Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Сребърният стол

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“. Формат 32/84×108. Печ. коли 12.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-553-2

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета
Долната земя без кралица

Всички смятаха, че са заслужили „да си поемат дъх“, както се изрази Скруб. Вещицата бе заключила вратата и бе предупредила долноземците да не я безпокоят. Засега нямаше опасност да ги прекъснат. Първата им работа, естествено, бе да се занимаят с обгорения крак на Глъм. Направиха сравнително удобни превръзки от няколко чисти ризи на принца. Разкъсаха ги на ивици и ги намазаха с олиото и маслото, останали от вечерята. След като го превързаха, седнаха да се подкрепят и да обсъдят плана за бягство от Долната земя.

Рилиан обясни, че има доста изходи към повърхността. Той бил извеждан през повечето от тях, но никога сам, а заедно с Вещицата. Тя винаги стигала до изходите, като първо плавала с кораб през Морето на мрака. Никой не знаеше какво щяха да кажат долноземците, ако слезеше на пристанището без Вещицата, с ескорт от трима чужденци и заповядаше да му приготвят кораб. Най-вероятно щяха да задават въпроси.

От друга страна, новият изход, който щеше да послужи за нападението над Горната земя, бе на отсамната страна на морето, и то само на няколко километра. Принцът знаеше, че е почти завършен и едва няколко метра пръст деляха прохода от външния свят. Можеше дори вече да бе окончателно прокопан. Може би Вещицата затова и се бе върнала — да му съобщи и да започнат атаката. А дори и да не беше готов, те щяха да прокопаят спасителния изход за няколко часа. Разбира се, ако успеят да стигнат дотам, без някой да ги спре и ако проходът не е охраняван. Тъкмо в това се криеха трудностите.

— Ако питате мен… — започна Глъм, но Скруб го прекъсна:

— Я, слушайте! Какъв е този шум?

— И аз това се чудя от известно време — обади се Джил.

Всъщност всички бяха доловили шума, но той бе започнал и усилил толкова постепенно, че не разбраха кога за пръв път го бяха усетили. За известно време чувстваха неясен полъх, наподобяващ слаб вятър или много далечен шум от улично движение. По-късно шумът се усили до плисък на морски вълни. Чак след това дойдоха тътенът и свистенето. А накрая се извисиха и гласове сред непрекъснатия грохот.

— В името на Лъва! — възкликна принц Рилиан. — Като че ли тази безмълвна страна най-после е открила речта!

Стана, отиде до прозореца и дръпна завесите. Останалите се скупчиха около него, за да видят какво се е случило.

Веднага забелязаха силна червена светлина. Отразяваше се в тавана на Долната земя и образуваше червено петно на хиляди метри над главите им. Виждаха каменен таван, навярно скрит в мрака от сътворението на света. Самата светлина идеше от далечния край на града и много сгради — високи и черни — се открояваха на фона на небето. Осветяваше и множеството улици, водещи към замъка. А по тези улици ставаше нещо много особено. Гъстите тълпи от мълчаливи долноземци бяха изчезнали. На тяхно място се появиха фигури, които се стрелкаха напред-назад по един, по двама, по трима. Държаха се като хора, които не искат да бъдат видени. Спотайваха се в сенките на куличките или при входовете на къщите, а после бързо притичваха през откритото, за да се свият в ново скривалище. Но най-странното от всичко (особено за някой, който познава гномите) бе шумът. Отвсякъде се носеха викове и крясъци. А откъм пристанището идваше нисък, боботещ шум, който малко по малко се засилваше и вече разтърсваше целия град.

— Какво ли е станало с долноземците? — зачуди се Скруб. — Те ли викат така?

— Не е възможно — отвърна принцът. — През всичките години на тежък плен не съм ги чул дори да повишат глас. Без съмнение, това е някоя нова магия.

— А каква е онази червена светлина? — попита Джил. — Да няма пожар?

— Ако питате мен — намеси се Глъм, — бих казал, че това е огън от центъра на земята, който избухва и образува нов вулкан. Изобщо не бих се учудил, ако се окажем в средата му.

— Вижте онзи кораб! — извика Скруб. — Защо се приближава толкова бързо? Никой не гребе.

— Вижте, вижте! — откликна принцът. — Корабът вече е на сушата и идва към улицата! Вижте! Всички кораби идват към града. Проклет да съм, ако морето не се надига! Това е потоп! Слава на Аслан, че замъкът е построен нависоко. Но водата приижда ужасно бързо.

— О, какво може да е това?! — изплака Джил. — Огън, вода и всички тези хора, които се спотайват по улиците!

— Ще ти кажа какво е — рече Глъм. — Онази Вещица е направила серия от магии, така че, ако бъде убита, в същия миг цялото й Кралство да се разпадне. Тя е като хората, които не биха имали нищо против да ги убият, ако знаят, че убиецът им ще бъде изгорен, заровен жив или удавен пет минути след собствената им смърт.

— Май си прав, приятелю — съгласи се принцът. — Когато мечовете ни отсякоха главата й, ударът е сложил край на предишните й вълшебства. Сега царството на дълбините се разпада! Сега наблюдаваме края на Долната земя.

— Така е, господарю — поде Глъм. — Освен ако случайно това не е краят на целия свят.

— Но нима просто ще стоим тук и ще чакаме? — задъхано произнесе Джил.

— Не, ако послушате съвета ми — отговори принцът. — Аз бих спасил коня си Въглен, както и кобилата на Вещицата Снежинка (благородно животно, което заслужава по-добра господарка), които са вързани на двора. След това нека да побързаме и да се изкачим на по-високо. Трябва да се молим да открием пътя. При нужда всеки от конете може да носи двама на гърба си и ако ги пришпорим, ще надбягат прииждащата вода.

— Ваше височество няма ли да облече ризницата? — попита Глъм. — Никак не ми харесват онези! — Той посочи към улицата.

Всички погледнаха. Десетки същества (сега, когато бяха наблизо, бе явно, че са долноземци) идваха откъм пристанището. Но не се движеха безцелно като тълпа, а се държаха като войници в атака. Втурваха се напред, прикриваха се и внимаваха да не бъдат забелязани от прозорците на замъка.

— Не смея да вляза пак в онази ризница — призна принцът. — В нея яздех като в подвижна тъмница, а и мирише на магия и робство. Но ще взема щита.

Излезе от стаята и след малко се върна със своя щит. В очите му гореше особен пламък.

— Погледнете, приятели — показа им щита. — Преди час беше черен и без герб. А сега, вижте! — Щитът бе станал блестящ като сребро, а върху него грееше по-яркочервен от череши или от кръв образът на Лъва. — Без съмнение това значи, че Аслан ще бъде нашият господар, независимо дали ще оцелеем или не. Все едно е какво ще се случи. Според мен трябва да коленичим и да целунем образа му. След това да си стиснем ръцете като верни приятели, които скоро може да се разделят. А после да слезем в града и да посрещнем изпитанието, което ни се изпраща.

Постъпиха както каза принцът. Когато Скруб стисна ръката на Джил, промълви:

— Сбогом, Джил. Извинявай, че бях такъв страхливец и сърдитко. Надявам се, че ще се прибереш жива и здрава у дома.

— Сбогом, Юстас. И аз съжалявам, че бях такова прасе.

Това бе първият път, в който се обърнаха един към друг на малко име — в училище не се правеше така.

Принцът отключи вратата и заслизаха по стълбите. Тримата вървяха с изтеглени мечове, а Джил — с изваден нож. Прислужниците бяха изчезнали. Огромната зала пред стълбите към покоите на принца бе празна. Тъжните сиви лампи все още горяха и на светлината им лесно преминаха няколко галерии и стълбища. Шумът отвън не бе тъй ясно доловим, както в стаята горе. Всичко в замъка бе мъртвешки тихо и пусто. Зад ъгъла на партерния етаж срещнаха първия долноземец. Беше белезникаво тлъсто същество с лице, подобно на свинска зурла. Нагъваше остатъците от храна по масите. Изведнъж изквича (като същинско прасе) и се мушна под близката пейка, като в последния миг издърпа дългата си опашка изпод захвата на Глъм. После побягна към отсрещната врата толкова бързо, че не можаха да го стигнат.

От тази зала преминаха във вътрешния двор. Джил бе посещавала училище по езда през ваканциите и веднага усети миризмата на конюшня. Беше приятна и неподправена, необичайна за Долната земя.

— Хей, вижте това! — извика Юстас.

Една великолепна ракета бе изстреляна отвъд стените на замъка и се пръсна на зелени звезди.

— Заря?! — възкликна Джил.

— Да — каза Юстас. — Но едва ли долноземците само са я пуснали, за да се забавляват. Най-вероятно е сигнална ракета.

— И не вещае нищо добро за нас, кълна се! — обади се Глъм.

— Приятели — рече им принцът, — когато човек се впусне в такова приключение, трябва да каже сбогом на надеждата и страха. Иначе и смъртта, и избавлението ще дойдат твърде късно, за да спасят честта и разсъдъка му. — Той отвори вратата на конюшнята и подвикна: — Хей, деца! Спокойно, Въглене! По-кротко, Снежинке! Не сме ви забравили.

Конете бяха изплашени от странните светлини и от шумовете. Джил се страхуваше от черните дупки между пещерите, но влезе без притеснение при риещите и пръхтящи животни. Двамата с принца ги оседлаха за минути. Докато излизаха на двора и отмятаха главите си, конете изглеждаха прекрасно. Джил яхна Снежинка, а Глъм се качи зад нея. Зад принца на гърба на Въглен седна Юстас. После конските копита изтрополиха през главната порта и четиримата се озоваха на улицата.

— Хубавото е, че няма опасност да изгорим — отбеляза Глъм и посочи надясно.

Там, на не повече от тридесет метра, се виждаше вода, която се разбиваше в стените на къщите.

— Смелост! — окуражи ги принцът. — Тук пътят се спуска стръмно. Водата се е покачила само до половината на най-високия хълм в града. Може да се приближи през първия половин час и така да си остане през следващите два. Повече ме е страх от онова…

Той посочи с меча си към висок едър долноземец с бивни като на глиган. Следваха го шестима други с разнообразни форми и големина. Тъкмо бяха притичали от страничната уличка и сега се криеха в сянката на къщите.

Принцът ги поведе към червената светлина и малко вляво. Планът му бе да заобиколят пожара (ако беше пожар) и да излязат нависоко. Надяваха се да намерят пътя към новия проход. За разлика от останалите трима той като че ли се забавляваше. Докато яздеше, си подсвиркваше и тананикаше откъси от древната песен за Корин Светкавичния юмрук от Арченланд. В действителност бе щастлив, че е освободен от продължителната магия и всички опасности му се струваха като игра в сравнение с нея. Но за останалите пътуването бе зловещо.

Зад тях се разнасяше невъобразим шум от сблъскване и разбиване на кораби, грохот от срутващи се сгради. Отгоре, върху покрива на Долната земя, се открояваше огненото петно. Напред бе тайнствената червена светлина, която оставаше непроменена. От същата посока идваше непрестанна тупурдия — викове, писъци, дюдюкане, смях, крясъци и рев, а в тъмнината се изстрелваха фойерверките. Никой не се досещаше какво означават. Наблизо градът проблясваше ту в червени оттенъци, ту в тъй различните безрадостни пламъчета на гномските лампи. Но имаше и много кътчета, недокоснати от светлините. Бяха потънали в непрогледен мрак. И тъкмо там се стрелваха и скриваха силуетите на долноземците. Не изпускаха от очи конниците и умело отбягваха техните погледи. Мяркаха се големи и малки лица, огромни рибешки очи, малки мечешки очи. Виждаха се пера и козина, рога и бивни, грапави като коноп носове и издължени брадички. От време на време групите ставаха многобройни или пък идваха прекалено близо. В тези случаи принцът размахваше меча си и се преструваше, че ще ги нападне. Тогава съществата се хвърляха в мрака с квичене, хлопане и бухане.

Четиримата изкачиха множество стръмни улички и водата вече не ги заплашваше. Почти бяха излезли извън града, когато ситуацията взе да става сериозна. Бяха съвсем близо до червените отблясъци — почти на едно ниво с тях, макар че още не виждаха какво всъщност представляват. Сега обаче виждаха враговете си по-ясно. Стотици, може би хиляди прииждащи гноми. Притичваха, но при всяко спиране се взираха в конниците.

— Ако ме питате, Ваше височество — каза Глъм, — май се канят да ни пресекат пътя.

— И аз си помислих същото, Глъм — рече принцът, — но не можем да си пробием път със сила през тях. Чуйте ме. Да доближим стената на онази къща. Ти ще се скриеш в нейната сянка, а Юстас, аз и дамата ще излезем няколко крачки напред. Несъмнено неколцина от онези дяволи ще ни последват. Зад нас има доста от тях. Ти с дългите си ръце се опитай да уловиш някой, докато преминава покрай направената от нас засада. От него може би ще научим истината и ще разберем какво имат против нас.

— А няма ли останалите да ни нападнат, за да освободят другаря си? — запита Джил с треперещ въпреки усилията й глас.

— В такъв случай, мадам, ще видите как умираме в битка, а вие трябва да се уповавате на Лъва — рече принцът. — Напред, добри ми Глъм!

Блатния мърморец бързо се плъзна в сянката като котка. Другите трима продължиха напред. Изведнъж зад тях се разнесоха писъци, от които кръвта в жилите им замръзна. Прекъсваше ги само познатият глас на Глъм, който редеше:

— Хайде де! Недей да викаш, преди да ти се е случило нещо. Иначе ще ти се случи! Всички ще си помислят, че коля прасе.

— Добър улов! — похвали го принцът. Веднага обърна коня си и се върна до ъгъла на сградата. После продължи: — Юстас, би ли хванал юздите на Въглен?

Рилиан слезе от коня и тримата наблюдаваха мълчаливо как Глъм изкарва жертвата си на светло. Беше нещастен малък гном — висок около метър. На главата си имаше нещо подобно на петльов гребен (само че корав), розови очички и толкова голяма и обла уста и брадичка, че в лицето приличаше на хипопотам-джудже. Ако не бяха така натясно, сигурно щяха да избухнат в смях от вида му.

— А сега, долноземецо — започна принцът, като застана над него и доближи върха на меча си до гърлото му, — говори! Бъди добър гном и ще бъдеш свободен. Ако се опиташ да ни изиграеш някакъв номер, ще бъдеш мъртъв. Драги Глъм, той няма да може да отговори, докато му държиш устата запушена.

— Държа я, за да не хапе — отвърна Глъм. — Ако имах меки ръце като вас, хората (да ме извини Ваше височество), досега щях да съм целият в кръв. Ама дори и на Блатните мърморци им писва да ги дъвчат.

— Хей, ти — рече му принцът. — Едно ухапване и си мъртъв! Пусни му устата, Глъм.

— Ау-у-у! — изписка долноземецът. — Пуснете ме, моля ви се! Не бях аз! Не го направих аз!

— Какво не си направил? — зачуди се Глъм.

— Каквото Ваше височество твърди, че съм направил! — отговори съществото.

— Как се казваш? — попита принцът. — И какво става с долноземците днес?

— Ауу… Ваши височества… Моля ви, любезни господа — изхлипа гномът. — Обещайте, че няма да ме издадете на Нейно величество.

— Нейно Величество, както я наричаш, е мъртва — изрече принцът. — Аз я убих.

— Какво?! — извика гномът и от изумление широко отвори нелепата си уста. — Мъртва ли? Вещицата е мъртва?! От ръката на Ваша милост! — Той въздъхна с облекчение и прибави: — Значи Ваша милост е приятел!

Принцът отдръпна меча си с няколко сантиметра, а Глъм разреши на съществото да стане. Гномът изгледа четиримата спътници с бляскавите, червени очички, изкикоти се веднъж-дваж и започна разказа си.