Клайв Стейпълс Луис
Сребърният стол (2)

Глава втора
Джил получава задача

Без да удостои Джил с поглед, лъвът се изправи на крака и духна за последен път. След това, като че ли доволен от делото си, се обърна и бавно се отдалечи към гората.

„Сигурно е сън… трябва да е сън — каза си Джил. — Ей сега ще се събудя.“ Но не беше сън и не се събуди. „Изобщо не трябваше да идваме на това ужасно място — продължи тя. — Сигурно Скруб не е знаел за него повече от мен. А и дори да е знаел, не му е било работа да ме води тук, без да ме предупреди какво представлява. Не е моя вината, че падна в тази пропаст. Ако ме бе оставил на мира, и двамата сега щяхме да сме добре.“ После отново си спомни писъка, който Скруб нададе при падането си, и избухна в плач.

Сълзите донякъде помагат, но само докато текат. Така или иначе все някога трябва да спреш да плачеш и да решиш какво да правиш по-нататък. Щом спря да плаче, Джил откри, че е ужасно жадна. Досега бе лежала по корем и се изправи. Птиците бяха спрели да пеят и навсякъде цареше абсолютна тишина — с изключение на един тих, несекващ звук, който сякаш идваше от доста далече. Тя се заслуша внимателно и стигна до извода, че трябва да е звук от течаща вода.

Джил внимателно се огледа. Лъвът не се виждаше, но наоколо имаше толкова много дървета, че можеше спокойно да е съвсем близо и да не го вижда. Доколкото й бе известно, можеше и да не е сам. Но вече бе толкова жадна, че събра смелост и тръгна да търси течащата вода. Вървеше на пръсти и се прокрадваше предпазливо от дърво на дърво. На всяка крачка спираше, за да се огледа.

Гората бе тъй спокойна, че не бе трудно да определи откъде идваше звукът. Ставаше все по-ясен с всяка изминала секунда. По-скоро, отколкото очакваше, Джил излезе на полянка и съзря блестящ като стъкло поток, който течеше на един хвърлей от нея. Въпреки че видът на водата я накара да се почувства десет пъти по-жадна отпреди, тя не се спусна нататък. Вцепени се на място и остана с широко отворена уста. Причината за това бе съвсем ясна — от отсамната страна на потока лежеше лъвът.

Звярът лежеше с повдигната глава и с двете предни лапи пред тялото — също както лъвовете на площад „Трафалгар“. Джил веднага разбра, че я е видял, защото очите му срещнаха нейните за миг. След това се отместиха встрани, сякаш я познаваше добре и нямаше много високо мнение за нея.

„Ако избягам, ще ме хване веднага — помисли тя. — А ако продължа, ще ида право в устата му“. И без това нямаше да може да помръдне, ако бе опитала. Не можеше да откъсне очите си от него. Колко време продължи това, Джил нямаше представа, но сякаш изминаха часове. Жаждата така се усили, че й се струваше, че няма нищо против да я изяде лъвът, стига първо да пийне глътка вода.

— Ако си жадна, можеш да пиеш.

Това бяха първите думи, които чу, откакто Скруб бе извикал на ръба на пропастта. Тя се огледа тук-там, като се чудеше кой ли говори. После гласът проговори отново:

— Ако си жадна, ела и пий.

Едва тогава си спомни какво й бе казал Скруб — животните в другия свят можели да говорят — и разбра, че гласът е на лъва. Този път бе видяла устните му да мърдат, а и гласът му не бе глас на човек. Беше по-дълбок, див и мощен — някак си тежък и златен. Този глас не намали опасенията й, но я накара да изпита друг вид страх.

— Не си ли жадна? — попита лъвът.

— Умирам от жажда — отговори Джил.

— Тогава пий!

— Може ли… мога ли… дали няма да имате нещо против да се отдръпнете, докато пия? — осмели се Джил.

На това лъвът отговори само с поглед и много дълбоко ръмжене. Джил се загледа в неподвижната му грамада и осъзна, че със същия успех е можела да помоли цялата планина да се премести, за да й е по-удобно.

Сладостният бълбукащ шум на потока направо я подлудяваше.

— Ще ми обещаете ли да… да не ми сторите нищо лошо, ако дойда?

— Нищо не обещавам — рече лъвът.

Сега вече Джил бе толкова жадна, че без да забележи, бе пристъпила крачка напред.

— Ядеш ли момичета? — попита тя.

— Поглъщал съм момичета и момчета, жени и мъже, крале и императори, градове и кралства — отвърна лъвът. Не го каза нито за да се хвали, нито със съжаление, нито ядосано. Просто го каза.

— Не смея да дойда и да пия — промълви Джил.

— Тогава ще умреш от жажда — рече лъвът.

— Ох! — изпъшка Джил и се приближи още малко. — В такъв случай предполагам, че ще се наложи да отида и да потърся друг поток.

— Друг поток няма — каза лъвът.

На Джил изобщо не й хрумна да не му повярва. Никой, видял строгото му лице, не би помислил такова нещо. Внезапно тя взе решение. Това бе най-страшното нещо, което някога й се бе случвало. Стигна потока, коленичи и започна да гребе с ръка. Никога не бе вкусвала толкова студена и освежителна вода. От нея нямаше нужда да се пие много, понеже веднага утоляваше жаждата. Преди да отпие, тя смяташе да хукне от лъва, щом свърши. Но сега осъзна, че това би било възможно най-опасното действие. Изправи се с все още мокри от водата устни.

— Ела тук! — повика я лъвът.

Тя трябваше да се подчини. Застана почти между двете му предни лапи, а очите й гледаха право в него. Но не можа да издържи дълго и сведе поглед.

— Човешко дете — рече лъвът, — къде е момчето?

— Падна в пропастта — отговори Джил и добави: — … сър. — Не знаеше как иначе да го назове, а звучеше нагло да не се обърне почтително към него.

— Как стана това, Човешко дете?

— Мъчеше се да ме предпази да не падна аз, сър.

— Защо беше застанала толкова близо до ръба, Човешко дете?

— Исках да се изфукам, сър.

— Много правилен отговор, Човешко дете. Не прави повече така. А сега… — гласът на лъва за пръв път изгуби малко от строгостта си — момчето е в безопасност. Издухах го в Нарния. Но твоята задача ще бъде по-тежка заради това, което си сторила.

— Извинете, сър, но за каква задача говорите?

— Задачата, заради която извиках вас двамата от вашия свят.

Това озадачи Джил. „Сигурно ме бърка с някой друг“ — помисли тя. Не посмя да каже това на лъва, макар че според нея всичко щеше да се оплете, ако не го направеше.

— Кажи какво мислиш, Човешко дете — рече лъвът.

— Чудех се… искам да кажа… да не би да е станала някаква грешка? Защото никой не ни е викал със Скруб. Тъкмо обратното, ние пожелахме да дойдем тук. Скруб каза, че трябва да помолим… Някого, чието име не ми беше познато, и може би Тази Личност щеше да ни пусне да влезем. Така и стана! Вратата се оказа отворена.

— Вие нямаше да ми се помолите, ако аз не ви бях извикал — обясни лъвът.

— Тогава значи вие сте Тази Личност, сър? — попита Джил.

— Аз съм. А сега слушай каква е задачата ти. Далече оттук, в страната Нарния, живее престарял крал и тъгува, защото след него няма да управлява принц от неговата кръв и плът. Той няма наследник. Преди много години единственият му син е бил отвлечен и никой в Нарния не знае къде е принцът и дали е още жив. Но той е жив. Нареждам ти да тръгнеш и да търсиш изгубения принц, докато го намериш и го върнеш в дома на баща му или докато умреш по време на пътуването, или докато се върнеш в своя свят.

— И как ще стане това?

— Ще ти обясня, дете — успокои я Лъва. — Ето знаменията, чрез които ще те напътствам в търсенето ти. Първо, веднага щом Юстас стъпи в Нарния, ще види свой стар и скъп приятел. Трябва веднага да поздрави приятеля си и ако го стори, и двамата ще получите нужната помощ. Второ, трябва да тръгнете на север от Нарния и да вървите, докато стигнете до Разрушения град на древните великани. Трето, на един камък в Разрушения град ще видите надпис и трябва да изпълните онова, което повелява надписът. Четвърто, ще познаете принца (ако го намерите) по това, че ще бъде първият човек, срещнат по пътя, който ще ви помоли да направите нещо в моето име, в името на Аслан.

Тъй като Лъва, изглежда, бе свършил, Джил почувства, че трябва да каже нещо. Затова промърмори:

— Благодаря ви, сър. Разбрах.

— Дете — рече Аслан с по-кротък глас отпреди, — може би не разбираш толкова добре, колкото си мислиш. Но първата стъпка е да запомниш. Повтори ми четирите знамения по реда им.

Джил се опита, но не ги каза съвсем правилно. Лъва я поправи. Накара я да ги повтори пак и пак, докато накрая можеше да ги казва без грешка. Аслан прояви голямо търпение и затова, щом свърши, Джил събра смелост и го попита:

— Извинете, а как ще стигна до Нарния?

— С дъха ми! — отвърна Лъва. — Ще те издухам на запад, както направих с Юстас.

— Ще го настигна ли навреме, за да му кажа първия знак? Но сигурно това няма значение. Ако види свой стар приятел, той непременно ще отиде да говори с него, нали?

— Нямаш време за губене! — отговори Лъва. — Затова трябва да те изпратя веднага. Ела, върви пред мен към ръба на пропастта.

Джил си спомни, че тя бе виновна да няма време. „Ако не бях се държала като глупачка, двамата със Скруб щяхме да тръгнем заедно. И той също щеше да чуе нарежданията“ — помисли тя и направи както й бе наредено. Беше много страшно да се върне до ръба на пропастта, особено когато Лъва не вървеше до нея, а зад нея. Меките му лапи не вдигаха никакъв шум.

Ала дълго преди да стигне до ръба, гласът зад нея каза:

— Не мърдай! Сега ще задухам. Но най-напред не забравяй, в никакъв случай не забравяй знаменията. Повтаряй ги сутрин след събуждане и вечер преди лягане и когато се събудиш посред нощ. Каквито и необикновени неща да ти се случат, не позволявай нищо да отвлича мисълта ти от знаменията. Второ, предупреждавам те, че тук на тази планина ти говорих ясно. В Нарния често няма да бъде така. Тук на върха на планината въздухът е чист, твоят ум — също. Като попаднеш в Нарния, въздухът ще се сгъсти. Внимавай много да не ти се замъгли умът. А знаменията, научени тук, ще изглеждат много различно от твоите представи, когато ги срещнеш там. Ето защо е толкова важно да ги знаеш наизуст и да не обръщаш внимание на външността. Помни знаменията и вярвай в тях. Нищо друго няма значение. А сега, дъще Евина, сбогом…

Към края на речта гласът затихна и накрая съвсем изчезна. Джил погледна зад себе си. За свое изумление видя, че скалата е вече на стотина метра зад нея, а Лъва се бе превърнал в яркозлатна точица на ръба. Тя бе стиснала зъби и юмруци в очакване на мощен порив, но дъхът му всъщност се оказа тъй нежен, че дори не забеляза кога се отдели от земята. Сега на хиляди метри под нея имаше единствено въздух.

Уплаши се само за миг. Най-напред светът под нея бе тъй далече, че сякаш нямаше нищо общо с нея. Освен това да се носиш на дъха на Лъва бе изключително удобно. Джил откри, че може да легне по гръб или по корем и да се върти както си иска, сякаш беше във вода (ако добре сте усвоили как). Понеже се движеше със скоростта на дъха, не се усещаше вятър и въздухът бе приятно топъл. Никак не приличаше на полет със самолет, защото нямаше и следа от шум и вибрации. Ако някога се бе возила на балон, щеше да й заприлича на този вид пътуване, само че бе още по-приятно.

Когато погледна назад, забеляза за пръв път колко е огромна планината, от която в момента се отдалечаваше. Зачуди се защо такава висока планина не е покрита със снегове и ледове. „Сигурно в този свят тези явления са различни“ — помисли тя. После погледна под себе си. Намираше се толкова високо, че не можеше да разбере дали се носи над суша или над вода, нито с каква скорост пътува.

— Олеле! Знаменията! — извика изведнъж Джил. — Трябва да ги повторя. — За секунда-две я обхвана паника, но откри, че може да ги казва без грешка. — Е, тогава всичко е наред — успокои се тя и с въздишка на задоволство се изтегна във въздуха като върху диван.

„Ама че работа — каза си тя след няколко часа, — май съм заспала. Да спиш върху въздуха! Питам се дали някой го е правил преди мен. Сигурно не! А, разбира се, ами Скруб! Нали е пътувал по същия маршрут малко преди мен. Нека да видя какво има там долу.“

Под нея като че ли се простираше необятна тъмносиня равнина. Не се виждаха възвишения, но по нея се движеха големички бели предмети. „Сигурно са облаци — помисли тя. — Но много по-големи от онези, дето ги видяхме от планината. Навярно са по-големи, защото са по-близо. Сигурно започвам да слизам. Проклето слънце!“

Слънцето, което бе високо над нея в началото на пътуването, сега блестеше в очите й. Това значеше, че и то слизаше надолу преди нея. Скруб бе прав, когато каза, че Джил не може да познава посоките на света (за момичетата по принцип не знам). В противен случай тя би разбрала, че отива на запад, по това, че слънцето почна да я заслепява.

Докато гледаше синята равнина под себе си, забеляза, че тук-там бе осеяна със светли и бледи точици.

— Ами че това е морето! — възкликна тя. — А онова сигурно са острови.

Беше съвсем права. И може би щеше да завиди на Скруб, ако знаеше, че е виждал някои от тях от кораб, а на други дори е слизал. Но не знаеше това. Малко по-късно видя леки гънки по равната синя повърхност, които сигурно бяха огромни вълни. По целия хоризонт се появи дебела тъмна ивица, която ставаше по-дебела и по-тъмна толкова бързо, че бе видима с просто око. Това бе първият признак за невероятната скорост, с която се носеше. Джил разбра, че удебеляващата се ивица е сушата.

Изведнъж от лявата й страна (вятърът духаше откъм юг) върху нея връхлетя грамаден бял облак, който бе на същото ниво. И преди да разбере какво става, тя пропадна сред студената и влажна мъгла. Дъхът й спря, но остана там не повече от секунда. Когато излезе, примигваше срещу слънцето, а дрехите й бяха мокри. (Беше облечена с яке, пуловер, панталонки, чорапи и здрави обувки — в Англия времето бе доста кално.) Оказа се на по-малка височина, отколкото бе влязла в облака. Веднага след това забеляза нещо, което според мен бе редно да очаква, но то я изненада и стресна. Чуваха се шумове. Дотогава бе пътувала в абсолютна тишина. Сега за пръв път дочу шума на вълните и крясъците на гларусите. Чак сега усети и мириса на море. Вече нямаше съмнение за скоростта, с която се носеше. Видя как две вълни се сблъскаха с грохот и от тях се надигаха пръски. Но веднага те изостанаха на стотина метра зад нея. Сушата приближаваше с голяма скорост. Вече се виждаха далечни планини във вътрешността, а отляво имаше няколко по-близки. Виждаха се заливи и носове, гори и поля, както и песъчливи плажове. Шумът от разбиващите се вълни се усилваше непрекъснато и заглушаваше останалите.

Точно срещу нея внезапно се откри сушата. Приближаваше устието на река. Вече бе съвсем ниско — едва на няколко метра над земята. Гребенът на една вълна достигна пръстите на краката й, а от водата бликна пенеста струя и я заля почти до кръста. Скоростта й намаляваше. Вместо да се понесе нагоре по течението на реката, тя се плъзна към левия бряг. Имаше толкова много за гледане, че едва успя да го възприеме — равно зелено поле, ярко украсен кораб (който приличаше на огромен скъпоценен камък), кули и укрепления, плющящи знамена, тълпа с разноцветни дрехи, доспехи, злато, мечове, музика. Но всичко се сливаше. Вече се бе приземила, когато забеляза, че стои сред горичка до речния бряг. Само на няколко метра от нея бе Скруб.

Първата й мисъл бе, че той изглежда мръсен и опърпан, съвсем безличен. А втората — че самата тя е цялата мокра.