Клайв Стейпълс Луис
Сребърният стол (9)

Глава девета
Как нашите герои откриха нещо важно

По-късно приятелите на Джил признаха, че се е проявила много добре. Щом кралят и ловната дружинка потеглиха, тя започна да обикаля замъка и да задава въпроси. Държеше се така невинно, че никой не заподозря тайните й замисли. Макар че устата й не млъкна, едва ли можеше да се каже, че разговаря. По-скоро дърдореше и хихикаше. Умилкваше се на всички — на лакеите, на портиерите, на камериерките и придворните дами, дори на застарелите великани, за които ловът вече бе далечно минало. Остави великанките да я целуват и мачкат. Някои от тях изглежда я съжаляваха, защото я нарекоха „горкото дребосъче“, без да обясняват защо. Тя се сприятели с готвачката и откри твърде важно нещо — задна врата, от която се излизаше извън замъка, без да се минава през двора и голямата порта. В кухнята се престори на лакома и изяде всички отпадъци, които готвачката и помощничките с удоволствие й дадоха. При дамите разпитваше как трябва да се облече за пира, колко време ще й позволят да остане и дали ще може да потанцува с някой от по-дребните великани. После Джил се червеше при спомена как е скланяла главица по онзи начин, който възрастните, без значение дали са великани или не, намират за чаровен. Тръскаше превзето къдриците си и бърбореше:

— Ах, как ми се иска вече да е утре вечер! А на вас! Дали утре ще дойде бързо?

Великаните казваха, че е сладко малко създание, а някои вдигаха към очите си огромни носни кърпи, сякаш щяха да се разплачат.

— На тази възраст са много милички — обърна се една великанка към съседката си. — Почти ми е жал…

Скруб и Глъм също се стараеха, но момичетата се справят с тези неща по-добре от момчетата. А от мърморците дори момчетата са по-добри.

На обед се случи нещо, което ги направи още по-нетърпеливи да напуснат замъка на добрите великани. Хранеха се в голямата зала на отделна масичка близо до камината. Двадесетина метра по-нататък седяха на доста по-голяма маса неколцина стари великани. Разговорът им беше толкова шумен, че децата не му обръщаха внимание — все едно бе шум от свирещи сирени или минаващи под прозореца коли. За обяд сервираха печено еленско. Джил никога не бе опитвала такова месо, но й харесваше.

Внезапно Глъм се обърна към тях с пребледняло лице. Бе толкова блед, че се забелязваше дори под землистия цвят на кожата му.

— Да сте хапнали повече! — прошепна той.

— Защо? Какво има? — попитаха двамата шепнешком.

— Не чухте ли какво си говореха онези двама великани? „Този еленов бут е много крехък“, каза единият, а другият отговори: „Значи еленът е излъгал“. „Защо?“, попита първият. „Ами когато го хващали, казал: Не ме убивайте много съм жилав. Няма да ви харесам.“

В първия момент Джил не разбра напълно значението на разговора. Но всичко й стана ясно, когато очите на Скруб се разшириха от ужас.

— Значи сме яли Говорещ елен… — простена той.

Откритието подейства различно на тримата. Джил беше отскоро в този свят и съжали горкия елен, мислейки колко гадно са постъпили великаните, като са го убили. Скруб, който беше идвал тук и преди и бе познавал отблизо поне едно Говорещо животно, бе ужасен. Но на Глъм, роден и израсъл в Нарния, направо му прилоша (вие щяхте да се почувствате по същия начин, ако ви бяха казали, че сте изяли бебе).

— Върху нас ще се стовари гневът на Аслан! — прошепна той. — Ето, това се получава, като не изпълняваме знаменията. Сигурно сме прокълнати. Ако не беше забранено, бих си пронизал сърцето с този нож.

Постепенно дори Джил успя да проумее неговата гледна точка. Във всеки случай на никого вече не се ядеше. Веднага щом решиха, че е безопасно, те се измъкнаха на пръсти от залата.

С наближаването на ранния следобед (времето, на което възлагаха надеждите си за бягство) започнаха да нервничат. Мотаеха се из коридорите и чакаха шумовете да притихнат. Великаните останаха в залата твърде дълго, след като се наобядваха. Един плешивец им разказваше нещо. Щом домакините се оттеглиха, тримата пътешественици се упътиха с нехайна крачка към кухнята. Но помещението още бе пълно с великанки, особено в нишата, където миеха чиниите и разтребваха. Изтръпнали, децата и Глъм ги изчакаха да свършат и да се разотидат. Остана само една баба великанка. Тя се размотаваше известно време и накрая тримата с ужас разбраха, че въобще няма намерение да излиза.

— Милички, почти свършихме. Да сложим чайника, а? Скоро ще изпием по чаша хубав чай. А сега може би ще си почина мъничко. Бъдете добри деца и вижте задния вход. Кажете ми дали вратата е отворена.

— Отворена е — рече Скруб.

— Добре. Винаги я оставям отворена, за да може маца да влиза и излиза, горкото коте.

После седна на близкия стол и вдигна краката си на втори.

— Навярно няма да мога да дремна и половин час — рече великанката. — Дано ловната дружина не се върне твърде рано.

— Кога се връщат обикновено? — попита Джил.

— Всеки път различно — отвърна великанката. — Тихо сега, милички, поне за малко.

Пътешествениците се оттеглиха в другия край на кухнята. Щяха веднага да се измъкнат през вратата, но великанката се изправи, отвори очи и прогони една муха.

— Да не опитваме нищо, преди да сме се уверили, че наистина спи — прошепна Скруб. — Иначе всичко ще пропадне.

Сгушиха се в ъгъла на кухнята и зачакаха, загледани във великанката. Ужасяваха се от мисълта, че ловците могат да се върнат всеки миг. А великанката бе неспокойна. Всеки път, щом решаваха, че е заспала, тя се размърдваше.

„Не издържам повече“ — помисли Джил и взе да се озърта наоколо, за да се разсее. Точно пред нея имаше широка маса, а върху нея — две измити тави и отворена книга. Естествено тавите бяха с великански размери. Джил помисли, че може да полегне в едната и да й бъде удобно. После се качи на пейката до масата и погледна в книгата. Там пишеше:

ЧАПЛА. Тази вкусна птица може да се приготви по няколко начина.

„Готварска книга“ — помисли си тя. Не прояви особен интерес и хвърли поглед през рамо. Великанката бе затворила очи, но не изглеждаше напълно заспала. Джил отново погледна в книгата. Рецептите бяха подредени по азбучен ред и на следващата сърцето й спря да бие:

ЧОВЕК. Това елегантно двуного отдавна се цени като деликатес. Традиционно се яде на Есенния пир и се поднася между рибата и основното ястие. Всеки човек се…

Не можа да продължи нататък. Обърна се и видя, че великанката се е събудила и се дави от пристъп на кашлица. Джил сбута двамата си другари и посочи книгата. Те се покатериха на пейката и се надвесиха над огромните страници. Скруб все още четеше как се готви човек, когато Глъм посочи друга рецепта:

БЛАТЕН МЪРМОРЕЦ. Според някои авторитетни източници това животно не става за консумация от великани заради жилавото си месо и особения дъх на кал. Този дъх обаче може да се намали, ако…

Джил леко докосна краката на другите двама. Извърнаха се и погледнаха великанката. Устата й бе полуотворена, а от носа й излизаха звукове, които в този миг им се сториха по-приятни от музика. Хъркаше. Сега се наложи да стъпват на пръсти, да се въздържат от твърде бърз ход и да не дишат дълбоко. Следващият етап бе килерът (великанските килери смърдят ужасно), задната врата и най-сетне ги огря бледата слънчева светлина на зимния следобед.

Намираха се в началото на неравна пътечка, която стръмно се спускаше към низините. Слава богу, излязоха от дясната страна на замъка и Разрушеният град се виждаше. След няколко минути поеха към широкия и стръмен път, водещ към главната порта на замъка. Оттук можеха да ги видят от всеки прозорец. Ако прозорците бяха един, два или дори пет, щеше да има някаква вероятност никой да не поглежда навън, но те бяха близо петдесет. Сега осъзнаха, че пътят, както и цялата околност между тях и Разрушения град, не предлагат укритие дори за лисиче. Всичко бе покрито с трева и камъчета и тук-там — с плочи. Още по-лошо! Бяха облечени с дрехите, дадени им от великаните предната вечер. Изключението бе Глъм, на когото нищо не бе по мярка. Джил бе с яркозелена, прекалено дълга рокля и с червена мантия, обточена с бяла кожа. Скруб носеше червен клин, синя туника, наметало и шапка с перо. В ръка стискаше меч със златна дръжка.

— И двамата сте една картинка… — измърмори Глъм. — Виждате се отдалече. И най-некадърният стрелец няма да ви пропусне. Като стана дума за стрелци, не след дълго ще усетим липсата на лъкове и това никак няма да ме изненада. А и тези дрехи не са много дебели, нали?

— Никак! Вече замръзвам от студ — отвърна Джил.

Още докато бяха в кухнята, тя смяташе, че щом излязат от замъка, бягството им е почти приключено. Сега обаче разбра, че най-опасната част все още им предстои.

— Спокойно! — настави ги Глъм. — Не гледайте назад! Не вървете прекалено бързо! И каквото и да се случи, не тичайте. Все едно сме излезли на разходка. Ако някой ни съгледа, възможно е и да не ни заподозре. Създадем ли впечатление на бегълци, свършено е с нас!

Разстоянието до Разрушения град се оказа по-дълго, отколкото Джил си бе представяла. Малко по малко то се топеше, когато изведнъж се разнесе шум. Двамата й спътници си поеха дълбоко дъх. Джил обаче не позна звука и попита:

— Какво е това?

— Ловджийски рог — прошепна Скруб.

— Дори и сега не тичайте — предупреди ги Глъм. — Чакайте да ви дам сигнал.

Този път Джил не се сдържа и погледна зад гърба си. На около петстотин метра отляво се завръщаше ловната дружина.

Продължиха да вървят. Изведнъж се надигна силен шум от гласове на великани. Последваха викове и кучешки лай.

— Видяха ни. Тичайте! — изкомандва Глъм.

Джил запретна полите на роклята (ужасно неудобна бе за тичане) и хукна. Сега вече опасността нарастваше. Чуваха се лаят на кучетата и гласът на краля:

— След тях! Хванете ги, иначе утре ще останем без пирог с човешко!

Джил остана последна. Пречеше й роклята и се подхлъзваше на разклатените плочи. Косата й влизаше в устата, а гръдният кош се раздираше от болка. Сега тичаше към най-ниското стъпало на великанското стълбище. Не знаеше какво ще правят, като стигнат там, нито пък дали ще има полза да изкачват върха. Но в момента не й се мислеше за това. Чувстваше се като подгонен звяр. Докато глутницата кучета бе по петите й, нямаше да спре. Щеше да бяга до последния си дъх.

Пръв тичаше Глъм. Щом стигна до най-долното стъпало, спря. Погледна надясно и внезапно се шмугна в появилата се дупка под него. Дългите му крака потънаха подобно на краката на паяк. Скруб се поколеба, но после изчезна след него. Останала без дъх и залитаща, Джил пристигна около минута след тях. Дупката не бе приятна на вид — еднометров процеп между земята и продълговат камък. За да пропълзи навътре, трябваше да се просне по корем. Движенията й бяха бавни. Сигурна бе, че кучетата ще я захапят за крака точно преди да се вмъкне.

— Бързо, по-бързо! Затрупайте отвора с камъни! — долетя от тъмнината гласът на Глъм.

Бе тъмно като в рог. Единствената светлина се процеждаше през спасителния отвор. Глъм и Скруб се трудеха усърдно. Виждаха се дребните ръце на единия и по-големите, жабешки ръце на другия. На светлия фон двамата изглеждаха черни. Отчаяно трупаха камъни. Тогава Джил разбра колко важна е задачата и започна да опипва в тъмнината за камъни, които да подава на другарите си. Кучетата лаеха и пред входа на пещерата, но бегълците вече го бяха запълнили. Така оставаха без никаква светлина.

— По-бързо, да влезем навътре! — прокънтя гласът на Глъм.

— Да се хванем за ръце — предложи Джил.

— Добра идея — съгласи се Скруб.

Но в тъмнината се лутаха дълго, преди да успеят да намерят ръцете си. От отвъдната страна на преградата кучетата душеха шумно.

— Да се опитаме да станем — предложи Скруб.

Изправиха се. След това Глъм протегна ръка назад към Скруб, а той на свой ред — към Джил (на нея много й се щеше да не е последна от групата, а да бъде по средата). Пипнешком тримата поеха напред в мрака. Спъваха се от време на време, а камъните под краката им се клатеха. Внезапно Глъм се блъсна в каменна стена. Наложи се да завият надясно, за да продължат. Джил изгуби ориентация и изобщо не знаеше къде се намира входът на пещерата. Отпред долетя гласът на Глъм:

— Като размисля пак, възниква въпросът дали няма да е по-добре да се върнем (ако изобщо намерим пътя) и да почерпим великаните на техния пир, отколкото да се изгубим в дълбините на пещерата. Тук вероятността да срещнем дракони, дълбоки пропасти, задушливи газове, реки и прочие е десет към едно… Ох! Пуснете ме и се спасявайте! Аз…

Всичко стана много бързо. Разнесе се пронизителен плисък. Последва го свистящ шум от падане на тонове прах и чакъл. Чу се трясък на камъни. Джил започна да се плъзга надолу и все по-надолу — безнадеждно и все по-бързо. Стръмното нанадолнище не бе гладко и твърдо, а покрито с камъчета и боклуци. Дори и да можеха да се изправят, нямаше смисъл. Където и да стъпеха по склона, едва ли щяха да се задържат прави. Така или иначе, Джил бе по-скоро в легнало, отколкото в изправено положение. Колкото по-надолу се смъкваха, толкова повече камъни и пръст повличаха със себе си. Така свличащата се маса (и те самите) не само се ускоряваше, но и ставаше все по-шумна, прашна и мръсна. От силните викове и ругатни на двамата си другари Джил разбра, че голяма част от камъните, които откъртваше, удряха лошо Скруб и Глъм. Самата тя се носеше с бясна скорост и бе убедена, че ще се размаже на пихтия, щом стигне дъното.

Все пак това не стана. Натъртванията не бяха малко, а влажната лепкава течност по лицето й като че ли беше кръв. Около нея (и отчасти върху нея) се бяха натрупали парчета от малки и големи камъни, както и камари пръст. Не можеше да се надигне. Мракът бе тъй гъст, че бе все едно дали очите й са отворени или затворени. Не се чуваха никакви шумове. На Джил й се стори, че това е най-страшният миг в целия й живот. Ами ако бе сама? Ами ако другите… Долови помръдване недалеч от себе си. Не след дълго тримата си обясняваха с треперещи гласове, че вероятно никой няма нищо счупено.

— Никога няма да можем да се изкачим обратно — прозвуча гласът на Скруб.

— А забелязахте ли колко е топло? Това означава, че сме на много дълбоко, може би на повече от километър — завайка се Глъм.

Никой не проговори. По някое време Блатния мърморец добави:

— Кутията ми с праханта е изчезнала.

След дълга пауза Джил пророни:

— Ужасно съм жадна…

Никой не предложи някакъв план. Очевидно бе, че нямаше какво да сторят. За момента това не им се видя толкова страшно, колкото би могло да се очаква. Просто бяха прекалено изморени.

След още по-дълга пауза неочаквано се разнесе много странен глас. Веднага им стана ясно, че това не е онзи глас, за който всеки от тях тайничко се бе надявал — Аслановият. Той бе мрачен, равен (тъмен като в рог, ако разбирате какво имам предвид) и произнесе:

— Какво дирите тук, създания от Горната земя?