Клайв Стейпълс Луис
Сребърният стол (8)

Глава осма
Харфанг

— Хайде, Поул, давай! — прошепна Скруб.

Джил усети, че устата й е пресъхнала и не можеше да каже и дума. Закима енергично към Скруб.

Мислейки си как никога няма да й го прости (както и на Глъм), Скруб облиза устни и извика нагоре към краля великан.

— Сир, Дамата със зелените дрехи ви изпраща поздрави по нас. Каза, че сигурно с удоволствие ще ни приемете за Есенния си пир.

Кралят и кралицата на великаните се спогледнаха и си кимнаха с усмивка по начин, който не се хареса на Джил. Кралят й бе по-симпатичен от кралицата. Брадата му бе гъста и къдрава, а носът — орлов. Като за великан не изглеждаше зле. Кралицата пък бе невероятно дебела — с двойна брадичка и тлъсто напудрено лице. (Не би била особено приятна гледка и при нормален ръст. Да не говорим колко по-зле изглеждаше десеторно по-голяма.) Кралят съвсем неочаквано облиза устните си. Е, на всекиго би могло да се случи, но езикът му бе тъй огромен и червен, че Джил се стресна.

— Ах, какви мили дечица! — каза кралицата. („Може пък тя да се окаже добрата“ — помисли си Джил.)

— Наистина! — съгласи се кралят. — Превъзходни са! Добре дошли в нашия дворец. Дайте ми ръцете си.

Той протегна огромната си десница. Бе чиста и обсипана с пръстени, но със зловещо заострени нокти. Тъй като бе прекалено грамаден, за да се здрависа с децата, той ги хвана над лактите и разтърси целите им ръце.

— А какво е това? — попита кралят и посочи Глъм.

— Уважаморец — произнесе Глъм.

— Ау! — изпищя кралицата и събра полите си близо до глезените. — Това ужасно нещо е живо!

— Всъщност, Ваше величество, той е съвсем нормален. Наистина! — изрече Скруб на един дъх. — Ще ви допадне много повече, когато го опознаете. Сигурен съм.

Надявам се да не изгубите напълно интерес към Джил до края на книгата, ако ви кажа, че в този момент тя се разрева. Имаше си достатъчно извинения. Стъпалата, ръцете, ушите и носът й тепърва започваха да се сгряват. По дрехите й се стичаше разтопения сняг. През целия ден не беше слагала почти нищо в устата си. Беше жадна и краката я боляха така, че се чудеше дали ще може да издържи изправена още мъничко. Във всеки случай за момента сълзите допринесоха много, защото Кралицата извика:

— Ах, горкото дете! Кралю мой, постъпваме зле, като държим на крака своите гости. Ей, вие, бързо насам! Отведете ги. Дайте им храна, вино и ги изкъпете. Утешете малкото девойче. Дайте й близалки, дайте й кукли, дайте й лекарство! Дайте й всичко каквото се сетите… мляко, бонбони, песнички, играчки, сладки и каквото си поиска. Не плачи, мило дете, иначе за нищо няма да ставаш, като дойде пиршеството.

Джил се възмути също както и ние с вас бихме се възмутили при споменаването на куклите и играчките. И макар сладкишите и бонбоните да не бяха за изхвърляне, тя се надяваше, че ще им осигурят нещо по-солидно за хапване. Заповедите на кралицата доведоха до отлични резултати. Глъм и Скруб бяха моментално грабнати от великански придворен, а Джил — от придворна дама. Отнесоха ги по стаите им.

Стаята на Джил беше голяма горе-долу колкото храм. Щеше да бъде много неуютна, ако в огнището не пламтеше огън, а на пода не бе постлан дебел килим. Изведнъж започнаха да стават чудни неща. Пое я старата бавачка на кралицата, която от великанска гледна точка бе дребна старица — приведена почти надве от годините и достатъчно ниска, за да ходи в обикновена стая, без да си удря главата в тавана. Беше много пъргава, макар че на Джил й се искаше да престане да цъка с език и да повтаря непрекъснато: „О, лала! Марга-рит-ка!“, „Патенце!“ и „Всичко ще бъде наред, кукличке!“. Бавачката напълни великански леген с вода и помогна на Джил да влезе в него. Ако можеш да плуваш (а Джил можеше), великанската „вана“ е нещо прекрасно. А великанските кърпи, макар и малко груби и грапави, са също чудесни, защото са с огромни размери. Всъщност изобщо няма нужда да се сушиш — просто се търкулваш на кърпата пред огнището и се кефиш. След това донесоха дрехите. Бяха великолепни! Макар и големички, явно бяха ушити за човек, а не за великан. „Ако онази жена със зелените дрехи идва, сигурно са свикнали с гости от нашия калибър“ — помисли Джил.

Скоро разбра, че е права, защото й сложиха маса и стол, чиято височина бе за голям човек. Приборите също бяха с нормални размери. Усещането най-после да седиш на топло и чисто бе прекрасно. Краката й бяха още боси и бе приятно да стъпва на великанския килим. Тя потъна в него над глезените, а на подбитите й крака им трябваше тъкмо това. Вечерята — май бе вечеря, макар че по време бе по-близо до следобедна закуска — се състоеше от пилешка супа, гореща печена пуйка и готвен на пара пудинг, както и печени кестени и плодове колкото ти душа иска.

Единственото дразнещо нещо бе бавачката, която непрекъснато влизаше и излизаше. Всеки път й носеше по една гигантска играчка — грамадна кукла, по-голяма от самата Джил; дървено конче на колелца, голямо колкото слонче; барабан, който напомняше бензинов резервоар, и къдраво агънце. Предметите бяха изработени грубо и боядисани в крещящи цветове. Джил ги намрази от пръв поглед. Повтори няколко пъти на бавачката, че не ги иска, но великанката отвърна:

— Тц-тц-тц! Знам, че ще ги поискаш, след като си починеш малко. Хи-хи-хи! Хайде в легълцето. Сладка кукличка!

Леглото не бе великанско — просто голяма спалня с балдахин, каквито има по старомодните хотели. На фона на грамадната стая изглеждаше съвсем мъничко, но Джил с радост се отпусна на него.

— Още ли вали сняг, бавачке! — сънливо попита тя.

— Не, патенце, вече вали дъжд — отговори великанката. — Ще отмие този гаден сняг. Сладката кукличка ще може утре да излезе и да поиграе навън. — Тя зави Джил и й пожела лека нощ.

Не ми е известно нищо по-отвратително от целувката на великанка. Джил бе на същото мнение, но след пет минути вече спеше.

Дъждът валя безспир цяла вечер и цяла нощ. Барабанеше по прозорците на замъка, но Джил не го чуваше. Спеше дълбоко. Проспа времето за вечеря и полунощния час. В най-мъртвешкия час в замъка на великаните не помръдваше нищо освен мишките. Тогава Джил засънува. Присъни й се, че се събужда в същата стая и вижда полуизгасналия и червеникав огън, а на светлината му — огромния дървен кон. Конят се раздвижи, затъркаля се на колелцата по килима и застана до главата й. Изведнъж вече не беше кон, а лъв — голям като кон. След това от лъв-играчка се превърна в истински лъв, в Лъва — какъвто го бе видяла на планината отвъд Края на света. Стаята се изпълни с аромата на всички благоухания на земята. Но в ума на Джил се прокрадна тревога (не можеше да определи каква). От очите й потекоха сълзи и намокриха възглавницата. Лъва й заповяда да повтори знаменията, но тя с ужас откри, че ги е забравила. Тогава Аслан я хвана между челюстите си (усещаше дъха и устните му, но не и зъбите), отнесе я до прозореца и я накара да погледне навън. Луната светеше и огряваше огромни букви, изписани на земята или на небето (тя не разбра къде точно). Гласяха: ПОД МЕНЕ. След това сънят избледня и когато се събуди късно на следващата сутрин, Джил изобщо не си спомняше, че е сънувала.

Стана и се облече. Вече привършваше закуската си пред огнището, когато бавачката отвори вратата и извика:

— Другарчетата на хубавата кукличка са дошли да си поиграят.

Влязоха Скруб и Глъм.

— Здрасти! Добро утро! — поздрави ги Джил. — Не е ли забавно? Май съм спала повече от петнайсет часа! Обаче се чувствам по-добре, а вие?

— Аз, да — рече Скруб. — Само Глъм твърди, че има главоболие. Я, прозорецът ти има перваз! Ако се качим там, ще можем да погледнем навън.

Побързаха да го сторят и при първия поглед Джил изохка:

— Ах, какъв ужас!

Слънцето грееше и освен няколкото преспи снегът почти се бе разтопил от дъжда. Далече под тях, разгънато като на карта, лежеше равното място, през което си бяха проправяли път предишния ден. Гледано откъм замъка, не можеше да се сбърка. Бяха развалини на великански град. Беше равен, както видя сега Джил, защото все още бе павиран, макар тук-там паважът да бе натрошен. Криволичещите стени бяха остатъци от стените на грамадни сгради, които някога са били дворците и храмовете на великаните. Видяха и онази стена, висока около сто метра, която бяха помислили за пропаст. Предметите, наподобяващи заводски комини, бяха неравно отчупени огромни колони. Парчетата от тях бяха повалени до основата като чудовищни отсечени дървета от камък. Стените, по които бяха слезли от северната страна на хълма, както и тези, които бяха изкачили откъм южната страна, без съмнение бяха остатъци от гигантско стълбище. И в допълнение на всичко това през средата на паважа бяха написани с големи тъмни букви думите: ПОД МЕНЕ.

Спътниците се спогледаха изумено. Скруб подсвирна, а после произнесе онова, което мислеха и тримата:

— Пропуснали сме и второто, и третото знамение!

В този миг Джил си припомни снощния сън.

— Аз съм виновна! — отчаяно извика тя. — Аз… аз спрях да повтарям знаменията всяка вечер. Ако бях мислила за тях, щях да видя града дори при целия този сняг.

— Чувствам се още по-зле! — обади се Глъм. — Аз го видях или поне почти го видях. Помислих, че страшно прилича на разрушен град.

— Ти си единственият, който не трябва да се обвинява — утеши го Скруб. — Опита се да ни спреш, няма спор.

— Не се опитвах достатъчно — настоя Блатния мърморец. — А и не да се опитвам, трябваше просто да го направя. Като че ли не можех да спра и двама ви с едната си ръка!

— Истината е, че бяхме толкова нетърпеливи да стигнем тук. Нищо друго не ни интересуваше. Поне аз бях нетърпелив. Откакто срещнахме онази жена с мълчаливия рицар, не сме и помислили за друго. Почти бяхме забравили за принц Рилиан — призна Скруб.

— Изобщо няма да се учудя — каза Глъм, — ако точно такива са били намеренията й.

— Едно не ми е ясно — зачуди се Джил. — Как можахме да не видим буквите? Възможно ли е да са се появили снощи? Възможно ли е Той, Аслан, да ги е сложил там през нощта? Сънувах такъв странен сън! — И тя им го разказа.

— Глупаче такова! — изсмя се Скруб. — Та ние ги видяхме! Ние бяхме в буквите! Не разбираш ли? Слязохме в буквата Е от МЕНЕ. Това е твоята потънала улица. Първо вървяхме на север по долната чертичка на Е-то. После завихме надясно по правата чертичка и стигнахме до нов завой надясно. Това е средната чертичка. Накрая спряхме на горния десен ъгъл, или ако се сещаш — на североизточния ъгъл на буквата, и се върнахме. Ама какви сме малоумници, а? — Той ритна перваза на прозореца и продължи: — Няма смисъл, Поул. Знам какво си си мислила, защото и на мен ми дойде наум. Мислила си колко хубаво би било, ако Аслан е сложил надписа в развалините чак след като минахме оттам. Тогава вината щеше да е негова, а не наша. Много правдоподобно, нали? Не! Трябва просто да си признаем. Само четири бяха знаменията за следване, а вече пропуснахме три от тях.

— Искаш да кажеш, че аз ги обърках — поправи го Джил. — Така е! Откакто си ме довел тук, развалям всичко. Както и да е… страшно съжалявам… Обаче какви все пак са заповедите? ПОД МЕНЕ няма особен смисъл.

— Има! — възрази Глъм. — Означава, че трябва да търсим изгубения принц под този град.

— Но как? — зачуди се Джил.

— Там е въпросът! — Глъм потри жабешките си ръце. — Как да го направим сега? Несъмнено, ако мислехме какво правим, докато бяхме в Разрушения град, сигурно щяхме да налучкаме пътя… Щяхме да намерим скрита вратичка или пещера, тунел или пък някаква помощ. Можеше и самият Аслан да ни се яви. Кой знае? Някак си щяхме да слезем под плочите. Заповедите на Аслан винаги са правилни. Без изключение! Но как да го направим сега? Това вече е друга работа.

— Ами сигурно трябва просто да се върнем — предложи Джил.

— Много е лесно, нали? — присмя й се Глъм. — Като за начало можем да отворим тази врата.

Погледнаха към вратата и разбраха, че никой от тях не би могъл да достигне дръжката. А дори и да можеше, почти сигурно нямаше да има сила да я натисне.

— Мислиш, че няма да ни пуснат, ако ги помолим? — попита Джил.

Никой не изрече думите на глас, но и тримата си помислиха: „Ами ако не ни пуснат?“

Мисълта не бе приятна. Глъм беше против да кажат на великаните каква е истинската им задача с молба да ги пуснат. А децата не можеха да го сторят без негово разрешение, защото му бяха обещали. Тримата имаха чувството, че няма да могат да избягат от замъка през нощта. Щом се окажеха зад затворените врати на стаите си, щяха да бъдат пленници до сутринта. Разбира се, можеха да помолят да им оставят вратите отворени, но това би събудило подозрения.

— Единственият ни шанс е да опитаме да се измъкнем по светло — каза Скруб. — Дали няма да успеем следобед, когато повечето великани спят? Или ако се промъкнем в кухнята. Може би ще намерим отворен заден вход?

— На това не му викам „шанс“ — промърмори Глъм, — но е единствената възможност.

Всъщност планът на Скруб не бе чак толкова безнадежден. Ако искате да излезете отнякъде, без да ви видят, все пак следобедът е по-подходящо време от среднощ. По-вероятно е да намерите отворени врати и прозорци. А ако ви хванат, винаги може да се престорите, че не сте смятали да ходите далече и не сте имали никакви планове. Но ще е доста по-трудно да убедите възрастните, пък и великаните, ако са ви хванали да слизате от прозореца на спалнята в един часа през нощта.

— Само че трябва да отвлечем вниманието им — продължи Скруб. — Можем да се престорим, че страшно ни харесва тук и очакваме с нетърпение Есенния пир.

— Който е утре вечер — вметна Глъм. — Чух един от тях да го споменава.

— Разбирам — поде Джил. — Трябва да се престорим, че сме много развълнувани по този повод, и непрестанно да им задаваме въпроси. Така или иначе ни смятат за бебета, а това ще улесни нещата.

— Весели… — пророни с дълбока въздишка Глъм. — Ето такива трябва да бъдем. Весели! Сякаш нямаме никакви грижи. Палави. Вие, млади хора, невинаги сте в добро настроение. Забелязал съм го! Трябва да гледате от мен и да правите, каквото правя аз. Ще бъда весел… Ето така! — Глъм се ухили зловещо. — И палави! — И Блатния мърморец подрипна унило. — Скоро ще го усвоите, ако ме наблюдавате внимателно. Вече ме смятат за смешник, нали разбирате. Сигурно си мислите, че снощи съм бил подпийнал, но ви уверявам, че беше… или поне в голямата си част беше… преструвка. Хрумна ми, че в известна степен може да се окаже полезно.

Когато след това децата обсъждаха приключенията си, никога не можаха да решат дали последното твърдение на Глъм напълно е отговаряло на истината. Не се съмняваха единствено в това, че когато го казваше, сам си е вярвал.

— Добре, щом казваш весели, нека да бъдем весели — съгласи се Скруб. — А сега само да можеше някой да отвори тази врата. Докато се мотаем и се правим на весели, трябва да разучим замъка колкото е възможно по-добре.

За щастие в този миг вратата се отвори. В стаята се втурна бавачката.

— Куклички мои, искате ли да видите как кралят отива на лов с целия си двор? Гледката е великолепна! — каза тя.

Без да губят време, те се спуснаха покрай нея. Слязоха по първото стълбище, което им се изпречи. Кучешкият лай, тръбенето на ловджийски рог и гласовете на великаните им показаха правилната посока. След няколко минути излязоха на двора. Всички великани бяха пешаци, защото в тази част на света няма великански коне, и преследваха животните както при лов на зайци в Англия. Хрътките също бяха с нормални размери. Като видя, че няма коне, Джил ужасно се разочарова. Убедена бе, че дебелата кралица никога не би тръгнала пешком подир хрътките. Ала нямаше да успеят да избягат, ако точно тя се мотаеше из замъка през целия ден. Веднага след това съзря нещо като носилка върху раменете на шестима млади великани. Тъпата старица се бе издокарала в зелено и бе преметнала през рамо ловджийски рог. Двадесет или тридесет великани заедно с краля бяха готови за лова. Разговаряха и се смееха оглушително. Пред себе си Джил виждаше опашките или пълните със слюнка отворени усти на хрътките, чуваше техния лай. В дланите й се завираха кучешките муцуни.

Глъм тъкмо почваше да демонстрира весело поведение (което, ако го бяха забелязали, можеше да развали всичко), когато Джил пусна най-привлекателната си детинска усмивка. Хукна към носилката и се заумилква на кралицата:

— Моля ви, нали не си отивате? Нали ще се върнете?

— Да, миличка — отвърна кралицата. — Ще се върна довечера.

— О, добре тогава. Чудесно! — възкликна Джил. — Значи може да дойдем на пира утре вечер, нали? Толкова копнеем за него! Знаете ли, тук много ни харесва! А докато ви няма, нали може да потичаме из замъка и да го разгледаме? Моля ви, кажете „Да“!

Кралицата каза „Да“, но смехът на придворните почти заглуши гласа й.