Клайв Стейпълс Луис
Сребърният стол (14)

Глава четиринадесета
Дъното на света

— Казвам се Голг — заговори гномът. — Ще разкажа на Ваши благородия всичко, което знам. Преди около час, потънали в тъга и мълчание, си вършехме работата (или по-точно нейната работа) както всеки друг ден от години и изведнъж чухме силен грохот. В този миг всеки от нас си помисли: „Отдавна не съм нито пял, нито танцувал, нито пък пускал фойерверки. Защо ли? Ами сигурно съм бил омагьосан!“ А после си каза: „Да пукна, ако знам защо нося този товар! Няма повече да го нося. Това е!“ И всички захвърлихме чантите, вързопите и инструментите си. След това видяхме онази червена светлина в далечината. „Какво ли е това?“ — питахме се ние. А после си отговорихме: „Това е пукнатина и от нея идва приятна топла светлина от Най-дълбоката земя, която е на хиляди метри под нас.“

— Гледай ти! — възкликна Юстас. — Нима има още по-долна земя?

— О, да, Ваше благородие! — отвърна Голг. — Прекрасна страна. Наричаме я Бизм. Тук е страната на Вещицата, а я наричаме Плитката земя. Тя е прекалено близо до повърхността, за да ни е по вкуса. Ох! Все едно да живееш на самата повърхност. Разбирате ли, всичките сме нещастни гноми от Бизм, а Вещицата ни доведе тук чрез магия, за да работим за нея. Но бяхме забравили това, докато не чухме грохота и магията се разпадна. Преди не знаехме кои сме и откъде сме. Не можехме да мислим или да правим нещо различно от това, което тя ни внушаваше. А през всичките тези години това бяха само мрачни мисли. Вече почти съм забравил да разказвам вицове и да танцувам джига. Но когато се чу грохотът и пукнатината се разтвори, а морето взе да приижда, всичко си дойде на мястото. Разбира се, много потеглиха възможно най-бързо към процепа, за да се върнат у дома. Вижте ги как пускат ракети и се изправят на глава от радост. Ще бъда много благодарен на Ваши благородия, ако ме пуснете да се присъединя към тях.

— Мисля, че това е фантастично! — рече Джил. — Толкова се радвам, че с отсичането на главата на Вещицата освободихме и гномите! Всъщност те не са страшни и мрачни… не повече отколкото принцът бе…

— Това може да е много хубаво, Поул — предпазливо каза Глъм. — Само че тези гноми не ми приличаха на обикновени бегълци. Ако питате мен, изглеждаха повече като войници. Погледни ме в очите, господин Голг, и си признай. Готвехте се за битка, нали?

— Разбира се, Ваше благородие — откликна Голг. — Та ние не знаехме, че Вещицата е мъртва. Мислехме, че ни гледа от замъка. Затова се опитвахме да се измъкнем незабелязано. А когато вие тримата излязохте с мечове и на коне, всички, естествено, си помислиха най-страшното. Не знаехме, че не сте на страната на Вещицата. Бяхме решени да се бием като лъвове, но да не се отказваме от възможността да се завърнем в Бизм.

— Кълна се, че това е почтен гном — каза принцът. — Пусни го, приятелю Глъм. Що се отнася до мен, добри ми Голг, аз също бях омагьосан като теб и твоите сънародници. Едва преди малко си спомних кой съм. Сега искам да ти задам един последен въпрос. Знаеш ли пътя към онзи нов проход, по който Вещицата искаше да поведе войската срещу Горната земя?

— И-и-и!!! — изпищя Голг. — Да, знам този страшен път. Ще ви покажа откъде започва. Но няма смисъл Ваше благородие да ме кара да идвам с вас. По-скоро бих умрял!

— Защо? — притеснено попита Юстас. — Какво страшно има по пътя?

— Прекалено близо е до външното, до повърхността — отвърна Голг и потрепери. — Това беше най-голямото зло, което Вещицата ни стори. Щяхме да бъдем изведени на открито, във външния свят. Казват, че там изобщо няма покрив. Само огромна ужасна празнота, наречена небе. А проходът е стигнал толкова далече, че само след няколко копвания и сте горе. Не смея да се приближа.

— Ура! Ето това е нещо хубаво! — извика Юстас.

— Но там горе изобщо не е страшно! На нас ни харесва. Ние живеем там — добави Джил.

— Знам, че вие, горноземците, живеете там — рече Голг. — Но мислех, че това е, защото не сте могли да намерите пътя надолу. Не е възможно да ви харесва… Да пълзите като мухи върху покрива на света!…

— Какво ще кажеш да ни покажеш пътя веднага? — намеси се Глъм.

— Да, колкото може по-бързо! — извика принцът.

Групата потегли. Принцът отново възседна бойния си кон. Глъм се качи зад Джил, а Голг закрачи отпред. Докато пътуваха, гномът съобщаваше добрата вест, че Вещицата е мъртва и че четиримата горноземци не са опасни. Тези, които го чуха, се провикнаха към други. След няколко минути навсякъде из Долната земя се чуваха радостни викове. Стотици хиляди гноми скачаха, преобръщаха каручки, изправяха се на глава, играеха на прескочикобила, пускаха огромни фойерверки и се тълпяха около Въглен и Снежинка. Наложи се принцът да разкаже историята за омагьосването и освобождаването си поне десет пъти.

Така стигнаха до ръба на процепа — дълъг към триста метра и около шестдесет широк. Слязоха от конете и се приближиха, за да погледнат в пропастта. В лицата ги удари силна струя горещ въздух, примесен с мирис, различен от всички познати миризми. Бе наситен, остър, вълнуващ мирис, който ги караше да кихат. Дълбоката пропаст бе толкова ярка, че отначало ги заслепи и нищо не видяха. Щом свикнаха, стори им се, че различават огнена река. По бреговете й се виждаха поляни и горички — непоносимо жарки и бляскави, но бледи в сравнение с реката. Мяркаха се сини, червени, зелени и бели цветове, преливащи един в друг. Наподобяваха стъклопис, през който преминават ярките лъчи на тропическо обедно слънце. По грапавите стени на процепа слизаха стотици долноземци, приличащи на мухи на фона на огнената светлина.

— Ваши благородия — обади се Голг. Обърнаха се към него и за момент видяха единствено чернота. Толкова заслепени бяха очите им. — Ваши благородия, защо не се спуснете в Бизм? Там ще бъдете по-щастливи, отколкото в студения, незащитен, гол свят на покрива. Или само ни елате на гости.

Джил реши, че никой няма да се вслуша в това предложение, но за неин ужас чу принца да казва:

— Наистина, приятелю Голг, защо да не сляза долу с теб. Това ще бъде голямо приключение. Навярно никой друг не е виждал Бизм, нито пък някога ще има тази възможност. Не бих искал след години да съжалявам при спомена за това, че съм могъл да изследвам най-скритите дълбини на земята и съм се отказал. А може ли човек да живее там? Нали не плувате в огнената река?

— О, не, Ваше благородие! Ние не. Само саламандрите живеят сред самия огън.

— Какви същества са саламандрите? — попита принцът.

— Трудно е да се опишат, Ваше благородие. Нажежени са до бяло и не е лесно да се гледа в тях. Приличат на малки дракони и ни говорят от огнената стихия. Речта им е изящна и са много остроумни и сладкодумни.

Джил хвърли бърз поглед към Юстас. Бе сигурна, че е против идеята да се хвърлят в пропастта — дори повече от нея. Сърцето й се сви, защото лицето му се бе променило напълно. Сега приличаше много повече на принца, отколкото на онзи Скруб от Експерименталното училище. Спомените му за плаването с крал Каспиан се завръщаха.

— Ваше Височество, ако старият ми приятел Рипичийп Мишката бе тук, би казал, че не можем да се откажем от приключенията в Бизм, без това да накърни дълбоко честта ни.

— Там долу ще ви покажа истинско злато, сребро и диаманти — насърчи ги Голг.

— Глупости! — възрази Джил. — Като че ли не знаем, че сме много по-дълбоко от всякакви мини.

— Да, чувал съм за онези дупчици-драскотини в земята, които горноземците наричате мини — рече Голг. — Но златото, среброто и диамантите, които намирате там, са мъртви. При нас долу в Бизм те растат и са живи. Там мога да ви откъсна грозд рубини, които се ядат, и да ви изстискам чаша диамантов сок. Веднъж вкусили живите скъпоценни плодове на Бизм, никога вече няма да помислите да пипате студените, мъртви съкровища от плитките си мини.

— Моят баща е плавал до Края на света — замислено изрече Рилиан. — Би било прекрасно, ако синът му стигне Дъното на света.

— Ако Ваше височество иска да види баща си жив (което ми се струва, че би предпочел), време е да потегляме по пътя към прохода — намеси се Глъм.

— А аз не желая да слизам в тази дупка, каквото и да казват всички! — прибави Джил.

— Е, ако Ваши благородия наистина искат да се връщат в Горната земя, има една част от пътя, която е по-ниска. И може би, ако водата продължи да приижда…

— О, хайде да тръгваме, моля ви! Моля ви! — настоя Джил.

— Боя се, че се налага! — въздъхна дълбоко Рилиан. — Но половината ми сърце остава тук, в странната Бизм.

— Моля ви! — едва не изплака Джил.

— Накъде е пътят? — попита Глъм.

— По цялото му протежение има лампи — обясни Голг. — Ваше благородие може да види началото от другата страна на пропастта.

— Още колко дълго ще горят тези лампи? — попита пак Глъм.

В този миг един съскащ, унищожителен глас — гласът на самия Огън — се понесе откъм дълбините на Бизм (после се чудеха дали е бил гласът на саламандър):

— Бързо, бързо! Към пропастта, към пропастта! Проломът се затваря, затваря се! Бързо, бързо!

В същото време скалите се раздвижиха с оглушително пукане. Пред очите им процепът се стесняваше. От всички страни закъснели гноми се хвърляха в него, без да слизат по скалите. Падаха надолу с главата и се носеха като листа — никой не разбра дали заради силната струя горещ въздух или поради някаква друга причина. Бяха толкова нагъсто, че черните точки почти закриха огнената река и горите като живи скъпоценни камъни.

— Сбогом, Ваши благородия! — извика Голг и се гмурна.

Малкото гноми, останали след него, го последваха. Сега процепът не бе по-широк от поток. После се стесни като отвор на пощенска кутия, а накрая остана само яркосветла нишка. Скалните стени се затвориха с грохот, сякаш се сблъскаха хиляда товарни влака. Горещият, подлудяващ мирис изчезна. Спътниците останаха сами в Долната земя, която изглеждаше много по-тъмна от преди. Бледи и безрадостни, лампите чертаеха посоката на пътя.

— Шансът да сме стояли тук прекалено дълго е десет към едно — измърмори Глъм. — Все пак можем да опитаме. Няма да се учудя, ако лампите изгаснат след пет минути.

Пришпориха конете в лек галоп и изтрополиха елегантно по прашния път. Почти веднага обаче започнаха да се спускат. Щяха да помислят, че Голг ги е изпратил в погрешна посока, ако не бяха зърнали от другата страна на долината как лампите се простират нагоре, докъдето им стигаше погледат. Ала в ниското проблесна течаща вода.

— Бързо! — извика принцът.

Впуснаха се в пълен галоп по склона. Само пет минути по-късно долу щеше да е страшно, защото приливът прииждаше като воденичен улей. Ако се наложеше да плуват, конете едва ли щяха да се справят. Но водата бе по-малко от метър дълбока и макар да плискаше зловещо над краката на конете, стигнаха невредими до отсрещния бряг.

Тогава започна бавното и тежко изкачване. Единственото, което виждаха, беше бледата светлина на лампите. Зад тях водата се издигаше. Хълмовете на Долната земя се бяха превърнали в острови и само на тях светеха лампи. Всеки миг изчезваше по някоя далечна светлинка. Скоро щеше да настъпи пълен мрак навсякъде освен по пътя, който следваха. Макар че нито една лампа зад гърба им още не бе изгаснала, светлините се отразяваха във водата.

Имаше защо да бързат, но конете не можеха да препускат без почивка. Поспряха и в тишината доловиха плискането на вода.

— Дали… как му беше името?… Дядо Време също е залят с вода? — пророни Джил. — Както и всички онези странни спящи животни.

— Мисля, че още не сме толкова високо — отвърна Юстас. — Не помните ли как трябваше да вървим по нанадолнище, за да стигнем Морето на мрака? Струва ми се, че водите още не са стигнали до пещерата на Дядо Време.

— Може — каза Глъм, — но повече ме интересуват лампите по този път. Изглеждат слабички, нали?

— Както винаги — каза Джил.

— Да, но сега са по-зелени — възрази Глъм.

— Нали не искаш да кажеш, че според теб изгасват? — извика Юстас.

— Както и да светят, не можем да очакваме да изтраят вечно, нали разбираш? — поясни Блатния мърморец. — Но не унивай, Скруб! Не изпускам водата от очи и мисля, че вече не приижда толкова бързо.

— Не е голямо утешение, приятели — рече принцът. — Ако не можем да намерим пътя за навън, лошо ни се пише. Аз съм виновен. Гордостта и фантазиите ми ни забавиха при процепа за страната Бизм. А сега, да продължаваме!

През следващия час и нещо на Джил й се струваше от време на време, че Глъм е прав за лампите. А след това — че всичко е само плод на въображението й. Междувременно пейзажът се променяше. Таванът на Долната земя бе толкова близо, че се виждаше дори на оскъдната светлина. Високите назъбени стени на Долната земя се извисяваха все по-близо от двете им страни. Всъщност пътят ги водеше към стръмен тунел. Започнаха да се натъкват на кирки, лопати, колички и други инструменти. Бе очевидно, че до неотдавна тук са работели копачи. Ако можеха да са сигурни, че ще навлязат все повече в стесняващата се дупка, от която измъкването щеше да бъде трудно.

Накрая таванът се сниши толкова, че Глъм и принцът започнаха да си удрят главите в него. Ездачите слязоха и поведоха конете. Пътят бе неравен и трябваше да внимават къде стъпват. Джил им обърна внимание на усилващата се тъмнина. Вече нямаше никакво съмнение — лицата на останалите бяха странно зловещи на зеленикавата светлина. Изведнъж, без да може да се възпре, Джил нададе приглушен писък. Точно пред тях угасна лампа. Зад тях угасна още една. Озоваха се сред пълен мрак.

— Смелост, приятели! — чу се гласът на принц Рилиан. — Живи или мъртви, Аслан е нашият господар!

— Точно така, сър — обади се Глъм. — И не трябва да забравяме, че има поне една положителна страна на оставането ни тук. Ще спестим разходите по погребението.

Джил замълча. Когато не искате другите да разберат колко ви е страх, това винаги е мъдра постъпка. Гласът е издайник на страха.

— По-добре да вървим, отколкото да седим тук — каза Юстас.

Почувствала треперенето в неговия глас, Джил разбра, че е постъпила добре, като не се е доверила на своя.

Глъм и Юстас тръгнаха с протегнати ръце, за да не се блъснат в невидим предмет. Джил и принцът поведоха конете след тях.

— Я! — долетя гласът на Юстас след доста време. — Очите ли ме лъжат или там горе се вижда светлина?

Преди някой да отговори, Глъм извика:

— Спрете! Проходът свърши. Тук напипвам пръст, а не скали. Какво каза, Скруб?

— В името на Лъва! — възкликна принцът. — Юстас е прав. Има нещо като…

— Но това не е слънцето, а някаква студена синя светлина — каза Джил.

— По-добре е от нищо — възрази Юстас. — Дали можем да видим по-добре светлината?

— Не е точно отгоре — каза Глъм, — но се процежда през стената, на която се натъкнах. Поул, какво ще кажеш да се качиш на раменете ми и да се опиташ да излезеш на светло?