Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Сребърният стол

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“. Формат 32/84×108. Печ. коли 12.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-553-2

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета
В мрачния замък

Когато поднесоха вечерята (сготвени гълъби, студена шунка, салата и сладки), всички заеха места на масата и започнаха да се хранят. Тогава рицарят продължи разказа си.

— Трябва да разберете, приятели мои, че не зная нищо за това кой съм бил и откъде съм дошъл в този мрачен свят. Не помня да съм живял другаде освен в двореца на божествената Кралица. Според мен тя ме е спасила от някаква зла магия и ме е довела тук благодарение на своята безгранична доброта. (Добри ми жаборане, чашата ти е празна. Позволи на слугата да ти я напълни отново.) Вероятно е така, защото дори и сега съм подвластен на магия, от която може да ме освободи само моята Господарка. Всяка нощ настъпва час, когато по най-ужасяващ начин се изменят мислите ми, а след тях и тялото ми. Първо, ставам бесен и необуздан и ако не бях връзван, бих се нахвърлил и върху най-скъпите си приятели, за да ги убия. След това се превръщам в змия — грамадна, жестока и смъртоносна. (Господине, опитайте от бялото месо на гълъба, моля ви.) Поне така ми разказват, а със сигурност говорят истината, защото същото твърди и моята Господарка. Самият аз не знам нищо, защото когато часът ми отмине, се събуждам, без нищичко да помня от този зловещ пристъп. Възвръщам обичайния си вид и ума, но съм изтощен. (Госпожице, хапни си от тези меденки. Те са от някаква варварска страна далече на юг.) Нейно величество Кралицата е много мъдра и знае какво ще ме освободи от магията. Трябва да стана крал на една страна на Горната земя, а тя самата ще ме короняса. Страната вече е избрана, както и мястото, откъдето ще излезем. Долноземците работят денонощно. Прокопават тунел под нея. Вече са стигнали далече. Толкова са близо до повърхността, че се намират само на няколко метра под тревата, по която стъпват жителите на страната. Съвсем скоро участта на тези горноземци ще ги сполети. Тази вечер Кралицата лично присъства на прокопаването и очаква съобщение. Тогава тънкият слой пръст, който все още ме дели от кралството, ще бъде срутен. Под нейното предводителство и с хиляда въоръжени долноземци след мен ще препусна, ще нападна враговете ни изневиделица. Ще изтребя първенците, ще срина крепостите и без съмнение за по-малко от двайсет и четири часа ще бъда коронясан за техен крал.

— Обаче за тях това няма да е особено приятно! — прекъсна го Скруб.

— Ти си момък с изключително остър ум! — възкликна рицарят. — Бога ми, досега не се бях замислял за това. Разбирам какво искаш да кажеш.

За кратко той доби леко, съвсем леко объркан вид, но лицето му бързо се проясни и избухна за пореден път в силен смях.

— Но да забравим тъжните лица! Та това е най-голямата веселба на света. Обикалят си те, всеки по своите дела, без изобщо да подозират, че само на няколко крачки под спокойните им ниви и къщи има голяма войска в готовност да изригне като вулкан върху им! А те нищо не са подозирали! Дори трудно ще им бъде да не се разсмеят, след като отмине разочарованието от поражението им.

— Мисля, че изобщо не е смешно! — възмути се Джил. — Според мен, ти ще бъдеш зъл тиранин!

— Кой, аз ли? — заля се от смях рицарят и я потупа по главата по най-вбесяващ начин. — Нима нашата малка госпожица е дълбокомислен политик? Не се бой, миличка. Ще управлявам страната, като следвам всички съвети на моята Господарка, която тогава ще бъде и моя кралица. Нейната дума ще бъде за мен закон, а моята — закон за покорения от нас народ.

— В моята страна хората нямат много добро мнение за мъже, чиито жени ги командват — отбеляза Джил, която с всяка изминала минута го харесваше все по-малко.

— Обещавам ти, че един ден като се омъжиш, ще запееш друга песен — каза рицарят, очевидно смятайки това за много остроумно. — Но с моята Господарка е другояче. С удоволствие изпълнявам всяко нейно желание, защото ме е спасила от хиляди опасности. Никоя майка не се е грижила за детето си толкова, колкото Нейно величество за мен. Та вижте сами! Наред с всички свои грижи и дела много пъти е яздила с мен на Горната земя, за да привикнат очите ми към слънцето. Трябва да излизам облечен с броня и със смъкнато забрало, за да не може никой да види лицето ми. Освен това не бива да разговарям с никого, защото чрез своите гадателски умения е открила, че това би попречило на освобождаването ми от магията, която тежи върху мен. Нима такава жена не заслужава да бъде обожавана?

— Изглежда чудесна жена, наистина! — рече Глъм с глас, който казваше точно обратното.

Към края на вечерята всички бяха изморени до смърт от приказките на рицаря. „Каква ли игра играе с този млад глупчо онази Вещица“ — мислеше Глъм. „Той е досущ като голямо бебе, вързано за полите на тази жена. Същински мухльо!“ — бе мнението на Скруб. А Джил си казваше: „По-тъпо, високомерно и себично прасе не съм виждала много отдавна!“ Но когато вечерята свърши, настроението на рицаря се промени. Спря да се смее.

— Приятели, часът ми наближава! — каза той. — Срамувам се да ме гледате, ала ме е страх да остана сам. След малко ще дойдат да вържат ръцете и краката ми за онзи стол. Уви, така трябва, защото казват, че в беса си мога да разруша всичко наоколо.

— Слушай, ужасно съжалявам за това, че си омагьосан, но какво ще сторят с нас тези, които ще те връзват? Споменаха за хвърляне в затвора. А ние не обичаме да стоим в такива тъмни места. Предпочитаме да останем тук, докато… се оправиш, ако може… разбира се.

— Идеята ми харесва — съгласи се рицарят. — По принцип никой освен Кралицата не остава с мен по време на злокобния ми час. Така нежно се грижи за моята чест, че не иска да допусне други уши освен нейните да чуят словата, които изричам в лудостта си. Но няма да мога лесно да убедя прислужниците гноми да ви оставят при мен. Мисля, че вече чувам тихите им стъпки по стълбите. Онази врата там води към покоите ми. Или ме чакайте да дойда, след като ме развържат, или ако искате, върнете се и бъдете свидетели на бълнуването ми.

Последваха съвета му и излязоха от стаята през вратата, която дотогава не бяха забелязали. Преминаха в осветен коридор, което ги зарадва. Изпробваха няколко врати и намериха вода за миене, от която силно се нуждаеха. Дори и огледало.

— Не ни предложи да се измием преди вечеря — измърмори Джил, докато се бършеше. — Пълен егоист!

— Ще се върнем ли да гледаме магията, или ще останем тук? — попита Скруб.

— Гласувам да останем тук — каза Джил. — Предпочитам да не го гледам.

При все това й беше доста любопитно.

— Не! Предлагам да се върнем — възпротиви се Глъм. — Може да научим още нещо, а всяка новина ще ни бъде от полза. Сигурен съм, че Кралицата е вещица и наш враг, а долноземците биха ни убили веднага, щом ни забележат. В тази страна подушвам опасности, лъжа, магия и предателства. Тук са по-силни откъдето и да било. Трябва да си държим очите отворени и ушите отпушени.

Върнаха се по коридора и леко бутнаха вратата.

— Всичко е наред — прошепна Скруб, което значеше, че не се виждат долноземци.

Влязоха в стаята, в която бяха вечеряли. Сега главният вход беше затворен и вратата скриваше завесите, откъдето бяха преминали отначало. Рицарят седеше на странен Сребърен стол. Глезените, коленете, лактите, китките и кръстът му бяха вързани за стола. На челото му бе избила пот, а лицето бе страдалчески изкривено.

— Влезте, приятели! — изрече той, хвърляйки поглед към тях. — Пристъпът ми още не е започнал. Не вдигайте шум, защото казах на нахалния камериер, че сте си легнали. А сега… усещам как идва. Бързо! Слушайте, докато все още се владея. Докато трае пристъпът, може да моля и да заповядвам, дори да ви заплашвам, да ме развържете. Ще ви заклевам в името на всичко свято. Но не ме слушайте. Вкаменете сърцата си и запушете ушите си. Докато съм вързан, вие сте в безопасност. Ала стана ли от този стол, първо идва бесът ми, а после… — той потрепери — после се превръщам в отвратителна змия.

— Няма защо да се страхуваш, че ще те развържем — окуражи го Глъм. — Нямаме желание да общуваме с бесни хора, а още по-малко с великански змии.

— Никак дори! — в един глас произнесоха Скруб и Джил.

— Все пак да не сме толкова сигурни — прошепна Глъм. — Да бъдем внимателни. Както знаете, объркахме всичко останало. Щом започне, той сигурно ще бъде хитър. Можем ли да се доверим на себе си? Ще обещаем ли да не пипаме въжетата, каквото и да се случи? Колкото и да ни моли! Чувате ли?!

— И още как! — увери го Скруб.

— Каквото и да каже или да направи, нищо на света не може да ме накара да променя решението си! — добави Джил.

— Шшт! Нещо става! — предупреди ги Глъм.

Рицарят бе почнал да стене. Лицето му бе бледо като восък и се гърчеше във въжетата. Може би, защото й бе жал за него, на Джил й се стори, че сега изглежда по-добър от преди.

— Ах… магия, зла магия — простена той. — Тежка, заплетена, ледена, лепкава мрежа! Жив погребан. Повлечен под земята, долу в саждената чернота… Колко години станаха? Десет или хиляда години вече живея в тази яма? Хора-ларви навсякъде около мен… Имайте милост! Пуснете ме, пуснете ме да се върна! Да усетя вятъра и да видя небето… Имаше едно езерце… В него се отразяваха дърветата… обърнати наопаки, до едно зелени… а под тях, много дълбоко под тях… синьото небе…

Досега бе говорил тихо, но в следващия момент вдигна поглед, впи го в тях и произнесе ясно и силно:

— Бързо! Сега съм с ума си. Всяка нощ идвам на себе си. Само ако можех да стана от този омагьосан стол. Отново ще съм човек. Но ме връзват всяка вечер и пропускам своя шанс. Но вие не сте ми врагове, а аз не съм ваш пленник. Бързо! Срежете въжетата!

— Не мърдайте! Спокойно! — рече Глъм на децата.

— Умолявам ви да се вслушате в думите ми — продължи рицарят, като се насилваше да говори спокойно. — Казаха ли ви, че ако ме освободите от стола, ще ви убия и ще се превърна в змия? По лицата ви личи, че е така. Това е лъжа! Именно в този час съм на себе си. През останалото време съм омагьосан. Вие не сте нито долноземци, нито вещици. Защо трябва да сте на тяхна страна? Имайте милост, срежете въжетата!

— Спокойно, спокойно! — насърчиха се взаимно тримата спътници.

— Ох, вие имате каменни сърца! — извика рицарят. — Повярвайте ми! Пред вас е един нещастник, който е страдал повече от всеки друг смъртен. Какво зло съм ви сторил, та сте на страната на враговете ми и ме държите в тези мъки? А минутите текат. Сега можете да ме спасите, но когато този час премине, пак ще съм безумен, ще бъда играчка, кученце или по-скоро пионка в ръцете на пъклената магьосница, която замисля гибел за хората. А тази нощ, точно тази нощ, тя не е тук! Отнемате ми шанс, който може никога да не се повтори.

— Това е ужасно! Трябваше да стоим настрана, докато всичко свърши — прошепна Джил.

— Спокойно! — извика Глъм.

Гласът на пленника се извиси до крясък:

— Пуснете ме, ви казвам! Дайте ми меча! Моят меч! Щом изляза на свобода, така ще отмъстя на долноземците, че Долната земя ще ме помни хиляди години!

— Лудостта му започва — рече Скруб. — Надявам се възлите да са здрави.

— Да — съгласи се Глъм. — Ако сега се освободи, ще е два пъти по-силен от обикновено. А не съм особено сръчен с меча. Няма да се изненадам, ако ни убие и двамата, а Поул ще остане сама да се оправя със змията.

Пленникът се напрягаше с такава сила да скъса въжетата, че те се врязваха в китките и глезените му.

— Внимавайте! — предупреди ги той. — Една нощ успях да ги скъсам, но тогава Вещицата беше тук. Тази вечер няма да ви се притече на помощ. Освободете ме сега и ще ви бъда приятел. Ако ли не, ще бъда ваш смъртен враг.

— Хитър е, нали?! — каза Глъм.

— За последен път ви моля да ме освободите — рече пленникът. — В името на всички страхове и страсти, в името на ярката светлина на Горната земя, в името на Великия Лъв, в името на самия Аслан, ви призовавам да…

— Оле-ле! — извикаха тримата, все едно някой ги бе ударил.

— Това е знамението! — избърбори Глъм.

— Това са думите на знамението! — предпазливо изрече Скруб.

— Ох, какво ще правим сега? — изплака Джил.

Пред тях стоеше ужасяваща дилема. Какъв смисъл имаше да си обещават, че в никакъв случай няма да пуснат рицаря, щом още първия път бяха готови да го освободят, понеже спомена обичаното от тях име? От друга страна, какъв смисъл е имало да учат знаменията, ако не ги изпълняват? И все пак… възможно ли е Аслан да е имал предвид да развържат всеки, който го поиска, в негово име… дори той да е луд? Дали беше само съвпадение? Ами ако Кралицата на Долната земя е знаела всичко за знаменията и е накарала рицаря да научи името, само за да може да ги пипне? Ами ако все пак това бе истинското знамение? Вече бяха объркали три и не смееха да рискуват с последното.

— Ох, само ако знаехме! — възкликна Джил.

— Според мен знаем — възрази Глъм.

— Да не искаш да кажеш, че ако го развържем, всичко ще бъде наред? — попита Скруб.

— За наред не знам — отвърна Глъм. — Аслан не е казал на Поул какво ще стане. Казал й е само какво да прави. Няма да се изненадам, ако този човек е нашият палач. Но това не значи, че имаме право да не изпълняваме знаменията.

Те се гледаха известно време с блеснали очи. Мигът бе смразяващ.

— Добре! — внезапно реши Джил. — Нека да приключваме с това. Сбогом на всички!

Стиснаха си ръцете. Рицарят вече крещеше, а по устата му бе избила пяна.

— Хайде, Скруб — подкани го Глъм.

Двамата изтеглиха мечовете си и се приближиха до вързания мъж.

— В името на Аслан — изрекоха те и започнаха да режат въжетата с равномерни удари. Щом се почувства свободен, рицарят стигна с един скок до другия край на стаята. Грабна меча си, който му бяха отнели и поставили на масата.

— Първо ти! — изрева той и се нахвърли върху Сребърния стол.

Мечът трябва да е бил доста здрав. Среброто поддаваше под острието му като масло и след миг останаха само няколко блестящи криви парчета, разпилени по пода. Но когато се срути, от него излезе ярка светлина, чу се тътен, подобен на гръмотевица, и за миг се разнесе противна миризма.

— Стой там, грозен слуга на магията! — извика рицарят. — Сега твоята господарка никога няма да те ползва за друга жертва.

После се обърна и огледа спасителите си. Особеният израз бе изчезнал от лицето му.

— Какво е това? — обърна се той към Глъм. — Нима виждам Блатен мърморец? Същински, истински, жив-живеничък Блатен мърморец от Нарния!

— Значи все пак си чувал за Нарния, а? — рече Джил.

— Забравил съм я, докато бях омагьосан, така ли? — попита рицарят. — Е, сега вече и това, и всички други чародейства са премахнати. Повярвайте ми, че познавам Нарния, защото аз съм Рилиан, принцът на Нарния, а великият крал Каспиан е моят баща.

— Ваше кралско височество — рече Глъм и коленичи (децата сториха същото), — дойдохме тук с единствената цел да ви намерим.

— А кои са другите ми спасители? — обърна се принцът към Джил и Скруб.

— Бяхме изпратени от отвъд Края на света, и то от самия Аслан, да търсим Ваше величество — каза Скруб. — Аз съм Юстас, който плава с краля до острова на Раманду.

— Дължа и на трима ви много повече, отколкото някога бих могъл да изплатя — рече принц Рилиан. — А баща ми? Жив ли е още?

— Той отново отплава на изток, преди да напуснем Нарния, господарю — каза Глъм. — Но Ваше височество трябва да знае, че кралят е много стар. Десет към едно, Негово величество ще умре по време на плаването.

— Стар е, казваш. Че колко дълго съм бил под властта на Вещицата?

— Изтекоха повече от десет години, откакто Ваше височество изчезна в горите на Северна Нарния.

— Десет години! — изстена принцът и прокара ръка през лицето си, сякаш искаше да изтрие миналото. — Да, вярвам ви. Сега, когато съм с разсъдъка си, мога да си спомня омагьосания живот. Макар че, докато бях омагьосан, не можех да си спомня и самия себе си. А сега, скъпи приятели… Чакайте! Чувам стъпките им по стълбите! Направо да му призлее на човек от тези шляпащи, меки стъпки. Пфу! Залости вратата, момче! Или чакай! Хрумна ми нещо по-добро. Ще заблудя тези долноземци, стига Аслан да ми даде мъдрост. Следвайте примера ми.

Той тръгна решително към вратата и я отвори със замах.