Били Грийн
Има такава любов

Хелън се загледа в двете шапки, които продавачката й показваше в този момент. Понечи да възрази, че очите й са светлосини, без абсолютно никакъв нюанс на зелено, но бързо отхвърли тази мисъл. Просто не си струваше усилието.

— Ан — рече Хелън със замислен глас, — черната шапка не е ли точно като онази, която купих миналия месец?

— О, не, мисис Галахър. — Очите на продавачката се разтвориха широко насреща й в израз на възмущение, сякаш допускането на подобна мисъл само по себе си бе нечувана обида. — Онази беше с червена панделка.

— Но… — започна Хелън, след което отново реши, че не си струваше труда да спори. — Да, разбира се, че беше с червена панделка.

Хелън намести строгата черна шапка върху изрядно пригладените си руси коси и след това се извърна леко назад, за да види как й стои, а също и да огледа и лицето под нея. Усещането, че познава добре това лице, я накара да плъзне поглед по правилните му черти, без да се взира в тях. Знаеше, че кожата й бе гладка и чиста и че всеки косъм от прибраните й в кок златисторуси коси беше на мястото си. Гримът й бе подходящият грим за една уважавана вдовица, прическата й също бе подходящо избрана. А елегантното моряшко костюмче, с което бе облечена, бе точно подобаващо на жена с нейното положение в обществото.

Това, в което се взираше така съсредоточено, бе изражението на очите си. В него имаше нещо, което тя не разбираше. Нещо странно. Цинизъм? Каквото и да бе то, Хелън го бе забелязвала и по-рано и то я безпокоеше. В живота й не бе имало нищо, което би могло да я предупреди за появата му.

Лицето й бе започнало да придобива недоволно изражение, когато мислите й се върнаха отново на избора, който й предстоеше да направи. И тогава, за свое учудване, тя откри, че не беше сама. От огледалото я гледаха две очи, които не бяха нейните. Те не бяха сини женски очи, гледащи благоприлично и с уважение, а съвсем определено принадлежаха на мъж и бяха тъмнокафяви на цвят, обрамчени от черни мигли. Очи, които я гледаха с нескрито веселие.

В първия миг слисването й бе толкова голямо, че не успя да реагира по никакъв начин, а изненадата — твърде силна, за да има време да откъсне очи от дръзкия поглед насреща си. Тя само гледаше с широко отворени очи. Лицето й, почти по детски открито, отразяваше чувствата й, когато видя стоящата навън мъжка фигура да се взира в нея през стъклените витрини на магазина.

Беше едър мъж и въпреки че бе облечен с протрити джинси и избеляла спортна тениска с къс ръкав, имаше вид на човек, който си знае цената. Имаше гъста коса, малко по-дълга на тила. Беше прошарена около слепоочията, но не само отделни кичури, а напръскана равномерно по цялата дължина, така че сребристото се открояваше рязко от косата на тила му. Лицето му не бе красиво, но приковаваше вниманието със суровите си мъжествени черти.

Неочаквано той дръзко й намигна. Това я сепна и накара да дойде на себе си. Хелън извърна очи, като, се престори, че нищо не се бе случило. Тя съзнателно се стараеше да не поглежда към него и се питаше от колко ли време той стоеше пред магазина и я наблюдаваше. Защото той съвсем определено беше наблюдавал нея.

Той не беше от Лангстън — в това тя бе сигурна. Това не беше мъж, чието присъствие в този така добре познат й град би останало незабелязано от нея. Нещо у този човек изглеждаше неприсъщо за Източен Тексас. Беше различен, но Хелън не можеше да посочи причината, която я караше да го счита такъв. Може би заради облеклото му. А може би мислеше така заради самоуверения и небрежен начин, по който се държеше, сякаш светът около него можеше да върви по дяволите и това изобщо не би го разтревожило.

И въпреки това нямаше нищо, което да я обезпокои. Защо тогава сърцето й биеше толкова лудо? За една уверена в себе си жена като Хелън безпокойството не бе приятно усещане. Тя концентрира мислите си и изправи гърба си, за да преодолее моментната си слабост.

Хелън заоглежда шапката, като се опитваше да съсредоточи вниманието си върху избора, който би трябвало да направи. И тогава, пряко волята си, тя пак погледна към огледалото. Той още бе там и продължаваше да я гледа. Когато погледите им се срещнаха, устните му се разтегнаха в зашеметяващо привлекателна усмивка.

Тя смръщи лице, извърна очи и отново се опита да съсредоточи вниманието си върху шапката. Този мъж просто имаше лоши обноски и тя нямаше да позволи грубото държане на някакъв непознат да обсебва мислите й. Каза си, че стои над подобни неща. Да, помисли си тя убедено, просто щеше да отмине случилото се и той щеше да си отиде.

Но почти едновременно с тази мисъл очите й пак се обърнаха към мъжа в огледалото. С полузатворени очи тя го видя как леко навежда настрани главата си, вторачвайки открито очи в нея. Невероятно беше, но, изглежда, преценяваше шапката. Тогава, сякаш знаеше, че беше привлякъл вниманието й, той бавно започна да поклаща глава в израз на отрицателно отношение.

В смущението си тя свъси чело — вече нямаше смисъл да се преструва, че не го забелязва. Погледна шапката и повдигна въпросително вежди. И отново, още по-изразително, той поклати глава в знак на неодобрение. Тя колебливо остави настрана „отхвърлената“ шапка и взе в ръцете си втората, която й бе донесла Ан. След като подържа известно време семплата шапка от сива шведска кожа на нивото на очите си, за да може да я разгледа по-добре, а не за негово улеснение, Хелън я сложи на главата си. Вгледа се за миг в шапката и след това се извърна леко настрани, за да погледне към своя неочаквано появил се таен консултант. Той обърна глава първо наляво, после надясно, оглеждайки шапката, и убедено поклати глава. Имаше вид на човек, току-що опитал вкиснато зеле, и изразителните черти на лицето му едва не я накараха да се засмее на глас. Шапката със сигурност не струваше.

— Ан — извика Хелън към младата жена, която бе отишла в дъното на магазина, — тези не са подходящи. Би ли донесла нещо по-различно?

Само след две минути пред Хелън вече бе струпана малка планина от шапки. Всяка от тях беше внимателно пробвана и преценявана и всички бяха отхвърлени като неподходящи от нейния безмилостен консултант. Той не показваше признаци на отегчение от играта и тъй като не смяташе да продължи да пробва, тя прекрати тази игра.

— Не, Ан, тези просто не са по вкуса ми — каза Хелън, докато оставяше последната шапка на масата. — Имам нужда от нещо по-специално.

Тя се завъртя в креслото си, за да погледне озадаченото момиче.

— Нещо по-специално — повтори Хелън нетърпеливо.

— Ами има една… — започна Ан и на лицето й се изписа съмнение. — Но наистина не мисля, че е подходяща за вас.

— Нека да я видя.

— Но…

— Искам да я видя, Ан — каза тя настоятелно.

Продавачката въздъхна притеснено.

— Да, мисис Галахър. Както желаете.

Когато видя шапката, на лицето й се изписа също толкова дълбоко съмнение, каквото бе изписано на лицето на продавачката. Цветът й бе най-яркият нюанс на синьото, който някога бе виждала. Имаше огромна периферия, а сферичното й дъно бе плътно покрито от мънички дъгоцветни перца. Под периферията се спускаше най-късият и кокетен воал — почти само едно парченце мрежест плат, скриващ очите, които неочаквано се оказаха със същия нюанс на синьото. Това беше шапка за романтичен отдих, шапка, подходяща за тайни любовни срещи.

След като намести скандалната шапка на главата си, Хелън бавно повдигна очи към огледалото, като почти едновременно главата й се поклащаше колебливо в отрицателен жест. Но неговото ентусиазирано кимване в знак на одобрение обори скептицизма й. Когато повдигна ръката си, палецът и показалецът бяха свити в знак, който подчертаваше неговото одобрение.

Преди да осъзнае какво прави, Хелън вече бе купила шапката — скандалната и кокетна шапка, която никак не отговаряше на характера й.

Когато се отправи към изхода на магазина, с ръка, стиснала връзката на кутията за шапки, Хелън се спря рязко. Но за какво, за бога, мислеше тя? Вместо да охлади ентусиазма му с „убийствен поглед“, както се изразяваше дъщеря й, тя в действителност бе поощрила интереса му към себе си. Ами какво щеше да прави, ако той бе още навън и я чакаше да излезе? Какво щеше да прави тя тогава?

Като си пое дълбоко въздух, Хелън придаде строго изражение на лицето си, отвори вратата и излезе от магазина. На тротоара нямаше никой. Мъжът не се виждаше наоколо. Тръпка на облекчение премина по тялото й, но тя отново застана нащрек. Защо ударите на сърцето й отекваха в нея по такъв особен начин? Защо мисълта, че трябва да разговаря с един непознат мъж, я караше да изпитва ужас? Нима животът й бе станал толкова ограничен, че всяко ново нещо я хвърляше в паника?

Докато бавно се отдалечаваше от магазина, тя се движеше по познатата улица, срещаше познатите хора, но без да забелязва всичко това. Беше купила шапка, която не бе никак подходяща за нея. Вероятно щеше да стои в гардероба и да събира прах. И още по-непонятното — беше разговаряла, макар и без думи, почти приятелски, това тя признаваше пред себе си, с напълно непознат мъж.

Тръсна глава. Какво й ставаше. „О, не!“ — безмълвно се помоли тя. Това не можеше да е онзи ужасен период, през който бяха преминали няколко от приятелките й, вдовици като нея или разведени жени. Те неочаквано решаваха, че всички, освен те самите, се наслаждават на живота и неистово се втурваха да наваксат пропуснатото. Успели бяха да станат единствено предмет на подигравки.

Хелън потрепери. Не искаше това да се случи и с нея. Приятелката й Шарлот точно сега преминаваше през такъв период и на Хелън й ставаше болно, когато виждаше развеселените погледи на хората, следващи навсякъде приятелката й. Не можеше да обвинява тези, които се забавляваха с това. Шарлот кокетничеше с всеки срещнат мъж. Закръглената червенокоска се обличаше и се държеше като тийнейджърка със свръхактивна хормонална секреция. Тя винаги си е била малко вятърничава, но никога не бе поставяла в неудобно положение близките и приятелите си. При тази мисъл Хелън се усмихна тъжно.

По-скоро би умряла, ако някога се превърнеше в обект на подигравки в този град, където хората бяха се отнасяли с уважение към нея. Съпругът й беше негов кмет и най-виден жител до смъртта си преди пет години. Той беше добър човек, уважаван от хората мъж и Хелън бе направила всичко, което бе по силите й, за да поддържа и запази този негов образ. Сега жителите на града се отнасяха към нея със същото уважение.

Изведнъж Хелън забеляза висока слаба жена на отсрещната страна на улицата и вдигна ръка за поздрав, като с усилие на волята предотврати появата на гневна бръчка върху челото си. Алдеа Филипс бе самозваната водачка на групата хора, които открито се подиграваха с Шарлот. Хелън никога не бе харесвала Алдеа, но тя бе президент на женския клуб, в който членуваха и двете с Шарлот. Честите контакти бяха неизбежни, особено сега, когато започваха репетициите за ежегодния мюзикъл.

— Добро утро, мисис Галахър — извика отнякъде дете.

Хелън се усмихна на минаващите деца.

— Добро утро, Дарил, Пат.

Тя обичаше децата и тъкмо затова понякога се дразнеше, че те винаги се обръщаха към нея с почтителен тон, сякаш беше свята реликва или нещо подобно. В нейно присъствие те никога не даваха воля на присъщите им радост и веселие.

Собствените й деца не бяха имали такива задръжки, помисли си тя с печална усмивка. Беше трудно да повярва, че Одри бе вече омъжена жена — омъжена и очакваща дете. А Гари, нейният мъничък сладък Гари, следваше втора година в колеж. Той щеше да стане самостоятелен и целеустремен като баща си. След няколко години щеше да се ожени и да си създаде собствено семейство. Разумът й казваше, че това щеше да означава просто разширяване на семейния кръг, но емоционално тя щеше да го преживее така, сякаш щеше да изгуби Гари. И тогава щеше да й се наложи да запълва още по-голяма част от времето си.

„Чудесно!“ — кисело си рече Хелън. Започваше да се самосъжалява, а това бе смешно. Живееше добре. Е, може би понякога й се приискваше да може свободно да си почеше носа на публично място, а може би и кръгът от приятели понякога й се струваше твърде тесен. Но тя беше живяла в този малък свят дълго време и не желаеше истински да го променя.

„Не! Никак ли? — веднага последва безмълвният и неприятен въпрос. — Ами какво да кажа за нощите?“

Хелън отхвърли тази мисъл. Не искаше да си спомня как напоследък се събуждаше в ранните утринни часове, когато светът наоколо още спеше, обзета от налудничавото усещане, че някъде вътре в нея нещо щеше да закрещи. Усещането не бе приятно, то я плашеше, тъй като не можеше да открие причините, които го предизвикваха.

„Може би трябва да започна работа.“

Преди години искаше да стане учителка. Сигурно щеше да намери нещо, което да отвлече вниманието й от празнотата в нейния огромен дом, от къщата, която Едуард й бе подарил и с която той се бе гордял толкова много. Дори с Пати и Арнълд — семейството, което така добре се грижеше за домакинството, къщата пак имаше запустял вид. Миришеше на празно, като избеляла кутия от шоколад, захвърлена на тавана.

— Честна дума, господин полицай, мога да ви обясня…

Уверената й походка стана несигурна, когато чу гласа. Може би защото познаваше всички в този град и защото разбра, че този глас не принадлежи на никой от нейните съграждани, или може би защото беше нещо друго, което не бе по силите й да разбере. Още преди да погледне към него, Хелън знаеше, че беше мъжът от огледалото.

Беше само на няколко крачки от нея, изправен до голяма каравана, боядисана в бяло и зелено, и говореше на един полицейски служител.

— Има смекчаващи вината обстоятелства. Аз… — Той спря, когато видя Хелън да приближава, и се усмихна — силните му устни се извиха в чувствена усмивка. — Чаках една дама. Не можете да ме глобите само заради това, че тя закъснява. — В същия миг се наведе към полицая и му пошепна съзаклятнически: — Знаете какви са жените.

Когато полицаят кимна разбиращо с глава, Хелън гледаше с широко разтворени от възмущение очи. Полицаят се извърна и в мига, в който я видя, веселият блясък в погледа му се смени от израз на дълбоко уважение и той припряно свали фуражката си:

— Моля да ме извините, мисис Галахър! Не знаех, че господинът чака вас.

— Всичко е наред, Брад — отвърна му тя любезно.

Когато младият полицай докосна с ръка фуражката си в знак на уважение и се отдалечи, Хелън се обърна към дръзкия непознат до нея. Черните му очи показваха, че той наистина се забавлява, и тя разбра, че той си даваше ясно сметка за истинското положение — знаеше, че беше ядосана.

— Мисис Галахър — каза тихо той, — чудя се какво ли име подхожда на фамилното. Дейрдре? Пола? Не, не звучи добре. Трябва да е нещо по-царствено.

Известно време той я изучаваше с поглед.

— Хелън. Да, трябва да е Хелън. Това лице със сигурност би могло да краси хиляди кораби при спускането им на вода.

Очите й се присвиха подозрително.

— Как разбрахте?

— Инициалите ви са изписани на дамската чанта. „Х. Г.“ — Той кимна по посока на кожената й чанта. — Хенриета и Хариет не са подходящи за вас. Оставаше само Хелън.

Неочаквано за самата нея, усмивка омекоти изражението на лицето й.

— А защо не Холи или Хепсиба?

— Защото изобщо не се сетих за тях. — Думите му прозвучаха искрено, но в очите му припламваха весели искрици. — Освен това аз зная толкова много за вас, че името само дойде на мястото си.

Тя го погледна изненадана.

— И какво толкова бихте могли да знаете за мен?

— Зная, че сте вдовица, а не разведена жена. — Той повдигна брадичката и вирна нос към нея, сякаш подигравайки се на „царствената“ й стойка: — Вие вероятно никога не бихте се замесили в нещо толкова безвкусно като развода например.

Хелън не отвърна нищо. Както изглеждаше, този мъж бе прекалено самоуверен, но тя нямаше намерение да ласкае неговото „его“, като потвърди невероятните му догадки.

— И — продължи той — зная, че съпругът ви е бил голяма клечка в този град.

Той се засмя, когато тя повдигна въпросително едната си вежда нагоре.

— Това не бе никак трудно. Разбрах го по отношението на полицая към вас.

— Свършихте ли?

— Не. Зная също, че запълвате времето си, като се занимавате с благотворителност и… — Той замълча, за да я прецени още веднъж. — И като играете бридж.

— Не играя бридж — прекъсна го тя със снижен глас. В следващия миг осъзна, че почти бе потвърдила неговите предположения. И преди той да започне своята малка игра, тя попита: — Защо излъгахте Брад, мистър…?

— Том Питърс.

Той се поклони и въпреки че жестът трябваше да изглежда малко насмешлив, не беше.

— За вас Том — добави тихо той.

— Защо излъгахте, мистър Питърс?

— Не излъгах. Аз чаках вас. Чакал съм ви през целия си живот.

Думите бяха изречени простичко, нежно и искрено, но усмивка затрептя на устните му и сякаш опроверга думите.

Тя извърна леко надясно главата си и го изгледа с нескрито любопитство.

— Вие се държите много глупаво.

Той поклати глава.

— Не се държа глупаво. Флиртувам.

Това ли правеше той? Хелън бе шокирана. Нима толкова много време бе изминало, откакто някой бе флиртувал с нея за последен път, че сега не бе се досетила? Как трябваше да постъпи? Трябваше ли да бъде възмутена? Защото тя изобщо не бе възмутена. Но спокойствието и сигурността й бяха накърнени и това никак не й харесваше.

— Изглеждате шокирана от тази мисъл — каза той със смеещи се, дори насмешливо гледащи очи. — Ако мисълта за флирт ви шокира така силно, защо тогава флиртувахте с мен, когато бяхте в магазина?

Тя зяпна от изненада.

— Аз не флир…

— Точно това правехте — поправи я той. — Така разбрах, че не сте омъжена. Не бихте флиртували с мен, ако бяхте омъжена.

— Не флиртувах — рече възмутено тя. — Не…

Замълча за миг и очите й се разтвориха широко:

— Всъщност флиртувах ли?

— Да.

В този миг тя бе доволна, че не бе забравила как се прави това и се наведе леко напред, за да го попита нещо. И тогава с периферното си зрение забеляза хора, които гледаха от отсрещната страна на улицата и иззад витрините на магазините. Те гледаха нея. В объркването си тя премигна с очи, обърна се и започна да се отдалечава.

За един миг бе сама. След това усети присъствието му и разбра, че той я следваше. „Твърдоглав идиот“ — помисли си тя и вътрешно цялата кипеше от гняв. Нима не разбира, че тя му обръщаше гръб. Хелън продължаваше да върви право напред, като се опитваше да се преструва, че не забелязва присъствието му.

— Красива сте, когато сте ядосана — каза той неочаквано. — Знаете ли, че ноздрите ви потръпват от усилието да се въздържате, за да не кажете нещо грубо?

Хелън се престори, че не е чула въпроса. Това не беше човек, когото трябва да вземаш на сериозно. Докато запазваше мълчание, тя усещаше погледа му върху себе си. Тогава той заговори с тих глас, подражавайки на нейния тексаски акцент:

— „Ами да, Том. Знам това. Наследствена черта е. Бабата на баща ми е била шампион по издуване на ноздри в графство Титус.“

Устните й трепнаха. Не можеше да се сдържи — той наистина беше забавен. Но тя нямаше да му достави удоволствието да разбере, че мислеше така. Веднага би се възползвал от това.

— Не думай! — продължи той, вече със собствения си глас. — Винаги съм завиждал на талантливите хора.

В следващия момент гласът му отново премина във фалцет:

— „Но, Том, вашият странен външен вид и покоряващ чар сигурно са достатъчен талант?“

Този път тя не можа да сподави смеха си. Когато обаче видя Уинифред Джонсън от отдела за отпускане на кредити в Първа национална банка да я гледа с недоумяващ поглед, смехът й намери израз в задавена кашлица.

— Вървете си! — прошепна тя нетърпеливо.

— Защо?

Думата не бе произнесена войнствено, а с искрено любопитство. Тя се обърна с лице към него:

— Хората ни гледат.

Той се огледа.

— Така е. Това има ли значение?

Въпросът я накара да се спре. Тя стоеше неподвижно и го гледаше втренчено. „Има ли значение?“ Тя се замисли върху думите му. След миг поклати объркано глава.

— Да. Разбира се, че има. — Тя отговаряше както на неговия въпрос, така и на самата себе си. — Сбогом, мистър Питърс.

Докато се отдалечаваше, тя чувстваше погледа му върху себе си. Когато той проговори, чу съвсем ясно думите му и потрепери.

— До скоро, мисис Г.

Втора глава

Том стоеше изправен до вратата на караваната с чаша кафе в ръка и съзерцаваше гористата местност, заобикаляща мястото, където бе останал да пренощува. Източен Тексас му харесваше. Харесваше му да слуша дрезгавите крясъци на сойките и богатия репертоар на присмехулниците. Харесваше мириса на бор и дъха на пръстта и гниещите листа. Може би щеше да остане тук за известно време.

Той се пресегна назад, взе тънкото местно вестниче и го разтвори върху масичката. Ако смяташе да остава, трябваше да си намери работа.

Обявите за работа заемаха едва половин страница, но това не го разтревожи. Той винаги успяваше да си намери работа. Том нямаше претенции — минимално заплащане за тежка физическа работа го устройваше напълно. Така щеше да има достатъчно пари за храна и гориво.

След пет минути две обяви — единствените свободни места за временна работа — бяха обградени с химикал. Мияч на чинии или градинар — кое от двете щеше да стане този път?

Беше работил и двете. Ако миеше чинии, щеше да се храни безплатно. А градинарството означаваше, че щеше да работи на открито и това му допадаше повече. Той с удоволствие вършеше всяка работа, която не изискваше затворено пространство.

Усмивка се появи на лицето му, когато си спомни за местата, които беше видял, и за хората, с които се бе запознал. Особено хората. Повечето от тях се бяха оказали добри, дори интересни. Хора, които за него се бяха превръщали в част от семейството, каквото той нямаше. Това бяха децата и внуците, на които нямаше никога да се радва.

Той се изправи, изпъна се и силните му мускули се очертаха под износената сива тениска и избелелите джинси. Беше време да се размърда. Макар че винаги си имаше скътани пари за черни дни, той трябваше да си намери работа, за да избегне необходимостта да ползва тези резерви.

Тръгна към мотоциклета, който стоеше на специална рамка, разположена в задната част на караваната. Облече коженото яке, което бе преметнато на кормилото, и сложи каската на главата си.

Докато се носеше по асфалтираните алеи на неголемия обществен парк, той изпитваше същото чувство, което бе изпитвал десетки пъти преди при различни климатични условия и на различни места. Имаше усещането, че природата и животът се протягат към него да го обгърнат. Не, това не беше точно. Това не бе прегръдка, която те предпазва. По-скоро при съприкосновението си с природата той ставаше част от този живот. Почувства прилив на жизненост, каквато не бе изпитвал преди, и му беше трудно да опише усещането.

Веднъж, в началото на търсенето, той бе почувствал нужда да сподели вълшебството от това преживяване и бе повикал един свой добър приятел. И веднага бе почувствал, че нещо се бе променило. Въпреки че и двамата с Хол говореха един и същ език, Том не бе успял да разбере какво мотивира действията на приятеля му, а стана видно, че обратното също бе толкова вярно. Тогава бе последният му опит да прехвърли мост между света, който бе оставил зад себе си, и този, в който живееше сега.

Той се усмихна иронично, когато приближи изхода на парка. Не можеше да си представи Хол да се кандидатира за работа като мияч на чинии.

Току до самия парк се намираше малък магазин за бакалски стоки и спортни принадлежности, пред който имаше колонка за гориво. Непосредствено до него имаше пералня на самообслужване, чиято боядисана в тюркоазно зелено фасада се лющеше на едри парчета. Том даде напред, влезе в покритото с чакъл място за паркиране пред пералнята и се приближи към телефонната будка, прилепена до външната й стена.

Той свали каската и взе вестника със себе си. И в двете обяви беше посочен само телефонният номер. Обявата за градинарската работа съветваше кандидатите да звънят между осем и девет сутрин или след седем часа вечерта. Другата обява не съобщаваше за никакви ограничения по отношение на времето и тъй като тя предлагаше по-непривлекателната от двете работи, той опита първо с нея.

Мястото все още беше свободно. Работата беше в малко кафене, разположено близо до парка. Предложението беше добро, но само след минута разговор със съдържателя Том вече знаеше, че не иска да работи с този човек. Беше работил за няколко души, които наистина имаха високи изисквания към работниците, и Том се бе споразумявал с тях. Но този човек беше проявил незаинтересованост още по време на разговора.

Том нямаше намерение да си прегражда пътя към всички възможности, но пръстите му трепереха, докато избираше втория номер.

— Да.

Думата бе изречена толкова силно, че Том едва не изпусна телефонната слушалка. Той се засмя нервно:

— Дали сте обява, че търсите помощник-градинар. Мястото, свободно ли е още?

— Да.

Този път той беше подготвен и не беше учуден от почти изкрещяния отговор. Гласът отсреща бе на възрастен мъж и Том предположи, че той или не дочуваше, или бе свикнал да разговаря с хора, които не чуваха добре. Или може би просто не вярваше на телефоните.

— Искам да се кандидатирам за работата — започна Том, като внимаваше веселите нотки в гласа му да не бъдат доловени от човека от другата страна.

— От моя страна няма проблеми — отвърна възрастният мъж. — Но това не означава, че ще получиш работата. Как се казваш?

— Том. Том Питърс.

— Аз съм Джо, просто Джо. Никога не са ме наричали с друго име. И не виждам защо трябва да го правят сега. — Той замълча и Том си представи как присвива подозрително очи. — Ти не си тукашен. Разбрах го по гласа ти, а името ти потвърждава, че съм прав. Наоколо не живее никой с такова име — Том Петри.

— Питърс, мистър… Джо. Не Петри.

— Има ли някаква разлика? — попита дрезгаво Джо. — Предупреждавам ви още сега, че работата е временна и че аз съм много придирчив, особено към тези, които работят за мен.

— Дадено, няма проблем от моя страна — отвърна му Том и се разсмя с цяло гърло. — Кога мога да дойда, за да обсъдим подробностите?

— Имате ли някакви планове за следващите тридесет минути? — попита студено възрастният човек.

„Действена натура“ — помисли си Том. Наистина щеше да му бъде приятно да работи с този човек.

— Никакви. Как да стигна до вас?

Той тършуваше в джоба си за химикал, докато старецът крещеше някакви обяснения в телефонната слушалка. Том едва бе смогнал да запише адреса, когато Джо отбеляза, че има да върши други, по-важни неща.

— Заобиколи къщата откъм задната страна — крещеше Джо. — Лесно ще ме намериш. Аз съм човек, който си печели с труд прехраната.

Той измърмори още нещо за пияници, паразити й затвори. Жилищният район, към който Джо бе упътил Том, беше разположен между хълмисти възвишения, обрасли с дървета. Къщите бяха просторни и внушителни, с прецизно подстригани морави и белосани места за паркиране. Този квартал му напомняше за района на Горен Ню Йорк, където живееше преди години. Растителността тук беше различна, но атмосферата бе същата… Стари фамилии, стари пари.

Шофьорът на една бавно движеща се патрулна кола го огледа внимателно, когато го изпревари. Явно е, че заможните в този град са добре охранявани, помисли си той развеселен. Том свърна по Пойнтри Авеню и започна да се вглежда в номерата на пощенските кутии, край които минаваше. Търсеше номер 1001.

Замалко да го пропусне. Пощенската кутия бе поставена в една ниша на каменната стена, обграждаща имението, и буквите бяха почти скрити от спускащия се по стената бръшлян. Той слезе от мотора, изправи го на подпорите му и отиде до пощенската кутия. На пиринчената табелка над кутията пишеше: „Мистър и мисис Галахър“.

Том бавно се усмихна. Дали това беше същата Галахър, синеоката Хелън, която толкова много искаше да се смее, но не знаеше как да се отърве от задръжките си, за да осъществи желанието си? Той знаеше, че ще я види отново, но тогава бе мислил, че ще трябва да я търси много дълго. Така беше по-добре. Сега вече знаеше, че ще получи работата. Съдбата се намесва, помисли си той, а в този случай Том и Провидението бяха в пълно единомислие.

Възрастният мъж му бе казал да кара към задния вход, но не му бе казал, че „задният двор“ представляваше малък парк. Циментираната алея се разширяваше в единия край и образуваше нещо като малък паркинг от едната страна на четириклетковия гараж. Там бяха паркирани различни камиони и автомобили, които очевидно бяха управлявани от наемни работници.

Том остави мотоциклета си до един камион и погледна към къщата, която не се виждаше откъм улицата. Беше триетажна сграда в стил от епохата на английската династия Тюдор. До нея се стигаше по голямо парадно стълбище. От дясното крило към задната част на сградата се простираше остъклена веранда, чиито стени блестяха ярко под лъчите на утринното слънце. Отляво стените на къщата бяха покрити с плътна завеса от цъфнали пълзящи растения, които се изкачваха нагоре до широк балкон на втория етаж.

Площите надясно от дома, изглежда, се ползваха за по-практични неща. Непосредствено пред къщата бяха разположени зеленчукови градини и оранжерия, а зад тях Том можеше да види овощни дръвчета. Малко по-наляво се намираха представителните градини, в които цветята и декоративните храсти бяха така подредени и подрязани, че да показват възможностите на природата, когато човешка ръка се заемеше да я облагородява.

Том тръгна по алеята с каменна настилка, отвеждаща към къщата, но забеляза някакъв човек, наведен над една азалия, и се насочи към него. Старецът носеше избелели офицерски панталони, а една просмукана от влага и пот шапка покриваше темето му. Валма от бели косми стърчаха тук-там изпод тясната й периферия.

Том се покашля, за да прочисти гърлото си и старецът погледна към него.

— Ти ли си Питърс? — прогърмя въпросът му.

Том кимна и се усмихна, когато Джо започна да го оглежда.

— Е, изглеждаш достатъчно здрав, за да се справиш с работата. — Той се взря в лицето на Том и очите му се присвиха подозрително. — Защо искаш да работиш такава работа?

— За да мога да ям — отвърна Том и се усмихна още по-широко.

— Достатъчно основателна причина, предполагам — продължи старецът с хриплив глас. — Това е временна работа. Иначе я върши моят племенник, но той ще отсъства няколко седмици.

— Да, обяснихте ми това при първия ни разговор. Аз търся временна работа.

— Е, ако съдя по вида ти — и старецът плъзна поглед по фигурата на Том, преценявайки размерите и силата му, — ще се справиш. Работата не изисква много ум — достатъчно е да имаш здрав гръб. Точно това притежава племенникът ми — ни капка ум, но е здравеняк.

Той отново втренчи поглед в Том и лицето му придоби изключително проницателно изражение.

— Ти си образован човек. Защо търсиш такава работа?

— Харесва ми да работя на открито. Обичам мириса на пръст, обичам да гледам как нещата растат пред погледа ми. — Той повдигна рамене. — И както вече казах, обичам да съм нахранен.

В погледа на стареца се появи разбиране. Очевидно той също обичаше да отглежда различни растения.

— Добре. Получаваш работата. Къде ще живееш?

Том кимна с глава на изток.

— Имам къща на колелета, която съм прикрил близо до парка.

— Ще говоря с мисис Галахър да ти позволи да я докараш и паркираш ей там. — И той посочи циментовата площадка. — И няма да скрия от теб, че през някои дни работим от зори до мрак. Оставането ти тук ще ти спести известно време и пари.

— Оценявам това преимущество.

Том се колебаеше. Той едва се сдържа да попита дали мисис Галахър е същата тази дама, която той познаваше. Но преглътна въпроса. Можеше да почака. Вместо това, повдигна въпроса за заплащането, а когато и това бе уредено, попита:

— Сам ли се грижиш за цялото имение?

— Не — отговори му старецът и изпръхтя носово, което можеше да изразява или че му е забавно, или презрение. — Франк и неговите момчета обработват зеленчуковата градина и се грижат за овощните дръвчета. А аз — за всичко останало. Когато имам нужда от помощ — неочаквано застудяване или нещо такова, — няколко гимназисти идват да ми помагат. Не се случва много често, за което благодаря на Бога. Предпочитам сам да се грижа за растенията си. Аз ги познавам — зная какво харесват и какво не е добре за тях.

Градинарят се извърна и погледът му се зарея по азалиевите храстчета и той неочаквано обърна гръб на Том, сякаш напълно бе забравил за съществуването му.

— Кога желаете да започна работа?

С явна неохота Джо се обърна и го изгледа през рамо.

— Имаш ли нещо против да започнеш веднага? Би било добре някой да ми донесе малко тор.

Том свали якето си и го хвърли върху един железен стол.

— Веднага. Чудесно.

— Хелън, слушаш ли ме?

Хелън премигна стреснато, сякаш току-що се събуждаше, и погледна секретарката си. Не беше я слушала. Вниманието й бе привлечено от гледката, откриваща се от прозореца на кабинета й. Тази година пролетта бе дошла толкова неочаквано. Днес вече имаше цветове и ухания, които вчера не бе забелязала.

Тя се усмихна и кимна с глава.

— Извинявай, Тери. Мисля, че ме е налегнала тежка пролетна умора. Какво каза преди малко?

Симпатичната млада секретарка я погледна с разбиране:

— Питах ви дали искате да поръчате на Джо цветя за тържеството. Има достатъчно рози, но той иска да знае какви желаете да бъдат. Знаете колко много въпроси започва да задава, когато не му обясним предпочитанията си в детайли.

Хелън се усмихна при мисълта за вечно киселия старец, който работеше при нея от двадесет години.

— Не, аз ще поговоря с него. Искам да разгледам цветната градина и оранжерията. Те могат да ми подскажат някои нови идеи. Струва ми се, че още не мога да се ентусиазирам за начинанието.

— Но ти обичаш тържествата.

Хелън кимна.

— Винаги съм ги обичала. Но като се замисля за предстоящото, струва ми се, че то ще бъде повторение на всички предишни тържества. — Гласът й постепенно затихна и тогава тя забеляза загрижения поглед на Тери. — Хей, не се тревожи. Нали ти казах — просто пролетна умора.

— И ти не си застрахована, Хелън. Това може да сполети всеки. — Тери се засмя. — Ще ти кажа честно, че аз лично продължавам да мисля за излети и дълги походи в планината.

Хелън се изправи.

— Може би една разходка из градината ще ми помогне да си възвърна обичайното настроение.

Тя отиде до френския прозорец, през който се излизаше на терасата, и пристъпи навън.

Пролетните звуци бяха също така осезателни, както многобройните цветове. Тя тръгна по посоката, от която се чуваше шум от работа.

— Джо…

Хелън спря рязко и пое въздух, когато видя наведения над нейните цветни лехи мъж. Не беше Джо. Не бе някой, който работеше тук. Това беше безочливият мъж от магазина за шапки. Мъжът, който бе вървял след нея предишния ден. И ръцете му бяха изцапани с пръст до лактите — с нейната пръст.

— Какво, за бога, правите тук?

Той обърна назад глава, за да види притежателката на този глас, после, както бе коленичил, седна върху стъпалото си.

— Работя.

— Това го виждам. — В гласа й прозвучаха нотки на раздразнение. — Но защо? Как?

Том повдигна рамене. Самият жест бе съвсем невинен, но той не свали очи от лицето й и когато отговори:

— Градинарят ви беше дал обява, че търси да наеме помощник. И така аз получих работата.

— Вие сте градинар?

— И водопроводчик, и шофьор на товарен камион, и строител на пътища. — Погледът му се плъзна по нея, а след това той се усмихна. Усмивката му беше възмутително чувствена. — Мисля, че бих вършил всичко, което вие поискате от мен.

Стрелна с изучаващ поглед лицето й.

— Изглеждате изненадана. Вие какво мислехте, че работя?

Въпросът я обърка. Тя отмахна кичур коса, паднал над очите й.

— Не зная — отговори тя. После поклати глава: — Не мисля, че изобщо съм мислила за това. Но никога не бих предположила, че сте…

— Скитник? — помогна й Том, когато тя се поколеба да изрече думата. — Или безделник? Или неудачник?

— Такъв ли сте?

— И така може да се каже. Всъщност вие вероятно бихте се изразили точно така. Установявам се на едно място и оставам там, докато това ми харесва, а после просто продължавам по-нататък. — Той се усмихна така, сякаш знаеше нещо, което бе неизвестно на нея. — За мен това е свободата. Но предполагам, че едно нещо може да изглежда съвсем различно в зависимост от гледната точка, от която подхождаш към него.

Докато разговаряха, очите му постоянно преброждаха тялото й, неколкократно спирайки се върху белия работен костюм, с който бе облечена, сякаш той предизвикваше неговото неодобрение. Лицето й се смръщи. Тя беше работодателката в края на краищата! Но изненадващо и за самата нея, не се чувстваше като работодателка, по-скоро в негово присъствие се чувстваше като жена. Нещо във втренчения му поглед я караше да се чувства така.

Една част от нея възнегодува срещу интимността на този поглед. Но другата част, която тя до този момент бе считала за мъртва, беше безспорно зашеметена. Точно тази част се опитваше да смаже в себе си, но нямаше сили да извърне поглед от неговите знаещи черни очи.

Оставайки тук, без да направи опит да се измъкне от тази ситуация, тя негласно му разреши да продължи играта.

Той не спря да изследва тялото й с поглед и вече го правеше съвсем открито. Струваше й се, че той бе съблякъл с очи целия костюм и бе започнал да изучава жената, скрита под него — всяка кост, всеки мускул и всяка вена, по която препускаше кръвта й, всичко, от което бе направена Хелън Галахър.

Докато това продължаваше, тя на няколко пъти се почувства засегната от начина, по който я гледаше. Не, не беше това, което обикновено се изпитва в такива случаи. Тя усещаше парещия поглед, но надделяващото чувство в нея бе любопитството. Какво си мислеше той за нея? Какво ли мислеше за жената, която оглеждаше толкова внимателно?

Сигурността, която й даваше нейното положение в обществото, сигурността, с която я даряваха старите приятели, сега се бе изпарила. Погледът му дълбаеше все по-надълбоко, търсеше съкровените извори на нейната индивидуалност. Дали беше открил някакви недостатъци в нея? Или тя бе само подобие на приятелите си?

Сякаш усетил нейната несигурност, погледът му започна да я гали и успокоява. Не бе за вярване, но тя му отвърна с готовност — така както кукла гледа своя кукловод. Тогава — една мигновена смяна на настроенията — от него започна да се излъчва непреодолимо желание и то събуди една част от съществото й, която тя бе смятала за недосегаема. Това я накара силно да пожелае да отвърне на чувствата му. Остра, изгаряща болка премина през цялото й тяло. Усещането бе така разтърсващо, че тя пристъпи крачка напред, сякаш в отговор на някакъв безмълвен повик.

— Мамо.

Очите й се разшириха от ужас и тя цялата потръпна от мисълта какво за малко не се бе случило. С облекчение се обърна към дъщеря си, чийто глас беше развалил магията.

Младата жена, приближаваща се към тях, изведнъж се спря и изгледа първо Хелън, после Том.

— Пати ми каза, че си излязла в градината да поговориш с Джо.

При тези думи тя се огледа многозначително.

— Одри, това е Том Питърс.

Хелън избегна погледа му, тъй като искаше да заличи от паметта си всичко, което се бе случило. Но тя знаеше, че той беше почувствал неуверените нотки в гласа й.

— Той ще помага на Джо, докато Хауи оздравее.

— Здравейте! — поздрави Одри, гледайки го с преценяващ поглед.

— Здравейте! — отвърна на поздрава й той и се засмя, сякаш нейният нескрит интерес към него го забавляваше. — Моля да ме извините, но трябва да взема още един сноп дървени колчета.

Одри го проследи с поглед, докато се отдалечаваше.

— Мамо — прошепна тя тихо, — той е страхотен.

Хелън прикри усмивката си и поклати глава в знак на майчинско неодобрение.

— Не мисля, че на Чад ще му хареса, ако разбере, че забелязваш това.

— Аз съм омъжена, не мъртва — възрази духовито младата жена. Каза го просто на шега, но когато бе споменато името на съпруга й, тя въздъхна недоволно. — Чад сигурно изобщо нямаше да чуе какво съм казала.

— Хайде — каза Хелън и обгърна с ръка започналата да набъбва от бременността талия на дъщеря си. — Да изпием по едно кафе и ще поговорим.

Те влязоха заедно в къщата, прекосиха кабинета и се озоваха в просторния хол.

— Седни и ме почакай, а аз ще кажа на Пати да донесе кафето.

Одри се усмихна широко при тези думи на майка си.

— Аз вече го направих. Тя каза, че ще трябва да приготви прясно кафе.

Хелън се загледа в нежните черти на лицето й. Бяха се появили тъмни кръгове под очите й и две бръчки на недоволство край ъглите на устата.

— Добре, Одри. Хайде, кажи ми защо нещо не върви между теб и Чад?

— Проблемът не е в Чад — отвърна саркастично Одри, а лицето й се изкриви в грозна гримаса. — Нима не знаеш, че той е съвършен? А що се отнася до мен, Чад казва, че имам хиперхормонални функции заради бременността.

— Хайде, Одри, кажи ми.

— Това е истината, мамо — продължи Одри раздразнено. — Точно както ти казах. Когато се опитам да говоря с него за нашите проблеми, Чад ми отговаря, че ние нямаме проблеми, че просто аз съм превъзбудена. — Докато говореше, тя се въртеше неспокойно на кушетката. — Господи, кълна се, че ако още веднъж го каже, ще му покажа как изглежда една превъзбудена жена в емоционално отношение.

Хелън се засмя. Дъщеря й бе известна с горещия си темперамент.

— Значи не можеш да говориш с него за проблемите си. Поговори с мен за тях. Знаеш, че доктор Гууд каза да избягваш стресовите ситуации. Трябва да ги изключиш от ежедневието си, иначе ще се получат усложнения в бременността.

Одри въздъхна.

— О, мамо! Имам чувството, че всичко в този свят се е обърнало наопаки. Една от причините да се влюбя в Чад беше начинът, по който той възприемаше живота. Тогава аз бях важна част от неговия живот, най-важната за него. Не съм предполагала, че ще се отдаде изцяло на своята работа. — Тя сви пръстите си в юмруци. — Откъде можех да зная, че ще заприлича на татко!

Хелън рязко повдигна глава и я изгледа остро.

— Баща ти беше прекрасен човек, който наистина много обичаше теб и Гари. Защо говориш така?

Одри отново въздъхна, но този път, за да скрие чувството си на безсилие.

— Извинявай, мамо. Знам, че за теб татко беше съвършен. Но нима наистина не разбираше, че те пренебрегваше?

— Никога не сме били пренебрегвани — бавно и твърдо отговори Хелън.

— Добре, може би се изразих грубо — призна Одри. — Но наистина ли не си имала чувството, че за него ние бяхме от най-малко значение? За него най-важна бе застрахователната компания, след това работата му като кмет, после приятелите от кънтри клуба и чак тогава идваше ред на семейството.

— Грешиш, Одри — тихо възрази Хелън. — Той наистина беше амбициозен. Вярно е и това, че посвещаваше голяма част от своето време на работата си, но той непрестанно мислеше за нас.

Одри се изсмя и горчивината в този смях накара Хелън да потрепери от ужас.

— Винаги така ни казваше. Когато той не дойде за десетия ми рожден ден, ти ми каза: „Татко ти не може да бъде тук с нас, но той мисли за теб.“ Когато пропускаше поредния бейзболен мач на Гари, ти всеки път казваше: „Сигурно нещо непредвидено го е възпрепятствало да дойде, но съм сигурна, че мисли за теб.“ Мамо, ние нямахме нужда от мислите му, имахме нужда да бъдем с него. Винаги ми се е искало да те попитам: „Защо да не бъде с нас, а само да мисли за работата си?“ Тогава второто щеше да ми харесва повече.

— Разбирам те — съгласи се Хелън, тъй като не искаше да спори с нея за Едуард. Той си бе отишъл, а и тя не беше започнала разговора с намерението да промени отношението на Одри към миналото. — Искаш ли да поговоря с Чад? — колебливо предложи Хелън.

Одри се приближи и коленичи пред майка си с озарено от надежда лице:

— Наистина ли? О, мамо! Той те счита за изключителна жена и се вслушва в мнението ти. Ако ти му кажеш, че греши, ще престане.

Хелън поклати глава.

— Не мога да му кажа, че греши. — Но когато дъщеря й понечи да възрази, тя продължи: — Той е мъж, Одри. Не мога да се отнасям към него като към дете. Но ще се опитам да разбера защо работата има толкова голямо значение за него. Може би това ще ти помогне да се справиш с проблема.

Одри положи глава в скута на майка си, както бе правила много пъти преди години.

— Как искам да съм като теб! — прошепна тя. — Опитвам се отново и отново, но винаги се провалям.

Тя извърна глава и погледна майка си.

— Ти си толкова… толкова добра.

— Одри! Изобщо не съм това, което ме изкарваш. Не искам ти да приличаш на мен. Ти си съвършена — такава, каквато си.

Когато Пати влезе в стаята, за да донесе кафето, Хелън въздъхна почти с облекчение. А когато едрата икономка излезе, те бяха сменили темата и както изглеждаше, напрежението у Одри бе изчезнало.

Ентусиазмът на Одри й придава особен чар, забеляза Хелън, но понякога нейните емоционални изблици и спадове ставаха причина за тревога у хората, които я обичаха. Обаче този път, изглежда, имаше основателна причина да бъде разстроена. Хелън реши да намери начин да поговори с Чад на предстоящото тържество.

— Двамата с Чад ще дойдете идния петък, нали? — попита тя. — Надявам се, че тогава той няма да работи до късно.

— Само през трупа ми — отвърна Одри.

Когато видя, че майка й се намръщи, се засмя.

— Не се тревожи. Той обеща, че ще се прибере рано. Ще бъдем тук.

Тя помълча още малко, след което с лукаво изражение на лицето добави:

— Добре е, че Гари реши да не си идва за тържеството, което организираш.

— О?! — Тя познаваше дъщеря си и по лицето на Одри разбра, че щеше да каже нещо провокиращо.

— Ще му е достатъчно да зърне само новия градинар и ще избухне — продължи дъщеря й и се разсмя отривисто, по начин, който напомняше на Хелън за годините, когато Одри беше малко дете.

Тя погледна снизходително дъщеря си.

— Откога Гари проявява такъв неизчерпаем интерес към градината?

Одри погледна нетърпеливо майка си.

— Не към градината, към теб. Том те гледа така, както мъж гледа жена. Гари мисли, че ти си напълно безполово същество и че съществуваш само за негово улеснение и само за да му помагаш.

Хелън се засмя нервно, като се опита да потисне спомена за това, което бе почувствала в градината.

— Гари ще премине и през този етап и ще надрасне чувството си за собственост. Вероятно това ще стане, когато се влюби в някое момиче.

— Може би — повдигна рамене Одри, — но ще има фойерверки, ако види как те гледа Том… и как ти гледаш него.

Хелън запази спокойното изражение на лицето си, но мислите й започваха да се объркват. Сякаш всичко се бе разклатило. Тя винаги сама беше управлявала живота си. И чувството, че е господарка на себе си, й бе давало сигурност. Но внезапно всичко се променяше. Обзе я желанието да каже на всички — на дъщеря си, на Алдеа Филипс, на целия свят — да я оставят на мира. Животът й не можеше да продължава по този начин. И въпреки че знаеше, че се бе държала безразсъдно, разбираше, че всичко бе започнало в мига, в който видя очите на непознатия в огледалото.

Трета глава

Хелън докосна жълтите рози, които изпълваха голямата ваза в хола. Къщата ухаеше на рози. В нейната стая винаги имаше свежи цветя, но този ден те бяха навсякъде.

Приемът предишната нощ беше преминал с голям успех. Менюто включваше само деликатеси, а виното беше превъзходно. Тържеството, както стотици други в миналото, събра същите хора, които говореха винаги за едни и същи неща. Това си мислеше Хелън.

Тя се обърна и сви рамене, раздразнена от мислите си. Въпреки че лично за нея то бе малко скучно, това не й пречеше да оцени усилията, които помощният персонал в дома й бе вложил в него. Тя беше изразила благодарността си пред Пати и Арнълд. Сега трябваше да каже на Джо и Том колко много бяха допринесли доставените й от тях цветя за тържеството.

Тя призна пред себе си, че отлага изпълнението на това свое задължение заради Том. Вече една седмица той работеше заедно с Джо. През това време тя го бе наблюдавала иззад прикритието на балкона си.

Почти всяка вечер той сядаше пред своя подвижен дом и тихо си свиреше на една стара китара. Понякога Пати и Арнълд се присъединяваха към него или пък някое друго момиче от персонала, но за него, изглежда, нямаше значение дали свири сам или в компанията на други хора. Хелън сключи замислено вежди. Какво у този човек привличаше така силно хората? Тя призна пред себе си, че той притежаваше известен чар, но в същото време бе просто един безотговорен скитник, човек, когото бе по-добре да избягваш. И до този момент Хелън бе успяла в това.

Самият факт, че той живееше под нейния покрив, бе достатъчен, за да наруши обичайния й ритъм на живот. От време на време тя се улавяше, че стои до прозореца и го наблюдава. Изглежда, че той имаше нетърпимост към дрехите. През първия си работен ден беше облечен в спортна тениска и джинси. След време дънките бяха станали на къси панталони, а ръкавите на тениската бяха отрязани. Докато накрая вече започна да ходи без тениска, гол до кръста. Хелън не знаеше на колко години е. Предполагаше, че е между тридесет и пет и петдесет, но й се струваше най-малкото неприлично мъж на неговата възраст да притежава толкова силно излъчване.

„Да — помисли си тя, смръщвайки лице, — определено трябва да избягвам този човек.“ Но твърде дълго се бе пазила от него. Том бе работил също така усърдно като Джо, за да осигурят цветя за тържеството и изобщо — за цялата му подготовка. Той бе заслужил благодарност и тя му я дължеше.

Хелън си пое дълбоко дъх и излезе навън през френския прозорец. Веднага го видя. Беше се навел над една леха с теменужки, която някой невнимателен гост бе повредил.

Тя бавно запристъпва към него и се спря точно зад гърба му.

— Том — започна Хелън със сериозно изражение на лицето.

— Мисис Галахър?

Изражението на лицето му бе също така сериозно като нейното, но тя подозираше, че вътрешно той отново й се присмиваше.

Тя гледаше съсредоточено в пространството над главата му.

— Искам да ти благодаря за работата в градината. Гостите ми снощи се изказаха много ласкаво за нея.

— Благодаря, мадам.

Нещо в неговия безизразен глас я накара да се взре в лицето му. Тя знаеше, че просто трябваше да се оттегли, но се чу тихо да казва по-скоро на себе си, отколкото на него:

— Защо винаги имам чувството, че те забавлявам?

Той изправи гръб и се подпря на петите си, а погледът му критично се плъзна по розовата й блуза и три четвъртите й бели памучни панталони, сякаш нещо в облеклото й не беше съвсем наред.

— Вие не ме забавлявате — поправи я той. — Не, аз никога не бих се изразил така — продължи и се усмихна открито. — Да кажем, че съм заинтригуван от вашата непорочност.

— Непорочност? — Тя потръпна при произнасянето на тази дума. Почувства се засегната.

— Знаете ли колко често се обличате в бяло? — продължи Том, докато се изправяше и удряше леко ръцете си една о друга, за да изчисти праха от тях. — Сякаш с това казвате, че нито една прашинка не би посмяла да се задържи върху дрехите ви. — Единият ъгъл на устата му се повдигна леко нагоре в печална усмивка. — Безупречните ви бели дрехи отговарят на вашата безупречна репутация.

— И намирате това за необикновено?

— Не, ненормално. Интригуващо. — Той я погледна в лицето и поклати неразбиращо глава. — Знаете ли, че на лицето ви няма нито една бръчица. Имате две вече израснали деца, а сте още съвсем млада. Човек не може да прочете нищо за вашия живот по чертите на лицето ви. Зная, че не е моя работа…

Това беше прекалено. Тя разбра, че не трябваше да остава. Този човек бе решен да я накара да се почувства зле.

— Прав сте, не е ваша работа — каза сухо тя и се обърна, за да си тръгне.

С едно незабележимо движение той я хвана за ръката и продължи, сякаш тя не бе казала нищо.

— … но ми е жал да гледам такова разхищение.

Говореше с тих, нежен глас и Хелън видя като на забавен филмов кадър как той приближава лице до нейното.

— Тук ли си, Хелън? — Той прокара внимателно пръст по бузата й. — Тук ли се криеш, зад тази маска на съвършенство?

— Какво си позволявате? — каза тя, задушаваща се от възмущение. — Как смеете да ме докосвате?

Хелън отскубна ръката си от неговата хватка.

— Как се осмелявате да ми говорите за прикриване? А вие от какво се криете, мистър Питърс? Вие имате наглостта да ме критикувате. Вие, скитникът! Един… един Господин Никой!

Тя се завъртя рязко на пети и се затича към къщата, но преди да бе направила и три стъпки, той я настигна. Сграбчи я за раменете и насила я завъртя с лице към себе си, след което хвана с ръка брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Още не можете да си тръгнете, мисис Галахър — заговори той с тих глас и за пръв път явно не се шегуваше. — Сигурен съм, че не си позволявате често срещи с такива като мен — „кръгли нули“. Не сте ли любопитна? Не ви ли се иска да знаете как се чувства един Господни Никой? Не ви ли се иска да разберете как целува един Господин Никой?

„Не.“

Устните му задушиха протеста й още преди той да бъде изречен гласно. Усещането бе разтърсващо — и физически, и емоционално. Никой от познатите й не би имал дързостта и куража да направи подобно нещо. Абсурдността на ситуацията я лиши от способността да протестира.

Да, случилото се наистина бе шок за нея. Но след първите няколко секунди не шокът я задържаше там, а неговите парещи устни. Още първия път, когато го бе видяла пред магазина за шапки, тя бе разбрала, че той е нечувано дързък, но дързостта на устните му я накара да онемее.

Би трябвало да се бори, би трябвало поне да се опита да му каже, че не това желаеше да постигне. Но неочаквано за самата нея, тя не бе сигурна дали това щеше да бъде вярно. Докато неговите неумолими устни галеха неспирно нейните, тя се зачуди дали не беше чакала този момент години наред, дали не беше копняла за него от много време. И тогава, без да мисли повече, тя се притисна плътно към него, с готовност приютявайки се в прегръдката на силните му ръце.

Том усети нейното колебливо движение и за малко не изстена. Първоначално бе искал да я стресне, като й разкриеше своята истинска същност, като й покажеше света такъв, какъвто той е в действителност. Бе имал намерение да я накара да свали маската на студено безразличие, зад която се криеше. Но в мига, в който устните му докоснаха нейните, той забрави за поученията и дидактичните фрази. Вместо това, се почувства в ролята на ученик — тя му разкриваше, че тази топлота и нежност са едно от нещата в живота, което той не бе забелязал досега. Нейните устни, нейните ръце го извеждаха към светлината и простора, караха го да се чувства свободен. Но няма свобода без споделяне, без съпричастие, без отдаване.

Когато най-после откъсна устни от нейните, Хелън бе останала без дъх. И колкото и да не искаше да го признае, в същия този миг тя почувства, че близостта на неговото тяло й липсваше. Лицето му бе още на сантиметри от нейното, когато той възкликна смаяно:

— Хей, ама теб наистина си те бива… за една толкова благоприлична дама.

Тя се засмя с очи, които издаваха силното й вълнение.

— Ето — продължи той с пресипнал глас и се взря с доволен вид в лицето й. — Сега вече на лицето ти се появяват наистина интересни бръчици.

Погледът му се премести надолу върху блузата й.

— А също и няколко хубави петна върху дрехите ти.

Тя проследи погледа му и изведнъж цялата пламна. Петната по блузата и панталоните й, й напомниха за това, което бе почувствала в неговите прегръдки. Тя продължаваше да гледа петната, когато Пати се приближи до нея.

— Мисис Галахър, Шарлот Блак ви търси по телефона. Желаете ли да го донеса навън?

— Не — отвърна й Хелън. — Не, ще се обадя от кабинета.

И без да поглежда към Том, тя се обърна и тръгна към къщата.

През целия ден Хелън не престана да мисли за неговата целувка, за неговите думи. Вечерта, докато си разресваше косата преди лягане, тя внимателно разгледа лицето си в огледалото.

Меките копринени коси, падащи свободно по гърба й, и матовият блясък на раменете й придаваха по-подчертана женственост. Но тя не искаше да спира поглед върху бялата сатенена нощница, която си бе сложила. „Бяла“ — помисли си тя и се намръщи.

Нощната лампа осветяваше меко спокойното й лице. Наистина ли то беше безизразно? Никога преди не си бе задавала този въпрос. На четиридесет и две е нормално да има по него бръчки. Шарлот бе по-възрастна от нея и това личеше по лицето й. Дълбоки черти се бяха врязали около ъглите на устата й, а около очите й, близо до слепоочията, се беше образувала мрежа от ситни гънчици. Но в такъв случай Шарлот сигурно често се смееше или плачеше. Хелън не мислеше, че би искала да живее живот с толкова големи амплитуди на емоцията. Би се чувствала като във влакче на ужасите.

Тя нервно хвърли четката върху тоалетната масичка. Не можеше да повярва за какво беше започнала да мисли. Улови се, че взема на сериозно думите на помощника на градинаря, на един скитник, на един безделник, както сам се наричаше той.

— По дяволите! — изруга тихо тя. Ето че отново го правеше. Днес следобед беше говорила като сноб, като онзи тип хора, към които не хранеше никаква търпимост. Фактът, че той я бе предизвикал, не можеше да оправдае грубото й държане.

Но Хелън не искаше да мисли за този следобед. Може би щеше да намери извинение за надменното си държане, но нищо не можеше да оправдае поведението й, когато Том я бе целунал. Беше се държала съвсем безразсъдно и непростимо лекомислено.

Тя прокара пръсти през косата си и я изпъна силно назад с надеждата, че болката ще й помогне да подреди мислите си. Защо не можеше да забрави? Да забрави за неговото съществуване. Стъпвайки нервно от раздразнение, тя се отправи към балкона.

Постепенно стъпките й станаха по-равномерни. Пълзящи растения, натежали от цвят, се увиваха нагоре по декоративната дървена решетка и се разстилаха по перилата на балкона. Лунната светлина се отразяваше в бялото на цветовете и нейната нощница и им придаваше сребристи оттенъци, от което балконът бе се превърнал в някакво вълшебно място.

Атмосферата тук я успокои. „Нищо не се е случило между мен и Том Питърс“ — убедено си каза Хелън и отпусна с облекчение рамене при тази си мисъл. След няколко седмици той щеше да си иде и тя отново щеше да си възвърне спокойствието. Дотогава тя просто щеше да го избягва.

Хелън стоеше на балкона, вперила поглед в добре подредените цветни лехи. Във въздуха витаеше ухание на пролет. Това беше усещането за възраждане. Може би затова от известно време изпитваше недоволство от своя живот. Може би беше време да внесе нещо ново в него, да го обнови изцяло.

Вниманието й първо бе привлечено от леко раздвижване на цветята, а след това — от тихо шумолене на листа. В първия миг сърцето й спря да бие. И тогава между перилата на балкона се появи една глава, обградена от цветове и зелени листа.

— Том — прошепна задъхано тя, — какво, за бога?…

— Бях наблизо и просто реших да се отбия — отвърна той, останал без дъх.

— Ще се пребиеш! — каза припряно тя и се наведе над парапета, улови ръката му и започна до го дърпа нагоре.

Той се изкачи или по-скоро падна на балкона, като увлече и нея със себе си. Тя не можеше да си поеме дъх под тежестта на тялото му и внезапно озовала се в такава близост с него, изгуби способността си да мисли рационално.

Той се приповдигна на лакът и я погледна усмихнат.

— Носех цвете за теб, за да се извиня за грубостта си днес, но то падна от устните ми по време на изкачването.

Хелън се опита да смръщи лице. Тя наистина положи усилия да го направи. Но — безуспешно. Тих, колеблив смях се изтръгна от гърдите й.

— Ти си луд — промърмори тя и за нейно разочарование, думите й прозвучаха по-скоро като комплимент, отколкото като израз на неодобрение, както на нея й се искаше.

Неочаквано погледът му придоби непознато топло изражение.

— Понякога и аз си мисля така. Но не когато ти се смееш. — Той протегна напред ръка и прокара нежно палец по устните й. — Защо се смееш толкова рядко, Хелън? Сигурно не за да изглеждаш тъжна — това е присъщо на хората. Изглежда, просто си се отказала. От живота, от способността да се вълнуваш.

Том усети интуитивно нейното отдръпване още преди то да се изпише на лицето й.

— По дяволите! — възкликна тъжно той и стана. Подаде й ръка и й помогна да се изправи на крака. — Отново развалих всичко, нали?

— Да, прав си.

Тя се зае да приглажда с леко трепереща ръка измачканата си нощница, като се стараеше да избегне погледа му.

— Не прави това — каза остро той, хващайки я за ръката. — Съвсем нормално е да бъде смачкана, Хелън.

Като видя нейния възмутен поглед, Том изпусна на пресекулки въздуха от гърдите си.

— Е, добре, ти ме принуждаваш. Никога ли не си поглеждала през прозореца, след като е навалял сняг? Не си ли изпитвала желание да потичаш навън и да оставиш следи от стъпките си върху снега?

— Искаш да оставиш следи върху мен ли?

Той се засмя.

— Не това имах предвид, но се радвам да чуя, че можеш да се шегуваш. — Той се наведе по-близо до нея и й прошепна поверително: — Бях започнал да мисля, че не притежаваш чувство за хумор.

— О, със сигурност имам — отвърна тя и го погледна намръщено. — Единствено то все още ме възпира да стрелям по теб. По-забавно ми е да те наблюдавам, отколкото да гледам филм на Лаурел и Харди.

— Да не би да намекваш, че се правя на клоун? Искам да знаеш, че под тази груба обвивка бие сърце на поет. Как можеш да се присмиваш на един поет?

— Наистина ли пишеш стихове?

— Разбира се — отвърна той и се усмихна широко. — Всъщност стиховете ми са доста слаби. Пиша за това, което ми харесва, без да отдавам значение на формата.

— Трябваше сама да се досетя — усмихна се тя в отговор. — Кажи ми някое от стихотворенията си.

Той се замисли за момент.

— Тъй като говорехме за сняг, ще ти изрецитирам едно мое стихотворение, което съм нарекъл „Сняг вали“.

Той прочисти гърлото си и застана неподвижно изправен. Това й напомни за уроците по английски в средното училище.

— „Сняг вали“ от Томас Едуин Питърс. „Дървета, нарисувани с въглен. Полусрутени къщурки, които внезапно придобиват живописен изглед. Огради, нагиздени с меки бели шапчици за вечерното тържество.“

Той се извърна и погледна Хелън в очите.

— „Снежнобели постели, в очакване на пламенни любовници.“

Тя пое рязко въздух.

— Трябваше да го предвидя. Твоята чувствителност започна да ме впечатлява и ето че ти не изневери на себе си, като отново се повтаряш.

— Да, трябваше да го предвидиш. Казах ти, че съм поет, а не мраморна статуя. Няма да ти навредя, ако се „повтарям“ по-често.

Внезапно в погледа му заблестяха възторжени искри.

— Хайде да направим нещо откачено, Хелън. Поне веднъж, сега, извърши нещо лудо.

Тя отстъпи назад отбранително:

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам от теб да ми помогнеш в банков обир, нито да… да отлетиш с мен за Занзибар, за бога! — продължи Том с едва доловимо изтънял от възбуда глас. — Не можеш ли поне веднъж в живота си да извършиш нещо импулсивно?

— Например?

Не й се харесваше погледът му, в него имаше нещо налудничаво и необуздано.

— Ела с мен на нощна разходка на гърба на моя верен жребец.

— Жребец? Та ти нямаш ко… — Тя разтвори широко очи, прозряла думите му, и облегна гръб на стената. — Имаш предвид мотоциклета си?

Той се засмя на учудването й.

— Никой няма да те види, скъпа Хелън. Всички спят. Дори птиците спят по това време. Никой няма да разбере, че за няколко минути си забравила да бъдеш почтената вдовица Хелън Галахър.

Той се наведе по-близо, опря едната си ръка на стената, като по този начин я улавяше в капана на своето присъствие. Когато продължи, гласът му прозвуча нежно и умоляващо.

— Има нещо свободно и диво в тази нощ, Хелън. Не, не отричай — спря я той, когато тя понечи да възрази. — Виждам го в очите ти. Не пропускай тази възможност, Хелън. Остави ме да ти покажа какво е да се почувстваш истински свободен… поне за известно време.

Близостта му я подлудяваше и предизвикваше необикновени реакции от нейна страна. Хелън цялата бе настръхнала и кръвта лудо препускаше във вените й. Погледът му я зашеметяваше и тя нямаше сили да откъсне очи от лицето му. Ако в същата минута, в същата секунда той я бе помолил да отлети с него за Занзибар, тя щеше да се съгласи.

Хелън почувства как неговата възбуда се предава на нея и малко оставаше да изгуби ума си напълно. Като се взираше проницателно в очите му, тя прошепна:

— Да… Да, ще дойда.

След това се засмя почти с облекчение.

— Да, ще дойда с теб.

Думите й едва стигнаха до съзнанието му, така убеден бе той в нейния отказ. Том почувства как съгласието й пронизва като почти физическо усещане цялото му същество, сякаш думите й изразяваха нещо повече от обикновено желание да се разходят с мотоциклет на лунна светлина. Прииска му се да я сграбчи в прегръдките си и да я държи, докато се задъха, но се боеше, че това ще я изплаши и тя може да промени решението си.

— Това е прекрасно! — Гласът му прозвуча дрезгаво, на пресекулки, и той повтори последната дума: — Прекрасно.

След това нямаше думи, само я наблюдаваше безмълвно. Свободно разпиляната й по раменете коса я правеше по-открита, по-наранима. Дотогава бе избягвал да спира поглед по тялото й, защото знаеше как ще реагира тя. Но сега се почувства неспособен да контролира действията си. Погледът му се плъзна по меката матова кожа на шията и раменете й и се спусна надолу.

В този момент пълната голота може би щеше да бъде по-приятна, но едва ли би могла да бъде по-красива. Част от гърдите й, показваща се над изрязаното деколте, се сливаше с цвета на белия сатен на нощницата. А те самите се очертаваха ясно под плата и караха кръвта да препуска още по-бясно във вените му.

Как ли би реагирала тя, ако сега той се наведеше към тях и ги целунеше? Какво ли щеше да почувства? Какво ли щеше да каже?

Той стисна силно очи и с усилие на волята си наложи да бъде разумен. С неохота се отдръпна от нея и прочисти гърлото си.

Хелън се засмя напрегнато.

— Ще… Ще ми рецитираш ли още стихотворения?

Ако нейният смях беше нервен, то неговият прозвуча почти неистово.

— Не — отвърна пресипнало той и се усмихна тъжно. — Мисля, че е по-добре да тръгвам, преди да съм объркал нещо отново.

Преди Хелън да успее да отговори нещо, той се извърна и отиде до перилото на балкона. Тръпка премина по цялото й тяло. Изминаха няколко секунди, преди тя да възвърне способността си да говори свързано.

— Искаш да кажеш, че ще се спуснеш оттук? — попита тя недоумяващо. — Не е необходимо. Ще те изведа по стълбището.

Възседнал перилото, той се извърна, за да я погледне.

— Напротив, необходимо е. — Разсмя се тихичко при мисълта да влезе в нейната спалня. — О, да, съвсем определено е по-добре да сляза оттук. Имам нужда от малко физически усилия, за да се разсея, и то още сега.

Той се наведе надолу, но пак вдигна очи към нея:

— Хелън?

— Да?

— Не съм много силен човек. В мен има нещо напористо… и грозно.

След тези думи главата му се скри от погледа й.

Няколко минути тя остана на балкона, загледана към мястото, където преди малко бе изчезнал. Усмихна се, завъртя се на пети и тръгна забързано към спалнята си. Без да оставя време да я обземат съмнения, тя свали нощницата и я захвърли върху спалнята си. Извади чифт бели бермуди от гардероба, но след това спря рязко, обърна се и ги върна на мястото им.

„Не бели — помисли си тя. — Не и тази нощ.“

Хелън облече набързо чифт черни бермуди и черен пуловер, след това прибра назад косата си в закачлив малък кок. Тя се обърна и се усмихна, като видя отражението си в огледалото — имаше вид на крадец, катерещ се нощем по покривите.

„Подходяща компания за човек от подобна среда“ — помисли си тя и се отправи навън усмихната.

Промъкването крадешком по стълбите надолу допълваше усещането за авантюра. Тя потисна напиращия в нея смях, докато преминаваше през входната врата, връзвайки черен шал около врата си.

Том изскочи от мрака и я прегърна през раменете, а след това я поведе към един ъгъл, където ги чакаше мотоциклетът.

— Това няма да ти трябва — рече шепнешком той, докато сваляше шала от врата й. — Нито пък тези неща.

Една по една той свали фибите, с които си беше прибрала косата, и прокара пръсти през нея, за да я разпръсне свободно по раменете й. След това я огледа с доволен вид.

— Така е добре, много по-добре.

Хвана я за ръка и я заведе до мотоциклета.

— Време е за приключения.

Подобно на орли, летящи срещу вятъра, те прелитаха по зелени поляни, преминавайки с все по-голяма скорост край сенките на величествени борове и просторни, огрени от лунна светлина полета. Невероятното, прекрасно усещане на развените от вятъра коси за нея се превърна в символ на освобождението, което почувства по време на тази нощна разходка.

Времето нямаше значение за тях. Те пътуваха извън него, отвъд рационалното. Тя притискаше лице към широкия му гръб и се оставяше да я води, забравила за всичко друго, отдадена изцяло на мига.

Луната вече беше ниско на хоризонта, когато Том пое по прашен път, минаващ край водите на малко езеро. Той се наведе и изключи двигателя. Тишината, която настъпи, й се струваше всепоглъщаща. Но постепенно звуците на нощта ставаха все по-ясно доловими.

Някъде изкряка самотна жаба. Един по един към нея се присъединяваха още гласове, докато накрая техните пресипнали песни огласиха нощта.

Том хвана Хелън за ръката и я поведе към едно леко издигнато, обрасло с трева място, откъдето се откриваше чудесна гледка към езерото, невъзпрепятствана от никакви храсти или високи треви. Те стояха безмълвни, тъй като гласовете им можеха да смутят жабешкия хор, а и думите в този момент бяха излишни.

Дълго време останаха така, обвили ръце около коленете си, и само слушаха. После започнаха да шепнат тихо, с изпълнени с нега гласове, сливащи се със звуците на нощта.

Той й разказваше за своите странствания.

— И — шепнеше унесено тя — къде отиде, когато напусна Северна Дакота?

— В Южна Дакота, разбира се.

Том беше отпуснал глава в скута й. Отначало, когато се настани там, Хелън направи слисана физиономия. Но след това тя постепенно го прие като част от тази безумна нощ.

— В Южна Дакота срещнах Ефрам — продължаваше разказа си Том.

— Наистина ли? — разсмя се тя тихичко. — Сигурна съм, че никой не би кръстил детето си с такова име.

— Според мен той никога не е бил дете. Той е бил направен, той се е родил възрастен. Той е най-противният и най-подъл човек, когото съм срещал някога — продължаваше разказа си Том и при спомена за него отривисто се разсмя. — Той ми даде работа — „само защото имам добро сърце“ — по неговите думи, а след това ме остави да си блъскам главата. Искаше да отглежда картофи в поле, което беше девет десети камъни и една десета прах. Картофи!

Том произнесе думите с отвращение.

— Бог е създал Айдахо, за да растат там картофи! Но Ефрам искаше да отглежда картофи, така че аз трябваше да си блъскам по цял ден главата, за да отстраня оттам онези камъни. В началото той не говореше много. Вярно, постоянно мънкаше нещо с беззъбата си уста и не спираше да ругае, но това не може да се нарече нормална човешка реч. Около месец, откакто работех при него — това беше преди да си купя караваната, — трябваше да живеем заедно в една грохнала барачка, която той наричаше „дом“, но както и да е. След като бях живял с него известно време, сигурно ми е имал вече доверие, защото всяка вечер, след като се нахранехме, той запалваше цигара — от тези с най-отвратителен мирис — и разговаряше с мен.

Том обърна глава и погледна нагоре към лицето й с поглед, пълен с учудване.

— Хелън, ти не би повярвала на историите, които ми разказваше. Този грохнал старец се оказа околосветски пътешественик. Преди петдесет години е преплувал Южното Китайско море. Бил е свидетел на японското нахлуване и завладяване на китайските провинции. Видял е Мао Тзетунг по време на оглавявания от него поход на Червената армия. В началото мислех, че ми разказва небивалици, но той знаеше толкова дребни подробности относно историята и народите в онази част на света, че повярвах на разказите му.

Том затвори очи.

— Нещата, на които е бил свидетел, хората, с които се е срещал… могат да те накарат да се замислиш и да настръхнеш от ужас.

— Сигурно е бил обаятелен човек.

— Беше. Станахме истински приятели. Все още си пишем. Когато знам, че ще се задържа на някое място повече от месец, му изпращам картичка, за да знае новия ми адрес.

Той неочаквано избухна в смях.

— Още продължава да се оплаква, че не съм изчистил добре нивата от камъни, въпреки че сам знае, че ще му е необходим микроскоп, за да намери поне един. Просто не иска да си признае, че се провали в отглеждането на картофи.

Тя също се засмя, но веднага след смеха от устните й се отрони тъжна въздишка.

— Никак не ми се иска, но мисля, че е по-добре да се връщаме.

Том се изправи и седна.

— Все се надявах, че няма да забележиш колко късно е станало.

— Искаш да кажеш „рано“? Между другото колко е часът?

Той се взря във фосфоресциращия циферблат на часовника си.

— Три.

— Ти се шегуваш.

— Боя се, че не. — Вгледа се в разтревоженото й лице. — Дали ще те прогонят от Лангстън, ако те хванат на местопрестъплението?

— Възможно е. Не зная. Никога досега не съм вършила такива неща.

Той протегна напред ръка и натисна закачливо с пръст върха на носа й.

— Съжаляваш ли?

— Не — без да се замисля, отвърна тя. — Не съжалявам.

Пръстът му бавно се спусна надолу, рисувайки устните й, после брадичката й и продължи по дългата извивка на шията. Когато се озова в трапчинката на гръдта й, той си пое дълбоко въздух и отдръпна ръката си.

— Недостатъчно напорист и непристоен — тихо промърмори Том и се изправи. — Права си. По-добре да тръгваме, преди да съм допуснал грешка и да проваля плановете ни за утрешния ден.

— За утрешния ден?

— Това е моят свободен ден, не помниш ли? Мислех да отидем на излет сред природата.

— Том — започна тя объркано. — Почакай малко. Не съм сигурна, че мога.

— Разбира се, че можеш. Не е трудно. Само трябва да кажеш: „Да, Том, ще ми бъде много приятно да дойда с теб.“ Виждаш ли? Няма нищо по-лесно от това.

Тя се задави от смях. От неговите устни всичко излизаше толкова просто, но той не разбираше ситуацията. Тази нощ нещо налудничаво бе влязло в мислите й, лудост при пълнолуние. Утре щеше да бъде отново светло и животът й щеше да продължи обичайния си ход.

— Том, наистина…

— Наистина, Хелън… — прошепна тихо той и се наведе още по-близо до лицето й. — Какво ще ти стане?

„Какво ще ти стане?“ Тя едва не се изсмя. Само фактът, че го познаваше, че знаеше, че е някъде наблизо всеки ден, вече бе разклатил устоите на спокойния й живот. Плашеше се от мисълта, че той би могъл да заеме особено място в мислите й. Тя прокара език по пресъхналите си устни.

— Не мисля, че…

— Точно така — не мисли! — прошепна той и тя усети горещия му дъх в ухото си. — Поне веднъж в живота си не мисли, а следвай чувствата си. Просто ги следвай. Знаеш ли какво ми се искаше да направя първия път, когато те видях?

Тя се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Искаше да оставиш следите си върху мен.

Той се разсмя с нисък гърлен смях, който накара кръвта да закипи във вените й.

— Не мога да кажа, че тогава това желание се бе избистрило в ума ми. Но най-много исках да видя как се спъваш в нещо или как кихаш — изобщо нещо типично човешко. В погледа ти имаше нещо, което ми беше познато, което бях виждал преди в собствените си очи. Искаше ми се да те сграбча и да ти кажа: „То не трябва да е тук. Ти можеш да го промениш.“ Но знаех, че тогава нямаше да ме разбереш.

Той обви с една ръка раменете й и я притегли по-близо до себе си.

— Сега мисля, че ме разбираш. Не ме оставяй вън от твоя свят. Не се изолирай от всичко наоколо. Ела с мен утре. — Той взе в дланите си лицето й и я накара да го погледне в очите. — Нищо лошо, нито страшно не се е случило тази нощ, нали?

Хелън поклати глава, въпреки че си даваше сметка, че в този миг лъжеше. Нещо вътре в нея се бе променило тази нощ и това я плашеше.

— Добре, ще кажеш, че би могло. Тъмно е и се намираме на съвсем пусто място. Ако исках да ти направя нещо лошо, вече щях да съм го направил. Зная, че се чувстваш несигурна с мен, затова дори не те и целунах тази нощ. Не исках да правя нищо, което би могло да те уплаши.

Мястото, където бе спрял ръката си — на гърба й, пареше като жарава. Хелън сведе очи и видя как ръката му се плъзва надолу и спира върху слънчевия й сплит.

— Искам да знаеш, че изобщо няма да те подтиквам към нищо…

Въздишката на облекчение, която се откъсна от гърдите й, се стори прекалено звучна и на самата нея.

— Това е много… много деликатно от твоя страна.

— Внимателно — каза Том и пръстите му се плъзнаха нагоре под блузата й. — Не забравяй колко много държа на твоите чувства.

— Ти си… Ти си ужасен — едва чуто прошепна тя, като се мъчеше да се отдръпне назад.

— Хей, почакай! Не се дърпай! — нетърпеливо се опита да я спре той. Но когато видя, че тя упорито продължава опитите си да се отскубне от него, се разсмя. — Хелън, аз не се държа твърдоглаво в момента. Просто ръкавът ми се е закачил.

Тя нито за секунда не му повярва, но, изглежда, имаше нещо нередно. Наистина — ръкавът на ризата му се беше закачил за токата.

— Малко смешно! — мърмореше тя, докато се опитваше да освободи ръкава му. — Какво щеше да се случи, ако някой случайно беше минал оттук? Как ли щеше да си обясни той тази ситуация?

— Можем да твърдим, че сме сиамски близнаци — предложи Том. — Обмисляли сме възможността за хирургическа намеса, но сме решили, че така се забавляваме по-добре.

— Но това не звучи убедително — отвърна тя, когато най-после освободи ръкава му, и се заля в неудържим смях. — Прозрачна и нагла лъжа.

Том се изправи и й помогна да направи същото.

— Никой не е съвършен. — Той сведе очи към нея и този път в погледа му се четеше молба. — До утре?

Ако отидеше с него, тя знаеше, че след това ще съжалява. Може би не веднага след излета, но рано или късно щеше да изпита угризения, че го е направила. Но какво от това, за момента изобщо не я беше грижа. Докато се вглеждаше в лицето му, тя осъзна, че можеше да му отговори само по един начин.

— Разбира се — отвърна тя, сякаш отговорът се разбираше от само себе си. — Разбира се — повтори. — Защо не!

Четвърта глава

Когато Хелън се събуди следващата сутрин, слънчевите лъчи грееха силно през белите пердета на прозореца. Усмивка заигра по устните й. Тя се обърна по корем и зарови лице във възглавницата.

Чувстваше се прекрасно — искаше й се да стане и да прегърне целия свят. Тя лежа така известно време и се опитваше да си спомни каква е причината за доброто й настроение. И тогава си спомни: Том. Засмя се с дрезгав глас. Една налудничава среднощна разходка с мотоциклет. Жабешкият концерт.

Хелън седна в леглото и се протегна с лениво удоволствие. Кога за последен път едно обикновено събуждане бе пораждало у нея толкова емоции? Беше сигурна, че бяха изминали години, откакто беше преживявала такава утрин. Днес тя отиваше на пикник. На пикник с Том. Нещо толкова обикновено, но предизвикваше истинска еуфория у нея.

С един скок се измъкна от леглото и вдиша с пълни гърди — въздухът миришеше приятно. Приятно й бе да го чувства с тялото си. Съблече нощницата си, захвърли я върху спалнята и тръгна към банята. Под освежаващите струи на душа весело, дори с настроение триеше тялото си. И кожата си чувстваше някак по-жива от обикновено.

Докато се изсушаваше, тя се разсмя с тих гърлен глас. Ако в момента не мислеше за това, щеше да се удиви при звука на този смях. Хелън не беше жена, която прекарваше времето си в банята или където и да е другаде, смеейки се сама. Усмивката не слезе от лицето й, докато вадеше от гардероба си чифт бермуди и една блуза. Още не можеше да проумее колко по-различно се чувстваше днес. Цветовете в стаята и багрите навън — дори те днес й се струваха по-ярки от обикновено.

Изведнъж една мисъл блесна в съзнанието й и накара пръстите й, които в този момент закопчаваха блузата, да спрат. Може би денят в действителност не бе по-различен от другите? Може би днес бе по-чувствителна и просто си даваше сметка за неща, които преди бе считала за обичайни.

Тя поклати глава. Том определено не беше най-подходящият катализатор, но при нея той бе подействал. Хелън имаше усещането, че и дори когато той си отидеше, когато тръгнеше към следващата си спирка, животът й нямаше да се върне отново към същото монотонно съществуване, както преди. Ентусиазмът на Том беше заразителен. Бе прекарала само предишната нощ с него и това я бе накарало да погледне с други очи на живота.

Вече закопчаваше най-горното копче на бледожълтата си блуза, когато забеляза, че широките памучни панталони бяха бели на цвят. Бели. Тя се намръщи, но бързо пропъди тази мисъл от ума си. Нищо не можеше да се направи. По-голямата част от дрехите й за лятото бяха бели. Тя харесваше белия цвят. Бялото подхожда на цвета на кожата ми, каза си упорито тя. Ако това не се харесваше на Том, толкова по-зле за него.

Телефонът на нощната масичка иззвъня, рязко прекъсвайки нишката на почти войнствените й мисли. Когато вдигна слушалката и каза „Моля“, то прозвуча малко сърдито.

— Мисис Блак е на телефона — започна Тери, след което малко колебливо продължи: — Стори ми се, че плаче.

Хелън сключи замислено вежди и загрижеността за приятелката й затъмни синия цвят на очите й.

— Прехвърли разговора в стаята, Тери.

— Хелън? — Гласът на Шарлот трепереше. — Хелън, Бранд си отиде.

Хелън усети как сърцето й спря да бие.

— О, Шарлот! Съжалявам.

Загрижеността на Хелън бе предизвикана и от известни угризения, които изпитваше. Може би тя трябваше да се опита да предупреди по някакъв начин Шарлот, че един двадесет и пет годишен мъж, който прекарва по-голямата си част от времето пред огледалото, едва ли има намерение да изживее младостта си с една пълничка разведена жена на средна възраст, даже и ако тя го издържа финансово. Въпреки че Хелън се бе разтревожила в началото на тази връзка, тя вярваше, че Шарлот има право да живее така, както сама желае. Затова Хелън не бе споделила с нея своите опасения.

— Хелън, чувствам се много объркана — изхълца отсреща Шарлот. — Всичките ми планове за бъдещето включваха и Бранд.

— Зная, зная — тихо рече Хелън с успокояващ глас. — Искаш ли да дойда при теб? Можем да прекараме деня, като обсъдим Бранд и го разпнем на кръст задочно. Това винаги кара човек да се почувства по-добре.

— Ако ще го изкормваме, предпочитам да го направя със собствените си ръце. — Трагичните нотки в гласа на Шарлот бяха изчезнали и сега в него се долавяше изцелителен гняв. — Хелън, той каза, че съм дебела! Можеш ли да си представиш!? Не мога да си спомня колко пъти ми е казвал, че съм точно каквато трябва, за да напълня ръцете му. Казваше, че не може да понася слаби жени. Казваше, че гърдите ми…

— Шарлот! — прекъсна я Хелън. — Съвсем сигурна съм, че не искам да зная какво е казвал Бранд за гърдите ти. Поне не преди да съм закусила.

Приятелката й се разсмя, както бе се надявала Хелън. У Шарлот чувството за хумор винаги надделяваше над всичко останало рано или късно.

— Имаш право — каза Шарлот. — Той не заслужава да говорим за него.

Хелън чу как тя въздъхна, преди да продължи.

— Не идвай вкъщи, Хелън. Струва ми се, че искам да остана сама известно време. Знам, че съм глупава. И предполагам, че дълбоко в себе си съм знаела, че Бранд ще си отиде — като всички други преди него. Но разбираш ли, тайно се надявах, че това няма да се случи. — Тя отново се засмя, но този път Хелън настръхна от ужас при звука от нейния смях. — А надеждата, казват, крепяла и била нещо толкова хубаво. Но не е. Тя е едно страшно емоционално състояние, което довежда човек до пълно изчерпване и омаломощение. Ако можех да спра да се надявам, тогава може би бих могла да се примиря с живота и да свикна със самотата.

Гласът й се понижи до едва доловим шепот.

— Страхувам се да остана сама, Хелън. Имам чувството, че ще престана да съществувам, ако край мен няма някой, който постоянно да ми напомня, че съм жива. Когато в живота ми има някой мъж, сутрин се събуждам усмихната. Защото има нещо, заради което си струва да се събудиш.

Хелън бавно пое въздух. Изповедта на Шарлот я безпокоеше по повече причини, отколкото тя можеше да си признае в този момент.

— Шарлот, тръгвам към вас — каза тя с непреклонен глас. — Имаш нужда да поговориш с някого.

— Не, моля те, не идвай. Искам… Трябва сама да се справя. — Тя замълча и когато заговори, Хелън с облекчение почувства усмивка в гласа й. — Знам, че нещата не са толкова лоши, щом имам приятели като теб.

Преди Хелън да отговори нещо, Шарлот каза „Довиждане“ и рязко затвори. За миг тя се заслуша в телефонния сигнал, след което бавно постави слушалката върху вилката.

Хелън разтри пулсиращите си слепоочия и погледна часовника, поставен на нощната й масичка. Беше девет без петнадесет. На Том бе обещала да се срещнат в девет и половина.

Тя се загледа през прозореца. Защо й се струваше, че когато тази сутрин се събуди, слънчевите лъчи огряваха с по-ярка светлина наоколо?

За миг в съзнанието й изплува фигурата на Том и в ушите й отново прозвучаха думите на Шарлот: „Когато в живота ми има мъж, сутрин се събуждам усмихната.“ С мен не е същото, повтори си мислено Хелън. Разбира се, че не беше.

Но тя се страхуваше. Страхуваше се да не допусне същата грешка, която бе направила приятелката й. Боеше се да не стане обект на хорските подигравки. Боеше се, че може да се привърже към някого и след това да бъде напусната от него.

Тя не можеше да отиде на пикника с него днес. Трябваше да му каже, че просто е променила решението си.

Хелън почувства облекчение, сякаш някакъв огромен товар се бе смъкнал от раменете й. Естествено тя не можеше да тръгне на излет. Имаше много по-важни дела, с които да запълни времето си.

Излезе от спалнята и се спусна с енергични стъпки по стълбището. Том ще разбере — убедено си каза тя. Това, което смяташе да направи, не беше същото, като да провали срещата с човек, когото познаваше от години. Пикникът бе само моментно хрумване, дошло наред с други фантазьорски идеи под въздействието на лунната светлина.

Към края на закуската Хелън вече бе убедена, че взема правилно решение. Когато след това излезе на терасата, тя се почувства уверена в себе си. И тогава, без ни най-малък предупредителен знак, изгуби почвата под краката си и в следващия миг вече летеше нагоре във въздуха.

— Каква прекрасна дама и какъв прекрасен ден! — възкликна Том, свел усмихнат поглед към изуменото й от изненадата лице. — Какво още би могъл да желае един мъж?

— Том! — задъхано каза тя, но нервният смях, в който избухна, правеше думите й неразбираеми. — Пусни ме долу, идиот такъв!

— Не — отвърна той и решително поклати глава. — Ти си моята награда. Награда за цялостното ми примерно поведение.

Внезапно той смръщи лице, като огледа облеклото й.

— Нямаш ли джинси?

— В интерес на истината ще ти кажа, че нямам джинси.

Когато разбра, че той я носи към караваната, тя започна да се върти в ръцете му, опитвайки се да се освободи.

— Том, мога да ходя сама. Не е необходимо да ме носиш на ръце.

— Необходимо е. Когато излезе на терасата, ти изглеждаше прекалено горда, за да говориш, и аз изпитах старото желание да тичам по снега. — Той я настани на земята и я погледна засмяно. — Трябваше да разклатя достойнството ти. — Поклони й се и каза: — Каретата ви, ви очаква.

Тя огледа внимателно караваната.

— С това нещо ли ще пътуваме?

Той се засмя открито.

— Предположих, че няма да се чувстваш съвсем удобно върху мотоциклета на дневна светлина.

— Това е меко казано. Половината град ще получи сърдечни пристъпи — кисело го поправи тя. — Но с караваната ще бъде още по-лошо. Всички ще погледнат на това като на подвижно легло. И това ще бъде краят на моята така старателно пазена репутация.

Той повдигна едната си вежда нагоре.

— Не знаех, че ти трябва още толкова малко, за да станеш „пропаднала жена“ в очите на хората.

Тя поклати глава с раздразнение.

— Знаеш какво искам да кажа. Хората ще започнат да приказват.

Мълчанието помежду им стана твърде дълго, докато той изучаваше лицето й с искрено любопитство.

— Не мислиш ли, че това е в известна степен дори малко забавно? — попита я той. — Това не те ли кара, напук на всички, да преминеш през целия град или нещо такова?

Хелън сподави смеха, който напираше на устните й.

— Не… не мога да кажа, че така бях реагирала в първия момент.

Той обви ръце около нея, за да я притисне към себе си.

— Не мисли за това. Рано или късно и то ще ти дойде на главата.

Пусна я и скочи в караваната.

— Живея с тази надежда — промърмори тя и премигна учудено, когато той напъха едно измачкано одеяло в ръцете й.

— Ти носи това. Сега ще сложа храната в кошница — каза той, а гласът му звучеше приглушено, тъй като беше отишъл зад едно преградено отделение в караваната. — Ще вземем твоя спортен автомобил.

Той се показа от караваната тъкмо, когато тя се обръщаше към него и се засмя насреща й.

— Не съм придирчив.

Петнадесет минути по-късно те се движеха по пътя, водещ към околностите на града. Хелън още не можеше да разбере как се бе озовала там. Помнеше, че отиде до подвижния му дом, решена да му каже, че няма да отиде с него. В главата й цареше безпорядък относно случилото се след това. Този човек наистина успяваше по някакъв свой начин да преобръща наопаки дори мислите й. Въпреки че осъзнаваше, че трябва да бъде ядосана, тъй като нещата не се бяха развили според нейните планове, тя изобщо не можеше да каже, че е раздразнена от този факт. Просто денят бе твърде хубав.

Когато оставиха зад себе си землището на града, Хелън започна да забелязва местата, край които преминаваха. От двете страни на пътя се простираха обагрени в ярки цветове полета. Жълтото, червеното и пурпурното на диво раслите цветя се сливаха хармонично и представляваха чудесна гледка. Имаше чувството, че беше отворила вратата на фермерската къща и се беше озовала в царството на Оз.

Хелън се изненада, че Том караше, без да се консултира нито с някаква карта, нито с нея. Имаше вид на човек, който знае къде отива и без сянка на съмнение насочи колата към едно обрасло с дървета място край меандрите на реката.

— Откога си в града? — попита го тя, докато, застанали на колене, разстилаха одеялото върху тревистия бряг.

— От една седмица.

Тя поклати глава.

— Живея в този град повече от двадесет години. Как така ти знаеш това място, а аз никога преди не съм го виждала?

— Не си гледала — простичко отвърна той. — Всичко е наред — вече прогледна.

Тя се загледа в малката, бавно носеща водите си река.

— Красиво е.

Той се отпусна тежко върху одеялото и очите му огледаха околността.

— Да, красиво е — тихо повтори той. — И при цялото ми уважение към Джо, това не е сътворено от човешка ръка. То е естествено красиво и в привидния безпорядък има строг ред. Всяко нещо си има свое място.

Той протегна ръце напред в несъзнателен жест на почит и благодарност, след което полегна на едната си страна. Хелън се загледа в групата борови дървета, извисяващи се зад тях, а след това премести поглед върху осеяния с върби речен бряг. С периферното си зрение тя видя накланящото се към нея тяло на Том. Тогава той тихо прошепна: „Ела тук, Хелън“ — и тя подскочи виновно.

С усилие на волята си възвърна достойнството, приближи се и коленичи пред него. Погледна го въпросително и след това погледна надолу, за да разбере от какво бе погълнато цялото му внимание. Секунда по-късно тя прошепна смутено:

— Какво гледаме?

— Вгледай се по-внимателно.

Тъй като сега беше склонна да зачита неговите странности, тя го послуша и постъпи, както й каза. Известно време се взираше напрегнато в земята, след което каза с раздразнение:

— Том, тук няма нищо друго, освен треви, клечки и — ох! — мравки. Едно от тези малки чудовища ме ощипа.

— А ти какво очакваше? Ръката ти беше точно по средата на неговата пътечка — отвърна й той, без да вдига поглед. — Наблюдавай ги, Хелън. Нищо ли не забелязваш? Те нямат време за клюки и злословия. Могат да те ощипят по ръката, но не и да говорят зад гърба ти. Те вършат това, за което Бог ги е създал. Нито една от тези мравки не се тревожи какво мислят другите за нея.

Тя погледна първо Том, после отново към мравките и на лицето й се изписа скептично изражение.

— Как разбра това? — попита тя сухо. — Виждаш ли колко ожесточено кръстосват пипала онези две мравки? Сигурно си казват нещо от рода на: „Видя ли с какъв тежък товар се бе нагърбила Мериан? Не допускай и аз да я последвам в онази дупка, тя със сигурност ще се заклещи в нея.“

Той се засмя възхитен.

— Не ми ли вярваш? Мравките се раждат със способност да разпознават важните от незначителните неща. А догадките относно това какво мислят съседите за тях не са в списъка на важните неща.

Хелън понечи да възрази, но внезапно се отказа от намерението.

— О, не! — възкликна тя. — Погледни онази гъсеница. Движи се точно към главната пътечка. — Наведе се още по-близо към земята. — Тичайте, въпросът е на живот и смърт. Годзила го е ударила на живот.

Том я притегли към себе си, като целият се тресеше от смях. Двамата проследиха как мъхестата твар напредваше милиметър по милиметър, като балансираше по върховете на тревичките подобно на тромав и несръчен играч, движещ се по опънато въже. Под неговата тежест всяка тревичка се огъваше и му осигуряваше достъп до следващото листенце.

— Не се поти от страх — успокои я Том след известно време. — Предварително знаех, че нямаше да стигне до пътечката, защото не се движи по права линия. Посоката на нейното движение зависи от това накъде ще се наведе връхчето на всяка следваща тревичка.

„Като теб“ — помисли си тя. Опитвайки се да пропъди тревожната мисъл, Хелън се залюля назад и както бе коленичила, се отпусна върху стъпалата на краката си.

— Сега разбирам. Знаех си, че имаше някакви скрити подбуди да ме изведеш на този пикник. Искал си да ме заведеш в гората, далече от цивилизацията и от всякаква надежда за измъкване, за да наблюдавам буболечки. — Тя поклати със съжаление глава. — Колко жалко!

Той се усмихна.

— Не беше чак толкова лошо. Истината е, че напоследък се чувствам много привързан към природата. — Той повдигна рамене, сякаш подбудите му го караха да се чувства малко неудобно. — Исках да споделя тази привързаност с теб.

И наистина я сподели. След като обядваха, те тръгнаха да се разхождат из гората. Буболечките не бяха в нейния списък с неща, представляващи особен интерес, но днес Хелън научи почти всичко за тях. Също и за птиците, за растенията и за мъничките животинки, за чието съществуване тя никога не би се досетила сама.

— Всичко това е естествено — говореше Том с тих глас, сякаш се боеше да не наруши покоя и хармонията около тях. — През последната година срещнах доста хора, които живеят в такава хармония. Те нямат нужда от приспивателни и транквиланти. Работят много и имат здрав сън. — Той се загледа по посока на бавно носещата водите си река. — А хармонията на природата е успокоителното, което Бог ни е дал. Скуката и отегчението не съществуват. Има толкова неща, които трябва да направим, и толкова много неща още да учим.

Хелън мислеше върху неговите думи, докато се разхождаха по речния бряг и се взираше в стрелкащите се през плитчините стада малки рибки бодливки. Посланието на Том не беше софистично и тя трябваше да е много глупава, за да не го разбере.

Бяха върху леко издигната над брега гола скала, която беше надвиснала над една плитчина, когато Хелън зърна нещо блестящо в тъмната вода.

— Том, погледни. Виждам нещо там — извика тя и се наведе напред, за да разбере какво бе видяла. Когато видя предмета, тя добави: — О, нищо интересно.

Коприненият шал, който беше увила около врата си, се плъзна надолу. Преди тя да успее да реагира, Том вече го бе хванал. За миг й се стори, че той плува във въздуха, а след това изведнъж се оказа нагазил до колене в кал и тиня. А в ръката му се вееше нейният шал, далеч от всякаква опасност.

В първия момент Хелън стоеше неподвижна, гледайки слисана и неспособна да говори. След това, като видя стичащата се по лицето и гърдите му кална вода, устните й започнаха да треперят неудържимо.

— Благодаря ти, Том — изхълца тя и издърпа шала от ръката му. — Постъпи толкова галантно. Точно като… точно като сър Уолтър Роли.

— Какво точно се опитваше да направиш, Хелън? — попита той през стиснати зъби.

Разгневеният израз в очите му вече беше твърде много за нея и тя се запревива от смях. Не можеше да му каже, че се бе опитала да огледа по-отблизо дъното на някаква бирена кутия. А дори и да искаше да му обясни, тя не можеше да престане да се смее, за да го направи.

— Мислиш, че това е смешно, така ли? — Той се изправи и бавно се изкачи на брега. Когато се увери, че тя го гледаше, той се наведе и загреба кал в шепата си. — Искаш ли да видиш нещо наистина смешно?

— Не, Том! — успя да му отвърне тя, все още заливаща се в смях. — Бъди разумен.

Тя отстъпи няколко сантиметра назад от стичащата се между пръстите му мокра кал.

— Ако позициите ни бяха разменени, ти също щеше да се смееш. Сигурна съм, че щеше да се разсмееш.

Той се усмихна дяволито.

— Това не…

Том спря неочаквано и очите му се разтвориха широко, когато погледна някъде зад рамото й.

— Хелън, спри! — припряно извика той. — Погледни зад себе си.

Тя поклати глава и продължи да отстъпва назад към брега.

— А, не! Този път няма да успееш да…

Изведнъж изгуби почва под краката си и следващото нещо, което разбра, бе, че седи в плитката кална вода. Тя почувства как водата се просмуква в обувките й и това беше едно от най-странните усещания, които някога бе изпитвала. Бавно и решително повдигна нагоре очи и го изгледа втренчено, сякаш той бе виновен за случилото се. Под нейния поглед той пусна калта да изтече между разтворените си пръсти, а след това повдигна другата си ръка, уж за да разтрие брадичката си, прикривайки по този начин своята усмивка. Но това не помогна, защото очите му се смееха.

— Знаеш ли… — Той преглътна напрегнато и продължи: — Знаеш ли, беше права. Щях да се разсмея.

Седна на брега и направи точно това.

Хелън започна да се смее едва когато той й подаде ръка, за да излезе от водата. А веднъж започнала, тя не можеше да се спре. Всеки път, щом погледнеше изрядно чистите си бели панталони или опръсканото му с кал лице, тя се задавяше от нов пристъп на смях. Дълго време те седяха така на брега, хванали се за ръце и клатейки се напред-назад, заливайки се от неудържим кикот.

След като бе изминал близо час, Хелън се успокои. Подпряла брадичка на ръката си, тя го изгледа продължително и в очите й припламнаха весели искри.

— Ти наистина знаеш как да направиш приятно времето, което момичетата прекарват с теб, нали?

Той повдигна един кичур коса, паднал пред лицето й.

— Всъщност намеренията ми за този следобед не бяха свързани с изучаване отблизо красотите на природата и нейните обитатели.

Той се изправи на крака и с грациозно движение се наведе напред към нея.

— Хайде да отидем да се поизчистим.

Тя хвана ръката му и се остави да й помогне да се изправи, след което тръгна след него по брега на езерото. Хелън изобщо не се замисли как по неговите думи щяха „да се поизчистят“, така че бе малко озадачена, когато той я отведе до една част на реката, където водата бе кристалночиста, и без да пуска ръката й, нагази.

— Но какво правиш? — попита го тя войнствено и се опита да освободи ръката си от неговата хватка.

— Ще се потопим в реката, за да измием калта от дрехите си — отвърна й той. Като видя, че тя продължава да се колебае, добави: — Хелън, наоколо няма нито една сушилня за дрехи. Или искаш да се върнеш вкъщи, цяла опръскана в кал?

— Не — каза тя неуверено и сви рамене. — Предполагам, че не. Добре, да влизаме и да свършваме и с това.

Тя стисна зъби и пристъпи във водата. Слаб вик на изненада се изтръгна от устните й. На това място водата бе доста по-студена и по-дълбока. Тя бавно запристъпя назад, докато водата вече достигаше едва до коленете й. Погледна свъсено по посока на Том — отчасти, защото той я бе довел тук, отчасти, защото се държеше така, сякаш изобщо не усещаше ниската температура на водата.

Той веднага се зае да загребва с шепи вода и да я плиска върху дрехите си. Прииска й се да му каже какво мисли за добре поддържания имидж на морж, който не му позволяваше да вика при газене в леденостудена вода, но после реши, че вероятността изобщо да не чуе какво му казва тя е десет към едно. След като постоя така във водата, тя се наведе и се зае да имитира неговите движения.

Том се усмихна, като видя колко несръчно се справяше тя със задачата си.

— Ето така — каза той, смеейки се от сърце. — Остави ме да ти помогна. Водата изтича почти изцяло между пръстите ти.

Той се приближи и започна да плиска вода върху калните петна, а след това ги триеше внимателно с пръсти. Ако някога си беше представял тях двамата в подобно опасно положение, сигурно не е предполагал, че Хелън може да се справи така добре със ситуацията. Вероятно не е бил справедлив към нея и я беше подценил. Изведнъж той спря да я плиска и пое шумно въздух, като не откъсваше поглед от нея. Водата бе измила калта от дрехите й. Дотук всичко беше добре. Но от нея дрехите й бяха станали прозрачни. Той преглътна с усилие. Никога вече нямаше да се оплаква, че Хелън носи бели дрехи. Панталоните й в този миг бяха така плътно прилепнали, че по-скоро очертаваха, отколкото скриваха красиво оформените й крака. Той виждаше розовата плът под мокрите панталони, така изкусително розова, че ръцете му сами я докоснаха и започнаха да галят бедрата й, откривайки в тях неизживяна до този миг наслада. Жълтата блузка прилепваше плътно по гърба й и той прокара ръка по ясно виждащия се под нея гръбначен стълб.

Хелън стоеше неподвижна и безмълвна. Тя усещаше неговите ласки, от които топлина обля цялото й тяло и дишането й се учести.

Тишината помежду им беше оглушителна. Тя бавно повдигна клепачи и го погледна с горящи от желание очи. Без да откъсва поглед от него, тя се наведе, загреба малко вода в шепите си и обля с нея тялото му.

Той пое шумно въздух, наведе се към нея и в продължение на няколко дълги и наситени с напрежение секунди се взираше в очите й. После много бавно приближи устни към нейните. Когато телата им се притиснаха, тяхната топлина се сля в една изгаряща нега.

След като устните им се разделиха, никой от тях не проговори. Докато се взираха един в друг, между тях се установи някаква хармония, сякаш най-накрая бяха постигнали пълно разбирателство. Хванати за ръце, те излязоха от водата. Преди да достигнат до брега, Хелън се спря, погледна Том и се разсмя. Том се вгледа внимателно в красивото й лице и се усмихна.

— На мен ли се смеете, мадам? — попита той с начумерено лице.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не.

Прегърна го през кръста и килна назад глава, така че той да вижда лицето й.

— Смея се, защото — тя пое въздух с пълни гърди, — защото слънцето грее толкова хубаво. И защото птиците пеят.

Хелън се повдигна на пръсти, за да го целуне крадешком по устните.

— Защото съм щастлива.

Това обяснение задоволи Том. Сега само то имаше значение. Бяха заедно и бяха щастливи, че са заедно. Бяха направили първата крачка.

Поне той така чувстваше нещата. Но малко по-късно, на път за вкъщи, Том се замисли дали не грешеше. С всяка измината миля тя се отдръпваше все по-далеч от него. Промяната беше толкова рязка, че в началото той си помисли, че си въобразява. Но когато тя се обърна я му се усмихна с онази толкова рафинирана усмивка, която беше виждал преди, той разбра, че не грешеше.

— Джо ми каза, че бебето на дъщеря ти ще се роди след три месеца — започна той, защото почувства, че трябва да говорят за нещо. — Как се чувстваш като бъдеща баба?

— Очаквам с нетърпение събитието — отвърна тя.

Една кола, идваща от Лангстън, мина край тях и тя се наведе, за да намести по-добре обувката върху крака си.

Той се намръщи, като видя постъпката й, но не каза нищо.

— А как се чувства Одри като бъдеща майка? Сега да говориш с нея е също така опасно, както да се разхождаш из тресавище.

— Ужасна е. Надявам се само…

Изведнъж прекъсна думите си, сякаш съжаляваше, че изобщо бе започвала този разговор.

— Надяваш се… — настоя той, като положи усилие да запази гласа си спокоен.

Започваше да се дразни. Току-що бяха преживели заедно нещо прекрасно, а тя се държеше, сякаш бяха непознати.

— Всъщност нищо — сви рамене тя, избягвайки неговия въпрос. — Одри и съпругът й имат някакви малки проблеми. Но съм сигурна, че нещата ще се оправят от само себе си, когато се роди бебето.

— Сигурен съм — промърмори той.

Том стисна силно волана. Колко дълго още тя щеше да отказва да го приеме в живота си. Той я погледна. Дори в тези мокри, компрометиращи я дрехи тя изглеждаше недосегаема.

— Хелън — тихо заговори той, — какво се случи?

Тя се обърна и го изгледа втренчено.

— Извинявай — каза тя объркано. — Не разбирам за какво говориш.

Не лъжеше. Том бе сигурен, че тя изобщо нямаше представа какво й говореше той. Тази мисъл безкрайно го натъжи. В самото начало бе изпитвал необяснимо желание да върне Хелън отново към живота, да разбие елегантната фасада, зад която се криеше тя. Но сега имаше нещо повече от това желание.

Той не знаеше къде щеше да го изведе тази връзка и дали всъщност тя водеше към задънена улица. Знаеше само, че искаше да бъде близо до нея. Да бъде близо до онази Хелън, която бе газила в реката и бе отворила сърцето си за него.

Пета глава

— Не, не, не!

Хелън погледна Шарлот, а след това впери поглед в нервно крачещата по сцената Алдеа Филипс, която използуваше ролята си на режисьор като претекст да ги поучава разпалено. Репетираха финалната сцена от представяния от Женското общество мюзикъл и както обикновено ставаше, емоциите се разпалваха до краен предел.

Тази година те подготвяха своя постановка на „Микадо“ от Гилбърт и Съливан. Хелън се смееше тихо. Никой от тях не беше професионалист и репетициите често се превръщаха в истински хаос, но се забавляваха чудесно и това им стигаше.

Хелън бе една от основателките на Женското общество и много се гордееше с него. Тя обичаше мюзиклите и благотворителните балове, но още повече й харесваше фактът, че Обществото допринасяше много за благополучието на хората от града и неговите околности. Този принос беше съвсем осезателен, защото приемаше форма на дарения, събирани по различни поводи. Коледният бал, организиран от Обществото преди две години, беше помогнал да се събере необходимата сума за закупуването на ново техническо оборудване на градската болница. „Добро сърце“ — домът за пострадали деца и жени, се поддържаше почти изцяло от фондовете на Обществото. Пак благодарение на неговите членове от време на време в градчето гостуваха концерти и изложби на произведения на изкуството, които иначе не биха могли да достигнат до такива малки селища.

В момента репетираха за шести път сцената с трите малки момиченца, връщащи се от училище. Хелън, Шарлот и Барбара Ладлоу, изпълняваща ролята на третото момиченце, бяха в средата на сцената. Въпреки че и трите бяха облечени в ежедневните си дрехи, всяка от тях държеше в ръка ветрило — атрибут, който беше необходим, за да отрепетират сценичните жестове при изпълнението на песента.

— Шарлот — продължаваше Алдеа, — не мога да разбера къде витаят мислите ти. — И погледна към загорелия от слънцето мургав млад мъж, потънал удобно в един стол на първия ред, сякаш с това казваше, че й е известно къде витаят мислите на Шарлот. — Но ти просто трябва да съсредоточиш вниманието си върху песента. Мисли си за мотивите в нея — добави саркастично тя. — Сигурна съм, че ако по някакъв начин успееш да вникнеш в нея, това ще ни помогне изключително много.

Шарлот наведе глава към Хелън, а червеникавите й букли се залюляха яростно около лицето й, сякаш споделяха напълно нейното възмущение, и прошепна:

— Искаш ли да се обзаложим, на каквото ти пожелаеш, че следващия път ще се опита да ме натика натясно в ъгъла? Между другото кой я избра за диктатор?

— Мисли за мотивите, скъпа — изимитира Хелън режисьорката, като държеше разгънатото ветрило пред лицето си, за да не се превърне в следващата жертва на гнева на Алдеа. — Тя съвсем определено успява да ме накара да се чувствам, сякаш отново съм ученичка.

Когато Шарлот даде израз на чувствата си, като събра очи към основата на носа си, Барбара не можа да сдържи смеха си и се изкиска на глас, като с това отново привлече вниманието на Алдеа върху тях.

— Вие трите, да не мислите, че сте вече готови? — попита Алдеа, повдигайки нагоре една от тънките си вежди. Няколко секунди по-късно тя вече бе извърнала лице към мястото, където беше самодейният оркестър: — Да повторим тази сцена отначало.

Едва Алдеа се бе обърнала с гръб към тях, Хелън поклати недоумяващо глава и каза шепнешком:

— Още не мога да проумея как тя успя да спечели режисьорското място.

Шарлот се усмихна злорадо.

— Вярна на традицията в шоубизнеса, Алдеа е използувала тялото си, за да получи тази работа. Заплашила, че ще се съблече гола в присъствието на спонсорите, ако не я изберат за режисьор.

От гърдите на Барбара излезе звук, подобен на силно кучешко скимтене, но когато Алдеа я прониза с поглед, тя побърза да превърне сподавения си смях в тихо покашляне. Не беше нужно някой да казва на Хелън, че те трите започваха представянето си твърде несигурно и участието в спектакъла можеше да бъде поставено под въпрос. Затова тя старателно избягваше да срещне погледа на Алдеа Филипс, иначе просто нямаше да успее да продължи изпълнението си в сценката.

По-късно, докато чакаше да дойде ред за следващото излизане на сцената, Хелън наблюдаваше как приятелката й флиртува с новия си „приятел“, но мислите й неизменно се връщаха към Том. Тя бе изглеждала толкова смутена и объркана, когато се бяха върнали от пикника миналата седмица. Угризенията, които бе изпитала, бяха й причинили почти физически осезаема болка. Но вярно бе също, че се бе почувствала някак ободрена. Той не можеше да си представи каква радост й бе донесла съвместната им екскурзия.

Тя се усмихна при спомена как се бе промъкнала незабелязано в къщата след тяхното завръщане. Взела прогизналите от водата обувки в ръце, тя бе пристъпяла тихо, на пръсти, като юноша, който се прибира след определения от родителите му вечерен час. Беше извадила голям късмет, че не бе срещнала никого наоколо по това време, тъй като не би била в състояние да даде някакво разумно обяснение за състоянието на дрехите си. Тя смръщи чело, като си спомни как се бе държал Том, докато пътуваха обратно към къщи. Някаква бариера се бе издигнала помежду им и мълчанието му я бе хвърлило в тревога до срещата им на другия ден. Тогава тя разбра, че помежду им не съществуват никакви пречки и реши, че има твърде буйно въображение.

След излета Хелън прекарваше все по-голяма част от времето си в разглеждане на парка и цветните градини. В края на краищата, казваше си тя, беше пролет. Напълно естествено бе да се интересува как се поддържаха нейните паркови площи.

Хелън едва не се изсмя на глас. Кого се опитваше да заблуди? Само едно нещо в градината привличаше нейния интерес и това определено не бяха петуниите. Тя непрестанно се оказваше близо до Том. А когато беше близо до него, светът наоколо ставаше някак по-весел и по-жив.

— Е, какво мислиш?

Хелън премигна объркано с очи, обърна се и видя, че Шарлот беше седнала до нея.

— Извинявай, Шарлот — каза тя. — Какво ме попита?

— Попитах дали той ти харесва. — Тя кимна по посока на младия мъж, който в момента вървеше към изхода на залата. — Не намираш ли, че е наистина страхотен?

— Той е много симпатичен — предпазливо се съгласи Хелън. — Но не мислиш ли, че е малко прекалено… прекалено атлетичен?

Тя замалко не бе казала „прекалено млад“, а Шарлот не се нуждаеше да й казват това. Хелън се бе разтревожила от депресията, обхванала нейната приятелка, след като Бранд си бе заминал. Тя не можеше да се освободи от мисълта, че на Шарлот не й трябваше друг млад и безмозъчен мъж, за да я извади от това й състояние. Но днес Хелън бе почти благодарна да види приятелката си с нов любовник. Най-малкото Шарлот имаше с какво да се разсейва и да не мисли за самотата си.

— Атлетичен? — повтори Шарлот с дяволита усмивка на лицето и повдигна закачливо вежди нагоре. — Да, точно такъв е. И е добър не само в леглото. Нима съм пропуснала да ти кажа, че той е новият треньор по тенис към кънтри клуба? Срещнах го, когато отидох да се запиша на уроци по тенис.

— Вземаш уроци по тенис? — попита Хелън със скептично ококорени очи. Шарлот беше най-малко спортуващата жена, която тя познаваше. — Откога се интересуваш толкова живо от спорт?

— Откакто наеха нов треньор — отвърна весело приятелката й и се наведе още по-близо към нея. — Името му е Роки. Можеш ли да си представиш? — Шарлот направи гримаса. — На всичко отгоре вдига тежести и е — как да ти обясня? — скъпоценен камък сред купищата мъниста. Истинска находка. Толкова е сладък, че съм готова да забравя, че вдига тежести.

Внезапно изражението на червенокосата се промени и стана по-сериозно.

— Хелън, той е толкова особен. Никога досега не съм срещала друг като него. Иска ми се да съм с него всяка минута. Той ме кара да чувствам, че живея, така както не съм усещала това от години. — Тя се засмя. — Не мислиш ли, че това е истинско попадение?

Шарлот полагаше големи усилия да звучи весело, но гласът й трепереше и погледът й отново придоби блуждаещо изражение, когато допълни с тих глас:

— Мисля… Наистина мисля, че най-накрая открих това, което търся.

„О, Шарлот — помисли си Хелън, — моля те, недей да се самонараняваш.“ Как можеше да постъпва отново по същия начин? Не разбираше ли, че пак се впускаше в авантюра, чийто край ще разбие сърцето й за пореден път. Защо емоционалното й равновесие винаги трябваше да зависи от някой мъж? Хелън не можеше да проумее това. Когато по-късно излезе от театъра, тя все още не можеше да забрави тревогата си за Шарлот. Но постепенно Шарлот, Алдеа и мюзикълът бяха изместени от Том, който обсеби всичките й мисли. Като си представи неговото усмихнато лице, тя почувства как мускулите й се отпуснаха, сякаш се освобождаваха от някакъв товар. Усещането бе неописуемо приятно. И тя знаеше, че Том бе причината за това. Но просто не можеше да разбере защо.

Хелън се усмихна. Той би се изненадал, ако видеше какъв ефект имат неговите лекции върху нея. Естествено тя никога нямаше да си го признае пред него. И без това той бе прекалено самоуверен. Нямаше намерение да му дава допълнителни основания за това.

Тя спря колата при червената светлина на светофара и забарабани с пръсти върху волана при мисълта за предстоящата вечер. Той я бе поканил на вечеря в своя дом на колела, а менюто обещаваше нещо, непреживявано досега — нещо като необикновена любовна среща. Но в такъв случай, помисли си тя, това означаваше, че Том също беше необикновен мъж.

За нея той бе истинска загадка. Беше интелигентен, красноречив и умен. Струваше й се не съвсем в реда на нещата, че водеше номадски живот.

Изведнъж тя смръщи смислено вежди. Дали щеше да се чувства така свободна, ако той бе делови човек като някои от приятелите на покойния й съпруг? Щеше ли да изпитва същото неудържимо желание да го срещне, ако вечерята щеше да се състои в нейния дом или в някой ресторант в градчето? Тя поклати глава. Не, в никакъв случай нямаше да е същото. Тя не би се чувствала толкова освободена, както се чувстваше сега. Хелън стигна до този извод, докато пътуваше с колата обратно към дома си.

В седем и половина същата вечер Арнълд паркира колата й пред централния вход на къщата. Хелън с усилие запази сериозното изражение върху лицето си, докато махаше с ръка за „Довиждане“ към Пати и Арнълд. След това тя заобиколи къщата и подкара колата към задния вход, като я спря зад караваната, така че да не се вижда откъм сградата.

Том незабавно се появи, за да й отвори вратата и да й помогне да слезе.

— Сигурна ли си, че не са те проследили? — нетърпеливо прошепна той.

Хелън погледна нервно назад през рамото си. Тя понечи да заговори, но тогава видя веселите искрици, припламващи в очите му.

— Ти се смееш — укори го тя.

— Ами да — не отрече той. — Не ти ли се струва малко абсурдно да използуваш колата си, за да заобиколиш къщата откъм задния двор?

За миг тя го изгледа внимателно, след което също се разсмя.

— Да, предполагам, че имаш право. Но просто не успях да измисля друг начин да дойда тук, без да се налага да отговарям на многобройни погледи. Ако бях казала на Пати, че не искам да вечерям тази вечер, тя щеше да настоява да повикаме моя лекар.

Той се усмихна.

— Наистина няма значение по какъв начин си дошла тук, поне за времето, докато си при мен. — Той посочи с подканващ жест вратата: — Няма ли да влезеш в моя приемен салон?

— Между другото тази вечер имаш вид на паяк, който добре си е оплел мрежата — рече тя, оглеждайки черните три четвърти панталони, които беше облякъл, когато минаваше покрай него.

— Тъкмо за да те схрускам, скъпа.

Тя се разсмя тихо и бавно започна да разглежда неговия дом. Не можеше да се каже, че пространството бе разделено на стаи, но изглеждаше уютно. Всеки сантиметър от него бе оползотворен. От едната страна на секцията, преграждаща помещението по средата, се намираха кухненският шкаф и мивката, направени един до друг, а до тях бе поставен хладилникът. От другата страна имаше две врати, които, предположи тя, водеха към банята и малък работен кабинет. В предната част на караваната бяха шофьорското място и още две сгъваеми столчета за допълнителни пътници, малка ниша, приспособена като трапезария, и една кушетка. И въпреки че за нея не бе от значение да го огледа внимателно отблизо, изглежда, че в задната част на караваната имаше голямо, простиращо се от стена до стена легло.

Хелън повдигна очи и срещна погледа на Том, който я наблюдаваше.

— Е, как намираш моето непретенциозно жилище? — попита той, втренчил напрегнато очи в лицето й.

— Поразяващо. — Хелън посочи с ръка наоколо. — Тук са побрани толкова много неща в толкова малко пространство и въпреки това човек не получава пристъп на клаустрофобия.

Той кимна с глава.

— Резултат от находчивостта и изобретателността на съвременния човек. Нито сантиметър не е оставен неоползотворен. Кушетката и масата например при необходимост могат да се превърнат в допълнителни легла. Изключително удобно за импровизирани оргии — каза той и се наведе по-близо до нея, като със зловещ жест засука несъществуващия си мустак. След това кимна с глава към кушетката и продължи: — Седни там, а аз ще приготвя питиетата. Предполагам, че предпочиташ бяло вино? Ако не, имам също бира и студен гроздов сок.

Тя се разсмя.

— Признавам, че обожавам бялото вино. И без коментари относно цвета, ако обичаш. — Тя подуши въздуха. — Нещо тук мирише много приятно. Какво ще вечеряме?

Той се усмихна самодоволно.

— Няма да повярваш на ушите си, като разбереш, че ще вечеряме пиле по киевски.

Тя подсвирна възторжено с уста, като по този начин изрази дължимото възхищение, което той очевидно очакваше.

— Впечатлена съм. Това случайно е едно от любимите ми ястия.

— Зная — отвърна той и в този момент се усмихна съвсем по момчешки. — Попитах Пати.

Известно време тя стоеше мълчалива и в погледа й подозрението нарастваше с всяка изминала секунда.

— И предполагам също, че тя ти е дала рецептата?

— Ами… ако трябва да съм съвсем искрен, ще ти призная, че тя го приготви.

Огорчението, че е разкрит, което се изписа на лицето му, беше крещящо престорено и Хелън не се поколеба да му го каже веднага.

— Ужасен си — поклати бавно глава тя.

Той повдигна своята чаша с вино, признавайки по този начин верността на нейното твърдение.

— Наистина не съм я молил да ми даде рецептата — заобяснява той. — По време на един съвсем обикновен разговор случайно споменах, че тази вечер ще вечерям в компанията на други хора. Казах й, че искам да приготвя нещо по-специално за вечеря и тя ми каза ти какво би харесала, след като я попитах примерно, разбира се. Казах на Пати, че ще съм по-сигурен да се опирам на твоите гастрономически предпочитания като мерило за изисканост.

— И си използувал повече ласкателства и комплименти, отколкото елфът Корк пред градския съд — допълни тя. — Предполагам, че си я погледнал с тъжните си очи безпомощно и тя е предложила да приготви вечерята вместо теб.

Тя го погледна укорително.

— Познавам Пати. Тя се впечатлява много дълбоко от тъжни истории. Според мен е имала късмет, че си нямал нужда от пари. Щеше да изтегли и последния цент от банковата си сметка и изобщо не би допуснала дори за миг, че може да я лъжеш. Ти наистина си невероятен.

— Какво да направя, като по рождение притежавам малко повече чар от средностатистическия мъж? — попита невинно той. — Каза, че й напомням за първия й съпруг.

За миг Хелън го изгледа преценяващо, а след това избухна в непресторен смях.

— Какво толкова смешно има в това?

Хелън успя само да кимне безпомощно с глава.

— Разказвала ми е за своя първи съпруг — заговори тя, като продължи да се смее. — Прекарал повече време в затвора, отколкото с Пати. Доколкото си спомням, семейството му организирало увеселително тържество, когато някакъв камион го прегазил. Това се случило тъкмо когато успял да се докопа с измама до спестяванията на няколко възрастни дами.

В началото той се опита да си придаде обиден вид, но не успя да задържи сериозното изражение върху лицето си дълго и се усмихна разбиращо.

— Ще ми плати за това — рече добродушно той и се обърна, за да извади вечерята от фурната.

По време на вечерята свещите хвърляха приглушена светлина върху тях и ниският глас на Едит Пиаф изпълваше пространството наоколо, а смехът и разговорът помежду им непрекъснато огласяха караваната.

Когато чиниите бяха отсервирани, Хелън се пресегна през масата към преполовената бутилка вино. Докато си наливаше, тя започна с тих глас:

— Не мога да си създам пълна представа за теб. Ти си един от най-интелигентните мъже, които съм срещала, но необяснимо защо постоянно сменяш професията си. Никога ли не си си поставял за цел да постигнеш нещо за себе си? Никога ли не ти се е искало да направиш нещо… не зная точно какво, нещо, което наистина е значимо?

Той повдигна нагоре едната си вежда, а устните му се разтегнаха в скептична усмивка.

— „Значимо“ — промърмори той. — Иска ми се да зная как точно ще определиш това понятие — „значимо“. Страхувам се, не, ужасявам се, че то за теб има различно значение от това, което аз влагам в него.

Той сви рамене.

— Джон Апълсийд е водил живот като моя. Мислиш ли, че животът му е имал цел и смисъл? Ами какво ще кажеш за Торо?

Тя се засмя тихо, без да съзнава, че в отношенията помежду им бе настъпила малка, почти недоловима промяна.

— Ти се поставяш в една и съща категория с Торо? — попита тя, като подпря брадичка на дланта си и се взря с интерес в него.

— Може би не — тихо отвърна на въпроса й той. — Но в такъв случай, ако не бях това, което съм, ти нямаше да бъдеш сега с мен тук. — Усмивката му беше малко тъжна. — Аз съм нещо, скрито между гънките на забранения плод, нали?

Тя остави чашата на масата, а на лицето й се изписа объркването, което я беше обзело.

— Не… не, ти изкривяваш всичко. Нещата изобщо не стоят така. — Тя разтри с ръце слепоочията си. — Признавам, че когато съм с теб, се чувствам някак си освободена, но в това няма нищо лошо или ненормално, както излиза според теб.

Той се отпусна назад върху стола си и бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— Просто констатирам фактите така, както аз ги виждам. Ти избягваш да имаш допирни точки с мъжете от твоето социално положение.

Когато тя го изгледа остро, той бързо добави:

— Да, наблюдавал съм те. Вечерта, когато се състоя твоето тържество, те видях в градината с един наистина симпатичен мъж. В началото ти разговаряше с него не като със случаен гост, но когато се спря и се облегна на едно дърво, той прие това като подкана за действие. — Том се усмихна мрачно. — Ти направо го смрази. Изглеждаше така, сякаш го бе прегазил влак.

Той разтърси глава, като че съжаляваше, че трябва да изрече следващите думи.

— През цялото време те наблюдавах как отвръщаш на мъжете около теб с любезната стерилна гримаса, която се предполага, че изразява усмивка. Да ти кажа честно, това, което видях, ме лиши от всякаква надежда.

„Какво си позволява той?“ — вътрешно кипеше от гняв Хелън. Беше я шпионирал. И си го признаваше, като че ли това не беше най-презряното нещо, което може да извърши човек. Тя беше извън себе си от гняв и не се стараеше да го прикрива.

— Значи си ме наблюдавал, по-точно — шпионирал си ме — започна сухо тя. — Да, не позволявам на никой мъж да ме докосне в градината. И какво би трябвало да доказва това?

Той се наведе напред и опря лакти на масата.

— Няколко пъти си ми позволявала да се докосна до теб. Защо?

— Защото не можех да те спра — отвърна тя през зъби. — Защото си упорит като магаре.

— Може би си права за обноските ми, но не мисля, че това е истинската причина. Мисля, че позволи това да се случи, защото съм тук само временно. — Когато тя се опита да се изправи, той я сграбчи за китката. — Не, поне веднъж ще трябва да чуеш истината. Според мен ти допусна това, защото знаеш, че някой ден… скоро аз ще си тръгна и ти отново ще заживееш своя хубав, приятен и безупречен живот.

Той се загледа в ръката й, след което много бавно я пусна. Облегна се назад и я огледа от глава до пети с критичен поглед.

— Търсиш ме и се оставяш да те прегръщам и да те докосвам по всякакъв начин, винаги уверена, че леглото ти ще остане също така неопетнено, както дрехите, с които се обличаш. — Том се изсмя пресипнало. — Никой няма право да мачка чаршафите в леглото на „снежната кралица“.

Тя се изправи рязко. Задъхваше се.

— Достатъчно. Ти нямаш право да казваш това.

— Може би нямам, но такава е истината.

И той се изправи, но само за да я накара да седне на кушетката. Наведе се още по-близо до нея и се вгледа в лицето й.

— Можеш ли да си спомниш как изглежда едно легло, след като двама души са се любили в него?

Гласът му се сниши до дрезгав шепот.

— Спомняш ли си как изглеждаш ти самата, след като някой те люби? Не лъскава и пригладена, Хелън. Нито пък изрядно спретната. Косата ти става влажна и е пръсната в безпорядък.

Тя чувстваше парещия му дъх върху бузата си и това усилваше породеното от думите му напрежение.

— Тялото ти е хлъзгаво и цялото блести от потта. Устните ти са пресъхнали… а гърдите ти…

Той спря за секунда, когато долови сподавения й протест. Не сваляше очи от обляното й в руменина лице. Сякаш напълно съзнаваше по какъв начин й въздейства.

— Не! — Тя едва успя да изтръгне думите от устните си. Страхът й даде сила да се освободи от неговата хватка, да се изправи и да стигне бързо до вратата. Хелън се боеше, че той ще я спре, боеше се от това, което щеше да се случи, ако успееше да го стори.

Но той дори не се опита и тя се спря на вратата.

— Стой далеч от мен — процеди през зъби тя. — Не искам да те виждам повече. Не и преди да видя гърба ти, като си тръгнеш оттук.

Без да дочака неговата реакция, тя изскочи от бунгалото и се запрепъва, тичайки към къщата. Не я беше грижа, че някой можеше да я види, докато се прибираше. Искаше само да избяга далече от него.

В мрака на своята стая тя затърси пипнешком ключа, завъртя го и останала без сили, се облегна тежко на вратата. Оказа се, че вратата не бе достатъчна защита. Тя не можеше да заключи навън онова, което беше вътре в нея. Дълго време остана така, изчаквайки сърцето й да спре да бие като обезумяло в гърдите й. Когато най-после се раздвижи, тя не включи осветлението. Страхуваше се от това, което можеше да види изписано на лицето си в огледалото. Тя бавно запристъпя към банята и всяка стъпка й се струваше болезнено мъчителна.

Влезе под душа и започна да търка ожесточено тялото си, сякаш за наказание, че бе пламнало от възбуда под въздействието на неговите думи.

С нервни движения тя облече бледооранжева нощница и започна да се разхожда из спалнята. Никакъв сън — трескаво си повтаряше тя. Тази нощ нямаше да заспи.

Какво се бе случило? Кога всичко се бе разпаднало? В самото начало вечерта бе една от най-хубавите, които можеше да си спомни. Тогава нишката на разбирателството им се беше изкривила и оплела във възлите на раздора.

Изведнъж въздухът в стаята стана горещ и влажен. Тя прекоси помещението и отвори вратата на балкона. Ярка лунна светлина се блъсна насреща й с почти физическа сила. Няма нищо нежно в тази нощ, каза си Хелън.

Пряко волята й, погледът й преброди просторната морава и се спря върху караваната. Тя пое рязко въздух. Той беше там, застинал неподвижно под лунните лъчи. И въпреки че не можеше да види очите му, тя знаеше, че те гледаха към нея. В продължение на един, както й се стори, безкраен миг тя се поддаде на магнетичната им сила и почувства как непоносима горещина я изгаря отвътре. След това, без ни най-малък предупредителен знак, той вече не бе там.

Тя се облегна уморено на стената. Защо постъпваше така с нея? Защо тя му позволяваше да постъпва така? Хелън бе обзета от отчаяние. За бога, той беше неин градинар, не означаваше нищо за нея и никога нямаше да означава. Не искаше да го вижда никога вече.

С една изпълнена с болка въздишка Хелън най-накрая призна истината пред себе си. Ако той се изкачеше по перилата на балкона тази нощ, те щяха да се любят. Това беше извън всякакво съмнение. И двамата изпитваха твърде силно физическо влечение един към друг, за да се случи нещо друго.

Но той нямаше да го направи. Беше видяла очите му, докато й говореше. В тях имаше желание, но зад него тя бе видяла презрение. Той я наказваше за това, което тя беше.

Сви ръце около тялото си и започна да го разтрива леко, за да потисне силната нужда от ласки, която изпитваше в момента. Сълзи на безсилие напираха в очите й и тя ги изтри механично с ръка. След това пръстите й се спуснаха надолу, за да прикрият устните, да предотвратят нещо, което щеше да се изплъзне от тях — стон, писък, нямаше значение какво щеше да е то. Тя знаеше, че трябва да го спре, трябваше да остане безмълвна. Болката скоро щеше да премине. Нито едно същество не би издържало дълго такова мъчение.

Тя се извърна и пристъпи към вратата.

Том стоеше на не повече от три стъпки от нея. Очите му отразяваха като тъмно огледало лунната светлина, косата му беше разпръсната в безпорядък, сякаш бе прокарвал неспирно нервните си пръсти през нея. Хелън се взря в него безмълвно, изпълнена с напрегнато очакване, без да си дава сметка до каква степен лицето й отразяваше нейната вътрешна борба.

Когато накрая заговори, думите му бяха едва доловими.

— Сигурно думите ми са прозвучали прекалено осъдително преди малко?

Тя кимна отривисто с глава.

Той пристъпи напред.

— Нямах право да говоря така. Аз не позволявам да ме разпитваш за живота ми и нямам право да критикувам твоя начин на живот. — Той пое въздух с пронизително свистене. — Използвах гнева си, за да прикрия истинския проблем. Нуждата, Хелън.

Той прокара пръсти през косата си, сякаш искаше да спечели време, за да намери най-подходящите думи.

— Ако ние двамата, въпреки очевидните различия помежду ни, успеем да намерим нещо общо, което да ни свързва, защо да го рушим с въпроси?

Том направи още една крачка към нея и сякаш тласнато напред по своя собствена воля, тялото й се наклони към него. Тя затвори очи. Той повдигна ръка и докосна рамото й. Движението бе едва доловимо, а докосването съвсем невинно, но Хелън трябваше да прехапе устни, за да сподави надигащото се в нея стенание.

Когато проговори, устните му бяха съвсем близко до нейното ухо.

— Имаш красива нощница, Хелън. — Гласът му беше пресипнал, сякаш трябваше да се напъне, за да се задействат гласните му струни. — Но не коприната искам да усещам сега. Искам да чувствам теб.

Тя усети същото ефирно докосване и върху другото си рамо. След това чу шумолене на коприна — нощницата се свлече на земята и лунните зайчета заиграха по тялото й.

— Искам да те любя, Хелън. Ще ми позволиш ли?

Тя вдигна ръка нагоре, докосна нежно лицето му и притисна тяло до неговото.

— Моля те! — едва изрече с дрезгав глас.

Сърцето му спря да бие и той престана да диша в мига, когато чу нейната тиха молба. В продължение на няколко секунди изпита усещането, че коленете му омекват и всеки момент ще падне на земята. След това стисна здраво ръката й, обърна се и я поведе към спалнята. За част от секундата в главата му отново се прокрадна съмнение.

Хелън не можеше да откъсне очи от него. Не изпитваше срам, нито неудобство. Може би защото толкова дълго бе очаквала това, което сега се случваше. Всичко друго, освен неизмеримото й желание да бъде с него, оставаше на заден план.

Тя бавно повдигна нагоре ръка и внимателно го докосна. И едва когато усети как той трепереше под допира на нейните пръсти, тя проумя, че Том бе също толкова силно чувствителен и нараним като нея. Това й даде сили и увереност.

Той прокара ръцете си нагоре по тялото й, галейки нежната кожа. Процеждащата се през вратата на балкона лунна светлина й придаваше седефен цвят и тялото й изглеждаше толкова прелестно, че той занемя от възхищение.

— Ти си много по-красива, отколкото си те представях — прошепна той. Тя се притисна към него.

— Желая те — дрезгаво промърмори тя.

— Господи! — изръмжа пресипнало Том.

Той я дари с всичко, което бе пожелала да получи — и дори повече. И получи от нея всички ласки, за които бе копнял. Дългото очакване на този миг бе акумулирало в него много нежност и сега той я люби дълго и ненаситно, тъй като не беше лесно да уталожи жаждата си за любов.

Когато дишането й се нормализира, тя остана да лежи дълго в леглото, наслаждавайки се на радостта и щастието от това, което току-що се бе случило. Обзе я странно усещане — сякаш бе напуснала тялото си и наблюдаваше отстрани двете тела върху своята спалня.

Всичко, което той бе казал, се оказа истина. Косата й бе разпиляна около лицето й. Тя изви глава настрани и притисна лице към рамото си.

Това беше най-вълнуващото нещо, което някога й се беше случвало. Какво беше, направил Том с нея, че изпитваше чувство на безмерно блаженство? Никой преди не бе я разтърсвал така всеобхватно. Сега повече от всякога се чувстваше жена. И всичко това дължеше на този мъж до себе си.

Когато се замисли за широката гама от емоции, които бе преживяла тази нощ, Хелън съзнаваше, че има толкова много неща, за чието съществуване трябваше да бъде благодарна. Дори дълбоката болка, която бе преживяла, преди той да дойде при нея на балкона, тя посрещаше с благодарност. Това означаваше, че за пръв път от години наистина бе жива.

Тя се пресегна и докосна с ръка гърдите му — усети под пръстите си ударите на сърцето му.

— Хелън, Хелън — тихо изстена той и устните му се притиснаха към нейната шия. — Да не би да си някаква магьосница? Само преди пет минути ти ме изтощи напълно, изсмука всички жизнени сили от тялото ми, а сега отново ми ги връщаш.

Той извърна глава и впери очи в нейните.

— Магьосница — повтори тихо той. — Една красива, много красива вещица.

Хелън се събуди в полунощ и първото нещо, което видя, бе неговото надвесено над нея лице.

— Трябва да си отида, любов моя — нежно прошепна той. — Скоро ще се разсъмне.

Все още сънена, тя вдигна ръце и ги обви около врата му.

— Не искам да си тръгваш — промърмори Хелън с дрезгав глас. — Леглото ще е толкова празно без теб.

— Моите ръце също ще останат празни. Но слънцето няма да ни изчака.

Той я целуна продължително, а след това отстрани ръцете й от врата си и се обърна към балкона.

— Почакай — каза тя и седна в леглото. — Не е нужно да слизаш по перилата на балкона. Аз ще те изведа и ще заключа след теб.

Той се засмя тихо.

— Ще е прекалено земен завършек на една вълшебна нощ. — Той поклати глава. — Не, съкровище, нека не разрушаваме съвършенството на тази приказна нощ.

Целуна я леко по бузата и изчезна през вратата на балкона.

Шеста глава

Беше в деня на ежегодно даваното от Хелън градинско празненство. Моравата на вътрешния двор беше заляна от разноцветни вълни шифон в пастелни тонове и подобаващите му широки бели шапки. Многобройните групички от хора изпълваха пространството между украсената с естествена растителност тераса и блестящата огледална повърхност на басейна, разположен край къщата. Всяка година те се стичаха от всички краища на Тексас да отпразнуват настъпването на пролетта, а от няколко години насам — и за да отбележат успешната премиера на мюзикъла, поставян от Женското общество всяка година.

Помощниците на нейния иконом, облечени в снежнобели сака, се движеха грациозно между гостите. А музикантите, които бяха в смокинги, разположени в единия край на терасата, тихо изпълняваха творби на Щраус и Вивалди. По-късно, когато гостите щяха да са изпили по няколко питиета, оркестърът щеше да изпълнява музикалните им желания. Това беше един наистина добър оркестър.

Облечена от глава до пети в тъмнозелено, Хелън се движеше сред гостите си с недостъпен и изпълнен с достойнство вид. Само онези, които я познаваха добре, можеха да се досетят, че не всичките й мисли бяха изцяло отдадени на задълженията й като домакиня. Напоследък в мислите й имаше място само за един човек. За един мъж.

През седмиците, последвали онази вълшебна нощ, тя и Том бяха винаги заедно, когато това бе възможно. Не че пренебрегваше задълженията си в клуба или другите си занимания, но Хелън винаги гореше от нетърпение да се върне при Том. Чувстваше се някак по-завършена, когато бе заедно с него. Въпреки че не се оплакваше от начина й на обличане, той все още я дразнеше, като я наричаше понякога Снежната кралица.

По негласно споразумение те пазеха връзката си в тайна, всеки по свои собствени съображения. И по някакъв особен начин тяхната тайна ги сближи още повече.

Тя се усмихна доволно и се огледа наоколо. Помаха с ръка на Чад и Одри, които седяха край импровизирания за тържеството бар. По всичко личеше, че току-що бяха пристигнали.

Докато ги наблюдаваше внимателно, около очите й се появиха фини бръчици на тревога. Те пак спореха за нещо. Хелън се бе надявала, че след нейния разговор с Чад нещата между тях ще потръгнат добре. За никого от двамата не беше хубаво да живее в постоянно напрежение. Забърза към тях и ги прегърна.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете — каза тя, като се усмихваше.

— Радвам се да те видя, Хелън — отвърна й усмихнато Чад.

— О, не бихме пропуснали тържеството в никакъв случай, нали, скъпи? — В гласа на Одри се долавяше сарказъм. — Помисли само колко делови запознанства може да завърже Чад.

Одри погледна Чад, но той сякаш не бе чул нейната цинична забележка. Той съсредоточено наблюдаваше групичките от хора, пръснати по цялата градина.

— Ето там е мистър Никълсън — обърна се той към Одри. — Е, по-добре да действам. — Погледна пак към жена си и добави: — Не забравяй да поговориш известно време с неговата съпруга.

— Можеш да й кажеш да върви по…

Но Чад вече се отдалечаваше и Одри прекъсна безпомощно изречението си. Извърна се към майка си.

— Сега разбираш ли какво имах предвид? Не желая да се съобразявам с него повече. Той дори не ме изслушва, когато говоря.

Хелън гледаше замислено след своя зет.

— Одри? Ти сигурно си му казала какво те посъветва лекарят?

Младата жена въздъхна тежко.

— Не искам да го изнудвам да ме обича, мамо. Или пък да ме пожелае. Не можеш ли да ме разбереш? — В гласа й се появиха нотки на напрежение. — Не искам да остава вкъщи с мен само заради моето здравословно състояние. Искам да си стои у дома само ако наистина желае да остане.

Хелън поклати разтревожено глава.

— Поемаш много голям риск, Одри. Трябва да мислиш за собственото си здраве и за здравето на детето.

Като видя, че решителното изражение на лицето на Одри не се промени, тя добави:

— Виж, много мислих върху неговите думи по време на разговора ни на вечерното тържество и мисля, че знам какво го кара да постъпва така.

Одри свали шапката си и я опря върху нарасналия си корем. Косата й бе малко по-тъмна от тази на майка й и на дневна светлина имаше цвят на старо злато.

— Добре, бих искала да ми кажеш — каза тя раздразнено. — Започвам да мисля, че мъжът, с когото спя — с когото наистина само спя, — се преструва, че е същият, за когото се омъжих.

— Мисля, че Чад се страхува.

— Извинявай, мамо. Тази тема винаги ме кара да излизам от кожата си. От какво се страхува Чад?

Хелън погледна изпитателно за миг дъщеря си и тихо каза:

— Според мен той се страхува, че може да те загуби.

С широко отворени очи Одри се обърна и погледна към мястото, където беше съпругът й. Сега погледът й не беше циничен, очите й изразяваха само копнеж. Тогава тя бавно поклати глава.

— Ако се страхуваше, че може да ме загуби, нямаше да ме пренебрегва.

Хелън прикри усмивката си.

— Не зная дали съм го споменавала и преди, скъпа моя дъще, но се боя, че напоследък си се занемарила мъничко.

— Казвала си ми го — отвърна Одри, като извъртя очи нагоре. — Не признавам, че има нещо вярно в това твърдение, нали разбираш? Но да допуснем за миг, че може да си права. Какво общо има това с развоя на отношенията между мен и Чад напоследък?

Хелън протегна ръка и отметна кичур коса от лицето на Одри.

— Той каза, че има неща, които иска да ти даде, неща, които ти не очакваш да ти засвидетелства, когато вълнението, възторгът от първите дни на брака ви ще са отминали.

— Вълнението? — повтори Одри и я погледна с преувеличено недоумение. — Бракът престана да бъде вълнуващ, откакто заприличах на петролен танкер.

— Знаеш какво имам предвид — каза Хелън, като се смееше.

Дъщеря й кимна недоверчиво с глава:

— И какво според него очаквам да ми даде?

— Нещата, с които си свикнала — отвърна Хелън и повдигна леко рамене. — Почивки в Европа. Пътувания до Ню Йорк, където обикновено пазаруваш. Дрехите от модните къщи на известни моделиери. Луксозна къща, където да се забавляваш с приятелите си. Прислуга.

Одри затвори очи, но Хелън бе успяла да съзре вината в погледа й. След кратко мълчание дъщеря й заговори с тих глас:

— Не искам нищо друго, само Чад. Нещата, които изреди, може би за него са само извинение за това, че ме пренебрегва. Наистина не мисля, че всичко е толкова просто.

— Поне ще опиташ ли да поговориш с него?

— Това правя през цялото време — лаконично отвърна на въпроса й Одри. Когато срещна майчиния поглед, тя се усмихна уморено. — Да, ще поговоря с него. А сега да отидем да си вземем по един сандвич. Умирам от глад… както обикновено.

Внезапно тя смръщи лице.

— Аха, пак ще се измъкнеш, имаш извинение. Алдеа Филипс и Шарлот идват към теб от различни посоки. Извинявай, че те изоставям, но Алдеа ме кара да се обривам. Поздрави Шарлот от мен.

Хелън видя как дъщеря й се смесва с малка група от хора и пожела и тя да можеше да се скрие като нея. Но — уви! — Алдеа вече връхлиташе насреща й.

— Хелън, скъпа, надминала си себе си. Това ще е най-хубавото градинско увеселение, което някога си организирала.

Хелън се усмихна.

— Казваш ми това всяка година, Алдеа.

Междувременно Шарлот се бе присъединила към тях.

— Дори не мисля, че някой е забелязал, че сьомгата е леко препечена — продължи слабата брюнетка, като си даваше вид, че не е забелязала пристигането на Шарлот.

— Това също го казваш всяка година — промърмори тихо Шарлот.

Съзнателно или не, Шарлот незабавно привлече върху себе си пламенните словоизлияния на Алдеа.

— Шарлот, скъпа, с какъв красив костюм си облечена!

Докато приглаждаше полата на своя светлолилав костюм, тя внимателно огледа нагънатата в безпорядък материя на спортния костюм, в който бе облечена Шарлот.

— Наистина е много смело от твоя страна да се обличаш в този цвят, като се има предвид цветът на косите ти.

Преди Шарлот да успее да изрече това, което бе на върха на езика й, Хелън се намеси в разговора:

— Изглеждаш прекрасно, Шарлот. Новата ти прическа е направо страхотна.

— Благодаря, Хелън — отвърна Шарлот и си пое дълбоко въздух. — Имам нов фризьор. Трябва да отидеш при него, Алдеа. Може да направи чудеса и с най-трудно поддаващата се на обработка коса.

— Ами ти…

— Не видях Роки — побърза да попита Хелън. — Той дойде с теб, нали?

Шарлот кимна.

— В момента се е развихрил до масата със сандвичите — обожава хапки с препържен хляб — отвърна тя и се засмя простосърдечно. — Толкова е мил, Хелън. Снощи ме покани на вечеря, за да отпразнуваме участието ми в „Микадо“. Бях със синия костюм, който си купих, когато пазарувахме заедно.

Алдеа се усмихна иронично.

— Колко се радвам за теб, скъпа. Надявам се, че си внимавала. Не мисля, че облеклата на „Сикрит Сос“ се изработват от коприна.

Шарлот се засмя учудено, а след това погледна с признателен поглед Алдеа.

— Много добре, Алдеа. Това беше много изискано. — Тя вдигна ръка назад и килна шапката си, сякаш се приготвяше за сражение. — Аз предпочитам да бъда напълно откровена. Роки може да не притежава класата на твоя Роналд, но поне знае много други работи.

Хелън се задъхваше.

— Забелязали ли сте колко красиви са цветята тази година? — припряно попита тя, като с усилие се опитваше да запази сериозното изражение на лицето си.

Шарлот се засмя и обходи с поглед градината.

— Не обърнах внимание на цветята, но със сигурност забелязах новия градинар. — Тя въздъхна замечтано. — Той е страхотен, Хелън. Къде го намери?

— Виждала си Том?

— Видях го в града. Попитах мистър Евънс от детските ясли кой е и замалко не припаднах, когато той ме осведоми, че Том работи при теб. Не намираш ли, че той е най-сексапилният мъж, когото си срещала? Ако не бях си изгубила ума по Роки, щях да се пренеса да живея при теб.

Шарлот и Алдеа гледаха въпросително към нея. Хелън преглътна с усилие и се засмя неуверено.

— Боя се, че ще те разочаровам — не прекарвам времето си, като отправям влюбени погледи към градинарите, Шарлот.

— Но, Хелън — каза Алдеа и се усмихна лукаво. — Не може да не си го забелязала. Трябва да се съглася с Шарлот — той наистина е много привлекателен.

— Така ли мислиш? — попита Хелън и почувства как стомахът й се сви, тъй като трябваше да избягва въпроса. Погледът й панически преброди терасата в търсене на нова тема за разговор. — Вижте, там е Бабс. Не намирате ли, че изглежда много добре, откакто свали килограми?

Алдеа и Шарлот проследиха погледа й и явно се хванаха на хвърлената от нея примамка. На лицето на червенокосата се изписа ехидна усмивка.

— Съпругът ти със сигурност споделя мнението на Хелън. Какво ще кажеш, Алдеа?

Лицето на Алдеа помръкна.

— Тя ми каза, че съпругът й е на работа днес. Чудя се какво ли би направил, ако знаеше, че през това време тя флиртува с чуждите мъже. Добре би било да го предупредя.

— Каква добра идея! — възторжено възкликна Шарлот. — Защо не го направиш още сега? Няма защо да губиш време. — Тя погледна през рамото си. — Пати, мисис Филипс иска да й донесеш горната дреха.

— Необходимо ли е да се държиш толкова глупаво, Шарлот? — попита с убийствен тон Алдеа.

— Да, необходимо е — отвърна весело Шарлот. — Даже само за да противодействам на тесногръдието и глупостта, които напоследък като че ли зачестиха да се проявяват сред нас.

Дори мрачното лице на Алдеа не помогна на Хелън да потисне напиращия в гърдите й смях. Шарлот каза всичко, което тя самата би казала, ако можеше. Неочаквано нейната пухкава приятелка заговори отново и смехът на Хелън се превърна в задавена кашлица.

— Хелън, погледни! Ей там е твоят нов градинар.

Хелън повдигна рязко глава.

— Къде?

— Ей там — говори с Пати. — Преди Хелън още да го бе видяла, Шарлот се обърна с лице към нея и прошепна високо: — Идва насам. Запознай ме с него.

Когато се приближи до мястото, където стояха двете, Том кимна за поздрав с глава и промърмори с тих глас: „Мисис Галахър.“ Шарлот заби ноктите си в ръката на Хелън. Тя въздъхна, а след това нерешително го повика.

— Том?

Той мигновено се обърна, сякаш беше настроил слуха си да улавя и най-слабо доловимите нотки в нейния глас.

— Да, мадам?

— Ами… какво правиш сега?

— Икономът каза, че ледът скоро ще свърши и ме изпраща до града да доставя още лед за гостите ви.

— Но това не е твоя работа — възрази тя.

Той само повдигна рамене и се усмихна.

— Нямам нищо против да помогна.

— Том, бих искала да ти представя две от моите приятелки — Шарлот Блак и Алдеа Филипс.

— Радвам се да ви видя, мисис Блак, мисис Филипс. Моля да ме извините, но ще е по-добре да тръгвам, преди Пати да се е разгневила.

Том кимна вежливо и си запробива път между гостите, отдалечавайки се към задния изход.

Шарлот започна да си вее със салфетката, за да се поразхлади.

— Когато ме погледна с тези свои тъжни, неотразимо красиви очи, едва не припаднах — рече тя. — На някои хора им върви във всичко. Моят градинар трябва да е на около седемдесет, ако не и на повече години.

Хелън проследи с очи Том, докато той се скри, и се обърна към приятелките си, като избягваше да среща погледите им.

— Мисля, че е време да се заема със задълженията си на домакиня — уморено каза тя и безшумно се отдалечи. Докато се движеше сред гостите, тя усещаше върху гърба си погледа на Алдеа Филипс.

Около час по-късно Хелън се отдели от една малка групичка хора, разговарящи край басейна, и се измъкна от градината, където беше тържеството. Тя се приюти в една малка вътрешна цветна градина, засадена с подрязани в ретро стил растения. Някога тези тържества й даваха сили да се захване с нови начинания, но, изглежда, всичко бе казано още преди много години. Сега тя имаше усещането, че нещата само се повтаряха.

Внезапно нещо сграбчи ръката й и с разширени от ужас очи тя разбра, че се е озовала зад някаква висока стена.

— Какво… — започна тя, но преди да довърши изречението си, повдигна нагоре очи и срещна развеселения поглед на Том. Той сложи пръст на устните си и започна да я дърпа към овощната градина.

— Ела с мен, моя мъничка петунийке — прошепна с комичен глас.

Тя само поклати глава по повод неговото лекомислие и направи опит да освободи ръката си от хватката му.

— Том, глупчо такъв — започна тя през смях. — Не мога просто да изчезна — аз съм домакин на тържеството.

— И точно затова можеш да се ползваш от определени привилегии — продължи да настоява той. — Ти повече от всички имаш право да си отдъхнеш малко.

— Може би съм заслужила почивка, но определено не мога да я взема сега — отвърна тя с нетърпящ възражение глас.

— Пет минути, Хелън — тихо каза той с устни едва на няколко милиметра от нейните. — Не можеш да намериш дори пет минути за това. — И топлите му устни докоснаха шията й. Несъзнателно тя изви настрани глава, за да открие изцяло шията си за неговите милувки. — Така ли?

Хелън се взря в лицето му. Не беше в състояние да мисли, не и когато той беше толкова близо до нея.

— Извинявай — каза тя, останала без дъх. — Какво каза?

Той се разсмя тихо и погали нежно лицето й. А след това изведнъж двамата се понесоха в бяг. Със свободната си ръка Хелън придържаше шапката си и панически си задаваше въпроса кога ли щеше да падне едва крепящият се ток на едната й обувка. Когато достигнаха до овощните насаждения, те рязко спряха. Хелън облегна гръб на едно дърво, останала без дъх от физическото усилие и непрекъснатия смях.

— Ти си луд — каза му тя с треперещ от смеха глас. — Какво си мислиш, че правиш сега?

— Отвличам те — отвърна той и се наведе, за да вземе нещо, което бе видял на земята. — И то както подобава на дама като теб — добави той и се изправи. В едната му ръка имаше две празни чаши, а в другата — бутилка шампанско. — Това е от наистина добрите запаси. От тези, които нареди на Пати да укрие от твоите гости.

— Не съм давала такива нареждания. — Взе едната чаша и я протегна към него да й налее. — Имам чувството, че си роден да създаваш неприятности — добави натъжено тя, като отпи.

Том я погледна в очите, а след това повдигна леко назад главата й и се наведе, за да пресуши с устните си капчиците шампанско, останали върху нейните.

— Зависи какво разбираш под неприятности.

— О, господи! — възкликна с разтреперан глас тя. — Ти нямаш абсолютно никакви задръжки.

Той се разсмя — изглеждаше доволен от нейните думи. Обви ръка около кръста й и я притегли към себе си, след което, без да я пуска, се облегна на ствола на дървото. Така прегърнати, те бавно се свлякоха на тревата под короната на цъфналото дръвче и отпиха от шампанското. Беше красиво и изпълнено с нежност преживяване.

— Някога вслушвала ли си се в думите на приятелите си? — попита той вяло. Беше се изместил надолу и бе положил глава в скута й. — Това е Тексас: когато говорят, би трябвало да казват „сички“ или „дубро мумче“, а вместо това всичките говорят като Тирсон Хауъл Трети от „Островът на Джилиган“.

Сравнението я разсмя и смехът й прозвуча малко лекомислено, но това се дължеше на шампанското. Тъй като се почувства задължена да защити по някакъв начин приятелите си, тя го погледна укорително.

— Прекалено бързо си правиш изводи. Те изобщо не са такива.

Изразът на лицето му остана скептичен.

— Не би могла да ме заблудиш, Хелън. Мисля си, че сигурно има някаква школа, където всички те са се научили да говорят през стиснати зъби и издадени напред челюсти. Вие всички спазвате толкова много правила — това трябва да правите, онова не трябва да правите. Как успявате да издържите? Никога ли не ви се иска да сте по-различни? Да нарушите този шаблон?

Тя наведе лицето си към него и потри нос в неговия. За миг намръщи лице и дръпна назад главата си.

— А какво според теб правя в този момент?

Той се засмя и протегна ръка да отстрани един паднал кичур от прибраната й в нисък кок коса.

— Мисля, че шампанското ти е подействало.

Тя поклати глава и се пресегна към бутилката вино. Когато от нея се изцедиха само няколко капчици, тя въздъхна със съжаление.

— Не, просто съм щастлива.

— Добре де, както и да го наречеш, ти постъпваш така само защото аз те отвлякох. Никога ли не предприемаш нещо сама?

— Ами…

Тя произнесе думата много бавно, погледна през рамото си, за да се увери, че няма други хора наоколо.

— Веднъж, когато бях съвсем сама в къщата, аз…

Тя спря и се разтресе от бурен смях. Той се разсмя заедно с нея, приповдигна се и седна.

— Хайде, разкажи ми. Веднъж, когато си била съвсем сама, ти…

Тя му направи знак да се премести още по-близо до нея и прошепна в ухото му:

— Пързалях се по перилата на стълбището.

— Ах ти, дяволче! — възкликна той с поглед, блеснал от престорено въодушевление. — Лъжеш!

— Наистина го направих — повтори тя и се усмихна гордо, като свали шапката и я остави на тревата. — А Пати толкова грижливо ги почиства всеки ден, че не можах да се спра и паднах на… на…

— На дупето си?

— На задните си части — поправи го тя с глас, изпълнен с достойнство. След това се изкиска и сама се опроверга: — Почти цели две седмици имах най-грозната синина на света.

Той я привлече в обятията си и сподави смеха си, като зарови лице в косите й.

— Много си сладка. Знаеш ли го?

Тя се усмихна сърдечно.

— Много пъти съм допускала тази възможност — призна скромно Хелън. Протегна ръка да погали лицето му и добави: — Но още ми е приятно да го чувам.

Когато той наведе лице към нея, клепачите й бавно започнаха да се затварят. Съвсем рязко обаче те се повдигнаха нагоре при звука от шумолящи листа съвсем близо до тях. Без да я пуска, Том се обърна и така прегърнати, те гледаха как Джо идва към тях.

Когато се изравни с тях, старият човек кимна с непроницаемо изражение на лицето и почти изкрещя:

— Добър ден, мисис Галахър. Добър ден, Том.

— Добър ден, Джо — отвърна Хелън с официален глас.

— Добър ден, Джо — рече Том и на устните му заигра весела усмивка. — Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Не, само минавах оттук. Отивам към бараката, където държим препаратите и инструментите. — Във воднистите му очи припламнаха гневни пламъчета. — Открих листни въшки по розите във вътрешната градина.

— Не! — възкликна Хелън, а в гласа й имаше нотки на ужас, който бе съвсем неоснователен. Том се усмихна и я ощипа предупредително.

— Не се тревожете за това, мисис Галахър. Нито една листна въшка не е успяла да надхитри стария Джо и никога няма да успее. — Той се загледа в пространството зад тях, сякаш виждаше там масовото избиване на нашествениците. А след това кимна за довиждане: — До скоро, мисис Галахър. До скоро, Том.

— До скоро, Джо.

Докато гледаше как Джо се отдалечава, Том се разтресе целият от смях.

— Държи се така, сякаш най-естественото нещо, което човек може да види на този свят, е как двама души се притискат нежно и пият шампанско под цъфнало прасковено дръвче.

Хелън кимна и прикри уста с ръката си.

— Никак не ми се иска да съм листна въшка. Ако някога съм виждала човек, решен да извърши убийство, то този човек е Джо.

С периферното си зрение Хелън зърна нещо лилаво. Когато погледна в същата посока, него вече го нямаше и тя беше сигурна, че си бе въобразила.

Том обърна нежно лицето й към себе си.

— Така, докъде бяхме стигнали?

— Мисля, че устните ми бяха стигнали дотук. — Тя приближи лице. — И ако си спомням правилно, ръката ти беше тук. — Хелън я постави върху кръста си и се усмихна. — Мисля, че ти трябва да направиш следващия ход.

Той не я накара да чака. Когато устните му докоснаха нейните, Хелън имаше усещането, че е отново вкъщи след дълго и уморително пътуване. Знаеше, че е по-особен, но винаги забравяше начина, по който той я караше да забрави за всичко останало. Когато беше в прегръдките му, всичко друго губеше своята значимост.

— Не ми се иска да ти го казвам, съкровище, но е по-добре да се връщаш. Сигурно отдавна вече са забелязали твоето отсъствие.

Тя упорито тръсна глава.

— Не искам да се връщам.

— Въпреки това трябва да се върнеш — настоя той. — Ти си домакиня на тържеството. И не ме убеждавай, че Одри няма да забележи, че си изчезнала.

Тя въздъхна. Със съжаление трябваше да признае, че той беше прав.

— Предполагам, че си прав. — Изправи се и протегна ръка към него: — Ще ме придружиш ли дотам?

— За мен е удоволствие, мисис Галахър.

Когато наближиха терасата, Том положи всички усилия да приглади изрядно косите й, но Хелън отказа да сложи шапката си. Държейки я в ръка, тя се смеси отново с тълпата от гости. Усмихваше се весело, докато минаваше край тях, и се спираше да поговори. После забеляза, че Алдеа Филипс я наблюдаваше внимателно и очите й заблестяха възбудено.

— Алдеа! — извика тя бодро към нея. — Скъпа, чашата ти е празна. Веднага трябва да поправим този пропуск.

И тръгна към Алдеа.

— Хелън — започна брюнетката, — много ни липсваше. Надявам се, че не е възникнал някакъв проблем.

Хелън долови непозната нотка в гласа й, но беше прекалено щастлива, за да се замисля над това.

— Проблем ли? — попита, като се усмихваше ослепително. — Кой би могъл да има проблеми в ден като този?

Алдеа деликатно повдигна рамене.

— Помислих си, че един от твоите — ъ-ъ… прислужници не изпълнява задълженията си. Толкова е трудно да намериш човек, който може да ти помогне.

Усмивка трепна в ъгълчетата на устните й.

— Наистина ли? — Хелън започна да се оглежда наоколо в търсене на по-забавна компания. — Сигурна съм, че имаш право. О, ето и Шарлот.

Хелън не бе направила и две крачки и Алдеа вече говореше нещо с тих глас на няколко дами, стоящи наблизо, а ненаситният й поглед привидно случайно спираше върху Хелън.

През остатъка от следобеда Хелън неуморно обикаляше от групичка на групичка. Странно бе, че преди това бе считала увеселението за скучно. Не си спомняше кога за последен път преди се бе смяла толкова много.

По-късно същата вечер, когато действието на шампанското щеше да е преминало, тя щеше да си спомни за своя смях с притеснение. Сигурно утре целият град щеше да говори, че Хелън Галахър се превръща в невъздържана алкохоличка.

Тъкмо щеше да остави гребена върху нощната масичка, когато изведнъж осъзна, че не беше сама. Смеейки се пресипнало, тя се завъртя и заби глава в корема на Том.

— Мислех, че никога няма да дойдеш.

— Помагах да се разчисти.

Тя тихо промърмори:

— Не съм спокойна, като знам, че се изкачваш по перилата. Защо просто да не ти дам ключ?

Той се усмихна загадъчно, а очите му гледаха някъде в пространството зад нея. Погали с пръсти косите й.

— А какво ще стане, ако някой ме види вътре в къщата? — Той сведе поглед и я накара да срещне очите му. — Тогава какво ще правите, мисис Галахър?

Тя извърна очи. „Тогава какво?“ — безмълвно повтори въпроса му тя. Когато се замисли за неудобството и притесненията, които криеше този въпрос, тя се сви.

Той подпря с ръка брадичката й и повдигна лицето й така, че да вижда нейните очи.

— Това не трябва да те тревожи — тихо й каза той. — Аз приемам сегашното положение. Ти също трябва да го приемеш.

— Съжалявам — прошепна тя съкрушено. — Сигурно си много разгневен от мен.

Той коленичи и я прегърна.

— Как мога да се гневя на една мечта? — прошепна пресипнало Том.

След това бавно се изправи и я пренесе на леглото.

Том наблюдаваше как Хелън се свиваше насън в прегръдките му. Случайността ли го бе довела в Лангстън? Или нещо, което не бе по силите му да проумее, го бе насочило насам? Усещаше, че е било предопределено да срещне тази жена. Някъде вътре в нея бе ключът, който търсеше толкова дълго време. Трябваше да остане, докато намери отговорите на въпросите.

„Тя е толкова грациозна“ — помисли си той и започна да разглежда внимателно чертите на нейното красиво лице. Дори само мисълта да я напусне му причиняваше болка. Преди година и половина, в мигове на дълбок размисъл, той се бе заклел да стигне до края на света, ако е необходимо, за да разбере в какво се крие смисълът на човешкия живот. Той нежно погали бузата й. Може би за него светът свършваше тук.

Седма глава

Когато се събуди на следващата сутрин, Хелън се чувстваше съвсем добре. Тя се измъкна от леглото си и се усмихна по един особен начин, присъщ само на жените при вида на изрядно сгънатата и внимателно поставена върху един бял стол нощница. Съвсем сигурна беше, че не там я бе оставила снощи. Всъщност струваше й се, че когато за последен път беше видяла копринената дреха, нейните краища се полюляваха в опиянение около полилея над главата й.

Тя обви ръце около тялото си, все още наслаждавайки се на спомена. Трябваше да се види с него… Веднага.

Няколко минути по-късно тя вече слизаше тичешком — наистина тичешком — по стълбите, забързана да отиде при Том. Искаше й се да се разсмее високо на глас. Вече беше стигнала до последното стъпало, когато вратата се разтвори и дъщеря й влезе в къщата. Хелън се поколеба, преди да продължи предпазливо напред. Само един поглед бе достатъчен за нея да разбере, че по-голямото й дете е извън себе си от гняв. Преди петнадесет години Хелън щеше да се приготви да стане свидетел на нещо повече от гневен пристъп.

— Мамо — започна Одри, като се задъхваше, — може ли да поговорим?

Когато Пати влезе в помещението, тя добави:

— Насаме.

Хелън едва се сдържа да не се разсмее.

— Разбира се, Одри — отвърна Хелън, като прикри усмивката си. Тя последва дъщеря си в хола и рязко спря, когато тя се обърна неочаквано с лице към нея.

— Не мога да повярвам — ти се смееш! — възкликна ядосано младата жена.

— Аз ли?

Одри разтърси яростно глава.

— Не се опитвай да отричаш. Смееш се. — Неочаквано тя се усмихна колебливо. — Добре, предполагам, че наистина изглеждам доста смешно. Всъщност исках само да ти кажа, че съм наистина ядосана, че имаш връзка с градинаря.

Грубата прямота в думите на Одри накара Хелън да зяпне от изумление. Смехът й секна. Тя затвори очи и усети как ставите й омекват и я обзема немощ. Точно от това се бе страхувала от самото начало. Никога не бе се замисляла сериозно какво ще прави, когато всички разберяха за Том и нея.

След известно време тя успя да изрече на пресекулки:

— Как… как разбра?

Одри махна нехайно с ръка.

— От Алдеа естествено. Успя да информира за рекордно кратко време всички пълнолетни гости, присъстващи на твоето тържество. Мога да добавя, че имаше ликуващ вид. Никой не знае каква част от думите й е истина и каква част — плод на завистливото й въображение. — Одри се намръщи. — Истината е, че може би аз дори в известна степен съм малко ревнива. Но защо? Защо, за бога, трябваше да го разбера от клюки?

Обзета от усещането, че не ще може да се задържи още дълго на крака, Хелън приближи до канапето и седна. Нужно й беше малко време, за да сложи в ред мислите си. Когато повдигна лице, усмивката, изписана върху него, беше много несигурна.

— Честно, Одри, не мислех, че това е твоя работа. — Тя извърна поглед и добави: — И сега продължавам да мисля така.

— О, така е много по-добре — каза Одри и тромаво се наведе към канапето. — Е, сега е предмет на разговор из целия град. Защо твоята родна дъщеря да бъде изключение от правилото?

Известно време седя на канапето мълчаливо. Когато заговори, изобщо не се опита да прикрие искреното любопитство в гласа си.

— Как е той?

В първия момент Хелън само гледаше съвсем объркано. После, когато смисълът на въпроса достигна до съзнанието й, тя бе обзета от различни чувства. Изпитваше известна вина — не можеше да го отрече, но у нея надделяха негодуванието и гневът. От това, че дъщеря й направи да изглежда съвсем обикновено онова, което за Хелън беше така красиво и непорочно, тя усети как стомахът й се свива на топка. Помълча няколко минути. След това каза сухо:

— Не мисля, че е необходимо да се нагрубяваме.

Нещо в гласа на майка й накара Одри да я погледне слисано.

— О, мамо, не бъди старомодна. Живеем в двадесети век. Всеки знае, че жените също имат своите желания и нужди.

— Може би си права — отвърна студено Хелън. Лицето й беше започнало да си връща цвета. — Но така или иначе, това не е тема, за която някога съм предполагала, че ще обсъждам със собствената си дъщеря.

— В такъв случай очакванията ти са твърде ограничени. — Одри стисна окуражаващо майчината ръка. — Това, от което се нуждаеш, е някакво приключение, нещо различно. — Усмихна се широко и добави: — А Том е човекът, който може да ти го даде.

Хелън не отговори — нямаше сили. Използуваше цялата си енергия, за да отклонява разговора от мъчителните за нея теми. За щастие не бе трудно да привлече вниманието на Одри към бебето и плановете, свързани с неговата поява. След това, преди Одри да си тръгне, разгледаха бебешките дрешки, които Хелън бе купила при последното си слизане в града.

Когато Одри си тръгна, Хелън се затвори в кабинета. Разговорът с дъщеря й я беше натъжил. Беше видяла ситуацията през очите на странични хора и това я бе накарало да преживее шок, за който се оказа неподготвена. Ако един разговор за Том с нейната дъщеря, която наистина обичаше, имаше такова въздействие върху Хелън, как ли би преживяла тя разкриването на тяхната връзка пред останалата част от света?

Колко още щеше да продължи всичко? Действителността се протягаше към нея и Хелън се страхуваше, че когато тя връхлетеше нещата, които беше преживяла с Том, те щяха да изчезнат безвъзвратно от нейния живот. Как щеше да продължи да живее, ако Том си отидеше?

Не беше очаквала устните, които изведнъж се притиснаха в нейните, но без колебание отвърна на целувката. Тя вдигна ръце и започна да го прегръща трескаво, като впи още по-жадно устните си в неговите. Искаше да забрави за всичко, да усеща само допира на парещите му устни.

— Напомняй ми по-често да се промъквам в кабинета ти — тихо прошепна той и нежно повдигна лицето й към своето. — Какво има? Държа се така, сякаш се давеше, и аз бях единствената лодка без пробойни за теб.

Тя се засмя пресипнало.

— Това е само грубо описание на начина, по който се чувствах. Това е, защото аз… — Тя спря, неуверена какво точно искаше да каже. — О, всъщност не се е случило нищо. Просто едно от онези състояния, които спохождат човек понякога. Сякаш истинският живот се е придвижил в друг град, без да ти е оставил новия си адрес.

Той я погали по лицето. Очите му издаваха неговата дълбока загриженост.

— Съжалявам, любов моя. Звучи толкова самотно.

— Недей — нетърпеливо прошепна тя. — Не ме съжалявай. Мразя да ме съжаляват. Всеки човек от време на време се чувства самотен. — Тя се загледа в ръцете си. — През по-голямата част от времето си аз съм изключително доволна от своя живот.

Той се изправи и й помогна да стане.

— През някой от тези дни ще поговорим, Хелън. През последните няколко седмици живяхме твърде близо до провала. Рано или късно нещо ще се пропука.

Тя го погледна, обзета от мрачно предчувствие.

— Какво искаш да кажеш?

Той поклати глава.

— Не сега. Не си подготвена още. — Целуна я бързо по устните. — Освен това почивката ми свърши и не искам да оставям Джо сам.

Бавно свали сключените си около врата й ръце и тръгна. Но неочаквано спря.

— О, почти щях да забравя. Донесох ти подарък.

Извади нещо от джоба на ризата си и го хвърли към нея.

Хелън улови летящия пакет почти инстинктивно и разтвори пръсти. Опаковката имаше фирмен знак „М&М“. Тя усети как някаква буца засяда в гърлото й.

— За бога! — прошепна. — Сега пък се разчувствам в пристъп на носталгия само при вида на пакетче карамелизирани бонбони.

Тя погледна към него и се разсмя тихичко.

— Благодаря ти, Том. Ще ги запазя.

Той беше стигнал до вратата.

— Трябва да ги ядеш. — Обърна се и й намигна весело. — Но можеш да запазиш зелените за довечера.

— Но защо, за бога?

— Не знаеш ли? — Той понижи гласа си: — Зелените стимулират желанието.

И изчезна, като я остави да се превива от смях. Това беше неговата истинска дарба — винаги успяваше да я разсмее. Щом погледнеше Том, проблемите й не изглеждаха толкова големи и трудни.

Постепенно Хелън успя да преодолее чувството за самота, обзело я след разговора с Одри, и през следващите няколко дни се преструваше, че нищо в живота й не се бе променило. Не подозираше, че може да играе толкова добре.

Около седмица след изненадващото посещение на Одри спокойният ритъм на живота й бе грубо променен. Гари се завърна неочаквано вкъщи. Беше писал в последното си писмо, че ще прекара пролетната ваканция с приятели във Флорида. Затова Хелън се изненада, когато една сутрин вдигна поглед от препечените филийки и видя Гари да влиза в трапезарията.

— Така значи — каза тя през смях, като отвърна на затъжената му прегръдка, — любимият син е решил да се върне в стария си дом. Мислех, че си във Флорида.

— Както сама виждаш — не съм — отвърна той, седна и си взе от препечените филийки. — Реших да се завърна и да внеса малко искрици светлина в живота на бедната ми побеляла майчица.

— Умно измислено от твоя страна, скъпи. А сега ми кажи истината. Да не би Флорида да е потънала в океана под тежестта на многобройните първокурсници от колежа ви?

Той се засмя на шегата й.

— Нещо задържа братята Добсън в Ню Йорк и им се налага да останат там още два дни.

— Грозната истина изплува на повърхността — поклати глава тя. — Значи предпочете да се прибереш вкъщи пред перспективата да спиш на плажа?

Той се разсмя.

— Нещо такова.

Хелън внимателно изучаваше сина си, докато той се хранеше и отговаряше на въпросите й. С всеки изминат ден все повече заприличваше на баща си. Въпреки че се опитваше да се държи като светски човек, много неща в неговото поведение издаваха юношата.

— И предполагам, че си стоварил всичко, каквото имаш за пране, върху бедната, нищо неподозираща Пати? — пошегува се Хелън, когато се преместиха от трапезарията в хола.

Гари се усмихна и придобитите в колежа изтънчени обноски бяха забравени за миг.

— Тя нямаше нищо против. Това й даде възможност да ме подложи на кръстосан разпит. Искаше сама да се увери, че не съм покварен от упадъчните нрави в Далас.

— Е, предполагам, че Лангстън не може да се мери с „упадъчния Далас“.

Той се засмя сърдечно.

— Всъщност не съм чак толкова морално покварен. Внимавах — добави той с дяволита усмивка, — много внимавах през цялото време.

Скочи на крака, сякаш прекалено дълго бе стоял и физическото бездействие не му понасяше добре.

— Трябва да тръгвам, мамо. Обадих се на Марк и си уговорихме среща в града.

— Но ти едва-що си дойде вкъщи — запротестира тя. — Дори не си ми казал какви дисциплини изучаваш.

Гари вече беше стигнал вратата.

— Ще си поговорим утре, обещавам. — Тръгна да излиза, но обърна глава и добави през рамо: — Между другото видях новия градинар. Той наистина е забележителен.

Изглежда, Гари бе искрено впечатлен от Том.

— Трябва да си поговориш с него някой път. Бил е на много места и се е занимавал с всичко, за което може да се сети човек.

Младото му лице придоби замислен израз.

— Той знае много неща и разбира смисъла, скрит в тях.

След тези думи Гари излезе и остави Хелън, потънала в мълчалив размисъл.

Том се беше навел над спряната край бараката косачка и затягаше някакъв болт, който нямаше нищо общо с механичната повреда, която се опитваше да открие. Беше свалил ризата си и потта се стичаше на струйки по гърба му.

Трудно бе да съсредоточи мислите си върху разнебитената машина пред себе си. Все по-често пред очите му се появяваше едно пленително красиво лице и това видение му пречеше да се концентрира. Той се усмихна — всяка негова мисъл го отвеждаше при Хелън.

Том вдигна рязко глава и видя, че тя се бе изправила до него.

— Какво съвпадение! — каза той, като се клатеше напред-назад на петите си. — Тъкмо си мислех за теб. Разбира се, ти можеше да се появиш по всяко време на деня, но това, което ти казах, пак щеше да бъде вярно.

Тя се засмя тихичко и отметна косите си назад.

— С какво се занимаваш? Изглежда, не ти е лесно?

— Опитвам се да поправя това тук. — И той посочи машината за косене на трева. — Според мен съвсем е олекнала.

— Олекнала?

Том се разсмя, като видя недоумяващото изражение върху лицето й.

— Така казва Джо в подобни случаи. Опитах се да я поправя снощи, но не можах да открия повредата. Предполагам, че това означава, че от нея вече нищо няма да излезе.

Тя не отвърна нищо и Том отново се зае с косачката. Чувстваше погледа й върху себе си, но нищо не каза. Напоследък в много отношения Хелън не бе толкова сдържана, както по времето, когато я бе видял за първи път. Но все още се случваше тя да се затваря в себе си. В такива моменти Том разбираше, че опитите му да я достигне щяха да бъдат напълно безсмислени. Тогава това го тревожеше. Дори се чувстваше предаден. Но никога не настоя тя да сподели тревогите си с него. Когато сама преценеше, че трябва да го направи, щеше да му каже какво занимава мислите й.

— Гари е впечатлен от теб — каза тя.

Том се засмя сърдечно, седна и изтри ръцете си в някакъв парцал, просмукан от миризмата на бензинови пари.

— О, аз също съм впечатлен от него. Той ми харесва, Хелън. Изглежда добро момче.

— Мисля… мисля, че той също те харесва.

Нещо не беше наред. Някаква непозната нотка в гласа й го накара да се изправи на крака. Вгледа се в лицето й и се опита да открие по него нещо, което да му подскаже къде витае мисълта й.

— Защо го каза по такъв начин? — попита накрая той. — Мислеше, че няма да ме хареса ли?

Хелън сключи вежди и по челото й се появиха бръчки. Чудеше се как да отговори на въпроса му.

— Май изобщо не съм мислила по този въпрос — безпомощно отвърна тя.

Няколко секунди се взира мълчаливо в лицето й, а след това устните му се изкривиха в тъжна усмивка.

— Възможно най-тежката обида — едва чуто, сякаш говорейки на себе си, рече той.

Обърна се и рязко се отдалечи.

Няколко часа по-късно Хелън седеше сама в кабинета. Не можеше да забрави израза в очите на Том при тяхната последна среща. Беше го наранила, без да съзнава това. Как бе могла да бъде толкова нечувствителна? Трябваше да намери начин да му обясни и да го спечели отново.

Изведнъж входната врата се затвори с оглушителен трясък. Хелън скочи на крака, излезе от кабинета и… замръзна на място. В хола стоеше Гари с изкривено от гняв и обида лице. Хелън усети как кръвта се оттегля от лицето й. Знаеше какво щеше да последва, но не знаеше дали ще преживее още един сблъсък с някое от децата си.

— Как можа! — процеди Гари, едва сдържайки гнева си. Без да й даде възможност да му отговори, той прокара треперещи пръсти през и без това разрошените си коси. — Знаеш ли, че из целия град се говори за моята майка… и за някакъв скитник? — Пристъпи напред и заобиколи, така че да вижда лицето й. — В какво, по дяволите, си се замесила? Да не би да си въобразяваш, че си лейди Чатърли или нещо такова?

Хелън запази мълчание. Думите не можеха да помогнат. Така й се искаше да го успокои, но не можеше да допусне синът й да я накара да се защитава. Тя нямаше да се оправдава като крадец, когото са заловили на местопрестъплението.

— Ставаш за посмешище — продължи той с треперещ от гнева глас. — Половината град мисли, че той се домогва до парите ти, а другата половина, че ти си луда по него заради тялото му. — Неочаквано юмрукът му се стовари върху стената. — Проклятие! Собствената ми майка спи с ГРАДИНАРЯ!

Хелън го зашлеви през лицето. Никога преди не бе удряла Гари, но този път го направи. И го зашлеви силно. Той отстъпи назад с разширени от изумление очи.

Тя втренчи слисано очи в ръката, която беше ударила сина й, сякаш тя принадлежеше на друг човек. Цялата трепереща, пое дълбоко въздух и заговори:

— Ти… ти си ядосан и се чувстваш засегнат. Разбирам. Но никога досега не съм ти позволявала да ми говориш по този начин и за в бъдеще няма да го допусна. Ако искаш да говорим за това като възрастни — чудесно! Тогава можем да го обсъдим.

„Моля се — безмълвно си помисли тя, — моля се само да имам достатъчно сили, за да премина през това изпитание.“ Повдигна ръка в несъзнателен жест на заклинание и настойчива молба, но Гари се взря в ръката, като че виждаше нещо непознато и ужасяващо.

Тя отпусна ръката си и усети как всички емоции я напускат.

— Но ако продължаваш да се държиш като дете — каза с непреклонен глас Хелън, — тогава ще се отнасям към теб като с дете.

Когато вратата се затвори след него, тя затвори очи с облекчение. Отвори ги много бавно и дълго време се взира във входната врата. Обърна се и с уморени крачки се върна обратно в кабинета си.

Беше объркана, струваше й се, че целият свят се бе преобърнал наопаки. Вече не беше в състояние да управлява живота си, нито пък знаеше как да сложи ред в него. Болеше я глава и пулсиращата болка се разливаше по цялото й тяло.

Въпреки че остана дълго будна в очакване, Хелън почти се зарадва, че тази нощ Том не се покатери по перилата на балкона. Имаше нужда от малко време, за да премисли нещата и за да си отговори на някои въпроси.

Вперила поглед в тъмния таван, тя си припомни от начало до край сцената с Гари. Изведнъж избухна в горчив смях. „Лейди Чатърли?“ — прошепна тя тихо в мрака. Това ли изучаваха в колежа? Обърна се на другата страна, обзета от безпокойство. Гари вероятно щеше да се успокои, може би дори дотолкова, че да започне да се държи разумно. Но Хелън имаше усещането, че неприятностите със сина й бяха само началото. Тя беше приела връзката си с Том за напълно естествена. След първата нощ, когато бяха спали заедно, изобщо не си бе помисляла, че връзката им можеше да приключи някой ден. В действителност тя съзнателно бе избягвала да мисли за това.

Въздъхна тежко. Предполагаше, че сега беше принудена да помисли върху проблема. Том нямаше да остане завинаги тук. Племенникът на Джо щеше да се възстанови скоро и Том щеше да остане без работа. „А на какво обрича неговото завръщане самата мен? Как да продължа да живея без Том?“ — питаше се Хелън отчаяно.

Този и други въпроси не й даваха мира, докато накрая се унесе в неспокоен сън. Небето едва бе започнало да изсветлява на изток, когато тя се измъкна тихо от къщата и се отправи към овощната градина. Лека мъгла се стелеше ниско над тревата, но Хелън вървеше, без да усеща как влагата се просмуква през дрехите й.

„Ще приеме ли той и моята нетактичност?“ — питаше се тъжно Хелън. Тогава вдигна поглед. Том се появи току пред самото й лице и се усмихна иронично.

— Животът не е никак лесен, нали, Снежна кралице?

Тя се засмя нервно.

— Никак.

Той облегна гръб на едно дърво и като гледаше стръкчетата трева в ръката си, каза:

— Липсваше ми снощи.

Тя затвори очи, тъй като разбираше, че не бе му липсвала толкова много, колкото той на нея. Това физически не бе възможно.

— Хелън, съжалявам! Вчера се държах като пълен кретен — тихо каза той. — Беше глупаво.

— Не, не беше. Ти беше прав. Аз те обидих. — Тя отвори очи и жадно впи поглед в него. — Но аз не го казах в такъв смисъл. Просто мислех на глас, без да мога да се спра.

Той си пое с облекчение въздух и я привлече към себе си.

— Знам. Аз трябваше да проявя повече разбиране. — Той повдигна нежно с пръст брадичката й нагоре. — Усмихни ми се, Хелън!

Когато се опита да изпълни неговото желание, устните й затрепериха. Тя зарови глава в рамото му, за да скрие лицето си от него, и се притисна плътно в прегръдката му.

Том я погледна с тревога в очите.

— Нещо друго не е наред. Прав ли съм?

— Всичко.

— Хайде. — Той я прихвана през кръста и я накара да върви. — Ела с мен до караваната и там ще ми кажеш какво те тревожи.

Пет минути по-късно тя седеше до масата, където я бе настанил той, стиснала чашка кафе с двете си ръце. Като по чудо от тази позиция нещата не изглеждаха толкова мрачни.

— Всичко е като буря в чаша кафе — заключи тя, след като му обясни какво се бе случило със сина й предишния ден. — Одри се радва, че съм решила „да си поживея“… Господи, мразя тази дума! А Гари се държи така, сякаш съм издала военна тайна на руснаците.

Том я наблюдаваше внимателно.

— Как се чувстваш, като знаеш, че те са разбрали за нас?

Известно време тя се взираше напрегнато в тавана.

— Странно е, но първата ми реакция беше гняв. Бях подразнена от това, че светът в лицето на моите деца се намесва в нашите взаимоотношения. А после — като истинска страхливка — се притесних, че всички ще приказват за мен.

— Всички? — попита скептично той.

— Знаеш какво имам предвид. — Тя поклати глава. — Всичко е толкова тъжно. Тъжно и смешно. Винаги съм изпитвала съжаление към жени, които се излагат на хорските подигравки заради мъже. И сега аз се оказах не по-малко глупава от тях.

Том се изправи и застана с гръб към нея, докато наливаше още кафе. Когато заговори, гласът му прозвуча съвсем спокойно:

— Ти наистина ли мислиш, че си станала за посмешище?

Тя му намигна. Въпросът беше изречен прекалено небрежно. Хелън се изправи, отиде при него, докосна го по лакътя и внимателно го обърна с лице към себе си.

— Не, защото се любих с теб — нежно прошепна тя. — Моля те, повярвай ми за това.

Том втренчи очи в нейните, сякаш се опитваше да проникне до дъното на душата й. След това кимна.

— Вярвам ти.

Тя се обърна и седна върху кушетката. Облегна назад глава и каза с уморен глас:

— Зная, че не трябва да отдавам толкова голямо значение на това. Но просто ми е крайно неприятно, като знам, че празноглави хора се кискат и обсъждат моя частен живот.

— Мисля, че е време да поговорим — каза той и седна до нея на кушетката. Взе ръката й в своята и се загледа мълчаливо в нея. След това вдигна глава и я погледна в очите: — Според мен в дъното на всички твои проблеми е затвореният живот, който водиш. Ти не можеш да надникнеш отвъд рамките, в които съзнателно си се затворила. Лангстън е просто един обикновен град, Хелън. И със сигурност не се различава от много други. Може би е привидно по-различен, но животът в него е същият, както в другите градчета. Всеки десети негов жител спи с нечия чужда съпруга, а някой ненавижда началника си, междурасовата сегрегация и всички хомосексуалисти в света. Друг тайно носи бельото на приятелката си под връхните си дрехи. В Лангстън не е по-различно. Но ако си мислиш, че целият свят може да се събере в това градче, тогава определено грешиш.

Тя се усмихна, защото се опита да отгатне кои от жителите на Лангстън биха могли да се поместят в описанието за травеститите.

— Но аз трябва да се съобразявам с хората в Лангстън! — възрази разпалено тя. — Тук е моят свят.

— А не трябва. — Той стисна силно ръцете й, като че ли искаше по този начин да й предаде част от своите сили. — Няколко пъти си ме молила да ти разкажа за своя живот и още — защо живея по този начин. Бих искал да ти разкажа за всичко това сега. Ще ме изслушаш ли?

Хелън го погледна замислено. След това кимна:

— Естествено.

— Ако ме беше срещнала преди три години, вероятно нямаше да ме познаеш. Външният ми вид не беше много по-различен от сега, но душевното състояние на един човек винаги има свои външни белези. А преди три години… добре, ще ти кажа направо, че преди три години се чувствах емоционално изчерпан. Отдадох всичко — обичта си, привързаността и предаността си — на своята работа. Тогава бях собственик на една от най-преуспяващите фирми по Източното крайбрежие, работеща в сферата на връзките с обществеността. — Том се усмихна тъжно. — Някои хора щяха да кажат, че съм имал всичко. А и успехите ми ставаха все по-големи. Нищо не можеше да ме спре. И никой не беше в състояние да ме спре. Дори и жена ми. — Той забеляза въпросителния й поглед и сви безразлично рамене. — Ожених се късно и се разведох рано. Тя не беше в състояние да ми даде това, което ми даваше работата. Но това не ме тревожеше. Дразнеше ме. — Том стисна ръцете й в своите. — Това звучи ужасно, но се опитвам да ти създам по-добра представа как действително стояха нещата тогава.

— Разбирам — каза тихо тя. В този миг ненавиждаше нотката на отвращение от собствените си мисли и действия, която се бе прокраднала в гласа му.

— Две години по-късно се случи нещо, което не беше необикновено явление за деловия свят. Един от конкурентите в бизнеса ми изигра мръсен номер. Докато моите хора разберат какво бе станало, компанията ми вече беше изправена пред фалит.

Направи малка пауза и бавно пое въздух.

— Познавах правилата на играта и направих единственото възможно нещо в моя случай — впрегнах всичките си сили и умения, за да го унищожа. Тази борба разби здравето ми. В резултат на постоянното напрежение, в което живеех, получих нещо като сърдечна атака. Беше, сякаш тялото ми се бунтуваше срещу неправилния начин, по който го използувах. Прекалено голямо напрежение, алкохол, прекалено пушене и безсънни нощи — все неща, присъщи на живота, който водех тогава. Влязох в болница, въпреки личното ми нежелание. Лекарят каза, че това е само предупреждение, но ако продължавам да живея с темпото, което си бях наложил, следващия път нещата ще са много по-сериозни.

Том изцяло се бе потопил в своето минало. Той се загледа втренчено през прозореца в хоризонта, сякаш върху него като на екран се прожектираше животът му.

— За пръв път в живота си разполагах с часове свободно време. Часове, които прекарах в размисъл. Може би именно осъзнаването на собствените ми морални принципи ме накара да се стресна. Не зная. Но каквато и да бе причината, аз внимателно огледах живота си. Към какво всъщност се стремях? Към пари? Към успех? Имах и двете, но какво в действителност бях получил? Огледах се около себе си и открих стотици хора, които бяха в същата ситуация — приличахме на кучета, които тичат след собствените си опашки и се въртят в омагьосан кръг.

Изведнъж се засмя.

— Срамувам се да го призная, но дотук бях стигнал в изследванията си върху собствената си личност. Не зная какво щях да правя, ако една от сестрите не ми беше донесла книгата на Торо „Уолдън“. Започнах да я чета, за да избягам от собствените си мисли, а след това нищо не можеше да ме откъсне от нея. Имах чувството, че беше написал книгата специално за мен. Изведнъж проумях коя беше липсващата брънка. Животът, истинският живот, неговата дълбока същност — ето това беше тя. Аз се движех само по периферията на тази същина. — Той поклати глава. — Не желаех да стигна до някакви „утопии“, където не се случва нищо. Но подобно на Торо, исках да уловя живота и да му направя нещо като дисекция. И ако той се окажеше жесток, то тогава исках да изпитам върху себе си „цялата му първична жестокост“. А ако се окажеше, че беше добър, исках да почувствам неговата доброта. Просто исках да разбера какво представлява животът и кой всъщност съм аз.

Том се размърда неспокойно върху кушетката.

— Когато ме изписаха от болницата, аз се заех да изправя бизнеса си отново на крака. — При тези думи се засмя открито: — Страхувах се, че моята гордост нямаше да ми позволи да се оттегля като пораженец. След това прехвърлих всичко върху своя помощник. Продадох му всички сделки. Той вложи парите от разпродажбата в моята банка в Ню Йорк — дори не зная точно каква е сумата — и аз напуснах града.

Том повдигна рамене и продължи:

— Преди около една година реших да опозная Америка. Започнах от Западното крайбрежие, защото там щях да бъда възможно най-далеч от миналото си. И започнах бавно да се придвижвам по своя маршрут. Не защото се налагаше да го направя, а защото мислех, че това беше единственият начин да опозная хората, отколкото да ги наблюдавам отстрани.

Той я прегърна и я притегли към себе си.

— Хелън, не можеш да си представиш какви хора срещнах в Орегон, Юта, Небраска. Прекрасни хора и знаят защо живеят. От тях научих толкова много неща.

Той я погледна в очите.

— Само едно липсваше в моя живот. Ти, Хелън. Тогава ти трябваше да бъдеш с мен. Нямах никого, към когото да се обърна и да възкликна: „Това не е ли странно?“ или: „Не е ли прекрасно?“ Нямах теб, за да споделя това.

Той хвана брадичката й, повдигна лицето й и я прегърна здраво, за да не може да извърне глава.

— Искам да се омъжиш за мен, Хелън, и да дойдеш с мен.

Осма глава

Хелън не можеше да намери думи. Просто седеше и гледаше Том. На два пъти раздвижи устни, за да каже нещо, но безрезултатно — не можа да произнесе и звук.

Той се изсмя кратко.

— Изглеждаш, сякаш току-що съм ти съобщил, че любимото ти куче е умряло.

Взе лицето й в дланите си.

— Хелън, любов моя — започна той с напрегнат глас и блеснали от вълнението очи. — Разбирам, че моята молба те изненада, но никога ли не си мислила за това?

Том поклати глава в жест на самоирония.

— А аз просто не можех да мисля за нищо друго. Зная, че за теб това ще е свързано с голяма промяна. Но уверявам те, няма да си лишена от нищо, на което държиш. Вече не мога да си тръгна без теб.

Той се взря напрегнато в лицето й и видя объркването, изписано върху него. После сграбчи ръцете й, притисна ги в своите и попита:

— Ще ме оставиш ли да си отида?

Сърцето й спря да бие при този въпрос. Би ли могла да живее без него? Как ли щеше да се чувства, ако знаеше, че Том никога вече нямаше да бъде до нея и да изпълва дните й с радост? Нима щеше да го остави да си отиде?

— Не — прошепна тя, като клатеше глава. — Не бих могла да те оставя да ме напуснеш.

— Тогава се ожени за мен — нежно настоя той. — Ела с мен и ще обиколим света заедно.

Тя смутено прокара пръсти през косата си.

— Всичко става толкова бързо. Ти ми даде толкова много материал за размишление. — Уморено помаха с ръка в илюстративен жест. — Твоят живот, твоите принципи.

Затвори очи и си припомни всичко, всяка гротескно помпозна дума, която му бе казала, и предвзетите клишета, с които се бе опитала да мисли за него. Огромната заблуда, в която бе изпаднала, изкриви устните й в самообвинителна усмивка.

— А аз те упрекнах, че не правиш нищо наистина значимо — невярващо прошепна тя. — Ти си се отказал от всичко онова, което повечето хора считат за значимо. За да останеш верен на себе си.

Пое разтреперано въздух и продължи:

— Не съм срещала друг толкова силен човек. За да бъда откровена, ще ти кажа, че съм малко изплашена.

Тя го стрелна отстрани с поглед и после пак се обърна напред.

— Не мога да намеря думи, за да ти покажа колко много ти се възхищавам.

Том облегна отново глава назад и клепачите му се спуснаха, сякаш бе почувствал смъртна умора. Постоя така няколко секунди и бавно проговори:

— Възхищение?

Сякаш целият свят му беше докривял. Той се намръщи и поклати глава.

— Възхищението е хубаво нещо. Хубаво чувство, което човек засвидетелства на преподавателя в неделното училище или пък ако е насочено към президента на страната, но — той я прониза с поглед — това ли е всичко? Всичко, което изпитваш към мен?

— Не! Разбира се, че не — тихо отвърна тя. — Аз… аз много държа на теб.

Единият ъгъл на устата му се изви нагоре в тъжно изражение.

— Това е добро начало. А сега отговори на още един въпрос. Животът ти би ли могъл да продължи, сякаш това, което се случи между нас, никога не е съществувало? Не ти ли е омръзнало да живееш, „заобиколена от сенки“, Хелън?

— Сенки? — попита озадачено тя. Когато разбра какво бе имал предвид, тя се разсмя с дрезгав глас. — „Дамата от Шалот“? — Повдигна рамене и добави с горчива самоирония: — Предпочитам да съм като нея, вместо лейди Чатърли.

— Гари? — попита той, изпълнен с разбиране.

Тя мълчаливо кимна. Дали някога щеше да разбере Том? При целия хаос, настъпил в отношенията им, той проявяваше загриженост за нейните лични проблеми.

— Съжалявам — каза със съчувствие Том. Наведе глава да я целуне. Това беше една изцелителна целувка, която й даваше сили да премине през всичките изпитания. — Зная, че те е заболяло от думите на Гари. Но повярвай ми, това е една съвсем нормална реакция, проява на инстинкта му за самосъхранение. Може би ще промени отношението си, като разбере, че скоро ще бъдем женени.

Тя пое рязко въздух. Женени. Как можеше да очаква, че Гари ще приеме това? На нея самата й бе трудно да свикне с мисълта за брак.

— Не съм сигурна. Изглежда, че и двамата — Одри и Гари, очакват от мен да се държа според техните представи. Всяка промяна ще ме отчужди от тях.

— Но те са възрастни хора. Те разбират, че ти също имаш право на свой собствен живот.

Хелън се разсмя.

— Знам, но се страхувам, че е присъщо на децата, дори големи като моите, да се държат егоистично. Зная, че ме обичат и ми желаят доброто. Единственият проблем идва от тяхната представа за това кое е най-добро за мен.

— Мислиш ли, че няма да ме приемат? — попита той, като я гледаше, изпълнен с напрегнато очакване.

— Може да съм им угаждала като майка, но няма да търся тяхното одобрение по отношение на теб — каза тя, като поклати категорично глава.

Хелън разбираше, че той иска да получи нещо от нея. Не просто нейната симпатия, а нещо повече, нещо по-дълбоко. И се боеше, че това бе нещо, което тя точно сега не можеше да му даде. Той искаше от нея всичко, което тя пазеше вътре в себе си. Всички чувства, които бе погребала толкова надълбоко, че тяхното разкриване щеше да й причини болка.

Тя въздъхна и втренчи очи в ръцете си. Просто щеше да му даде това, което имаше.

— Когато те видях за първи път — тихо започна тя, — направих куп глупости. Ти се опита да разтърсиш из основи моята защитна система. Това, което не знаеше, бе, че начинанието ти се увенчава с невиждан успех. За да превъзмогна своята уязвимост, аз се опитах да те накарам да повярваш, а и да убедя себе си в това, че за мен ти просто стоиш ниско.

Повдигна глава и срещна погледа му открито.

— През цялото време съзнавах, че ти си по-особен човек. Когато се сравнявах с теб, се чувствах глупава.

Том изпусна въздуха от гърдите си на пресекулки, а след това обви с длани лицето й.

— Нима не разбираш? — попита той дрезгаво. — Не разбираш ли, че без теб аз не мога да бъда истински?

Въпреки че знаеше, че не заслужаваше неговите думи, тя ги прие. Прие ги така, както приемаше неговите целувки. И усети дълбокото чувство, което се криеше и в двете. Мина доста време, преди да се върнат пак на въпроса за нейните деца.

— Толкова много искам да кажа „Да“ — започна Хелън и се притисна до гърдите му. — Не зная, Том. Молиш ме да изоставя всичко, целия си живот и да напусна Лангстън, да напусна децата си. — Тя колебливо вдигна очи към него: — Защо да не останем тук?

Том помръкна. Облегна се назад, за да помисли върху въпроса й, и дълбоки бръчки набраздиха челото му, а очите му се присвиха от усилието.

— Трудно ми е да го обясня, Хелън. Истината е, че се страхувам. — Очите му замислено обходиха лицето й. — Ако останем, не зная дали някога ще можеш да забравиш миналото. Ти се променяш по един прекрасен начин. За първи път това, което си държала затворено в себе си, сега излиза на свобода.

Той пак облегна уморено глава на стената.

— Ако останем в Лангстън, няма ли постепенно да ме превърнеш в част от своя живот и да се върнеш към предишните си навици? Мислиш ли, че е егоистично от моя страна да искам да съм най-важното нещо от твоя живот? Ти ми кажи, Хелън, по-добре ли е да останем? — И се усмихна. — Не гледай така уплашено. Аз ти вярвам.

Докосна с пръст устните й и я целуна, сякаш за да й засвидетелства безрезервната си вяра в нея.

Хелън почувства как огромна отговорност натежава в мислите и сърцето й. Опита се да си представи какви щяха да са отношенията им, ако останеха тука. Дали това щеше да охлади техните чувства?

— Не, ти имаш право. Ако се оженим, ще трябва да заминем. Поне за известно време — каза най-накрая Хелън. — Трябва да премисля още веднъж всичко. Има толкова много неща, които трябва да се преценят внимателно. Можеш ли да ми дадеш малко време?

„Моля те, Господи — молеше се той. — Моля те, помогни й да направи най-правилния избор.“

Том успя да овладее чувствата си и се усмихна:

— Разбира се. Утре пак ще поговорим.

Тя се отпусна облекчено и се усмихна признателно.

— Благодаря ти — прошепна едва чуто. — Благодаря, че прояви разбиране към толкова много неща. Зная, че не ти е било лесно с мен…

Хелън направи пауза и когато той не отрече думите й, се засмя неуверено.

— Това не е никак галантно от твоя страна. Е, предполагам, че съм си го заслужила. Но не беше ли казал твоят Торо да се пазим от всички начинания, изискващи нови дрехи? Аз нямам нито една дреха, подходяща за живот на колела.

Том се разсмя отривисто и я привлече към себе си.

— Много неща трябва да се направят — каза той, галейки нежно с ръка лицето й. — Но докато сме заедно, ще се справим с всичко. Можеш да ми вярваш за това. — Въздъхна и се отдръпна. — Какво ще правиш сега?

Тя прокара пръсти през разпилените си коси.

— Не зная. Имам нужда да помисля. По всяка вероятност ще мързелувам в кабинета си и ще се опитам да мисля рационално.

Искаше му се да я посъветва да използува сърцето си, а не логиката, но се въздържа. Тя сама трябваше да стигне до това решение.

— Ще вечеряш ли с мен довечера?

— Да… О, почакай. — Хелън изпъшка. — Забравих. Тази вечер трябва да вечерям със семейство Филипс — Алдеа и съпруга й. Там ще бъдат също Шарлот и Роки.

— Роки? — повтори той и я изгледа с подозрение. — Никой не си кръщава детето с такова име — Роки.

Тя се засмя.

Той я погледна внимателно и каза:

— Бих могъл винаги да идвам с теб.

В първия момент изглеждаше объркана, но изведнъж очите й се разтвориха широко, когато проумя неговите думи.

— Том — припряно започна Хелън, — точно така. Да, идваш с мен довечера.

Думите й го шокираха.

— Сигурна ли си, че го искаш? Аз просто те подразних. — Лицето му стана угрижено. — Мисля, че е по-добре да обмислиш още веднъж това. Би могла да привлечеш хорското внимание и да си навлечеш нови пререкания.

Тя енергично поклати глава.

— Това няма значение. И без това вече всички знаят за нас. Просто не бих могла да понеса още една, лишена от смисъл приятелска среща. Ела с мен, за да ми спестиш отегчението.

Погледът му остана угрижен, но не можеше да откаже на молбата й.

— Разбира се. Щом наистина искаш да дойда.

Тя стана, наведе се да го целуне по бузата и повтори:

— Точно това искам от теб.

Хелън усещаше очите му върху гърба си, докато се отдалечаваше към къщата, но не се обърна да погледне назад. Трябваше да бъде в състояние да разсъждава трезво, за да премисли още веднъж нещата. Като се оглеждаше предпазливо в двора, тя с учудване осъзна, че още беше много рано. Струваше й се, че бяха изминали часове, откакто се събуди през нощта.

Непрекъснато се опитваше да си припомни и да предвиди усложненията, породени от нейното положение, но единственото, за което бе в състояние да мисли, бе фактът, че Том я обича и иска да се ожени за нея.

Опита се да си представи как щяха да приемат новината за това децата й, но установи, че й е невъзможно да предскаже тяхната реакция. При условие че Гари не се бе прибирал вкъщи от предишната нощ, Хелън дори нямаше да има възможност да му зададе въпроса.

Безпокоеше се за Гари. Не беше в негов стил да не се прибира по цели нощи. Но Хелън разбираше, че само би изострила взаимоотношенията им, ако се опиташе да го открие. Синът й имаше приятели, които щяха да го поканят да пренощува при тях.

Тя разтърси глава, сякаш опитвайки се да пропъди въпроса. Какво ли ще си помислят хората? А по-късно дори мисълта за клюкарите беше изтласкана назад в съзнанието й, когато се унесе в мечти за живота си с Том.

Том се показа от караваната и скочи на земята. Чувстваше се малко неудобно в сивия костюм, с който беше облечен. Беше изминало доста време, откакто бе обличал нещо различно от джинси и спортна фланелка. Дали тя нямаше да промени мнението си? Незнайно защо, той си мислеше, че ако тя бе имала време да се замисли, нямаше да го покани да отиде на вечеря с нея.

Пое си дълбоко въздух, обърна се и тръгна към малката вътрешна градина. Не се изненада, като видя, че Джо продължаваше да работи. Възрастният човек бе коленичил и окопаваше пръстта около изящно оформена като звезда цветна леха. Неговите груби напукани ръце изглеждаха прекалено големи и непохватни, за да се грижат за такива изящни растения, но сякаш цветята го разбираха и приемаха тези ръце да се грижат за тях.

Когато Том се наведе, за да му помогне, Джо вдигна глава.

— Мислех, че си свършил за днес.

— Но ти не си — тихо отвърна Том.

— Така е, защото за мен тези цветя са като мои деца — с прегракнал глас продължи Джо. — Човек не изоставя семейството си, когато работният ден свърши. А вие, вие сте млади. Би трябвало да се съберете и да създадете истинско семейство. — И без да вдига глава, добави: — Освен това ще изцапаш тези лъскави дрехи.

Том огледа костюма си, изправи се и почисти праха от ръцете си с бяла носна кърпичка.

— Да, предполагам, че имаш право. Бил ли си някога женен, Джо?

Известно време старецът не отвърна нищо.

— Само веднъж. Съпругата ми почина и те ми отнеха детето. Казаха, че не съм в състояние да се грижа за него. — Без да поглежда нагоре, той продължи да върши работата си. — Но това беше много отдавна. Сега имам моите цветя. Не ми трябва нищо друго.

Нямаше болка в гласа му. Думите му прозвучаха странно безпристрастно, сякаш разказваше за някакъв друг човек. От това лишените от чувство слова прозвучаха още по-печално. Те развълнуваха дълбоко Том. Също толкова дълбоко, колкото би се трогнал от пламенна тирада срещу несправедливостта на живота.

Том гледаше как Джо работи и покоят на настъпващата вечер му подейства като успокоително лекарство. Когато довърши работата си по лехата, Джо се изправи и хвърли бегъл поглед към Том.

— Хауи може да се върне на работа скоро.

Том кимна.

— Да, зная. Предполагам, ще се радваш той отново да ти помага.

Джо сви рамене.

— Става за тази работа. Достатъчно силен е, за да се справя с тежката част, и достатъчно глупав, за да не възразява срещу това. Ами какво ще стане с теб?

Том погледна към небето.

— Имам… имам си свои планове. Но утре ще разбера дали те ще се осъществят.

Джо не каза нищо. Наведе се да събере инструментите си и започна да се отдалечава, но обърна глава назад и каза съвсем тихо:

— Тя е добра жена. Силна жена. Само трябва да й дадеш време да го разбере сама.

След това се изгуби в мрака.

Том вече се обръщаше на другата страна, но рязко се върна в предишното си положение. На пътеката беше застанала Хелън и го оглеждаше с преценяващ поглед.

— Изглеждаш… великолепно — неуверено каза тя.

Никога не беше виждала Том облечен в костюм и в момента имаше почти уплашен вид. Приличаше на изискан непознат със силно чувствено излъчване. Той се усмихна и тя се отпусна облекчено. Това пак си беше Том.

— Бих казал, че и ти самата не си за изхвърляне — отвърна той. — Иска ми се ние двамата да отивахме на романтична среща, а не на вечеря с твоите приятели.

Тя споделяше неговото желание и докато пътуваха с колата към клуба, усети как безпокойството й нараства. Когато вече влизаха в ресторанта на клуба, Хелън очакваше да се случи нещо катастрофално. Имаше усещането, че всички очи бяха насочени към тях. От много отдавна това бе нейният любим ресторант. Дискретната елегантност на боядисаната в синьо зала винаги й беше действала успокоително. Но не и тази вечер. Като огледа залата, тя видя много познати и приятели. Бяха облечени в обичайните за техния живот и стил облекла, а на лицата им бяха изписани добре познатите й изражения. Но по някакъв необясним начин всичко тази вечер бе по-различно. Те я бяха изолирали от себе си. За тях тя беше изваден от играта състезател.

Когато Том видя къде беше седнала Алдеа, стисна лакътя на Хелън. Наведе се към нея и прошепна:

— Ще отидем ли да хванем бика за рогата?

Тя пое дълбоко въздух, вдигна високо глава и кимна утвърдително.

Шарлот седеше до Алдеа и първа ги забеляза. Засмя се сърдечно и сръга с лакът Роки. Той вдигна очи и като не видя наоколо нищо по-различно от обичайното за този ресторант, помаха с ръка на Хелън. Това привлече върху тях вниманието на Алдеа.

По-възрастната от двете жени на масата извърна рязко набразденото си от годините аскетично лице. В първия миг в очите й проблесна изумление, а след това в тях заискриха злоради отблясъци.

— Хелън, скъпа — започна Алдеа възторжено, докато ги посрещаше. — Толкова се радвам да те видя. Наистина ми липсваха нашите задушевни обеди.

Повдигна очи към Том, сякаш едва сега забелязваше неговото присъствие.

— А кой е… Не, почакай. Струва ми се, че вече сме се срещали.

Том кимна усмихнато.

— Да, срещнахме се на градинското увеселение у Хелън, мисис Филипс.

— Да, разбира се. — И погледна към съпруга си. — Струва ми се, че не познавате мъжа ми Роналд.

Съпругът й протегна ръка и се усмихна учтиво.

— Роналд — продължи Алдеа, — това е Том Питърс… Градинарят на Хелън.

Ако атмосферата не беше нажежена до краен предел от последните й думи, то вероятно физиономията на съпруга й в този момент щеше да изглежда комично. Роналд бързо дръпна назад ръката си, сякаш се страхуваше, че Том може да му я открадне до свивката на лакътя. Той се огледа неспокойно наоколо или за да се увери, че не сънува, или да види дали някой от приятелите му е забелязал, че вечеря на една маса с някакъв си градинар.

Най-евфемистично казано, разговорът по време на вечерята вървеше вяло. Но явно Роналд, окуражаван от Алдеа, реши да покаже на Том, че не би могъл и да се надява дори да се включи в разговорите по теми, обсъждани само сред висшите кръгове на обществото.

Но когато Том демонстрира компетентност и добра информираност в различни области на музиката, туризма и бизнеса, Филипс ставаха все по-мрачни, докато Шарлот, изглежда, се наслаждаваше на най-хубавите часове от своя живот. Роки кимаше разсеяно, изцяло погълнат от блюдото пред себе си.

Хелън запази хладнокръвие и през цялото време се държеше съвсем непринудено, кимаше усмихнато, като от време на време вмъкваше някоя уместна забележка в разговора. Гордееше се с Том, но когато сервираха десерта, вече се усмихваше малко уморено.

Като не успяха да го унижат, Филипс решиха да монополизират разговора. И двамата — високи, мургави — изглеждаха потискащо еднакви. Алдеа правеше някакво изявление, а Роналд разпалено я подкрепяше или боязливо допълваше нейното мнение. Цели петнадесет минути говориха за Роналд младши и за неговите блестящи постижения в бизнес колежа. После седем и половина минути бяха посветени на политиката и оттам темата се прехвърли върху спора какво ставаше с „добродетелните“ хора в Лангстън.

— Разбрах, че Гари се е върнал вкъщи — каза Алдеа с усмивка в гласа. Въпросът накара Хелън да върне мислите си към хората на нейната маса. Тя кимна утвърдително.

— Само за няколко дни. Има намерение да погостува на свои приятели във Флорида.

— Това е чудесно. Сигурно много се радваш, когато той се връща вкъщи. Като знам каква радост е за нас връщането на Роналд младши. — Направи кратка пауза и продължи с натъжено изражение: — Скъпа Хелън, наистина ми е неприятно да говоря за това, но не мога да понасям хора, които непрекъснато си пъхат носовете в чуждите работи.

Спря в очакване на подкрепа, но като видя, че единствено Роналд се съгласи с нея, че такива хора са наистина досадни, намръщи лице. Като разбра, че никой друг няма да я окуражи, тя продължи:

— Но има неща, които човек не може да премълчи. — При тези думи се усмихна снизходително. — Винаги съм казвала, че ние, майките, трябва да си помагаме.

— О, Господи! — въздъхна Шарлот и остави раздразнено вилицата си на масата. — Всички те слушаме с дълбоко внимание. Хайде, изплюй камъчето.

Алдеа подмина забележката на червенокосата с демонстративно пренебрежение.

— Всъщност, мила, Роналд младши ми каза, че напоследък Гари пиел непрекъснато. — Мишите й очички се разтвориха широко в израз на престорен ужас. — Хелън, ти не можеш ли да предположиш причи…? Не, естествено, че не знаеш.

Когато Хелън усети как Том настръхва целият, бързо притисна ръката му. Тя сама трябваше да се справи с това положение.

— Продължавай нататък, Алдеа — подкани я мрачно Хелън, тъй като знаеше много добре какво щеше да се случи.

— Добре — каза другата жена и се наведе през масата, за да не я чуят останалите. — Нали не предполагаш, че Гари може да е научил за вашата връзка?

Тишината, която настана, беше много тягостна. Хелън почувства как почервенява от гняв. Тя бавно си пое въздух, блъсна назад стола си и се изправи.

— Алдеа — започна студено тя, — не е твоя работа какво правим аз и моят син. И честно, скъпа, дори една механична кукла притежава повече чар и чувство за такт от теб.

В първия момент всички се вкамениха. После Шарлот и Роки започнаха да се превиват до сълзи от смях, а червенокосата вдигна нагоре юмрук победоносно. Лицето на Том беше непроницаемо. Но не можеше да се каже същото за очите му — те сияеха от любов и гордост.

Хелън се усмихна прикрито, докато се навеждаше да вземе дамската си чантичка.

— Сега ни извинете, но ние си тръгваме.

Роки погледна към Шарлот, която веднага кимна, и те също се изправиха.

— Да — каза Роки, — ние също трябва да тръгваме. Току-що си спомних, че имам да свърша някои неотложни неща.

Четиримата излязоха заедно от кънтри клуба. Когато стигнаха до паркинга, Шарлот се обърна към Роки и попита:

— Какви толкова важни неща трябва да свършиш?

Той се ухили по момчешки:

— По канал 3 дават три часа повторение на епизоди от филма „Тайфата на Брейди“.

Хелън се обърна към тях с изпълнени с признателност очи.

— Искам да благодаря и на двама ви. — Направи безпомощно изражение, осъзнавайки неспособността си да изрази чувствата си с думи. — Това, което направихте преди малко, означава много за мен.

Том кимна в потвърждение.

— Аз също искам да ви благодаря за това. Радвам се да разбера, че Хелън има приятели като вас двамата.

Роки сви рамене.

— И без това нямах желание да довърша десерта си. — Погледна назад към клуба и добави: — Някой би трябвало да каже на готвача, че си е оставил ръцете, като е приготвял пая с вишни.

Шарлот обърна очи към Хелън и я прегърна.

— Не трябва да се тревожиш заради казаното от онази мършава кучка, Хелън — прошепна й в ухото тя.

— Няма — отвърна Хелън. — Но се тревожа от собственото си поведение. Зная, че Алдеа има проблеми. Винаги съм го знаела и трябваше да се държа по-толерантно.

И тогава Шарлот каза нещо, което я изненада.

— Нейният единствен проблем е в недостига на сиво вещество — каза с отвращение Шарлот. — Всеки, който има поне малко мозък в главата си, би разбрал, че в момента се чувстваш така щастлива, както не си се чувствала от много години. Продължавай все така! — каза тя разгорещено. След това погледна към Том и после към Роки. — Защото, повярвай ми, аз смятам да продължа.

Когато Шарлот се върна при своя придружител, той я прегърна и я поведе към спортната си кола. Преди да се бяха изгубили от погледа й, Хелън я чу да обяснява:

— Роки, съкровище, но вишните върху пая бяха залени с бренди.

— Мислиш, че някой е направил това съзнателно? — невярващо клатеше глава той.

Том и Хелън се усмихнаха, отчасти — защото бяха радостни, отчасти с облекчение, защото вечерта най-после бе свършила. В мига, в който се замисли за това, за Хелън намеците на Алдеа бяха забравени. Тя трябваше да вземе решение за това, което й предстоеше.

След като паркира колата, те се разделиха до сутринта по взаимно съгласие. Неговата целувка за „лека нощ“ й даде да разбере с какво нетърпение очакваше той да научи решението й. И двамата знаеха колко важни за тяхното бъдеще са следващите дванадесет часа. Когато слизаше от колата, Том я хвана за ръката.

— Хелън — прошепна той. — Мисли бързо, моля те.

Когато по-късно се сви в леглото си, тя се усмихна тъжно при спомена за неговите думи, за гласа, с който ги бе изрекъл, за погледа в очите му. Лежеше в тъмното и мислено си припомняше всяка негова дума от ранните часове на деня, опитваща се да си представи какъв щеше да бъде животът й, ако решеше да замине с него.

— Аз го обичам — прошепна тя на глас в празната стая. За първи път признаваше това пред себе си. Обичаше го и отчаяно желаеше да сподели остатъка от живота си с него. Защо не можеше да каже просто „Да“?

Всичко беше така объркващо, всичко, което би трябвало да е съвсем просто. Тя искаше да бъде с Том. Но знаеше, че само едно негово докосване бе достатъчно да я лиши от способността й да разсъждава обективно. Тя наистина трябваше да премисли. Трябваше сама да разбере какво щеше да означава промяната за нея. Заради самата себе си и заради Том тя трябваше да е сигурна, когато направи следващата стъпка.

Хелън затвори очи. Как можеше да обърне гръб на всичко, което бе правило живота й сигурен? Том казваше, че тя трябва да има свой собствен живот, но не това бе имал предвид. Той искаше от нея да живее „неговия“ живот. Да води начин на живот, който й беше чужд. Щеше ли да успее?

В другия край на просторната морава Том също не спеше. Той измъкна ръце изпод главата си и се облегна на стената на караваната. Загледа се замислено в осеяното със звезди нощно небе, опитвайки се да отгатне за какво ли мислеше тя в този момент. Чудеше се дали си мисли за него, дали вече бе успяла да открие какво точно изпитваше към него.

В продължение на часове се бе въртял буден в леглото, измъчван от същия въпрос. Дали Хелън го обичаше дотолкова, че да тръгне с него?

Беше оставил в нейните ръце съдбата си. Дали тя разбираше това? Как щеше да събере достатъчно смелост и сили да си тръгне, ако нейният отговор беше „Не“? Но можеше ли да остане и да продължи да бъде неин таен любовник? Той се размърда неспокойно. Би ли прекарал остатъка от живота си в катерене по перилата на балкона пред нейната спалня?

Някакъв приглушен звук го накара да измести очи от прозореца и той изведнъж я видя, застанала до леглото. Обзе го някаква странна премала, той затвори очи и безмълвно я привлече до себе си.

Когато я погали, ръката му трепереше. Том се надвеси над нея и обсипа с целувки първо раменете, а после и шията й. Всичко — живота, любовта, хармонията — той имаше всичко това.

— Страхувах се, че отговорът ти ще бъде отрицателен — прошепна той с пресипнал от вълнение глас.

Тя погали лицето му, помилва косата му и накрая гърдите му. Не можеше да му се зарадва.

— Замалко щях да ти отговоря с „не“ — призна му тя тъжно. — Мислех си, че няма да мога да оставя след себе си всичко — семейството, дома, приятелите.

Направи рамка от дланите си около лицето му и се взря в неговите очи.

— И тогава изведнъж разбрах: ти си всичко за мен. Ако ти си отидеш без мен, ще ми остане толкова малко… сред толкова много сенки.

Том я прегърна и я притисна до себе си, дълбоко развълнуван, неспособен да намери думи да изрази чувствата си. Едва сега, когато можеше да въздъхне облекчено, осъзна колко силен е бил страхът му да не я загуби.

— Хелън, обичам те — прошепна накрая той.

Ръката, с която милваше лицето му, затрепери. Бяха само три думи, но за нея те бяха всичко.

— И аз те обичам — каза с дрезгав глас тя. — Повече, отколкото можеш да си представиш. Много повече, отколкото аз си представях.

Малко по-късно, след много разменени любовни признания, Хелън погледна смутено Том.

— Трябва да поговорим за още нещо — каза тя. — Искам да замина с теб. Аз трябва да тръгна с теб. Но не искам да те разочаровам.

— Никога не би могла.

Тя се усмихна тъжно.

— Не бъди толкова сигурен. Опитвам се да бъда честна спрямо теб и спрямо себе си. Ти знаеш какъв живот водя аз. Не зная дали ще се справя с новия начин на живот, който ще водим. — Направи пауза и продължи бавно: — Не бихме ли могли да опитаме първо за около два месеца. И ако някой от двама ни не е доволен, можем да опитаме да оправим нещата по някакъв начин…

Том разбираше нейното колебание. Изискваше много от нея. Само това, че бе решена да опита, говореше достатъчно за нейната смелост. Той повдигна с пръст брадичката й.

— Всичко, което исках от теб, Хелън, беше да ми дадеш възможност. Не те карам да вземаш окончателни решения, освен едно — да се ожениш за мен.

Девета глава

Хелън бавно отвори очи и се усмихна, усетила допира на нечии устни върху гърдите си. Докато протягаше ръце и притегляше Том още по-близо до себе си, от устата й се откъсна въздишка на удовлетвореност.

— Добро утро, госпожо Галахър — поздрави я той, без да откъсва вниманието си от заниманието.

— Да, наистина е добро. Чудесно дори.

Том я погледна дяволито.

— Дано все още мислиш така, след като излезеш оттук, любов моя. Какво ще направиш, ако Пати те улови да се промъкваш като крадец в къщата?

— Ще си поръчам кафе — отговори тя, като придружи думите си с широк жест на едната ръка. После се протегна и се засмя на глас, усетила нежните му устни да слизат по-надолу. — Безсмислено е да протакаме целия този театър — продължи тя с искрящи от възбуда очи. — Веднага щом уредя всичко необходимо, ще се махнем оттук… заедно. Заедно — нежно повтори тя. — Нямаш представа колко хубаво ми става само като си помисля за това. Само като си представя, че всяка сутрин ще се събуждам и ще те откривам до себе си.

Том подпря брадичката си с ръка и я погледна отгоре.

— Даваш ли си сметка какво означава това? — изрече с престорено сериозен глас.

Тя го погледна неразбиращо и поклати отрицателно глава.

— Това означава, че нощите си също ще трябва да прекарваш пак при мен — продължи той с демонично присвити очи.

Хелън грациозно положи ръка върху челото си, готова да изиграе нервен припадък.

— О, не, само това не! Защо не си ме предупредил за това досега?

На устните на Том заигра усмивка.

— Ето че те предупреждавам. — После я улови за повдигнатата ръка и се взря в очите й. — Чудя се дали крехкото тяло на госпожата ще издържи на нескончаемия екстаз, на който ще я подложи стопроцентовата ми мъжественост?

Хелън с усилие го събори по гръб върху леглото и тържествуваща произнесе:

— Не съм за подценяване. — След което бързо го целуна по носа и брадичката. — Ако все още съществуват съмнения, то аз настоявам за проверка, и то веднага.

Том я изгледа сурово.

— Много съжалявам, но мострите си от екстаз не раздавам безвъзмездно.

— Много щедро, няма що! — възмути се тя. — Сигурно си мислиш, че щях да се съглася на проверка веднага.

Гледката на голата й шия представляваше изкушение, на което той не можа да устои.

— Но мисля, че мога да си позволя малко „възторг“. — Зъбите му нежно се впиха в рамото й. — Или пък, защо не, малко „блаженство“ — целуна я нежно по шията. — А може би дори малко „яростно подлудяване“… — Ръцете му леко я повдигнаха, така че да може да достига с устни гърдите й. Когато устните й изпуснаха приглушена въздишка, той се претърколи заедно с нея, след което се засмя и предупреди:

— Но екстаз — в никакъв случай.

След като се опомни, Хелън откри, че Том безмълвно я наблюдава, надвесен над лицето й. Тя посегна и погали мъжественото му лице и топлото му рамо, след което задъхано промълви с дрезгав глас:

— Ако това е само мострата — купувам стоката ви.

Той се засмя и я притисна до себе си.

— Любов моя, имам чувството, че мога да остана с теб, в това легло, до края на живота си.

— И аз мисля, че това е най-разумният начин, по който можеш да прекараш живота си — отбеляза тя остроумно, след което рязко добави: — Става късно. Трябва да си тръгвам. Имам хиляди неща за свършване.

— Ужасно ми се иска да не беше така, но като че ли наистина е време да се прибереш. Не мисля, че ще ти е приятно да те хванат да се промъкваш крадешком в къщата по нощница по пладне.

Хелън заоглежда леглото, после се наведе, сякаш търсеше нещо по пода.

— Като спомена за нощницата ми, да я виждаш някъде наоколо?

Той повдигна завивките и краката му заопипваха отсрещния край на леглото.

— Напипах някакъв подозрително смачкан парцал.

Тя се засмя.

— Знаех си, знаех си, че няма да мога да я опазя.

Нощницата се беше нагънала ужасно и беше негодна за носене. На Хелън й се прииска да беше проявила достатъчно далновидност и да си беше облякла рокля вместо нощница. И колкото и странно да би се сторило на човек, който я познава добре, тя се съгласи да облече един негов син халат.

Тя се заразхожда с преиграна небрежност по терасата и после бързо се вмъкна през вратата на кабинета. „Отсечка първа — покрита без произшествия“ — помисли си засмяна тя, докато прекосяваше стаята на път към антрето.

Почти беше успяла — кракът й беше стъпил на най-ниското стъпало на стълбището, когато входната врата изведнъж се разтвори широко.

Хелън сепнато се извърна назад, след което се хвана за парапета, за да не изгуби равновесие. Очакваше да я посрещнат с изненада, но по лицето на дъщеря си прочете всичко друго, но не и изненада.

Одри застана на вратата с малък куфар в ръка. Външният й вид беше неугледен. Сякаш се беше облякла набързо и на тъмно. Очите й бяха зачервени от плач, а на лицето й бе изписано отчаяние.

— Одри? — Хелън тръгна разтревожена към дъщеря си. — Какво се е случило?

Устните на по-младата жена трепереха. Одри пусна куфара на земята и се хвърли в прегръдките на майка си.

Хелън усети как цялото тяло на дъщеря й трепереше.

— Какво се е случило? Зле ли ти е? Къде е Чад?

— Чад! — почти изплю думата Одри. — Не искам да чувам дори името му.

— Сега пък какво е направил?

— Той… — Тялото й отново се затресе в ридания. — Не мога даже да го произнеса.

— Одри, ти направо ме плашиш. Какво се е случило?

— Снощи открих… че Чад си има любовница — бързо произнесе тя и закри лицето си с длани.

— Одри! — шокирана от чутото, почти прошепна Хелън. — Това не е… Сигурна ли си?

Одри закима енергично.

— Да. Снощи въобще не се прибра, а на сутринта отказа да каже къде е бил. Не мога повече да остана при него. Нима не разбираш…

Хелън прокара нервно пръсти през косата си.

— Да… Да, разбира се.

— Мамо — колебливо произнесе Одри и прехапа устни. — Мога ли да остана при теб, у дома?

Сърцето на Хелън се сви от състрадание.

— О, скъпа, разбира се, че можеш — почувства се безпомощна. — Толкова съжалявам за случилото се. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, искам само да поспя — леко се усмихна Одри. — През последните няколко дни почти не съм спала.

Обърна се и се заизкачва нагоре по стълбите. Хелън я изпроводи с разтревожен поглед. Тревожеше я както здравето на дъщеря й, така и здравето на бебето, което тя носеше в утробата си. Лекарите бяха предупредили да я пазят от стресове.

В този момент на горния край на стълбището се появи Гари. Той изненадано се взря в сестра си, която го подмина, без дори да го забележи.

След като слезе при майка си, той тихо попита:

— Какво се е случило?

— Одри е напуснала Чад — обясни тя вяло. — Засега ще остане при нас.

На лицето му се изписа тревога и загриженост, но Хелън знаеше, че зад всичко това се криеше объркване — объркване от внезапната промяна. Животът им се променяше със скорост, която те трудно можеха да понесат.

Без да каже дума, той се обърна и се заизкачва след сестра си. Хелън го застигна и го улови за ръката.

— Точно сега тя има нужда да остане сама със себе си, скъпи. Ще можеш да поговориш с нея, но по-късно.

Той се обърна неохотно и тревожно заоглежда чертите на лицето й. Почти против волята си протегна ръце и я прегърна.

— Не се тревожи — успокои я той. — Ще видиш, че всичко ще свърши добре.

— Дано. — Хелън опита да се усмихне. — Повече се тревожа за бебето.

Гари замислено сви вежди и Хелън се възползува от паузата, за да разгледа лицето му. За сина й последните няколко дни явно не бяха минали безметежно. Под видимо зачервените му очи се бяха образували тъмни кръгове.

— Не изглеждаш добре — отбеляза сухо тя. — Какво става напоследък с теб?

Той сви рамене.

— Страхувам се, че претърпях челно сблъскване с изтърколило се бирено буре.

За момент се поколеба, очите му оглеждаха пода пред краката му.

— Мамо… — неуверено започна той. — Оня ден не бях съвсем на себе си. Искам… Искам да ти се извиня. — Пое дълбоко въздух и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Когато заминавах за колежа, ти се държа с мен като с възрастен. Зная, че ти дължа същото отношение.

Хелън се усмихна. Знаеше колко тежко беше за него да признае, че е сгрешил.

— Нека забравим за случилото се.

— Благодаря. — На лицето му се изписа усмивка на облекчение. — Зная, че се държах глупаво, но…

— Продължи, моля те — насърчи го тя, — доизкажи се. — Той нарочно отбягваше очите й, сякаш темата все още го караше да се чувства неудобно.

— Просто внимавай с тоя тип — смотолеви той. — Ще внимаваш, нали?

И без да й остави време да му отговори, тръгна към външната врата.

— Май ще трябва да си поприказвам с нашия зет.

— Гари… — настоятелно започна Хелън, но него вече го нямаше.

Откакто се беше прибрал, механизмите му за самозащита значително се бяха усъвършенствали, безпомощно си даде сметка Хелън. За момент остана на мястото си, колебаейки се какво да предприеме.

— Каква бъркотия! — произнесе полугласно тя, като нервно прокара пръсти през косата си. Обърна се и тръгна да намери Пати. Някой трябваше да съобщи на икономката за случилото се.

В мислите й цареше пълен хаос. Знаеше, че трябва да се обади на голям брой хора, за да уреди заминаването си. Трябваше да намери човек, който да поеме воденето на книжата на сърдечносъдовата клиника. А също и човек, който да поеме организацията на ежегодната кампания за борба с раковите заболявания.

Но Хелън не можеше да се настрои за това. Преди всичко трябваше да говори с децата си. Другото можеше да почака. Знаеше, че няма да й е лесно да им съобщи за заминаването си — досега беше избягвала да мисли за това, сякаш проблемът щеше да се разреши от само себе си.

— Ама че съм страхлива — промърмори тя, докато се качваше по стълбите, за да се преоблече.

В спалнята си тя отвори вградения гардероб и огледа дрехите си. Какво да вземе със себе си и какво да остави? Защо никой досега не я беше научил кои са подходящите за живот в подвижен фургон вещи?

— Защо ли съм седнала да умувам за дрехите? — произнесе тя на глас мисълта си. Даваше си сметка, че тревогите около дреболиите бяха начин да затвори очи за истинските проблеми: Одри, бебето, Гари, Том.

„Не — помисли си тя, — за Том няма защо да се тревожа.“ Той беше най-сигурното нещо в живота й сега. Но преди да започне новото си бъдеще, й беше нужна достатъчна сила да разчисти сметките си с миналото.

Разстроена, тя поклати глава и влезе в банята, за да си вземе един душ. Огледа се. Сякаш виждаше всичко за първи път — кристалната ваза, която Едуард й беше донесъл от Италия, гигантския флакон парфюм от Париж.

Затвори очи и остави мислите й да я заведат обратно в миналото. Беше време да се изправи лице в лице с истината и да обърне гръб на лъжата. Животът й с Едуард далеч не беше толкова съвършено щастлив, колкото се бе старала да си въобрази. След първите една-две години те се бяха отчуждили един от друг.

Хелън потрепери при спомена за безмълвната си самота. Нежеланието й да си я признае само я беше задълбочило. Раждането на двете й деца й беше помогнало да я изтласка назад в мислите си. В децата си беше потърсила липсващите й близост и взаимност. Толкова години животът й беше осмислян от грижите около децата, от това винаги да им помага, когато се нуждаеха от помощ. И въпреки че упорито отказваше да си го признае, на практика самата тя се бе нуждала от тях. Между тримата се беше установила близост, липсваща в болшинството съвременни семейства. Именно от това се пораждаше и объркването й при мисълта, че ще трябва да ги напусне.

Другата причина за тревогата й беше по-трудна за определяне. Нямаше ли да стане отново повод за провала и на новия си брак, така както беше станало и с Едуард? Щеше ли да разочарова Том по същия начин, по който разочарова Едуард? Нямаше ли отново да се отчужди и от новия си съпруг?

Време беше за разговора с Гари и Одри. Въпреки опасенията си, Хелън нямаше да жертва връзката си с Том. Просто щеше да се справи с препятствията едно по едно. Щеше да намери решение за всеки от проблемите.

Том се беше изправил пред външната врата на фургона, насочил поглед към къщата. Хелън беше излязла отдавна и още не се беше върнала. Имаше нужда да си поговори с нея за следващите спирки на караваната. Имаха толкова много възможности за оценяване. Искаше тя да има глас в планирането на общото им бъдеще. Двамата щяха да действат като екип от днес нататък. Идеалният екип.

Не знаеше по какъв начин да й обясни колко много значеше тя за него. Рисковано беше да обичаш някого с такава сила, с каквато той обичаше Хелън. Приличаше му на това да изкушаваш боговете.

Пропъди мрачната мисъл от съзнанието си — не можеше да си позволи отрицателните емоции да надделеят вътре в него.

Остана загледан в къщата още съвсем малко, след което излезе и се запъти в нейна посока. Беше глупаво, но нетърпението и любопитството му взеха връх над останалите му чувства. Щеше да я намери и да разбере защо се бави. Достатъчно щеше да му бъде само да я докосне и всичко отново щеше да бъде наред.

Цели три часа минаха, докато Хелън успее да събере заедно двете си деца за съдбоносния разговор. Гари излезе минути преди Одри да слезе по стълбите, изморена и бледа. Докато разговаряха за дребни неща, Хелън разгледа внимателно дъщеря си и загрижеността й растеше с всяка измината минута.

Опита се да сондира деликатно — нямаше да е зле проблемът на Одри с Чад да приключи благополучно още преди заминаването й. Но колкото и да я разпитваше, Одри упорито отказваше да разговаря за съпруга си.

Накрая Хелън реши, че е безсмислено да отлага повече. Трябваше най-накрая да стигне и до заминаването си с Том. Колкото и да се опитваше да си внуши, че щеше да им е по-добре без нея, проверката на тази теория й вдъхваше единствено несигурност и страх.

Хелън прехапа устни и изгледа двете си деца изпод миглите на очите си. Външният им вид не обещаваше надежди — на път беше да отстъпи отново тя.

Поизправи се и каза:

— Одри, Гари. Трябва да поговорим. — Тя се усмихна, когато очите им потърсиха нейните.

Одри се изпъна. Устните й се свиха враждебно.

— Казах ти вече, мамо. Не желая да разговарям за Чад.

— Не, не — успокои я майка й. — Не е за Чад.

— Тогава трябва да е за оценката ми по английска литература — побърза да отнеме думата Гари. — Веднага мога да обясня.

Хелън се задушаваше.

— Не е и за бележката ти по английска литература. — Направи пауза, през която си пое дълбоко дъх. — Зная, че този разговор е малко позакъснял по моя вина, но мисля, че все пак не е още прекалено късно…

— Случило ли се е нещо? — полюбопитства Гари.

Хелън се покашля, за да се освободи от напрежението, обхванало гърлото й.

— И двамата познавате Том и…

Внезапно двата чифта очи се насочиха над едното й рамо. Хелън се извърна, без да става. На вратата беше застанал Том.

Слабото лице на Гари излъчваше нескрита враждебност. После той се обърна отново към Хелън.

— Какво търси този тук? — гневно запита Гари. — Готвеше се да ни кажеш нещо за… за него и за себе си. За какво става дума?

— Мамо? — колебливо произнесе Одри. — Мамо, обясни ни какво значи всичко това?

Хелън се изправи и се приближи към Том.

— Успокойте се. Моля ви.

Устните на Том се свиха в извинителна усмивка.

— Съжалявам — тихо каза той. — Доколкото виждам, още не си им казала.

Тя посегна и го хвана за ръката.

— Няма нужда да се извиняваш.

— Какво? Какво не си ни казала още?

Хелън хвърли на Том благодарна усмивка, усетила ръката му да я прегръща през кръста.

— Бях на път да ви съобщя, че Том и аз възнамеряваме да се оженим.

— Не! — Гари скочи на крака.

Одри продължаваше да седи на кушетката с широко отворени очи.

— Майко — шокирана произнесе тя. — Майко… — Беше забравила какво иска да каже и просто седеше и се взираше неразбиращо в Хелън и Том.

— Трябва да си полудяла. — Гари се приближи със свити юмруци. — Не можеш да направиш подобно нещо.

Одри бавно се изправи на крака, подпирайки наедрялото си тяло на таблата на кушетката.

— Майко, не мога да повярвам, че говориш сериозно. Любовната връзка е едно, а бракът — съвсем друго. Нима ще го пуснеш да се разпорежда в къщата на татко? — После изведнъж гласът й стана извънредно тих: — Та той е само един градинар.

— Благодаря ти, че ми напомни, Одри — сухо я сряза Хелън. — Но вече бях успяла да забележа.

Том се затресе от смях и изведнъж на Хелън й стана по-леко. Ситуацията не можеше да бъде чак толкова отчайваща, щом Том намираше в нея нещо толкова забавно, че се смееше така непринудено.

Но очевидно Гари не откриваше нищо забавно, защото грубо отбеляза:

— Хвърлил е око на парите ти! — Очите му отправиха към Том изпепеляващ поглед. — Не мога да ти позволя да извършиш подобно нещо. — После той се приближи до Том. — Най-добре ще е да си тръгнете още сега.

— Гари — почти изкрещя Хелън. — Тази къща е моя. Ти нямаш право да пъдиш хора оттук.

Одри безпомощно поклати глава.

— Но той е само един градинар — повтори тя с още по-отслабнал глас.

Хелън се усмихна хладно.

— Страхувам се, че съм допуснала грешка при възпитанието ви в истинските ценности на живота, Одри. Каквото и да мислиш, ако един градинар става за това да спиш с него, то тогава той става и за това — да се омъжиш за него.

— Майко!

Хелън продължи така, сякаш дъщеря й въобще не беше проговаряла:

— А колкото до точно този градинар, той е подходящ за абсолютно всичко.

После погледна сина и дъщеря си, опитвайки се да не забравя, че всичко това за тях бе силен шок.

— Никога не съм вярвала, че ще ми се наложи да ви кажа точно това, но истината е, че се срамувам от вас.

Том я погледна и тихо произнесе:

— Може би най-добре би било да ви оставя насаме.

Тя се извърна към него и задъхано каза:

— Ако имах избор, щях още сега да тръгна с теб и да ги изоставя сами. — Тя въздъхна отстъпчиво. — Но най-добре ще бъде да си кажем някои истини в очите.

Когато Том й се усмихна, Хелън забрави за другите двама присъстващи в стаята.

— Вярвам ти. Зная, че ще уредиш нещата по най-подходящия начин — произнесе нежно той. — Колко дълго мислиш, че ще ни се наложи да останем още? Хауи се връща на работа утре. Смятам да се обадя и да резервирам места в един къмпинг близо до Хот Спрингс.

— Арканзас? — не успя да довърши тя, защото Одри се обади от другата й страна:

— Какво искаш да кажеш? — почти истерично прозвуча гласът на по-младата жена. — Мамо, нима ни напускаш?

Хелън погледна дъщеря си.

— Достатъчно, Одри. Успокой се!

— Но ти ни напускаш — шепнеше Одри с отчаян глас. Беше се покрила със странна червенина и дишаше учестено и хрипливо.

Хелън премести поглед от Одри към Гари, а после обратно върху Одри. Още от началото не се бе съмнявала, че ще й бъде трудно, но не бе имала представа колко болка щеше да й донесе раздялата с двете й деца. Колкото и Гари да се стараеше да се държи като възрастен, със свое мнение, в очите му напираха сълзи. А колкото до Одри — за нея напускането на майка им беше равносилно на изоставяне в беда. Хелън беше прекарала твърде много години като отдушник за всяка тяхна болка, за да се откъсне така лесно от тях.

Погледът й ги умоляваше да проявят разбиране.

— Ако ми бяхте дали възможност преди това, отдавна щях да съм ви съобщила, че смятам да тръгна с Том, когато той реши да замине.

Гари имаше вид на човек, когото са ударили, без той да има някаква възможност да се предпази. Дланите му продължаваха да бъдат свити в юмруци.

Внезапно Одри се олюля и преди Хелън да може да реагира, Том беше подхванал бременната жена, която вече ги гледаше с бялото на очите си.

— Пренеси я върху кушетката! — Хелън подложи възглавница под главата на дъщеря си. — Гари, донеси мокра кърпа.

Когато Гари излезе, Том я запита:

— Какво й стана? Какво й има?

— Страда от хипервентилация — обясни Хелън. Гласът й беше толкова спокоен, колкото и сърцебиенето й. — Случва й се за пръв път, откакто завърши гимназия.

— И кой е виновен за това пристъпите да се подновят? — Гари подаде намокрената кърпа. — Знаеш добре, че докторите предупредиха да я пазим от стресове. Ето на!

— Достатъчно! — изрече с тих глас Том. Твърдият му поглед фиксираше Гари.

И въпреки че Гари беше млад и невъздържан, той със сигурност не беше глупак. Отдалечи се и се загледа през прозореца.

Одри изстена и се раздвижи.

— Мамо! — Гласът й бе съвсем слаб.

— Няма нищо страшно, скъпа. Отпочини си малко.

Когато Хелън се изправи, дъщеря й я улови за ръката.

— Недей да ме изоставяш — помоли я Одри.

— Ей сега ще се върна.

Хелън и Том се преместиха в хола. В момента, в който тя затвори вратата, Том я прегърна. Хелън въздъхна облекчено.

— Нямаш представа колко много се нуждаех от това. — Тя сведе глава върху рамото му.

— Страхувам се, че мислех повече за себе си, когато те прегърнах. — Той се усмихна. — Аз самият имах нужда от тази прегръдка. — Том повдигна брадичката й нагоре и впи поглед в очите й. — Гордея се с теб. На няколко пъти си прехапвах езика в онази стая, ти обаче издържа.

Тя се усмихна.

— Нали ти казах, че не съм за подценяване. — Усмивката й се стопи в момента, в който протегна ръка, за да погали лицето му. — Съжалявам за случилото се. За жалост няма да можем да тръгнем толкова скоро, колкото ти планираше.

Чертите на лицето му в миг застинаха и той се отдръпна от нея.

— Какво искаш да кажеш?

Тя бавно отпусна ръце и каза объркано:

— Нима не виждаш, че не мога да тръгна веднага. Не и докато Одри е болна.

— Но нали каза, че и преди й се е случвало? Нещо сериозно ли е?

— Не… само по себе си не е — призна тя със замъглени от учудване очи. — Но е бременна. Подобно напрежение е опасно за нея. — Когато тя се приближи до него, той отново се отдръпна, като избягваше да я поглежда в очите. — Том, зная, че децата ми са малко разглезени, но те не са лоши. Те ме обичат. Ако си позволим малка отсрочка, те ще свикнат и ще приемат брака ни. И тогава ще мога да ги напусна, без да има за какво да се тревожа.

От устата му се изтръгна трепереща, дрезгава въздишка. След което той се извърна и я погледна в очите.

— Казваш, че е нужно „малко“ време — бавно заговори той. — Естествено, че мога да свикна с мисълта: „Какво са само още няколко седмици?“ Но тук, вътре — той докосна с юмрук гърдите си, — усещам, че са ме изтласкали настрана. Сякаш изборът ти не е в моя полза.

Той прокара пръсти през косата си, напрежението вряза дълбоки линии около устата му.

— В едно съм сигурен. Ако изчакваме подходящия момент, по дяволите, така и никога няма да се съберем. Ако оставиш децата да ти диктуват как да постъпиш, те няма никога да спрат да го правят. — Том си пое дълбоко въздух. — А аз никога няма да успея да забравя, че в този момент не избра мен.

Хелън не вярваше на ушите си. Никога не го беше виждала такъв.

— В думите ти няма логика — твърдо настоя тя. — Ти нямаш и най-малка представа какво е да си майка. — С широк жест тя посочи към дневната. — Прави или не, те зависят от мен. Грешката за това не е тяхна, а изцяло моя. И от мен зависи да изгладя ситуацията. — Тя го изгледа с молещ за разбиране поглед. — Нима не разбираш? Това е мой дълг.

Той замълча за момент. Когато отново проговори, думите му бяха остри:

— И колко според теб ще продължи всичко това?

Хелън с огромни усилия беше успяла да запази спокойствие. Но никой досега не й беше държал подобен тон.

— Точно толкова, колкото е необходимо — отговори тя с разтреперан от гняв глас.

Том въздъхна бавно и поклати глава:

— Аз обаче няма да остана. Не мога да остана. — След като направи няколко крачки встрани, той се извърна и се усмихна мрачно. — Одри и Гари са само едно извинение, нали? Ако не бяха децата ти, щеше да намериш нещо друго. Още от самото начало не ми позволяваше да стана част от живота ти.

Той се отправи към вратата. Поставил ръка на дръжката, продължи:

— Давам си сметка, че никога не си ме обичала достатъчно, за да скъсаш с миналото си, да обърнеш гръб на всичко това. Просто не съм искал да си го призная. — Той отвори вратата. — Ти направи избора си. Безполезно е да протакаме.

И преди да успее да се защити, преди да успее да го убеди, че греши, Том затвори вратата зад гърба си.

Десета глава

Близо седмица по-късно Хелън седеше в дневната със списание в ръка и очи, които се плъзгаха по страниците, без да различават нищо. Жизнеността й я бе напуснала и човек спокойно можеше да я вземе за някой от мебелите в стаята. Промяната в нея беше огромна — станала беше бледо копие на самата себе си. Лицето й бе изгубило цвета си, под очите й се бяха образували тъмни сенки. Целият външен вид на Хелън излъчваше нещастие.

Отсреща Гари се беше излегнал в стола си с крак, преметнат през едната облегалка. Той се беше отказал от намерението си да посети приятелите си във Флорида. През цялата отминала седмица Хелън усещаше, че той я наблюдава, но нямаше представа какво се върти в главата му. А и не го попита.

Одри, която изглеждаше доста по-добре, отколкото на същия ден предната седмица, лежеше на една страна върху кушетката. Беше изгубила всякаква връзка с Чад, той, от своя страна, не си беше направил труда да й се обади дори по телефона. Но въпреки семейните проблеми, Одри разцъфтяваше под нежните грижи на Пати.

Хелън вдигна очи от списанието и празният й поглед обходи стаята. Одри нервно зачопли маникюра на един от пръстите на ръката си, а Гари се прокашля високо и промени положението на тялото си в своето кресло.

— Всичко това е направо непоносимо!

Хелън извърна вяло погледа си, за да открие дъщеря си, изправена в средата на стаята. Младата жена закрачи из стаята с влажни от напиращите сълзи очи.

— Не мога повече да понасям това да те гледам така нещастна. — Тя ритна една поставена на пода декоративна плетена кошница. — Нищо чудно, че Чад спи с други жени. Не виждам кой би понесъл егоистка като мен.

Хелън се засмя насила.

— Не се самообвинявай — изрече тя съвсем тихо. — Бременността е егоистичен период в живота на всяка жена. Така е отредила природата.

Гари внезапно се изправи и се доближи до прозореца.

— Де да имах и аз толкова задоволително извинение! — каза той тъжно. — Но за постъпката си нямам абсолютно никакво извинение.

Беше застанал неподвижно, с гръб към тях двете. В следващия момент се извърна към майка си със странно колебливо изражение на лицето.

— Не зная как да започна. Ще ми се да не ми се налагаше да ви съобщавам това — добави намръщено той. — Но то направо ме подлудява от една седмица насам… нищо чудно и да успея да го преодолея… Ала вие и без това ще научите рано или късно…

— За бога, Гари — чувството за вина у Одри се беше превърнало в раздразнение, — ако ще казваш нещо, кажи го. Приличаш ми на човек, извършил убийство и скрил трупа в килера.

— Де да беше така! — промърмори той. — Истината е, че ми се отваря възможност да работя на половин работен ден, докато уча в колежа, с обещание да ме назначат на по-висока длъжност с пълно работно време веднага щом завърша.

— Но това е прекрасно, Гари — произнесе Хелън нежно, — защо не си казал досега?

Той затвори очи, скулите му потрепнаха, сякаш се насърчаваше да направи нещо, което не е по силите му.

— Защото работата е в Минесота. Ще ми се наложи да се прехвърля и… и ще се прибирам при вас много рядко.

— Гад такава! — Одри отново се изправи на крака. — Ти си постъпил дори по-гнусно и от мен самата. Искал си мама да остане с ясното съзнание, че теб няма да те има тук. Ти си най-…

— Я млъкни, ако обичаш! Ти не постъпи по-благородно от мен. — На лицето му се изписа гримаса на отвращение. — Не забравяй, че разговаряш с мен, твоя брат. И много добре знам какво стои зад семейните ти трикове.

Одри стрелна неспокоен поглед към майка си. Не открила гняв по лицето на Хелън, тя се свлече на дивана и заплака.

— Той е прав — изрече тя, като пое шумно въздух през ноздрите си. — Но аз не съм виновна. Никога не съм искала да стане така — добави безпомощно, след което хвърли на брат си изпепеляващ поглед. — Това обаче с нищо не те извинява. Поне аз наистина се нуждая от мама.

— Нима? А мъжът ти къде е? Защо той не се грижи за теб?

— Знаеш много добре защо. — Гласът й трепереше. — Нямам намерение да живея с човек, който ми изневерява.

— Глупости! — почти изкрещя Гари.

Одри го изгледа неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Говорих с Чад. Ти всичко си си измислила. Друга жена няма. Чад каза, че ти не си му оставила възможност да ти даде обяснение и че няма намерение да ти се моли на колене да се върнеш, защото се държиш като разглезено дете.

Одри се изправи объркана и се приближи до брат си.

— Гари, сериозно ли говориш? Наистина ли е казал, че няма друга жена?

Брат й изсумтя презрително.

— Щял е и сам да ти го каже, ако не си го била обвинила, преди да изчакаш да чуеш истината.

Тя закърши нервно ръце.

— Трябва да си опаковам багажа и да се върна у дома. — Извърна се към Гари: — Ще ме откараш ли с колата?

— Ще те откарам — отговори той на път към вратата. — Но недей да се бавиш цял ден. След час имам уговорка с едни приятели.

— Ще побързам, обещавам. — Очите й грееха във възбуда. — Ще помоля мама да…

Изведнъж и двамата се спряха и се извърнаха към Хелън. Тя не бе и помръднала, докато траеше разговорът помежду им.

— Мамо! — прочувствено възкликна Одри. — А ти какво смяташ да правиш? — тя прехапа устни. — Не мислиш ли, че би могла да кажеш на Том, че си размислила?

Облягайки назад глава, Хелън отвърна:

— Не зная къде се намира в момента. — Тя се усмихна горчиво при спомена за неговото обещание да обиколят света заедно. — Свързах се с всички къмпинги в околността, но го няма в нито един от тях.

Хелън изгледа изненаданите лица на децата си.

— Нима сте си мислили, че първо ще ви поискам разрешение? — попита тя сухо. — Разбрах, че съм сгрешила тридесет минути след като той напусна къщата. Но беше вече късно. Подвижният му дом беше вече заминал.

— Аз зная къде е — изрече едва чуто Гари.

Хелън рязко обърна поглед към него. Изправи се и застана срещу сина си.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е заминал още. Намира се в… щатския резерват.

— Откъде знаеш това? — попита тя. Ръцете й трепереха.

Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си като дете, хванато да върши беля.

— Платих, за да го следят — промърмори накрая той. — Рейф Хампсън искаше да припечели някой друг долар, така че му платих да се навърта наоколо, да поразпита за Том и да го държи под око.

— Рейф Хампсън ли? — Очите на Одри се разшириха от изненада. — Ами, че той е най-мърлявият човек в градчето.

Неловкостта на Гари се превърна във враждебност.

— В интерес на истината, нямах списък от имена на шпиони, от който да избирам.

— Да, но все пак — Рейф Хампсън… — повтори Одри.

Той сви рамене:

— Не можех да стоя със скръстени ръце. Предположих, че Том ще се върне и исках да разбера преди мама.

Хелън се усмихна — гневът й се бореше в нея с радостта от новината.

— И двамата знаем, че постъпката ти е некоректна, но не ти се сърдя, още повече че това означава, че вероятно ще мога да се видя с Том отново. — После внезапно се намръщи. — Ако е възнамерявал да остане само седмица, това означава, че може би ще замине още днес.

Хелън прокара треперещи пръсти през косата си, измъчвана от нерешителност какво да предприеме. Но мисълта, че Том бе останал, очаквайки тя да го потърси, не й излизаше от ума.

Одри стисна ръцете на майка си в израз на съпричастие:

— Още сега ли ще отидеш при него? — попита тя усмихната.

— Не — поклати глава Хелън. — Нараних го прекалено силно. Трябва да го убедя, че съзнавам грешката си и че съм сто процента убедена в това, че правият е бил той.

— И как смяташ да го постигнеш? — попита Одри.

Хелън сви рамене:

— Още не зная. Ще измисля нещо.

Доста по-късно същия ден Хелън все още се двоумеше дали е открила верния начин да убеди Том. Когато погледът й внезапно се спря на фигурата й в огледалото на спалнята, тя трепна. След това на лицето й се изписа усмивка. Не е чак толкова зле, помисли си изведнъж тя. Можеше дори да свикне с това… един ден.

Извърна се от огледалото и трескаво заприбира каквито дрехи й попаднеха подръка в един стар куфар, който беше на Пати. Не бяха го изхвърлили — пазеха го за следващата благотворителна разпродажба.

Когато дрехите бяха вече опаковани, Хелън застана пред вградения гардероб. Посегна и издърпа една картонена кутия от най-горния рафт, след което се обърна и я постави до куфара. Беше приготвила всичко необходимо.

Отпусна се бавно на леглото, разтривайки челото си, за да овладее напрежението си. Рискът беше голям. Въпреки подготовката, планът й можеше да се провали. Но трябваше да опита.

Целият й предобед беше преминал в обмисляне на детайлите от плана. В съответствие с напътствията на Гари, човекът, на когото беше платено да следи Том, трябваше да поддържа връзка с Хелън и да й се обади достатъчно рано, за да може тя да пусне в ход изобретения план.

Отново се погледна в огледалото. Промяната във външния й вид я порази. Ако това не свърши работа, ще умра от неудобство, помисли си тя, усмихвайки се дяволито. Трябваше да успее. Трябваше да успее на всяка цена!

Том оглеждаше заобикалящите го отвсякъде борове, превърнали се през отминалата седмица в негови безмълвни спътници. Леко се усмихна. Дърветата се бяха наслушали на доста груб език през това кратко време.

Наведе се бавно, за да прибере металния тиган, в който бе оставил храна на птиците. С това приготовленията му за заминаването приключиха. Всичко вече беше готово.

Всичко, с изключение на сърцето ми, помисли си с тъга той.

Заоглежда се намръщено — струваше му се, че е забравил нещо. Обходи още веднъж мястото, където беше лагерувал, но не откри нищо забравено. Поемайки си дълбоко дъх, той си даде сметка, че нищо повече не го задържа тук. Беше дошло време да поеме пътя си отново.

Докато шофираше по виещия се път, огледа се първо надясно, после наляво. Странно, но му се искаше да запомни всяко дърво, всеки цъфнал храст. Не му се щеше споменът за това място да избледнее в паметта му.

Когато подмина главния вход, забеляза мъж, застанал до паркирана до пералнята кола.

Странно, помисли си Том. Беше го срещал през последната седмица няколко пъти, и то винаги в близост до бензиновата пералня. И винаги гледаше виновно.

— Сигурно изневерява на жена си — промърмори на себе си Том, като сви рамене. Въпреки че ако това беше вярното обяснение на честите им срещи, неверният съпруг беше избрал неудачно място за осъществяване на намеренията си.

Том сви по чакълестата отбивка, изравнявайки колата с бензиновата колонка. Докато пълнеха резервоара, той се облегна на подвижния си дом и отново заоглежда околността. Беше правил това по цели дни. Знаеше, че тепърва щеше да се връща към спомените от престоя тук. Искаше му се пейзажът да се запечата в паметта му. Искаше да запомни всичко до най-малка подробност.

До ушите му достигна шум от стъпки на приближаващ се по чакъла човек. Том се извърна и видя мъжа, когото беше срещал няколко пъти през изминалата седмица, облегнат на помпата.

— Тия сладурани гълтат доста бензин сигурно — заговори мъжът, чиито очи пробягваха от фургона към бензиновата колонка и обратно, без нито за момент да се задържат върху очите му.

— Аха — промърмори глухо Том.

Помпата продължаваше да работи — цифрите на колонката се сменяха бързо една след друга.

— Сигурно се приготвяте за дълъг път? — погледна го въпросително непознатият.

— Да, сигурно — отвърна Том, след което кимна с глава. — Да, най-вероятно.

— Много ли пътувате?

Том беше търпелив. Освен това беше и учтив. Но подобно празно любопитство беше последното, от което се нуждаеше в този момент. Промени позата си и кимна:

— Да.

И най-нетактичният би усетил студенината в отговора му. Непознатият обаче само за момент даде признаци, че разбира недоизказаното в отговора, след което се прокашля, зяпна към слънцето и додаде:

— Това е от нещата, които винаги ми се е искало да направя. Пътуването, нали разбирате.

Том изгрухтя в знак, че е разбрал, с поглед, насочен към колонката. За щастие точно в този момент помпата изщрака и спря.

И преди онзи да успее да продължи досадния разговор, Том извади струйника на маркуча и го окачи на колонката. Кимна на непознатия, плати, каза: „Довиждане“ на възрастната жена, която беше съдържателката, и се върна при караваната.

Непознатият беше изчезнал. Но когато потегли, Том погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че събеседникът му беше застанал на входа и гледаше към отдалечаващия се фургон. Миг по-късно се обърна и се запъти към телефонната кабина.

След още две секунди Том бе вече забравил за странностите на непознатия — отправяше се към Лангстън за последен път.

Поемайки си дъх, Хелън усети, че цялата трепери. Тя повдигна високо глава и стисна зъби, щом усети, че минувачите започват да я заглеждат. Знаеше, че ще вдигне шум около себе си. Пък и това беше част от плана. Нямаше да им обръща внимание. Трябваше да издържи заради Том, заради самата себе си.

Внезапно дяволита усмивка се разля по устните й. Щеше да издържи, само дано Том пристигне всеки момент, помисли си тя иронично. Според сведенията на Рейф Хампсън, Том беше напуснал къмпинга преди петнадесет минути. Независимо накъде смяташе да поеме, щом веднъж напуснеше градчето, щеше да му се наложи преди това да мине през Лангстън.

На влизане в Лангстън Том намали скоростта. Знаеше, че градът не му беше направил нищо лошо, но го мразеше. Какво не би дал да не му се налагаше да прекосява градчето, но единственият път, водещ към магистралата, минаваше оттук.

Не беше идвал цяла седмица. Най-дългата седмица в живота ми, даде си сметка той. Том пое дълбоко въздух, за да си вдъхне кураж.

Желаеше я с отчаяние, което му е било чуждо до този момент. Но ако тя не беше способна да „изостави всички“ сега, какво можеше да се очаква от нея занапред?

Внезапно потокът от коли пред него забави своя ход. Том сви вежди. Точно сега ли, когато бързаше да напусне Лангстън, трябваше да се случи това нечувано автомобилно задръстване? Сякаш градът се възползваше от последната си възможност да натрие сол в раната му.

Колоната се придвижи малко напред. Том успя да различи тълпа от хора на тротоара, някъде далеч отпред, но мислите му бяха прекалено заети с Хелън и собственото му нещастие, за да се запита какво значеше това.

Беше му се искало да разбере живота, спомни си той, и от гърлото му се откъсна дрезгав смях. Ето че беше разбрал достатъчно. Излизаше, че животът е лишен от логика. Само преди седмица се беше чувствал по-щастлив от всякога. Не бе подозирал, че портите на рая са на една крачка разстояние от тези на ада.

От тълпата на тротоара долетя приглушен смях, но Том не обърна на това никакво внимание. Сега, когато се беше запътил, за да си отиде завинаги, изведнъж си спомни за хиляди несъществени подробности.

Спомни си Хелън такава, каквато беше в деня на пикника. Начинът, по който го беше разглеждала непосредствено след като се бяха любили. Начинът, по който се смееше — сякаш собственият й смях я изненадваше. Хелън, сребърна в лунната светлина и топла и златна, огряна от слънцето.

Защо? — помисли си той, като удряше с юмрук хълбока си. Защо не беше се влюбила в него достатъчно силно, за да се промени? Защо не беше направила усилието да погледне на нещата с неговите очи?

Не можеше да повярва на собствените си мисли. Защо досега не се бе вслушвал по-внимателно в техния ход? Нима беше очаквал единствено тя да се промени и да се откаже от абсолютно всичко! Мащабът на прозрението му едва не го повали. За какъв се мисля в края на краищата, запита се той, отвратен от себе си.

Беше пропилял толкова много време за гнева си и в самосъжаление, без нито за момент да помисли за това, че бе очаквал от Хелън всичките жертви. Та нали, погледнато от нейна страна, именно оставането му би било най-надеждната проверка за чувствата му към нея.

Но тя не го бе подложила на подобна проверка. Беше се съгласила да погребе целия си живот досега, щом той го искаше. Единственото, което бе поискала, беше време, за да могат децата й да свикнат с нейното решение.

Том отново въздъхна шумно. Дошъл бе ред на враждебността му към Гари и Одри. Може би те просто бяха свикнали да разполагат с малко повече, отколкото е допустимо, от времето на своята майка и всъщност си бяха добри, свестни хора.

Истината беше, че Том бе ревнувал. Новото му откритие го накара да трепне.

Колкото по-надълбоко се спускаше в мислите и сърцето си, толкова по-силно нарастваше удивлението му. Излизаше, че вината беше изцяло негова. От самото начало се бе гордял с опитите си да отвори очите на Хелън за живота, но и от самото начало бе останал глух за нейните уроци. Тя го беше учила на това, че свободата и бягството са две различни неща. Че свободата — това е да обичаш, да даваш и да споделяш.

Беше се вманиачил в абсурдните си търсения дотолкова, че не беше осъзнал, че истината на живота е навсякъде. Рамо до рамо с Хелън, той би бил способен да следва тази истина дори в задъхания свят на бизнеса. Защото беше без значение какво върши човек, къде се намира и какво се случва около него. От значение беше какъв е отвътре.

Изведнъж разбра, че трябва да я види веднага. Всичко останало би било лишено от смисъл, ако нея я нямаше. Щеше да направи всичко, което тя пожелаеше, само за да не я загуби.

Издаде глава през прозореца, за да види дали се движат колите далеч напред, но нищо не се виждаше. Задръстването вероятно беше причинено от катастрофа, реши той, обхванат от раздразнение. Подобно нещо се случваше рядко в Лангстън и вероятно насъбралите се, се надпреварваха да дават съвети.

Том отвори вратата и слезе от колата. Щеше сам да провери какво задържа колоната. И ако нямаше изгледи да потегли скоро, щеше да зареже фургона и да отиде до дома й пеш. И в двата случая трябваше да я види колкото е възможно по-скоро.

Когато се приближи достатъчно близо, реши, че причината за задръстването не може да е катастрофа, защото тълпата щеше да е на самата улица, а не на тротоара. Намръщи се. Не беше и достатъчно шумно, за да е сбиване.

Като се приближи съвсем, хората от тълпата, които го видеха, млъкваха и веднага започваха да го гледат някак особено. От мястото му се виждаше горната част на някакъв плакат, поставен в средата на тълпата. Дали пък не беше някаква протестна демонстрация? Приближи се още и хората пред него заотстъпваха, оставяйки му празен коридор към центъра.

Стъпките му ставаха все по-бавни и накрая той спря, затвори очи и усети как сърцето му бие лудо.

Хелън беше седнала върху куфар насред тротоара. Устата му пресъхна при вида на тесните износени джинси, стягащи стройните й крака. Черната тениска, която беше облякла, нежно обгръщаше бюста й, а хубавата й коса падаше по двете й рамена.

След първоначалното удивление, при което усещаше как чувствата му се борят помежду си за правото да получат външен израз в поведението му, Том започна да се смее. Смееше се от сърце — със смеха на неподправената радост. Плакатът, чийто връх бе забелязал преди това, беше облегнат на рамото й. На него с розови букви бяха изписани думите: „Или всичко, или нищо!“

Когато чу смеха му, Хелън се размърда и се изправи неловко и колебливо. Усещаше нервите си опънати до точката на скъсване. Неспособна беше да направи каквото и да било. Просто стоеше мълчаливо и го наблюдаваше.

Том усети как сърцето му се сви. Разгледа израза на лицето й и разбра, че вниманието, което привличаше, й беше противно. Не можеше да го понася, но въпреки това го беше изтърпяла. Заради него, заради любовта си.

За момент се вгледа в сините й очи — зад очевидното неудобство се спотаяваха умората и страхът, че може да бъде наранена още веднъж.

Том пристъпи напред, внимателно изтегли плаката от ръцете й и без да отделя очи от лицето й, го подаде на един нисък пълничък мъж.

— Време е да тръгваме — изрече нежно Том.

Тя кимна енергично с влажни от напиращите сълзи очи. Том се наведе, повдигна куфара и се извърна, за да обгърне покровителствено кръста й.

— Почакай — внезапно проговори тя. След което се пресегна и вдигна от земята една кръгла картонена кутия за шапки.

— Малко е претенциозна за пътуващ фургон — каза тя, притискайки кутията към гърдите си, — но с тази шапка ни свързва един малък сантиментален спомен.

Том се усмихна при спомена за красивата синя шапка, при спомена за деня, в който се беше влюбил в очите й. Притегли я по-близо към себе си и двамата се отправиха към фургона, към началото от остатъка от живота си.

Единадесета глава

С чинията със салата в едната ръка и кетчупа в другата Хелън си отвори с тяло остъклената врата, която шумно се затръшна след нея. Тя се спря и се заоглежда по посока на реката и очите й с непогрешим усет веднага откриха къде беше нейното семейство.

Том беше зарязал цвърчащата върху огъня риба, за да разхожда върху гърба си тяхната пищяща от удоволствие внучка. Аманда, вече двегодишна, беше гордостта на Одри и Чад, които наблюдаваха сцената отстрани и се смееха. Гари и неговата последна приятелка седяха под едно орехово дърво и разпалено обсъждаха нещо с допрени глави.

Хелън се усмихна. Тя смяташе, че Гари най-после беше намерил в лицето на Карен своето момиче и тази мисъл я изпълваше със задоволство.

Докато оставяше храната върху походната масичка, Хелън си спомни как беше започнало всичко — всички съмнения и недоразумения, които бяха така характерни за началото на връзката между нея и сегашния й съпруг. Тогава проблемите й се струваха почти неразрешими. По-късно, след техния меден месец, изпълнен с толкова красота и щастливи мигове, всички те бяха забравени подобно на кошмарен сън, прогонен от светлината на утрото.

Бяха прекарали два месеца в непрекъснато пътуване, като определяха посоката съобразно своите желания и прищевки, докато най-накрая и това им омръзна. Тогава се бяха върнали в Лангстън за рождения ден на тяхната скъпа внучка Аманда. Съвършеното мъничко създание покори сърцето на Том още от първия път. По негово настояване бяха купили малката вила в швейцарски стил, разположена край реката, за да могат периодично да се връщат тук. Хелън искаше да продаде къщата, която Едуард беше купил за нея, но Том я убеди, че тя трябва да остане на Одри и Гари.

Когато почувства нечии топли устни върху врата си и две ръце да я прегръщат през кръста, Хелън затвори очи.

— Затова ли се ожених за теб? — прошепна в ухото й. — За да обикаляш около мен и да сънуваш наяве посред бял ден? Защо остави рибата да изгори?

Хелън се обърна с лице към него.

— Мислех, че ти отговаряш за рибата. — Тя вдъхна дълбоко уханието на пролетна пръст. — Обичам това място. Сигурен ли си, че не можеш да си вземеш още две седмици отпуск?

Тъмните му очи придобиха сериозен израз, когато се обърнаха към нея.

— Наистина ли искаш това от мен? Може би ще успея да измисля нещо.

Тя отметна назад глава и се засмя весело — имаше Том, който я обичаше толкова много, а и беше приятно да усещаш, че наистина си жив.

— Ти може и да успееш да си вземеш допълнителен отпуск, но аз не мога да си взема почивка.

Няколко минути по-късно тя го наблюдаваше как обръща рибата, която беше само леко препечена, и се замисли колко сложен беше животът. Когато го бе срещнала, той се опитваше да избяга от трескавия живот, наложен му от света на бизнеса. А Хелън бе чувствала, че многобройните й обществени задължения в Лангстън притъпяваха сетивата й и бавно умъртвяваха духа й. Сега, две години по-късно, те живееха в Северната част на Ню Йорк, като и двамата се занимаваха с почти същите неща, от които бяха избягали. И въпреки това изпитваха неизмеримо удовлетворение от своя живот.

Бяха се върнали в неговия роден щат, за да може Том да се увери, че откритията, които беше направил по време на своите пътувания, са валидни и в света на безскрупулната конкуренция.

Той имаше нужда да докаже на себе си, че този свят не можеше да го промени, нито да го зарази с ламтежа си за трупане на богатство. Бяха се върнали там и заради Хелън, за да може тя да разшири представите си и да развие своите възможности съобразно мащабите на града и да успее да се приспособи към живота в големия град. Тя чувстваше необходимост да опита дали би могла да доразвие своите организаторски качества и умения, придобити в Лангстън, за да се справи с по-мащабни и по-отговорни задължения.

Изпитанието беше приключило успешно и за двамата. Удовлетворението, което всеки от тях откриваше у другия, беше допълнено и от съзнанието, че и двамата градяха успешно блестящи кариери. През последните две години те бяха станали толкова близки, колкото изобщо бе възможно да се сближат две човешки същества.

— Хелън! — извика Том. — Ела да видиш какво прави Аманда.

— Да, мамо. Ела бързо!

Хелън повдигна очи към синьото небе над нея и както правеше поне веднъж на ден, прошепна:

— Благодаря ти, Господи!

След това се изправи и отиде да се присъедини към останалите членове на семейството си.

Край

Читателите на „Има такава любов“ са прочели и:

Остани при мен 5

от Линда Хауърд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ГНЛ: Венчило с дявола 5,5

от Джули Гарууд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДУ: Брак за една година 5,1

от Вирджиния Хенли

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Аристократът 4,5

от Катрин Каултър

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
М: Зовът на сърцето 5,1

от Нора Робъртс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ИНД: Водопад в пустинята 4,9

от Нора Робъртс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Докосване на жена 4,9

от Джейн Ан Кренц

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДИЛ: Авантюристът 4,5

от Джейн Ан Кренц

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДИЛ: Пиратът 4,8

от Джейн Ан Кренц

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Вярвай ми 4,8

от Джейн Ан Кренц

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
БМ: Завръщането на Рейф 5,2

от Нора Робъртс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Трудна мисия 4,7

от Анет Бродрик

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Непреодолимо изкушение 4,5

от Анет Бродрик

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Когато любовта заговори 4,5

от Анет Бродрик

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Любовта е странник 4,5

от Аманда Стивънс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Въпрос на чест 4,3

от Джейн Ан Кренц

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
М: В пламъка на страстта 5

от Нора Робъртс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Ангелите не плачат 4,3

от Аманда Стивънс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Звезден прах 5,1

от Даяна Палмър

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
В морето от лица 4,2

от Ан Мейджър

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Възкресена любов 4,2

от Ан Мейджър

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДИЕ: Да спиш с врага 5,1

от Линда Хауърд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Земя за двама 4,2

от Шерил Удс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
МПВА: Брачният договор 5

от Джудит Макуилямс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
СЛ: Благословени от съдбата 3,7

от Лас Смол

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ЗЧ: Заливът на тайните 5,3

от Нора Робъртс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ШНК: Брачна авантюра 5,1

от Джули Гарууд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
М: Извън закона 5

от Елизабет Лоуел

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Да прескочиш границите 5,1

от Нора Робъртс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Не в осем, скъпи 4,2

от Шерил Удс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа глава

Втора глава

Трета глава

Четвърта глава

Пета глава

Шеста глава

Седма глава

Осма глава

Девета глава

Десета глава

Единадесета глава

ГНЛ: Венчило с дявола 5,5

ДУ: Брак за една година 5,1

М: Зовът на сърцето 5,1

ИНД: Водопад в пустинята 4,9

ДИЛ: Авантюристът 4,5

ДИЛ: Пиратът 4,8

БМ: Завръщането на Рейф 5,2

М: В пламъка на страстта 5

ДИЕ: Да спиш с врага 5,1

МПВА: Брачният договор 5

СЛ: Благословени от съдбата 3,7

ЗЧ: Заливът на тайните 5,3

ШНК: Брачна авантюра 5,1

М: Извън закона 5