, защото тълпата щеше да е на самата улица, а не на тротоара. Намръщи се. Не беше и достатъчно шумно, за да е сбиване.

Като се приближи съвсем, хората от тълпата, които го видеха, млъкваха и веднага започваха да го гледат някак особено. От мястото му се виждаше горната част на някакъв плакат, поставен в средата на тълпата. Дали пък не беше някаква протестна демонстрация? Приближи се още и хората пред него заотстъпваха, оставяйки му празен коридор към центъра.

Стъпките му ставаха все по-бавни и накрая той спря, затвори очи и усети как сърцето му бие лудо.

Хелън беше седнала върху куфар насред тротоара. Устата му пресъхна при вида на тесните износени джинси, стягащи стройните й крака. Черната тениска, която беше облякла, нежно обгръщаше бюста й, а хубавата й коса падаше по двете й рамена.

След първоначалното удивление, при което усещаше как чувствата му се борят помежду си за правото да получат външен израз в поведението му, Том започна да се смее. Смееше се от сърце — със смеха на неподправената радост. Плакатът, чийто връх бе забелязал преди това, беше облегнат на рамото й. На него с розови букви бяха изписани думите: „Или всичко, или нищо!“

Когато чу смеха му, Хелън се размърда и се изправи неловко и колебливо. Усещаше нервите си опънати до точката на скъсване. Неспособна беше да направи каквото и да било. Просто стоеше мълчаливо и го наблюдаваше.

Том усети как сърцето му се сви. Разгледа израза на лицето й и разбра, че вниманието, което привличаше, й беше противно. Не можеше да го понася, но въпреки това го беше изтърпяла. Заради него, заради любовта си.

За момент се вгледа в сините й очи — зад очевидното неудобство се спотаяваха умората и страхът, че може да бъде наранена още веднъж.

Том пристъпи напред, внимателно изтегли плаката от ръцете й и без да отделя очи от лицето й, го подаде на един нисък пълничък мъж.

— Време е да тръгваме — изрече нежно Том.

Тя кимна енергично с влажни от напиращите сълзи очи. Том се наведе, повдигна куфара и се извърна, за да обгърне покровителствено кръста й.

— Почакай — внезапно проговори тя. След което се пресегна и вдигна от земята една кръгла картонена кутия за шапки.

— Малко е претенциозна за пътуващ фургон — каза тя, притискайки кутията към гърдите си, — но с тази шапка ни свързва един малък сантиментален спомен.

Том се усмихна при спомена за красивата синя шапка, при спомена за деня, в който се беше влюбил в очите й. Притегли я по-близо към себе си и двамата се отправиха към фургона, към началото от остатъка от живота си.