Клайв Стейпълс Луис
Сребърният стол (6)

Глава шеста
Дивите земи на Севера

Към девет часа на следната сутрин можеха да се забележат три самотни фигури. Проправяха си път по камъните и плитчините през река Шрибъл. Течението бе плитко и ромолящо. Дори Джил не се измокри над коленете, преди да стигнат до северния бряг. Около петдесет метра по-нататък започваше доста стръмно и скалисто нанагорнище, водещо към платото.

— Сигурно точно оттам минава пътят ни — каза Скруб и посочи наляво и на запад.

Там от скалите тръгваше поточе и течеше през недълбока клисура. Но Блатния мърморец поклати глава.

— Великаните живеят предимно от отсамната страна на тази клисура — каза той. — Можете да смятате, че за тях клисурата е като улица. По-добре да тръгнем направо. Нищо, че е малко стръмно.

Намериха местенце, откъдето можеха да се изкатерят, и след десетина минути стигнаха върха изнемощели. Погледнаха с копнеж назад, към долините на Нарния, а после обърнаха взор на север. Необятното, самотно плато се простираше напред и нагоре, докъдето поглед стига. Отляво земята бе по-скалиста. Джил реши, че там навярно е ръбът на клисурата на великаните, и не изпита особено желание да гледа в тази посока. След това потеглиха.

Пътеката се оказа удобна за вървене, а денят бе озарен от бледо зимно слънце. С навлизането в платото самотата им нарасна. Чуваха крясъци на калугерици и от време на време мяркаха ястреби. Към обед спряха да починат и да пийнат вода от изворче край потока. Тогава Джил сподели усещането си, че приключенията в крайна сметка биха могли да й допаднат.

— Но ние още не сме преживели нищо — възрази Блатния мърморец.

Вървенето след първата почивка прилича на час след голямо междучасие или на пътуване с влак след смяна на гарата. Нищо вече не е съвсем същото. Щом потеглиха отново, Джил забеляза, че са приближили скалистия край на клисурата. Камъните не бяха плоски както преди, а по-отвесни. Всъщност наподобяваха малки скални кули. И какви странни форми имаха!

— Струва ми се — започна тя, — че приказките за великани може би водят началото си от тези странни скали. Ако човек минава оттук по здрач, може лесно да вземе онези камъни за великани. Погледнете например този. Можеш да си помислиш, че буцата на върха му е глава. Ще е доста големичка за тялото, но за грозен великан става. А тези рошавите неща, дето сигурно всъщност са трева и птичи гнезда, могат да минат за коса и брада. А онези, дето стърчат от двете страни, са съвсем като уши. Грамадни са наистина, но сигурно великаните имат големи уши, като слонове. А пък… О-о-о!

Кръвта във вените й замръзна. Въпросният предмет помръдна. Беше истински великан! Тя видя как си завърта главата. Бе зърнала голямото тъпо, подпухнало лице. Всички бяха великани, а не камъни. Четиридесет или петдесет. Стояха в редица с крака, стъпили на дъното на клисурата, а лактите им се опираха на ръба й също като подпрели се на стена ленивци в някоя прекрасна утрин след закуска.

— Продължавайте право напред! — прошепна Глъм, който също ги бе забелязал. — Не ги гледайте! И каквото и да стане, не тичайте. Ще ни настигнат за нула време.

И тъй, продължиха напред, преструвайки се, че не забелязват великаните. Приличаше на минаване покрай портата на къща, в която има свирепо куче. Положението обаче бе далече по-лошо. Великаните бяха много, много на брой. Не изглеждаха сърдити, нито любезни, нито заинтересувани. Нямаше признаци да са забелязали пътешествениците.

Изведнъж — фиу, фиу! — във въздуха полетя тежък предмет и на двайсетина крачки пред тях се сгромоляса канара. После — туп! — друга се стовари на десет метра зад тях.

— Нас ли целят? — попита Скруб.

— Не — отвърна Глъм. — Ако беше така, щяхме да сме в безопасност. Опитват се да уцелят ей онази скална камара вдясно. Няма да успеят да я ударят, нали разбирате. Просто са много зле с мерника. При хубаво време често играят на тази игра. Тя е единствената, за която им стига умът.

Беше страшно. Редицата великани като че ли нямаше край и те неспирно хвърляха камъни, някои от които падаха съвсем наблизо. Като изключим надвисналата опасност, видът им и шумът от гласовете стигаха да изплашат човек. Джил се опита да не гледа към тях.

След около половин час великаните, изглежда, се скараха. Това сложи край на играта, но никак не е приятно да бъдеш в близост до каращи се великани. Ругаеха се и се подиграваха с дълги безсмислени думи, всяка с по двайсетина срички. В гнева си крещяха, викаха и подскачаха, а скоковете им тресяха земята като бомбени експлозии. Удряха се по главите с огромни и несръчно изработени каменни чукове, но черепите им бяха тъй корави, че чуковете отскачаха. Чудовището, което нанасяше удара, изпускаше чука и почваше да вие от болка, че си е ударило пръстите. Но бяха толкова глупави, че само минута по-късно повтаряха съвсем същото. В крайна сметка всичко това бе за добро, защото след час всички великани бяха контузени и плачеха. Вече седяха и главите им се снишиха под нивото на клисурата. Не се виждаха, но километри след това Джил дочуваше техния рев, сякаш бяха огромни бебета.

През нощта си направиха бивак сред полето. Глъм показа на децата как да използват максимално одеялата си, като легнат с гръб един към друг. (Гърбът на другия ти държи топло и можеш да се завиеш и с двете одеяла.) Но дори и така зъзнаха, а земята бе корава и на буци. Според Блатния мърморец щяха да се чувстват по-удобно, ако си представеха колко по-студено може да стане на север, но и това изобщо не подобри настроението им.

Вървяха през Етинсмур дни наред. Пестяха бекона и се хранеха предимно с диви птици (разбира се, неговорещи), които Юстас и Блатния мърморец отстрелваха. Джил доста завиждаше на Юстас, че може да стреля с лък (научил се бе по време на плаването с крал Каспиан). Понеже из платото течаха безброй поточета, водата винаги им стигаше. Джил си мислеше как в книгите описват герои, които се хранят с каквото уловят, но никога не се споменава каква неприятна и мръсна работа е скубането и чистенето на убити птици (нито как ти замръзват ръцете). Хубавото бе, че почти не срещнаха великани. Или по-точно видя ги само един, който се изсмя с пълен глас и с тежки стъпки си тръгна по живо, по здраво.

На десетия ден стигнаха до място, където околността се променяше. Това бе северният край на платото, откъдето се слизаше по дълъг и стръмен баир към по-различен и неприветлив район. В края на стръмнината се виждаха скали, а отвъд тях — високи планини с множество тъмни пропасти, каменисти долини, тесни и бездънни дефилета, както и реки, които извираха от ехтящи клисури и отново потъваха в мрачни дълбини. Именно Глъм посочи снежеца по някои от по-отдалечените склонове.

— Със сигурност на северната им страна ще има повече — добави той.

Трябваше им известно време, за да стигнат до подножието на близкия склон. Там от скалите погледнаха надолу към извиващата се от запад на изток река. Бе обградена от две страни с урви. Течеше зелена и усойна, изпълнена бе с бързеи и водопади. Бученето й разтърсваше земята под краката им.

— Все пак, ако си счупим вратовете, докато слизаме, няма опасност да се удавим в реката — отбеляза Глъм.

— А какво ще кажеш за това? — изведнъж извика Скруб и посочи наляво срещу течението.

Всички погледнаха натам и видяха нещо, което най-малко бяха очаквали — мост. И то какъв! Представляваше една-единствена огромна дъга, която обхващаше клисурата от единия до другия ръб, а горният й край бе толкова по-висок от скалистите ръбове, колкото кубето на катедралата „Сейнт Пол“ се извисява над улицата.

— Това трябва да е великански мост! — възкликна Джил.

— Или по-вероятно е вълшебен мост — рече Глъм. — Трябва да внимаваме за вълшебства на такива места. Според мен е капан. Ще се превърне в мъгла, точно когато сме по средата.

— О, недей да говориш като стар дърдорко — каза Скруб. — Защо пък да не е истински мост?

— Мислиш ли, че великаните, дето ги видяхме, имат достатъчно мозък, за да построят такова нещо? — попита го Глъм.

— Но не е ли възможно да е построен от други великани? — намеси се Джил. — Искам да кажа… от великани, които са живели преди стотици години и са били много по-умни от съвременните. Може да е дело на същите, които са построили великанския град, който търсим. Което значи, че сме на прав път. Ето древен мост, който води към древен град!

— Поул, това е наистина гениална идея! — възхити се Скруб. — Не може да бъде иначе. Да вървим.

Свърнаха и доближиха моста. Щом стигнаха, се убедиха, че изглежда съвсем стабилен. Камъните, от които бе съграден, бяха големи като в Стоунхендж. Личеше, че са излезли изпод ръцете на сръчни каменоделци. Сега обаче бяха напукани и изпотрошени. Очевидно балюстрадата е била богато украсена с релефни изображения, от които имаше следи — плесенясали лица и фигури на великани, минотаври, октоподи, стоножки и ужасяващи богове. Глъм все още изпитваше недоверие към моста, но се съгласи да премине заедно с децата.

Изкачването до средата на дъгата бе дълго и трудно. На много места огромните камъни бяха изпадали и на тяхно място зееха страшни дупки, през които можеше да се види реката, препускаща разпенена на стотици метри под тях. Бял орел прелетя под краката им. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-студено ставаше. Вятърът духаше тъй силно, че едва успяваха да се задържат. От него мостът като че ли се люлееше.

На върха пред тях се появи отсрещният склон на моста и съзряха нещо, наподобяващо останки от древен великански път, който се виеше сред планините. Много от огромните павета липсваха, а тук-там между останалите бе поникнала трева. Към тях по този стар път яздеха двама души с нормален човешки ръст.

— Не спирайте! Движете се към тях — прошепна Глъм. — Твърде вероятно е непознатите, които срещаме на такова място, да са неприятели. Не бива да показваме, че ни е страх от тях.

Докато стигнаха края на моста и излязоха на тревата, двамата непознати се приближиха. Единият бе рицар в пълно бойно снаряжение и със спуснато забрало. Доспехите и конят му бяха черни, на щита нямаше никакъв герб, на копието не се развяваше знаменце. Другият ездач бе дама, възседнала бял кон — тъй хубав, че ти се дощяваше да го целунеш по носа и веднага да му дадеш бучка захар. Още по-красива бе дамата, която яздеше странично и бе облечена с развята, дълга, ослепително зелена рокля.

— Добър-р-р ви ден, пътници — извика тя с глас, по-сладък от птича песен, и с възхитително наблягане на „р“. — Някои от вас, изглежда, са прекалено млади, за да скитат из тази неприветлива пустош.

— Може и така да е, мадам — сковано и много предпазливо отговори Глъм.

— Тръгнали сме да търсим развалините на великанския град — обади се Джил.

— Р-р-развалините ли? — изненада се Дамата. — Търсите странно място. Какво ще правите, като стигнете там?

— Ние трябва да… — започна Джил, но Глъм я прекъсна:

— Молим за извинение, мадам, но не познаваме нито вас, нито спътника ви, който е голям мълчаливец. Всъщност вие също не ни познавате. Затова, ако нямате нищо против, предпочитаме да не обсъждаме работите си с непознати. Как мислите, дали скоро ще вали?

Дамата заговори през най-нежния и мелодичен смях, който можете да си представите:

— Мили деца, вашият водач е мъдър и сериозен. Няма да си помисля нищо лошо за него за това, че не иска съвет от мен. Въпреки това съм готова да ви го дам. Често съм чувала за Разрушения град, но не съм срещала никой, който да ми каже как се стига дотам. Този път води до града и замъка Харфанг, където живеят добрите великани. Те са толкова вежливи, благоразумни и възпитани, колкото онези от Етинсмур са глупави, диви и склонни към зверства. В Харфанг може да чуете нещо за Разрушения град, но може и да не чуете. Със сигурност обаче ще намерите подслон и гостоприемни домакини. Би било разумно да прекарате зимата там или поне да им погостувате няколко дни, за да си починете и съберете сили. Чакат ви гореща баня, меки легла и пламтящи камини, а четири пъти дневно на масата ще ви поднасят прекрасни блюда.

— Слушайте, слушайте! — възкликна Скруб. — Това звучи страхотно! Какво ще кажете отново да спим на легло?!

— И да се изкъпем в гореща вана — добави Джил. — Според вас ще ни поканят ли на гости? Не се познаваме, нали разбирате.

— Кажете им само, че чрез вас ги поздравява Дамата със зелените дрехи и че им праща две хубави южняшки дечица за Есенния пир.

— О, много ви благодарим! — откликнаха Джил и Скруб.

— Но внимавайте, в какъвто и ден да стигнете до Харфанг, не закъснявайте за портата. Затварят я няколко часа след обяда и според обичая на замъка без значение колко силно се хлопа, не отварят на никого при спуснати резета.

С грейнали очи децата й благодариха още веднъж, а Дамата им помаха. Блатния мърморец повдигна островърхата си шапка и направи доста скован поклон. После мълчаливият рицар и Дамата поведоха конете си нагоре по моста. Дочу се шумно чаткане на копита.

— Хм — рече Глъм, — какво ли не бих дал да разбера откъде идва тя и накъде отива. Човек не очаква да срещне такива като нея в пустите земи на Великания, нали така? Кълна се, че замисля нещо лошо!

— Глупости! — извика Скруб. — Според мен тя е супер. Само си представи топло ядене и топла стая. Искрено се надявам Харфанг да не е много далече.

— И аз — присъедини се Джил. — Роклята й беше великолепна! А пък конят й…!

— Въпреки това, ще ми се да знаехме нещо повече за нея — настоя Глъм.

— Щях да я попитам коя е — каза Джил, — но как, когато отказа да й кажеш каквото и да било за нас?

— Точно така — съгласи се Скруб. — Защо се държа така сковано и неприветливо? Не ти ли харесаха?

— Кои да са ми харесали? — попита Блатния мърморец. — Кои? След като видях само един човек.

— Не видя ли рицаря? — учуди се Джил.

— Видях доспехи — рече Глъм. — Защо той не заговори?

— Ами може да е бил срамежлив — предположи Джил. — Или пък е искал да гледа само нея и да слуша прекрасния й глас. Ако аз бях на негово място, точно така щях да постъпя, сигурна съм.

— Интересно, какво ли щяхме да видим, ако бяхме вдигнали забралото на шлема?

— Мътните те взели! — извика Скруб. — А доспехите? Какво друго би могло да има в тях освен човек?

— Какво ще кажеш за скелет? — попита Блатния мърморец с ужасяваща веселост. После добави, сякаш току-що му бе хрумнало: — Или може би нищо. Нищо видимо, искам да кажа. Невидим човек.

Джил потрепери.

— Стига, Глъм! Понякога имаш възможно най-ужасните идеи. Как изобщо ти идват наум?

— Не ме интересува нито той, нито идеите му! — каза Скруб. — Винаги очаква най-лошото и никога не е прав. Хайде сега да мислим за добрите великани, за Харфанг и как най-бързо да стигнем дотам. Жалко, че не знаем колко е далече.

Точно тогава едва не започнаха първата от караниците, които Глъм бе предсказал — не че дотогава Джил и Скруб не се бяха препирали много пъти, но това наистина бе първият сериозен спор. От една страна, Глъм изобщо не искаше да ходят в Харфанг, тъй като не знаел какво трябва да се разбира под „добър“ великан. Попита още защо в Аслановите знамения не се казвало нищо за гостуване на великани — добри или не. От друга страна, на децата им бе писнало от ветровете и дъждовете, от костеливите птици, печени на лагерни огньове, и от спането на коравата, студена земя. Затова бяха сто процента за гостуването при добрите великани. Накрая Глъм се съгласи да тръгне с тях, но при условие че Поул и Скруб тържествено обещаят да не казват на великаните, че са от Нарния и че са тръгнали да търсят принц Рилиан. Освен с негово разрешение. Накрая му обещаха и продължиха пътуването си.

След разговора с Дамата нещата се влошиха в две посоки. Първата бе, че местността стана много по-трудна за ходене. Пътят минаваше през безкрайни тесни долини, а в лицата им непрестанно духаше безмилостен вятър. Не се намираше нищо, което да използват вместо дърва за огън, нито пък закътани долчинки, в които да лагеруват, както бе на платото. Земята бе покрита с камънаци, от които през деня се подбиваха краката, а през нощта — цялото тяло.

Втората промяна бе свързана с въздействието, което думите на Дамата оказаха върху децата. Във всички случаи то не бе положително. Не бяха в състояние да мислят за нищо друго освен за легла, гореща вана и топло ядене, както и за това да не са на открито. Престанаха да говорят за Аслан и дори за изчезналия принц. Джил изгуби навика да си повтаря наум знаменията сутрин и вечер. Отначало се оправдаваше пред себе си, че е твърде уморена, но скоро ги забрави напълно. Въпреки че мисълта за приятното прекарване в Харфанг би трябвало да им създава добро настроение, всъщност ги караше да се самосъжаляват повече, да недоволстват и да се сопват както един на друг, така и на Глъм.

Най-после през един следобед стигнаха до местност, където клисурата, по която вървяха, се разшири и от двете й страни се появиха тъмни борови гори. Погледнаха напред и видяха, че са преминали планините. Пред тях се простираше пуста скалиста равнина, отвъд която се издигаха други планини, чиито върхове бяха покрити със сняг. Между пътниците и далечните планини се издигаше невисок хълм с плосък връх.

— Вижте, вижте — извика Джил и посочи към равнината.

През сгъстяващия се здрач видяха светлини отвъд хълма. Светлини! Не лунна светлина, нито огньове, а близката ведра гледка на редици от осветени прозорци. Ако никога не сте били в дива пустош седмици наред — денем и нощем, — не бихте могли да разберете какво изпитваха нашите пътници.

— Харфанг! — изкрещяха Джил и Скруб с щастливи и развълнувани гласове.

— Харфанг… — с мрачен и сериозен тон повтори след тях Глъм и прибави: — Я, диви гъски! — Веднага свали лъка от рамото си и уцели хубава тлъста птица.

Бе прекалено късно, за да стигнат до Харфанг същия ден. Вечерта ядоха топла храна, огънят гореше, а в началото на нощта им бе по-топло, отколкото от цяла седмица насам. Огънят угасна и нощта стана сковаващо студена. Когато на другата сутрин се събудиха, одеялата им бяха целите в скреж.

— На кого му пука! — тропна с крак Джил. — Довечера ни чака гореща вана!