Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Сребърният стол

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“. Формат 32/84×108. Печ. коли 12.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-553-2

История

  1. — Добавяне

Глава седма
Хълмът с необикновените изкопи

Не може да се отрече, че денят бе отвратителен. Над тях бе надвиснало мрачно небе, забулено с натежали от сняг облаци, а под тях се трупаше черен скреж, издухван от вятъра, който направо им смъкваше кожата. Когато тръгнаха към върха, откриха, че тази част от древния път е по-разрушена от досегашната. Налагаше се да преодоляват големи скални отломъци, камънаци и натрошени камъчета, а това не бе лесно за подбитите им крака. Въпреки умората беше прекалено студено, за да спират.

Към десет часа първите снежинки запрехвърчаха и заскачаха по ръката на Джил. Десет минути по-късно започнаха да падат доста гъсто, а след двадесет минути земята бе видимо побеляла. Половин час по-късно в лицата им биеше истинска снежна буря, която по всичко изглеждаше, че няма да спре цял ден.

За да разберете това, което последва, трябва да не забравяте, че пътниците не виждаха почти нищо. Приближавайки се към ниския хълм, разделящ ги от мястото с осветените прозорци, не бяха в състояние да го обхванат с поглед. Виждаха едва на няколко крачки пред себе си и дори за това трябваше да присвиват очи. В тази буря бе немислимо да разговарят помежду си.

Щом стигнаха подножието на хълма, видяха от двете си страни предмети, които, ако ги бяха разгледали внимателно, можеха да различат квадратни скали. Но те не спряха дълго поглед върху тях. Интересуваше ги повече стената, която им препречваше пътя. Бе висока около метър и половина. За Блатния мърморец с дългите крака не представляваше никаква трудност да скочи отгоре и после да помогне на двете деца да се качат. За тях обаче беше доста неприятно усилие. Снегът вече се бе натрупал върху стената. Джил дори падна веднъж. Последва изкачване по стръмна неравна повърхност в продължение на стотина метра и стигнаха до втора стена. Имаше общо четири стени на различно разстояние една от друга.

След като се изкатериха с мъка на четвъртата, вече нямаше съмнение, че се намират на върха. До този момент и склонът им беше пазил малко завет, но тук вятърът ги посрещна с цялата си ярост. Странното бе, че хълмът наистина бе плосък на върха си, точно както бе изглеждал отдалеч — голяма равна плоскост, по която бурята вилнееше с пълна сила. На повечето места почти не бе останал сняг, защото вихърът го отвяваше на облаци и го запращаше в лицата им. Около краката им се увиваха малки снежни вихрушки, както понякога става върху лед. Наистина повърхността почти навсякъде бе гладка като лед. Но тук-там имаше неравности с интересни форми. Естествено, трябваше да ги катерят, а бяха между половин и два метра високи и около два метра широки. Откъм северната страна на всяка издатина снегът вече бе образувал преспи и след всяко катерене те падаха в тях и се мокреха.

Джил си пробиваше път напред с наведена глава. Беше я покрила с качулката, а вкочанените ръце държеше под наметалото. По тази страховита равнина пред очите й се мяркаха и други особени форми. Отдясно наподобяваха заводски комини, а от лявата й страна се бе изправила грамадна скала, но тя не им обърна внимание. Единствената й мисъл бе за замръзналите й ръце (също и за носа, брадичката и ушите) и за горещата вана и леглото в Харфанг.

Внезапно се подхлъзна. Пързаля се около два метра и за свой ужас се озова в тъмна тясна пукнатина, която сякаш се бе появила пред нея точно в този миг. След част от секундата стигна дъното. Намираше се като че ли в някакъв изкоп, широк само метър и половина. Макар че от падането я заболя, първата й мисъл бе на облекчение, че е на завет — стените се извисяваха високо над нея. После видя лицата на Скруб и Глъм, надвесени над ръба.

— Удари ли се, Поул? — извика Скруб.

— Изобщо няма да се учудя, ако си е счупила и двата крака — добави Глъм.

Джил се изправи и обясни, че всичко е наред, но се налага да й помогнат да излезе.

— В какво си попаднала? — попита Скруб.

— Прилича на канал, а може да е и потънала улица или нещо подобно — отвърна Джил. — Върви съвсем направо.

— Ами да! — рече Скруб. — И то право на север! Питам се дали не е някакъв път? Ако е така, долу ще сме скрити от адския вятър. Има ли много сняг при теб?

— Почти никакъв. Сигурно го издухва нагоре.

— А какво ли има по-нататък?

— Чакай малко. Сега ще погледна.

Джил се изправи и тръгна. Преди да стигне далече, трябваше рязко да завие надясно. Съобщи откритието на останалите.

— А какво има зад ъгъла? — попита Скруб.

По една случайност Джил изпитваше същите чувства към извиващите се коридори и тъмните подземни места, дори и не особено дълбоки, каквито Скруб изпитваше към високите места. Нямаше никакво намерение да завие сама зад този ъгъл, особено след като чу как Глъм изрева зад нея:

— Внимавай, Поул! Тъкмо такова място може да води към входа на драконска пещера. А в страната на великаните нищо чудно да има великански червеи и великански бръмбари.

— Струва ми се, че не води никъде — каза Джил и бързо се върна.

— Аз пък смятам да дойда и да погледна — решително произнесе Скруб. — Какво точно искаш да кажеш с това „никъде“, би ли уточнила?

Той седна на ръба на изкопа (вече всички бяха толкова мокри, че не се интересуваха дали ще се измокрят още малко) и скочи. Премина покрай Джил и макар да не каза нищо, момичето разбра, че той знае за уплахата й. Последва го, като внимаваше да не го изпревари.

Разузнаването обаче завърши с разочарование. Взеха десния завой и повървяха няколко крачки направо. Тук имаха избор — да продължат все направо или да завият рязко надясно.

— Няма смисъл! — рече Скруб, след като хвърли поглед зад десния завой. — Този път ще ни отведе обратно на юг.

Той продължи направо, но след няколко крачки откриха втори завой надясно. Сега обаче нямаха избор, защото изкопът свършваше тук като глуха уличка.

— Безсмислено е! — изръмжа Скруб.

Джил не се помая, а се обърна и тръгна назад. Върнаха се там, където бе паднала най-напред, и Блатния мърморец лесно ги издърпа с дългите си ръце.

Само че беше отвратително да излязат отново на открито. Долу в тесните процепи на изкопите ушите им едва бяха почнали да се размразяват. Там можеха да виждат ясно, да дишат лесно и да говорят, без да крещят. Беше жестоко да се върнат при пронизващия студ. Особено неприятно бе, че Глъм избра точно този момент да запита:

— Поул, все още ли си сигурна за онези знамения? Кое беше следващото?

— О, стига глупости! Не искам да слушам за никакви знамения! — отвърна Джил. — Струва ми се, че беше нещо за човек, който споменава името на Аслан. Но няма да ви ги повторя тук.

Както виждате, тя бе объркала реда им. А това се случи, защото спря да ги повтаря всяка вечер. Ако опиташе да си ги припомни, все още ги знаеше, но не така добре, че да ги подреди правилно без подканяне и замисляне. Въпросът на Глъм я подразни, защото вече бе ядосана сама на себе си, че не помни урока на Лъва така, както би трябвало. Това раздразнение, прибавено към студа и умората, я накара да каже „не искам да слушам за никакви знамения“. Може би всъщност не го мислеше наистина.

— А, значи това е следващото, така ли? Питам се дали си права. Изобщо няма да се учудя, ако си ги объркала. Струва ми се, че този хълм, на който се намираме, трябва да бъде разгледан по-подробно. Не забелязахте ли, че… — каза Глъм.

— Ох, млъкни! — кресна Скруб. — Сега ли е най-подходящо да спираме, за да се възхищаваме на гледката? За бога, да продължаваме напред!

— Вижте всички, вижте там! — извика Джил и посочи с пръст.

Всички погледнаха нататък. Малко на север и доста по-нагоре от мястото, където бяха застанали, се мержелееше редица от светлинки. Сега личеше още по-ясно от предната вечер, че това са малки прозорци, които напомняха за приятни спални, и големи прозорци, които напомняха за огромни зали с пламтящ огън в камината и с гореща супа и сочни пържоли на масата.

— Харфанг! — възкликна Скруб.

— Много хубаво — започна Глъм, — но тъкмо казвах, че…

— Стига! — сърдито го прекъсна Джил. — Нямаме нито миг за губене. Не помните ли какво каза Дамата? Затварят много рано? Трябва да стигнем навреме. Просто е задължително! Ще умрем, ако се окажем отвън в нощ като тази.

— Не е точно нощ. Поне още не е — уточни Глъм, но двете деца в един глас извикаха „Хайде!“ и със залитане тръгнаха по хлъзгавата повърхност толкова бързо, колкото ги носеха краката им.

Блатния мърморец ги последва. Продължаваше да говори, но сега, когато си проправяха със сила път срещу вятъра, не можеха да го чуят дори и да искаха. А те не искаха. В мислите им се въртяха вани, легла и горещи питиета, а пък мисълта да пристигнат в Харфанг прекалено късно и да сварят вратата залостена бе просто непоносима.

Въпреки бързината им прекосяването на равното място на хълма отне доста време. Дори след като го прекосиха, в самия край оставаха няколко стени за прескачане. Най-сетне стигнаха подножието и успяха да видят какво представлява Харфанг.

Бе кацнал на висок зъбер и въпреки многобройните си кули приличаше повече на къща, отколкото на замък. Очевидно добрите великани не се страхуваха от нападение. На външната страна имаше прозорци доста ниско до земята — нещо немислимо за която и да било друга крепост. Тук-там се виждаха дори вратички, водещи в замъка и извън него. Очевидно не бе много трудно да се влиза и излиза, без да се минава през централния вътрешен двор. Това повиши настроението на Джил и Скруб, защото придаваше на зданието по-дружелюбен и не толкова заплашителен вид.

Отначало височината и стръмнината на зъбера ги изплаши. След малко обаче забелязаха, че отляво, докъдето всъщност свършваше древният път, имаше по-лесен достъп. Изкачването бе ужасно трудно особено след цялото изминато разстояние. Джил едва не се отказа. Наложи се Скруб и Глъм да й помагат за последните стотина метра. Най-накрая застанаха пред портата на замъка. Решетката бе вдигната и портата — отворена.

Колкото и да е уморен човек, необходима му е смелост да почука на вратата на великани. Въпреки всички свои предупреждения относно Харфанг Глъм прояви най-голям кураж.

— Сега вървете бавно — посъветва ги той. — Каквото и да става, давайте си вид, че не се страхувате. Направихме най-голямата глупост на света, като дойдохме тук. Но щом сме дошли, поне да погледнем на нещата от хубавата им страна.

С тези думи закрачи към портата. Застана неподвижен под арката, където ехото щеше да подеме гласа му, и извика с всичка сила:

— Хей, вратарю! Гости търсят подслон!

И докато очакваше нещо да се случи, свали шапката си и изтупа натрупания върху широката периферия тежък сняг.

— Гледай го само! — прошепна Скруб. — Може да е голям мърморко, но пък има колкото искаш кураж… пък и дързост.

Отвори се врата и пропусна приятен отблясък от огнище. Вратарят се появи. Джил захапа устни, за да не изпищи. Великанът не бе толкова огромен, тоест беше доста по-висок от ябълково дърво, но не чак като телеграфен стълб. Червената му коса стърчеше. Носеше къс кожен жакет с метални пластинки, закрепени за него, така че се образуваше нещо като броня. Коленете му бяха голи (много космати наистина), а на ходилата бе омотал нещо като навуща. Спря и се опули към Глъм.

— Какво същество си ти? — попита великанът.

Джил събра целия си кураж и се провикна:

— Моля, сър, Дамата със зелените дрехи поздравява Краля на добрите великани и изпраща нас, две южняшки деца и този Блатен мърморец, наречен Глъм, на вашия Есенен пир… — и побърза да добави: — Разбира се, ако е удобно.

— Охо! — възкликна великанът. — Това е друго нещо. Елате, дребосъчета, влезте. Можете да изчакате в моята къщичка, докато изпратя съобщение на Негово величество. — Той изгледа любопитно децата и прибави: — Сини лица… Не съм знаел, че са с такъв цвят. Както и да е, сигурно за вашите представи сте хубави. Казват, че бръмбарите харесват останалите бръмбари.

— Лицата ни са такива от студа — обясни Джил. — Всъщност не сме сини.

— Тогава влезте и се стоплете. Хайде, елате, фъстъци такива! — подкани ги вратарят.

Последваха го в къщичката. Макар че бе страшничко да чуят как огромната врата се затваря зад тях, забравиха всичко, щом видяха онова, което копнееха да зърнат още от снощи — огъня! И то какъв! Сякаш горяха четири или пет цели дървета. Бе тъй горещо, че не можеха да се приближат дори на голямо разстояние до него. Проснаха се на каменния под толкова близо до огъня, колкото можеха да търпят, и въздъхнаха дълбоко от облекчение.

— Млади човече — обърна се вратарят към друг великан, който седеше в дъното на стаята и така се пулеше към новодошлите, че очите му без малко щяха да изскочат, — тичай в замъка и предай съобщението. — След което повтори думите, които Джил му бе казала преди малко.

Младият великан ги погледна за последен път, изхили се силно и излезе от стаята.

— А ти, жабчо — каза Вратарят на Глъм, — изглеждаш, сякаш имаш нужда от нещо ободрително. — Извади черна бутилка, подобна на тази на Глъм, но двайсетина пъти по-голяма. — Чакай! Не мога да ти дам чаша, защото ще се удавиш. Чакай малко. Да, тази солница май ще е най-подходяща. Няма нужда да споменаваш това в замъка. Тук на вратата ни дават туй-онуй.

Великанът постави солницата на пода. Тя не приличаше много на нашите. Беше по-тясна и продълговата, но послужи на Глъм вместо чаша. Децата очакваха Глъм да откаже, като се има предвид недоверието му към добрите великани. Но той промърмори нещо като:

— Късно е да вземаме предпазни мерки сега, когато сме вътре и вратата зад нас е залостена. — После помириса алкохола и рече: — Хубаво мирише, но това не е достатъчно. Трябва да го опитам. — И отпи. — Добър е на вкус. Но може би само първата глътка изглежда такава. Как ли е след това? — Отпи още по-голяма глътка. — Ах! Дали е същото до края? — Сръбна още малко. — Изобщо няма да се учудя, ако на дъното има нещо отвратително — завърши той и гаврътна цялата чаша. После облиза устните си и се обърна към децата с думите: — Това е нещо като проба. Ако ритна петалата или се пръсна, или пък се превърна в гущер или нещо подобно, ще знаете, че не трябва да приемате нищо, което ви предлагат.

Но великанът, който бе твърде високо и не чу какво говореше Глъм, се запревива от смях и каза:

— Браво, жабчо, ти си мъж! Видяхте ли как я обърна?

— Не съм мъж… а Блатен мърморец — отвърна неясно Глъм. — Нито пък съм жаба. Аз съм Блатен мърморец.

В този момент вратата зад тях се отвори и младият великан влезе с думите:

— Трябва веднага да се явят в тронната зала.

Децата се изправиха. Глъм остана седнал и каза:

— Блатен мърморец. Блатен. Много уважаван Блатен мърморец… Уважаморец.

— Покажи им пътя, младежо — каза великанът вратар. — По-добре жабчо да го носиш на ръце. Пийна малко повече.

— Нищо ми няма — възрази Глъм. — И не съм жаба. Нищо ми жяба. Аз съм уважаборец.

Но младият великан го хвана през кръста и направи знак на децата да го последват. По този недостолепен начин пресякоха вътрешния двор. Така, както бе хванат в юмрука на великана и немощно ритащ във въздуха, Глъм наистина приличаше на жаба. Но нямаха време за наблюдения. Почти веднага влязоха с разтуптени сърца през грамадната врата в централната сграда на замъка. След като притичаха по няколко коридора, за да са в крак с великана, примигвайки, се озоваха в огромна зала, обляна в светлина от полилеи и пламтящ в огнището огън. Видяха отраженията си в позлатените тавани и корнизи. Отляво и отдясно на тях стояха повече великани, отколкото можеха да преброят. Бяха облечени с разкошни дрехи. В двата трона на далечния край на залата седяха две грамадни фигури, които явно бяха кралят и кралицата.

Водени от великана, децата спряха на десетина метра от двата трона и направиха несръчен опит да се поклонят (в Експерименталното училище момичетата не ги учеха да правят реверанси). После младият придружител внимателно остави Глъм на пода, където Блатния мърморец се срути в почти седнало положение. Честно казано, с дългите си крайници приличаше на необикновено голям паяк.