Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Сребърният стол

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“. Формат 32/84×108. Печ. коли 12.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-553-2

История

  1. — Добавяне

Глава десета
Лутането в мрака

— Кой е там? — извикаха в един глас тримата пътешественици.

— Аз съм Пазителя на пътеките в Долната земя, а с мен са стотина въоръжени долноземци — дойде отговорът. — А вие кои сте и какво ви води в Кралството на дълбините?

— Пропаднахме случайно — отвърна Глъм (което всъщност не беше лъжа).

— Мнозина пропадат долу, но малцина се завръщат в огрените от слънцето земи — рече гласът. — Ще трябва да дойдете с мен при Кралицата.

— Какво иска от нас? — предпазливо попита Скруб.

— Не зная — отвърна гласът. — Нейната воля се изпълнява безпрекословно!

В този миг се разнесе тих шум (като от слаба експлозия) и пещерата се озари от студена, сива светлина с лек оттенък на синьо. Угасна надеждата им, че говорещият само се хвали с броя на въоръжените си подчинени. Примигвайки, Джил видя, че в нея се е вторачила тълпа както от едва половинметрови джуджета, така и от величествени фигури, по-високи от зрели мъже. Всички бяха въоръжени с тривърхи копия, а лицата им изглеждаха смъртно бледи и неподвижни като статуи. Външността им бе най-различна. Едни имаха опашки, други — не. Трети имаха бради, на четвърти лицата бяха кръгли, гладки и големи като тикви. Едни имаха дълги остри носове, на други бяха меки и източени като малки хоботи, а на трети — големи и месести. Неколцина имаха по един рог, стърчащ от челата им. Но в едно всички бяха еднакви — и стоте лица бяха по-тъжни, отколкото бихте могли да си представите. Толкова бяха скръбни, че след първоначалния стрес Джил почти забрави страха си от тях. Прииска й се дори да ги окуражи.

— Я виж ти! — възкликна Глъм, потривайки ръце. — Точно това ми трябваше. Ако тези приятелчета не ме научат да гледам на живота сериозно, значи нищо не може да ме научи. Вижте онзи там с моржовия мустак, или пък оня с…

— Ставайте! — прекъсна го водачът на долноземците.

Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят. Тримата пътешественици с мъка се изправиха на крака. Уловиха се за ръце — хубаво беше в момент като този да усещаш допира на приятелска ръка. Долноземците ги наобиколиха, като стъпваха леко с меките си ходила, на които някои имаха по десет пръста, други — по дванадесет, а трети — нито един.

— Вървете! — заповяда водачът и те се подчиниха.

Студената светлина струеше от голяма топка на края на дълъг прът, носен от най-високия гном в челото на колоната. Безрадостните лъчи осветяваха помещение, приличащо на естествена пещера. Стените и покривът бяха неравни, назъбени и изкривени в хиляди фантасмагорични фигури. Каменистият под се накланяше и образуваше нанадолнище. Джил се чувстваше по-зле от двамата си спътници, защото изпитваше страх от тъмни затворени места. Докато вървяха, пещерата се снишаваше и стесняваше. Накрая носачът на светилото се отдръпна. Един по един гномите се наведоха (освен най-дребните) и се мушнаха в черен процеп. Тук вече Джил не издържа и изохка:

— Не мога да вляза там, не мога! Няма да вляза там!

Долноземците не казаха нищо. Само свалиха копията си и ги насочиха към нея.

— Стига, Поул — обърна се към нея Глъм. — Тези грамадни същества нямаше да тръгнат да пълзят, ако после проходът не се разширява. Хубавото на този подземен преход е, че няма защо да се страхуваме от дъжд.

— Вие не разбирате! — проточи глас Джил. — Не мога да вляза там!

— Помисли си как съм се чувствал на ръба на онази пропаст — намеси се Скруб. — Глъм, върви напред, а аз ще остана след нея.

— Правилно! — съгласи се Блатния мърморец и падна на четири крака. — Поул, дръж се за крака ми, а Скруб ще се хване за твоя. Така на всички ни ще е удобно.

— Удобно, няма що! — промърмори Джил.

Все пак тя се наведе и запълзя по корем. Мястото беше отвратително. Пълзяха така може би около пет минути, но им се сториха по-дълги от половин час. Беше горещо и на Джил й се струваше, че се задушава. Най-после пред тях заструи слаба светлина. Тунелът се разшири и стана по-висок. Напуснаха го потни, мръсни и разтреперани.

Намираха се в огромна пещера — толкова грамадна, че почти не приличаше на затворено място. Осветена бе от мъждива, сънлива светлина и вече нямаха нужда от странното светило на долноземците. Стъпиха на мек под, покрит с мъх, сред който растяха множество странни неща — високи и разклонени като дървета, ала меки като гъби. Растенията бяха на прекалено голямо разстояние едно от друго, за да образуват гора — мястото приличаше повече на парк. Сиво-зелената светлина сякаш струеше от тях и от мъха, но не бе достатъчно силна, за да освети тавана на пещерата, който навярно бе високо над тях. Накараха ги да вървят по меката сънлива повърхност. Всичко бе тъжно, но тихата скръб наподобяваше нежна музика.

Минаха покрай голяма група странни същества, налягали върху мъха. Джил не разбра дали са мъртви или заспали. Приличаха на дракони или прилепи, но дори и Глъм не знаеше какви са.

— Тук ли са родени? — попита Скруб Пазителя.

Той се изненада от въпроса, но отвърна:

— Не, това са животни, слезли през пропасти и пещери от Горната земя в Кралството на дълбините. Мнозина пропадат долу, но малцина се завръщат в огрените от слънцето земи. Говори се, че всички ще се пробудят, когато дойде Краят на света.

Щом каза това, устата му се затвори с щракване като ключалка. Сред невероятната тишина в пещерата децата усетиха, че няма да се осмелят да проговорят пак. Босите ходила на гномите не вдигаха никакъв шум, докато стъпваха по гъстия мъх. Нямаше вятър, нито птици, нито шум от течаща вода. От странните животни не се долавяше и следа от дишане.

След като извървяха няколко километра, стигнаха до каменна стена. В нея имаше нисък вход, водещ към друга пещера. Този път не беше толкова страшно, защото Джил премина, без да си навежда главата. Новата пещера бе продълговата и тясна — с големината и формата на храм. В нея лежеше и спеше огромен човек, заемащ почти цялата й дължина. Бе много по-грамаден от всички великани, но лицето му не приличаше на техните, а беше благородно и красиво. Гърдите му леко се повдигаха и спадаха изпод снежнобялата му брада, която го покриваше до кръста. Около него сияеше, незнайно откъде, чиста сребристобяла светлина.

— Кой е това? — запита Глъм.

Джил се почуди как се е престрашил — толкова отдавна никой не бе проговарял.

— Това е Дядо Време, който някога е царувал на Горната земя — отвърна Пазителя. — Сега е потънал в Кралството на дълбините и сънува всичко, което става в горния свят. Мнозина пропадат долу, малцина се завръщат в огрените от слънцето земи.

От тази пещера преминаха в друга, а след това — в трета и четвърта. Джил загуби представа за броя им. През цялото време се спускаха, като всяка следваща пещера бе по-ниска от предишната. Накрая, мисълта за дълбочината на земните пластове и тежестта над тях почти ги задуши. Най-после Пазителя заповяда мъждукащото светило отново да бъде запалено. Следващата пещера бе тъй широка и тъмна, че не виждаха нищо от нея. Изключението бе бледата ивица пясък точно пред тях, която водеше към неподвижна вода. А там, край малък кей, бе вързано корабче без мачта и платно, но с множество гребла. Качиха ги на борда. Отведоха ги на носа пред пейките на гребците при извитата около фалшборда седалка.

— Бих искал да знам — обади се Глъм, — дали някой от нашия свят… искам да кажа отгоре… е идвал тук преди нас?

— Мнозина отплават от бледия бряг, ала… — започна Пазителя.

— Да, знам — прекъсна го Глъм. — Малцина се завръщат в огрените от слънцето земи. Няма нужда да го повтаряш. Ама наистина си доста праволинеен, не смяташ ли?

Децата се сгушиха от двете страни на Глъм. Докато бяха горе, мислеха го за досадник, но тук им беше едничката утеха. Бледото светило бе закачено по средата на кораба. Долноземците поеха греблата и корабчето потегли. „Фенерът“ хвърляше светлина само наблизо. Около тях не се виждаше нищо, освен гладка, тъмна водна повърхност, преминаваща в абсолютна чернота.

— Ох, какво ли ще стане с нас? — отчаяно прошепна Джил.

— Недей да униваш, Поул — утеши я Блатния мърморец. — Не забравяй едно. Върнахме се в правия път. Трябваше да слезем под Разрушения град и слязохме! Сега отново следваме знаменията.

Скоро им дадоха храна — напълно безвкусни, плоски и меки питки. След това постепенно се унесоха в сън. А когато се събудиха, всичко си беше същото — гномите гребяха, корабът се плъзгаше напред, а пред тях се простираше мъртвата чернота. После никой не можа да си спомни колко пъти се събуждаха, заспиваха, ядяха и пак заспиваха. Най-лошото бе чувството, че са цял живот на този кораб, в този мрак. Обхвана ги съмнението, че синьото небе, вятърът и птиците са били само сън и нищо повече.

Вече почти бяха спрели да се надяват, а и да се страхуват, когато съзряха светлини пред себе си — мъждукащи като „фенера“ им. Внезапно една от тях се оказа наблизо и видяха, че се разминават с друг кораб. Срещнаха още няколко кораба. Накрая, напрягайки зрението си до болка, забелязаха отпред сияещи светлини над пристани, стени, кули и тълпи. Все още обаче не се чуваше никакъв шум.

— Леле! — промълви Скруб. — Та това е град!

Скоро всички разбраха, че е прав.

Но това бе необикновен град. Светлините му бяха толкова малко и така отдалечени една от друга, че в нашия свят едва ли биха минали и за светлини на пръснати селски къщи. Онези части от града, които можеха да се различат на оскъдната светлина, приличаха по-скоро на пристанище. Тук се виждаха множество кораби, там — складове и бали, другаде — стени и стълбове, загатващи за огромни дворци или храмове. Навсякъде обаче светлината падаше върху многобройни тълпи. Хиляди долноземци се блъскаха един в друг, докато крачеха без много шум по тесните улици, широките площади или по стръмните стъпала. С приближаването на кораба непрестанното шумолене от крачките нарасна, но отникъде не се долавяше нито песен, нито вик, нито звън на камбана, нито тропот на колела. Градът оставаше безмълвен и тъмен като вътрешността на мравуняк.

Най-накрая корабът спря на кея. Завързаха го. Свалиха тримата пътници на брега, след което ги поведоха през града. По претъпканите улици се разминаха с безброй долноземци, които помежду си не си приличаха. На тъжната светлина зърнаха хиляди мрачни и гротескни лица. Никой обаче не прояви интерес към новодошлите. Явно всеки гном бе колкото тъжен, толкова и зает (макар че Джил така и не разбра с какво бяха толкова заети). Но неспирното движение, бутане, бързане и тихото шляп-шляп-шляп продължаваше.

Най-после стигнаха до сграда, която приличаше на огромен замък, въпреки че светеха едва няколко прозореца. Въведоха ги и прекосиха вътрешния двор. След това изкачиха безброй стълби. Накрая се озоваха в слабо осветена зала. Ала в единия й край (О, чудо!) се виждаше арка, огряна от съвсем различна светлина — жълтеникава, топла и приятна. Идваше от лампа, каквато използват хората. Отвъд арката бе подножието на стълбище, което се виеше нагоре между каменните стени. Светлината като че ли идваше от върха на стълбите. Двама долноземци стояха от двете страни на арката като часовои или лакеи.

Пазителят се приближи към тях и произнесе:

— Мнозина пропадат в Долната земя…

— Но малцина се завръщат в огрените от слънцето земи — отвърнаха му те, сякаш това бе парола.

После и тримата сведоха глави един към друг и заговориха. Накрая единият от прислужниците гноми каза:

— Казвам ти, че Нейно величество замина по нейна височайша работа. Най-добре да хвърлим тези горноземци в затвора до завръщането й. Малцина се завръщат в огрените от слънцето земи.

В този миг разговорът им бе прекъснат от най-прекрасния според Джил звук на света. Идваше от горния край на стълбите. Бе ясен, звънлив, напълно човешки глас — гласът на млад мъж:

— Кой там се суети, Малугутерум? Горноземци, и таз добра! Веднага ги доведете при мен!

— Ако е угодно на Ваше височество да си припомни… — започна Малугутерум, но гласът го прекъсна:

— На Мое височество е най-угодно да му се покоряват, стари мърморко. Качи ги тук! — заповяда той.

Малугутерум поклати глава. Даде знак на пътешествениците да го последват и започна да изкачва стълбите. С всяка следваща стъпка светлината се усилваше. По стените висяха богато украсени гоблени. От лампата струеше златиста светлина, която преминаваше през тънките завеси на стълбищната площадка. Долноземците дръпнаха завесите и се оттеглиха. Тримата пристъпиха напред.

Намираха се в прекрасна стая — украсена бе с гоблени, в камината пламтеше огън, а на масата проблясваха гравирани чаши с червено вино. Посрещна ги светлокос младеж. Беше красив, смел и изглеждаше великолепно. В изражението на лицето обаче имаше нещо, което не беше съвсем наред. Облечен бе в черно и като цяло приличаше малко на Хамлет.

— Добре сте ми дошли, горноземци — провикна се той. — Но чакайте малко! Бога ми! Та аз съм ви виждал и преди. Две хубави деца с някакво странно същество… Не ме ли срещнахте на моста на границата с Етинсмур, докато яздехме заедно с моята Господарка?

— А… значи вие сте били Черния рицар, който не проговори? — възкликна Джил.

— А, Господарката Кралицата на Долната земя ли е? — не особено дружелюбно попита Глъм. Скруб си мислеше за същото и избухна:

— Защото, ако наистина е тя, много подло беше от нейна страна да ни изпраща в замъка на великаните, които искаха да ни изядат. Бих искал да узная какво лошо сме й сторили?

— Как? — рече Черния рицар и се намръщи. — Момче, ако не бе тъй невръстен рицар, щяхме да се бием до смърт за тази обида! Не желая да чувам нито дума против моята Господарка. Можете да бъдете сигурни в едно. Каквото и да ви е казала, направила го е с най-добри намерения. Не я познавате. Тя е букет от всички добродетели… вярност, милост, постоянство, благородство, смелост… Казвам ви, защото го знам. Добрините й само към мен, за които никога не ще мога да й се отблагодаря, са цяла история. Но по-късно ще я опознаете и обикнете. А дотогава, какво търсите в земните дълбини?

Преди Глъм да я спре, Джил изтърси:

— Тръгнали сме да търсим принц Рилиан от Нарния.

Чак след това осъзна какъв страшен риск бе поела. Та тези хора можеше да са врагове! Но рицарят не прояви никакъв интерес.

— Рилиан? Нарния? — безгрижно изрече той. — Нарния ли казахте? Каква е тази страна? Никога не съм чувал за нея. Навярно се намира на хиляди километри от познатите ми места на Горната земя. Странна е тази приумица, която ви е довела да търсите този… как го нарекохте… Билиан… Трилиан… в кралството на моята Господарка. Наистина, доколкото ми е известно, такъв човек тук няма.

При тези думи той се изсмя силно и Джил си помисли: „Дали пък умът му да не е наред? Да не би да е просто глупав?“

— Казаха ни да търсим надпис върху камъните на Разрушения град — обясни Скруб. — И там видяхме думите „ПОД МЕНЕ“.

Сега принцът се разсмя още по-искрено от преди.

— Наистина сте били измамени — рече той. — Тези думи са били без значение за вашата цел. Ако бяхте попитали моята Господарка, щеше да ви даде по-добър съвет. Тези думи са единствените, които са останали от по-дълъг надпис. В древността според нейните спомени той гласял:

МАКАР ПОД ЗЕМЯТА СЕГА ДА ЛЕЖА,

НЯКОГА ПОД МЕНЕ БЕ ЦЯЛАТА ЗЕМЯ.

От което става ясно, че някой велик крал на древните великани е бил погребан тук и е наредил този самохвален надпис да се изсече на камъните над гробницата му. Само че някои камъни са се отчупили, други са били отнесени на нови строежи, разрезите са се запълнили с отломки и са останали само две думи, които все още могат да се прочетат. Какъв майтап! Помислили сте, че са написани за вас!

Разкритието подейства като студен душ на Скруб и Джил. Изглеждаше напълно вероятно думите да нямат нищо общо с тяхното пътешествие и да са се подвели от едно най-обикновено съвпадение.

— Не му обръщайте внимание! — настоя Глъм. — Съвпадения не съществуват. Нашият водач е Аслан. Той е бил тук по времето, когато надписът е бил изсечен от краля на великаните и вече е знаел всичко, което ще се случи. Включително и това с нас.

— Този ваш водач трябва да е голям дълголетник, приятелю! — присмя му се още веднъж рицарят.

Джил започваше да се дразни от тези изблици на смях.

— А на мен ми се струва, че тази твоя Господарка също трябва да е голяма дълголетница, щом си спомня какво е гласял стихът, когато са го изсекли — отвърна Глъм.

— Много хитро, жаборане — каза рицарят. Тупна Глъм по рамото и се заля от смях. — Уцели истината. Тя има божествен произход и не познава старост, нито смърт. И затова съм й още по-благодарен за безкрайната снизходителност към бедния смъртник като мен. Защото трябва да знаете, уважаеми, че страдам от необикновена болест и никой освен Нейно величество не би могъл да ме понася. Понася ли казах? Много повече! Обещала ми е обширно кралство в Горната земя и след като стана крал — своята ръка. Но тази история е прекалено дълга, за да я слушате гладни и прави. Ей, вие там! Донесете вино и храна за гостите ми от Горната земя. Разполагайте се, господа. Малка госпожице, заповядайте на този стол. Сега ще чуете цялата ми история.