Клайв Стейпълс Луис
Сребърният стол (16)

Глава шестнадесета
Изцеляването на раните

Когато на следващата сутрин Джил се събуди и откри, че се намира в пещера, с ужас си помисли, че се е върнала на Долната земя. После обаче установи, че лежи на меко легло от трева и е завита с кожена мантия. Видя и огъня, който весело пращеше в огнището, сякаш току-що бе запален, а утринното слънце грееше през отвора на пещерата. Тогава си спомни прекрасната истина. Предната вечер бяха похапнали доволно, макар и да бяха полузаспали, преди да свършат. Сред мъглявите й спомени се мяркаха джуджета, скупчени около огъня и размахващи по-големи от самите тях тигани. Припомни си цвъртенето и вкусната миризма на наденички, а после още и още наденички. При това не наденички, наполовина пълни с хляб и соя, а истински, пикантни, тлъсти, парещи и разпукани и съвсе-е-м леко прегорели. Имаше големи чаши с топъл шоколад, печени картофи и кестени, печени ябълки със стафиди, а след всички топли храни — сладолед за освежаване.

Джил се изправи и се огледа. Глъм и Юстас лежаха недалеч от нея. И двамата спяха непробудно.

— Хей, вие двамата! — извика силно Джил. — Кога смятате да ставате?

— Ш-ш-шт! — промърмори сънлив глас някъде над нея. — Време е за лягане, за една хубава дрямка, дрям-дрям. Недей да вдигаш шумотевица. Буху-бух!

— Та това е Гладкопер! — изненада се Джил, след като хвърли поглед към купчината пухкави пера, кацнала върху стенния часовник в ъгъла на пещерата. — Самият той!

— Тъй-тъй! — избръмча Бухалът, като извади глава изпод крилото и отвори едното си око. — Дойдох с послание за принца към два часа. Катеричките ни донесоха добрата вест. Послание за принца. Той вече тръгна. Трябва да го последвате. Лек ден… — и главата му отново се скри под крилото.

Едва ли щеше да научи нещо повече от Бухала. Затова Джил стана и затърси начин да се измие и да закуси. Почти веднага един малък фавън дотича в пещерата. Силно потракваше с козите си копита по каменния под.

— А, събуди се най-сетне, дъще Евина! — рече той.

— Мисля, че трябва да събудиш сина Адамов. Налага се да потеглите след няколко минути. Междувременно два от кентаврите любезно предложиха да ги яздите до Каир Паравел. — След което добави по-тихо:

— Разбира се, на вас ви е ясно, че това е особена и нечувана чест! Да ви се позволи да яздите кентаври! Мисля, че не съм чул някой досега да го е правил. Няма да е учтиво да ги карате да чакат.

— Къде е принцът? — бе първият въпрос, зададен от Юстас и Глъм, след като се събудиха.

— Тръгна за Каир Паравел, за да се срещне с баща си, краля — отвърна фавънът, който се казваше Орунс. — Очакваме корабът на Негово величество да пристигне всеки момент. Изглежда, че кралят е срещнал Аслан… не знам дали във видение или в лице… преди да е отплавал много далече. Аслан го е върнал, като му е казал, че ще намери отдавна изчезналия си син да го чака в Нарния.

Юстас стана и двамата с Джил започнаха да помагат на Орунс да приготви закуската. На Глъм наредиха да остане в леглото. Кентавърът на име Роден облак, който според Орунс бил известен лечител, щеше да дойде да прегледа обгорения му крак.

— Аха — рече Глъм почти със задоволство, — изобщо не бих се учудил, ако поиска да ми отреже крака от коляното надолу. Бас държа, че така ще стане! — Всъщност бе доволен, че остава в леглото.

За закуска поднесоха бъркани яйца с препечен хляб и Юстас ги нападна, все едно не бе вечерял предната нощ.

— Чуй ме, сине Адамов — обърна се към него фавънът, който с известно страхопочитание наблюдаваше огромните хапки на Юстас. — Не е необходимо чак толкова да бързаш. Мисля, че кентаврите още не са приключили със своята закуска.

— В такъв случай сигурно са станали много късно — учуди се Юстас. — Сто процента вече минава десет.

— Не е вярно! — възрази Орунс. — Станаха още преди изгрев слънце.

— Значи дяволски дълго са чакали закуската си — предположи Юстас.

— Нищо подобно! Започнаха да се хранят в мига, в който се събудиха — обясни фавънът.

— Леле, това трябва да е много голяма закуска!

— Нима не разбираш, сине Адамов? Кентаврите имат човешки стомах и конски стомах. Естествено, и за двата трябва закуска. Първо закусват овесена каша, риба, бъбречета, бекон, омлет, студена шунка, препечен хляб, мармалад, кафе и бира. А след това пристъпват към напълване на конските си стомаси и пасат около час. После завършват с топла ярма, овес и торба захар. Ето защо е много сериозна работа да поканиш кентавър на гости за събота и неделя. Наистина много сериозна!

В това време откъм входа на пещерата долетя чаткане на конски копита. Децата вдигнаха поглед и съзряха двата кентавъра — единият бе с черна, а другият със златиста брада, които покриваха техните голи гърди. Чакаха ги с леко наведени глави, за да гледат в пещерата. Внезапно Джил и Юстас станаха учтиви и побързаха да довършат закуската. Никой, който е видял кентаври, не ги смята за смешни. Те са сериозни, величествени същества. Притежават древна мъдрост, която получават от звездите. Не се разсмиват, нито се гневят лесно, но разгневят ли се, негодуванието им е страховито като морска буря.

— Сбогом, скъпи Глъм — рече Джил и се приближи до леглото на Блатния мърморец. — Съжалявам, че те нарекох „досадник“.

— Аз също — присъедини се Юстас. — Ти беше най-верният ни приятел.

— Надявам се да се видим отново — добави Джил.

— Не бих казал, че шансовете за това са големи — отвърна Глъм. — Мисля, че вероятността да видя отново стария си вигвам също не е кой знае каква. И този принц… не че е лош човек, но не ви ли се струва, че е малко болнав? Не бих се учудил, ако здравето му се е влошило от живота под земята. Изглежда, сякаш всеки момент може да си отиде.

— Престани, Глъм! — възмути се Джил. — Ти си просто един стар лъжльо! Звучиш скръбно като на погребение, но смятам, че си напълно доволен. Говориш все едно те е страх от всичко, а всъщност си смел като… като лъв!

— Като стана дума за погребения… — започна Глъм, но Джил чу потропване отвън и го изненада безкрайно, като се хвърли на тъничкия му врат и го целуна по землистото лице. Юстас също му разтърси ръката. После и двамата хукнаха навън при кентаврите, а Блатния мърморец се облегна в леглото и си каза: — Изобщо не съм очаквал, че ще постъпи така. Не че не съм красавец…

Несъмнено да яздиш кентавър е голяма част (може би няма жив човек на света освен Джил и Юстас, който да го е правил), но е много неудобно. Никой, ако му е мил животът, не би поискал да оседлае кентавър. Освен това — да яздиш без седло не е никак забавно, особено ако никога преди не си го правил, какъвто беше случаят с Юстас. Кентаврите бяха много вежливи и едновременно сериозни и благосклонни, както са възрастните към децата. Препускаха през горите на Нарния и разказваха за свойствата на различните билки и корени, за влиянието на планетите, за деветте имена на Аслан с всичките им значения и други подобни. Колкото и да бяха натъртени и раздрусани накрая, двете деца биха дали всичко, за да се повтори това пътуване. Искаха още да съзерцават поляните и хълмовете, искрящи от снощния сняг, да срещат зайци, катерички и птици, които ти пожелават добро утро, да подишат отново нарнийския въздух и да чуят гласовете на нарнийските дървета.

После слязоха при реката, която блестеше яркосиня на зимното слънце. Мястото бе далече след последния мост — уютното градче с червени покриви на къщите на име Беруна. Възрастен лодкар ги превози през водата. Разбира се, той не бе човек, а Блатен мърморец. Тези същества се занимават с водните и рибните дела в Нарния. След като пресякоха реката, продължиха по южния бряг, докато приближиха Каир Паравел.

Веднага щом пристигнаха, съзряха пред себе си същия яркооцветен кораб, който бяха видели, когато за пръв път стъпиха в Нарния. Плаваше по течението на реката като огромна птица. Целият двор пак се бе събрал на зелената поляна между замъка и кея, за да посрещне у дома крал Каспиан. Рилиан, който бе сменил черните си дрехи със сребърна ризница и яркочервено наметало, стоеше гологлав близо до брега, за да приветства баща си. До него джуджето Тръмпкин седеше в каручката с магаренцето. Децата разбраха, че нямат шансове да стигнат до принца през тълпата, а и сега изпитваха известна стеснителност. Затова помолиха кентаврите да поседят още малко на гърбовете им, за да гледат над главите на придворните. Кентаврите се съгласиха.

Откъм палубата на кораба и над водата се разнесе звук на фанфар. Моряците метнаха въжетата. Плъховете (Говорещи плъхове, естествено) и Блатните мърморци издърпаха кораба и го привързаха за кея. Скрити нейде из тълпата, музикантите засвириха тържествен марш. Корабът вече бе на кея и плъховете вдигнаха мостчето за слизане.

Джил очакваше старият крал да слезе по него, но изглежда се бе появила някаква пречка. Пребледнял благородник слезе на брега и коленичи пред принца и Тръмпкин. Тримата заговориха с доближени глави, но никой не чуваше какво си казват. Музиката продължи да свири, но беше ясно, че хората започваха да се притесняват. Тогава на палубата излязоха четирима рицари и бавно понесоха някакъв товар. Щом заслизаха по мостчето, всички видяха какво носеха. На носилката бе старият крал — блед и неподвижен. Положиха го на земята. Принцът коленичи до него и го прегърна. Крал Каспиан вдигна ръка и благослови сина си. Народът нададе радостен вик, но с половин уста, защото бе явно, че нещо не беше наред. Внезапно главата на краля падна на възглавницата. Музикантите спряха да свирят и настана гробна тишина. Коленичил до носилката на краля, принцът сведе глава и се разплака.

Разнесе се шепот. Хората се раздвижиха. Тогава Джил видя как всички, които носеха шапки, бонета, шлемове и качулки, ги свалиха — включително и Юстас. После чу шум и забеляза, че голямото знаме със златния образ на Лъва бе смъкнато наполовина. С ридаещи струнни инструменти и безутешно надути рогове музиката засвири отново, само че този път бавен сърцераздирателен траурен марш.

Двамата слязоха от кентаврите, но съществата не им обърнаха внимание.

— Иска ми се да се прибера у дома — прошепна Джил.

Юстас не отговори, но кимна. Бе прехапал устни.

— Аз съм тук — произнесе дълбок глас зад тях.

Обърнаха се и пред тях бе Лъва — искрящ, истински и силен. Изведнъж всичко им се видя бледо и сиво в сравнение с него. Едва въздъхнала, Джил забрави за мъртвия крал на Нарния. Помнеше само как заради нея Юстас падна в пропастта, как бе оплела почти всички знамения и колко често се бяха карали. Искаше й се да каже: „Прости ми!“, но не можа да издаде нито звук. После Лъва ги привлече към себе си с поглед, наведе се и докосна с език челата им.

— Не мислете повече за това. Аз няма вечно да ви се карам. Вие свършихте онова, за което ви изпратих в Нарния.

— А сега може ли да се приберем у дома, Аслан? — попита Джил.

— Да. Дойдох, за да ви изпратя вкъщи — отвърна Аслан.

Тогава той отвори широко уста и задуха.

Но този път не усетиха да летят във въздуха. По-скоро им се стори, че остават неподвижни, а стихийният дъх на Аслан издухва назад кораба, мъртвия крал, замъка и снега, както и зимното небе. Децата отплаваха във въздуха като кълба дим и внезапно се озоваха под силната светлина на лятното слънце. Стъпиха върху гладка трева сред величествени дървета край чудно красив бистър поток. Разбраха, че за втори път се намират на Планината на Аслан — високо над и отвъд Края на света, света на Нарния. Но странното бе, че траурната музика на крал Каспиан продължаваше да звучи, макар и да не знаеха откъде идва. Тръгнаха покрай потока, а Лъва вървеше пред тях. Аслан стана толкова прекрасен, а музиката тъй тъжна, че Джил не можа да разбере кое от двете напълни очите й със сълзи.

Тогава Лъва спря и децата погледнаха във водите на потока. Там, върху златните камъчета в коритото му лежеше мъртвият крал, а над него водата се стичаше като течно стъкло. Дългата му бяла брада се виеше в нея като водорасли. Тримата спряха и заплакаха. Дори Лъва плачеше с големи лъвски сълзи, всяка от които бе по-скъпа от цялата Земя дори ако тя бе огромен диамант. Джил забеляза, че сълзите на Юстас не бяха като на дете, нито като на юноша, който се опитва да ги скрие, а като на истински мъж. Или поне така й се стори, защото, както тя казва: „Хората на тази планина изглеждат без възраст.“

— Сине Адамов — проговори Лъва, — иди в онзи храсталак. Вземи тръна, който ще видиш там, и ми го донеси.

Юстас се подчини. Бодилът бе дълъг около тридесет сантиметра и остър като рапира.

— Забий го в лапата ми, сине Адамов! — заповяда Аслан. Протегна предната си дясна лапа към Юстас и разпери огромните си нокти.

— Наистина ли трябва да го направя? — осмели се да попита момчето.

— Трябва! — отвърна Аслан.

Юстас стисна зъби и заби тръна в лапата на Лъва. Грамадна капка кръв потече оттам — по-червена от всичко червено, което някога сте виждали или сте си представяли. Цопна в потока над мъртвото тяло на краля. Изведнъж скръбната музика спря, а мъртвият крал започна да се променя. Бялата му брада посивя, после стана златиста и къса, а накрая съвсем изчезна. Хлътналите му бузи се закръглиха и станаха свежи, бръчките се изгладиха, очите се отвориха и заедно с устните му се засмяха. Изведнъж той скочи и застана пред тях. Беше съвсем млад мъж или по-скоро момче. (Отново Джил не можа да уточни, защото на хората в страната на Аслан не може да се определи възрастта. Дори и в нашия свят само най-глупавите деца изглеждат най-малки, както и най-глупавите възрастни — големи.) Втурна се към Аслан и го прегърна колкото можеше да обхване врата му. Целуна го по кралски силно, а Аслан му отвърна по лъвски буйно.

Накрая Каспиан се обърна към другите и нададе вик от изумление и радост.

— Юстас, това си ти! Юстас! Значи все пак стигна до Края на света! Какво стана с втория ми меч, който строши в Морската змия?

Юстас пристъпи към него с разперени ръце, но изведнъж се отдръпна със сепнато изражение.

— Виж какво… аз… — заекна той. — Много се радвам да те видя, но… Не си ли… искам да кажа, не беше ли…

— О, я не бъди такова магаре! — възкликна Каспиан.

— Но… той… ъ-ъ… не е ли умрял? — попита Юстас Аслан.

— Да — отговори спокойно Лъва, сякаш се смееше (според Джил). — Мъртъв е. Повечето хора са умрели, нали разбираш. Дори аз съм умирал. Много малко са тези, които още не са умирали.

— Ах, сега разбирам какво те тормози — намеси се Каспиан. — Мислиш, че съм призрак или нещо подобно. Как не разбираш? Щях да съм призрак, ако се появя в Нарния. Тя вече не е моят дом. Но човек не може да бъде призрак в собствената си страна. Може да съм призрак, ако дойда във вашия свят, не знам. Но предполагам, че той вече не е и ваш, щом сте тук.

В сърцата на двамата се надигна силна надежда. Аслан обаче поклати отрицателно рошавата си глава:

— Не, мили мои — рече той. — Когато се срещнем тук отново, ще сте дошли завинаги. Но не сега. Трябва за известно време да се завърнете в своя свят.

— Сър, винаги съм искал да зърна поне за малко техния свят — примоли се Каспиан. — Лошо ли е това?

— Вече не би могъл да искаш лоши неща, сине мой. Ти вече си умрял — успокои го Аслан. — Ще видиш техния свят, но само за пет минути тяхно време. Толкова ще са ти необходими, за да сложиш в ред нещата там.

Аслан му обясни къде ще се върнат Джил и Юстас и всичко, свързано с Експерименталното училище. Изглежда го познаваше така добре, както и те.

— Дъще — обърна се Аслан към Джил, — откъсни клонче от този храст.

Тя го стори и клончето се превърна в чудесен камшик за езда.

— А сега, синове Адамови, изтеглете мечовете си — заповяда им Лъва. — Използвайте обаче само плоската им страна, защото ви изпращам срещу страхливци и деца, а не срещу воини.

— Ще дойдеш ли с нас, Аслан? — попита Джил.

— Те ще зърнат само гърба ми — отвърна Лъва.

Бързичко ги поведе през гората и само след няколко крачки пред тях се изправи стената на Експерименталното училище. В този момент Аслан изрева с такава сила, че слънцето на небето потрепери и пред очите им десетина метра от стената паднаха. Погледнаха през пролуката към храстите зад училището и към покрива на физкултурния салон. Навсякъде се виждаше мрачното есенно небе, което бяха оставили, преди да започнат приключенията им. Аслан се обърна към Джил и Юстас, дъхна им и докосна челата им с език. После легна в образувалата се в стената пролука, обърнал златистия си гръб към Англия, а благородното си лице — към своите земи. В същия миг Джил забеляза фигури, които познаваше прекалено добре. Тичаха през лавровите храсти към тях. Повечето от тайфата бяха там — Адела Пенифедър, Колмондъли Мейджър, Едит Уинтърблот, Пъпчивия Сорнър, големият Банистър и двете противни близначки Гарет. Те обаче внезапно спряха. Лицата им се измениха. Израженията на подлост, високомерие, жестокост и подлизурство се стопиха под сянката на ужаса. Видяха падналата стена и огромен като слон лъв, легнал в пролуката. Освен това трима души с блестящи одежди и с оръжие в ръце ги нападнаха. С Аслановата сила Джил шибна момичетата с камшика си, а Каспиан и Юстас заудряха момчетата с плоското на мечовете си. След по-малко от две минути всички мародери бягаха като луди и викаха:

— Убийци! Лъвове! Това не е честно!

Директорката също дойде. Тичаше, за да види какво се бе случило. Изправи се пред съборената стена, Лъва, Каспиан, Джил и Юстас (без изобщо да познае последните двама) изпадна в истеричен пристъп. Върна се в училището и позвъни в полицията. Разказа им за лъв, който бил избягал от цирка, а също и за избягали затворници, които съборили стената и носели мечове. Насред цялата бъркотия Джил и Юстас тихичко се вмъкнаха в училището и се преоблякоха в обикновени дрехи, а Каспиан се върна в другия свят. По заповед на Аслан стената стана отново цяла, когато полицията пристигна и не намери нито съборена стена, нито лъв, нито избягали затворници, а само полудяла директорка, започна разследване. Бе разкрито всичко, което ставаше в Експерименталното училище, и близо десет души бяха изключени. След това приятелите на директорката разбраха, че тя не е подходяща за тази длъжност. Повишиха я в училищен инспектор, за да контролира работата на други директори. А когато откриха, че и за това не я бива особено, я вкараха в парламента, където преживя дълго и щастливо до края на дните си.

Една нощ Юстас тайно зарови прекрасните си дрехи в двора на училището, а Джил занесе своите вкъщи. Облече ги на бала с маски преди следващата ваканция. От този ден нататък всичко в Експерименталното училище се промени към добро. Стана нелошо учебно заведение. А Джил и Юстас си останаха приятели. В далечната Нарния крал Рилиан погреба баща си Каспиан Мореплавателя, Десети под това име, и дълго го оплаква. Справедливо управлява страната и тя благоденстваше, докато бе на трона, макар Глъм (чийто крак оздравя напълно за три седмици) често да твърдеше, че ясните утрини водят до дъждовни следобеди и че не може да се очаква щастливите времена да траят дълго. Отворът в склона остана. В горещите летни дни нарнийците често слизат до Морето на мрака. С песни плават по хладните подземни вълни и си разказват за градовете, погребани на километри под тях. Ако някога имате късмет да попаднете в Нарния, не пропускайте да посетите тези пещери.