Клайв Стейпълс Луис
Сребърният стол (5)

Глава пета
Блатния мърморец

Джил спеше. От самото начало на събранието на бухалите се прозяваше непрекъснато и сега бе задрямала. Изобщо не бе доволна, че я будят, както и от това, че се намира на голите дъски в някакво прашно помещение, приличащо на камбанария — абсолютно тъмно и пълно с бухали. Недоволството й се увеличи, когато чу, че трябва да тръгне към друго място (очевидно различно от леглото), и то на гърба на Бухала.

— Ох, Поул, вземи се в ръце! — чу гласът на Скруб. — В края на краищата това е приключение.

— Писна ми от приключения! — ядосано заяви Джил.

Съгласи се обаче да се качи на гърба на Гладкопер и когато излетяха в нощта, се разбуди напълно от неочаквано студения въздух. Луната се бе скрила, нямаше и звезди. Далече зад тях високо над земята видя един-единствен светещ прозорец — несъмнено в някоя от кулите на Каир Паравел. Това я накара да закопнее за онази чудна спалня, където щеше да се гушне в леглото и да гледа как сенките от огнището играят по стените. После пъхна ръце под наметалото и се уви плътно с него. Стреснаха я два гласа недалеч от нея — Скруб и неговият бухал си говореха. „Въобще не изглежда уморен“ — помисли Джил. Тя не знаеше за великите приключения на Юстас в този свят, както и че сега нарнийският въздух му възвръщаше силата, придобита по време на плаването с крал Каспиан към Източните морета.

За да остане будна, Джил започна да се щипе. Знаеше, че ако заспи на гърба на Гладкопер, сигурно щеше да падне. Най-после двата бухала кацнаха. Тя сковано слезе от Гладкопер и се озова върху равно място. Духаше пронизващ вятър, сякаш тук нямаше дървета.

— Буху-бух — провикна се Гладкопер. — Събуди се, Пъдълглъм, събуди се! Идваме по работа на Лъва.

Дълго време никой не отговори. После в далечината се появи бледа светлина, която започна да се приближава. С нея долетя и глас.

— Та това са бухали! Какво има? Да не е умрял кралят? Враговете ли са нападнали Нарния? Има наводнение или пък дракони?

Когато светлината ги огря, оказа се, че идва от голям фенер. Джил не видя почти нищо от съществото, което държеше фенера. То като че ли се състоеше само от ръце и крака. Бухалите започнаха да му обясняват всичко, но тя бе прекалено уморена, за да слуша. Опита да се разбуди напълно, като разбра, че се сбогуват с нея. Но след това никога не можеше да си спомни друго, освен че по някое време двамата със Скруб се наведоха и минаха през нисък вход. После (слава богу!) легнаха на нещо меко и топло, а някакъв глас им говореше:

— Ето, настанихте се. Колкото можем, толкова. Ще ви бъде студено и твърдо. Няма да се учудя и ако е влажно. Вероятно няма да можете да мигнете дори и да няма гръмотевична буря, наводнение или вигвамът^[1] да не се срути върху ни, както съм виждал да става. Все пак да направим най-доброто, което можем… — и преди гласът да е свършил, Джил заспа непробудно.

На другата сутрин децата откриха, че са на сухо и топло — лежаха върху сламени легла в тъмно помещение. Дневната светлина навлизаше през триъгълен отвор.

— Къде ли може да сме? — попита Джил.

— Във вигвама на Блатния мърморец — отвърна Юстас.

— Чий вигвам?

— На Блатния мърморец. Не ме питай какво е това същество. Снощи не можах да го разгледам. Ставам. Да идем и да го потърсим.

— Колко отвратително се чувства човек, като спи с дрехите — оплака се Джил, докато се изправяше.

— Аз пък си мислех колко е хубаво, че няма нужда да се обличаме — рече Юстас.

— И да се мием сигурно — саркастично отбеляза Джил.

Скруб вече бе станал и се прозяваше, а после се протегна и изпълзя от вигвама. Джил го последва.

Пред тях се простираше местност, съвсем различна от онази Нарния, която бяха видели предния ден. Намираха се сред необятна равнина, насечена на безброй островчета от хиляди канали. Островчетата бяха покрити с рядка трева и около тях растяха тръстики и папури. На места папурите заемаха цели акри земя. Сред тях постоянно кацаха и излитаха ята птици — патици, бекаси, водни бикове и чапли. Наоколо се виждаха множество вигвами като този, в който прекараха нощта, но бяха разпръснати на голямо разстояние един от друг. Блатните мърморци обичат уединението. На няколко километра на юг и на запад, с изключение на покрайнините на гората, не се виждаха никакви дървета. На изток се простираха блата чак до ниските пясъчни възвишения на хоризонта, а по соления привкус на вятъра, който духаше от тази посока, личеше, че натам бе морето. На север имаше светли ниски хълмчета, на места оградени със скали. Останалото бяха блата. Вероятно в дъждовна вечер мястото изглеждаше много тъжно. Но под утринните лъчи и при свежия ветрец, сред крясъците на птиците самотата му навяваше мисли за нещо хубаво, свежо и чисто. Децата усетиха, че настроението им се повишава.

— Къде ли е отишло онова нещо? — зачуди се Джил.

— Блатния мърморец — поясни Скруб. Бе доста горд, че помни думата. — Според мен… ей това там сигурно е той!

Сега и двамата го видяха. Беше седнал на около петдесет метра с гръб към тях и ловеше риба. Отначало не го бяха забелязали, защото беше с почти същия цвят като блатото, а и седеше напълно неподвижно.

— Може би трябва да отидем и да го заговорим — каза Джил.

Скруб кимна. И двамата бяха малко притеснени.

Докато приближаваха, фигурата извърна глава. Лицето му бе продълговато и слабо, без брада, с невероятно хлътнали бузи, здраво стисната уста и остър нос. Носеше висока островърха шапка с огромна периферия. Косата му, ако изобщо можеше да се нарече коса, висеше над големите му уши и бе сиво-зелена на цвят, а къдриците бяха сплескани и напомняха на мънички тръстики. По израза на лицето и землистия цвят на кожата личеше сериозното му отношение към живота.

— Добро утро, гости — рече той. — Макар че, като казвам „добро“, не съм сигурен, че няма да го обърне на дъжд или сняг, на мъгла или гръмотевична буря. Предполагам, не сте спали изобщо, нали?

— Напротив, спахме, и то чудесно! — възрази Джил.

— Аха — поклати глава Блатния мърморец, — виждам, че се мъчите да гледате на лошото откъм хубавата му страна. Правилно. Наистина сте добре възпитани. Научени сте да наричате нещата с приятни имена.

— Извинете, не знаем как се казвате? — осмели се да попита Скруб.

— Името ми е Пъдълглъм, Глъм. Не се притеснявайте, ако го забравите. Винаги мога да ви го кажа пак.

Децата седнаха от двете му страни. Сега забелязаха, че ръцете и краката му бяха много дълги. Макар туловището му да бе дребно като на джудже, изправен щеше да е по-висок от повечето хора. На пръстите на ръцете му имаше ципи като на жаба. С ципи бяха и босите му крака, които поклащаше в калната вода. Бе облечен с провиснали по тялото му дрехи със землист цвят.

— Опитвам се да хвана няколко змиорки, за да сготвя яхния за обяд — поясни Глъм. — Но няма да се изненадам, ако не хвана нищо. А и без това няма да ги харесате.

— Защо? — запита Скруб.

— Ами защото не е логично да обичате нашата храна, но вероятно ще се престорите, че ви харесва. Както и да е, докато ги ловя, двамата можете да се опитате да запалите огън. От опит глава не боли… Дърветата са зад вигвама. Сигурно са влажни. Можете да запалите огъня във вигвама и тогава димът ще ни влиза в очите. Ако пък го запалите отвън, ще завали дъжд и ще го угаси. Ето ви кутията с прахан. Предполагам, че не знаете как се действа с нея.

Скруб обаче се бе научил да прави такива неща по време на предишното приключение. Децата изтичаха обратно към вигвама, намериха дървата, които бяха съвършено сухи, и успяха да стъкнат огъня за доста по-кратко от обикновено. Скруб седна да го наглежда, а Джил отиде да се измие в близкия канал (измиването не беше кой знае колко качествено). После тя остана да наглежда огъня, докато той се измие. След което и двамата се почувстваха освежени и страшно гладни.

Блатния мърморец скоро дойде при тях. Въпреки предвижданията, че няма да хване нищо, бе уловил около дузина змиорки. Вече ги бе изчистил и обелил. Разрови огъня, сложи отгоре голяма тенджера и запали лулата си. Блатните мърморци пушат особен вид тежък тютюн (според някои го смесват с кал). Скоро децата забелязаха, че димът от лулата на Глъм почти не се издига във въздуха. Процеждаше се от главата на лулата и се стелеше по земята като мъгла. Беше много черен и от него Скруб се закашля.

— А сега — рече Глъм, — понеже тези змиорки ще се готвят прекалено дълго време, сигурно преди това някой от вас ще припадне от глад. Познавах едно малко момиче… но по-добре да не ви разказвам тази история. Може да ви развали настроението, а това никога не правя. Така че, за да не мислите за глада, можем да поговорим за нашите планове.

— Да, наистина — рече Джил. — А можете ли да ни помогнете да намерим принц Рилиан?

Блатния мърморец всмука бузите си, които (невероятно, но факт) хлътнаха още повече.

— Не знам дали бихте могли да го наречете помощ — каза той. — Не знам дали някой изобщо може да помогне в истинския смисъл на думата. Налага се изводът, че няма да стигнем много далече в пътуването си на север. Едва ли по това време на годината, защото зимата наближава и прочие. И то наближава с пълна сила, както изглежда. Но това не бива да ви обезсърчава. Много е вероятно да не обръщаме внимание на времето. Имам предвид неприятелите, които ще срещнем, планините и реките, които ще трябва да преминем, моментите, в които ще се губим, когато няма да имаме какво да ядем, когато краката ни ще бъдат подбити от ходене. А дори и да не стигнем достатъчно далече, за да свършим работата, можем толкова да се отдалечим, че връщането ни да не е никак лесно.

Двете деца забелязаха, че той казва „ние“, а не „вие“, и възкликнаха едновременно:

— С нас ли ще дойдете?

— О, да, разбира се. Ще дойда. Защо пък не. Кралят едва ли ще се върне в Нарния, нали бил отплавал за далечни земи, а и на тръгване кашляше лошо. А пък и този Тръмпкин. Здравето му се влошава. Най-вероятно след това ужасно лято и реколтата да е лоша. И изобщо няма да се учудя, ако ни нападнат неприятели. Помнете ми думата.

— А накъде ще тръгнем? — запита Джил.

— Ами… — много бавно започна Блатния мърморец — всички, тръгнали да търсят принц Рилиан, са започвали от същия онзи извор, където лорд Дриниан е видял жената. Повечето от тях са се отправяли на север. И понеже никой не се е завърнал, не можем да кажем със сигурност какво са преживели.

— Най-напред трябва да намерим развалините на великанския град — намеси се Джил. — Така каза Аслан.

— Да намерим ли каза? — удиви се Глъм. — Не може ли вместо това най-напред да ги потърсим?

— Това имах предвид, естествено — тросна се Джил. — И когато ги открием…

— Точно тъй, когато… — сухо я прекъсна Глъм.

— Никой ли не знае къде се намира градът?

— Чак никой, не знам — отвърна Глъм. — Не мога да твърдя, че не съм чувал за Разрушения град. Обаче тогава не трябва да тръгваме от извора, а направо да вървим през Етинсмур. Ако изобщо има такова нещо като Разрушения град, то той е в тази посока. Ходил съм натам и съм стигал по-далече от всеки друг, но никога не съм попадал на развалини. Няма да ви лъжа.

— Къде се намира Етинсмур? — попита Скруб.

— Погледнете на север — посочи с лулата си Глъм. — Виждате ли онези възвишения и скалисти места? Това е началото на Етинсмур. Но между него и мястото, където сме сега, тече реката Шрибъл, която естествено няма мостове.

— Сигурно ще успеем да намерим брод — каза Скруб.

— Е, всъщност брод има — призна Блатния мърморец.

— Може би в Етинсмур ще срещнем хора, които ще ни посочат пътя — вметна Джил.

— Права си за хората — загадъчно промълви Глъм.

— Защо, какви хора живеят там?

— Не е моя работа да твърдя, че не са свестни по свой собствен начин — отговори Глъм. — Разбира се, ако го харесвате.

— Да, но какви са те? — настояваше Джил. — Тази страна е пълна с всякакви странни същества. Искам да кажа, животни ли са те, птици, джуджета или какви?

Блатния мърморец подсвирна:

— Не знаете ли? Мислех, че бухалите са ви казали. Те са великани.

Джил потрепери. Никога не бе обичала великаните, дори в книжките. А веднъж бе сънувала кошмар с великани. После забеляза, че лицето на Скруб е пребледняло и си рече: „Хващам се на бас, че го е страх повече от мен.“ Така се почувства по-смела.

— Преди много години, когато бяхме заедно на плаване, кралят казваше, че е победил тези великани във война и ги е принудил да му плащат дан — отбеляза Скруб.

— Това е така — призна Глъм. — Те наистина са в мирни отношения с нас. Стига да стоим от отсамната страна на река Шрибъл, няма да ни направят нищо лошо. Но от другата страна, сред пустошта… Обаче винаги съществува шанс. Ако не се доближаваме до тях и ако не ни видят, има малка вероятност да преминем невредими.

— Виж какво! — кресна ядосано Скруб, както правят обикновено уплашените хора. — Не вярвам, че нещата стоят толкова зле, колкото разправяш. Аслан нямаше да ни изпрати тук, ако шансовете бяха толкова малки.

Той вече очакваше да му отговорят тъй ядосано, но Блатния мърморец се задоволи само с:

— Точно така трябва да се говори, Скруб. Това е начинът. Нещата трябва да се наричат с приятни имена. Но да внимаваме да не се ядосваме предвид всички трудности, през които ще се наложи да преминем. Няма смисъл да се караме, нали разбираш. Във всеки случай поне не толкова рано. Знам как свършват подобни пътешествия. Хората се изпокарват помежду си, преди да стигнат до края, и това никак не ме учудва. Но колкото по-дълго успеем да не правим така…

— Щом мислиш, че е толкова безнадеждно — прекъсна го Скруб, — по-добре недей да идваш. Ние с Поул можем да вървим и сами, нали така?

— Млъкни и не се прави на магаре, Скруб! — бързо рече Джил, която бе ужасена да не би Блатния мърморец да вземе думите му насериозно.

— Не се плаши, Поул! — утеши я Глъм. — Ще дойда, това е абсолютно сигурно. Няма да изпусна случай като този. Ще ми се отрази добре. Всички казват… искам да кажа, другите мърморци казват, че съм прекалено вятърничав, че не гледам достатъчно сериозно на живота. Щом са го казали веднъж, считай, че са го казали хиляди пъти. „Глъм — казваха ми, — като цяло в теб има прекалено много хъс, самохвалство и добро настроение. Трябва да се научиш, че животът не е само жаби фрикасе и пай от змиорки. Имаш нужда от нещо отрезвяващо. Само за твое добро ти говорим, Глъм.“ Ето тъй говорят. А работа като тази… пътуване на север точно в началото на зимата, търсене на принц, който сигурно не е там, покрай разрушен град, който никой никога не е виждал… е, и това ако не е тъкмо за мен! Ако това не вразуми човек, не знам какво ще го вразуми. — Той потърка жабешките си ръце, сякаш говореше за отиване на гости или на театър. — А сега — завърши — да видим какво става с тези змиорки.

Оказа се, че храната е много вкусна, и децата изядоха по две големи порции. Отначало Блатния мърморец не искаше да повярва, че наистина им харесва. После, когато изядоха толкова много и се наложи да им повярва, все пак каза, че сигурно няма да им се отрази добре.

— Изобщо няма да се учудя, ако храната за Блатните мърморци се окаже отрова за човеци — рече той.

След като се нахраниха, пиха чай в канчета (може би сте виждали работници по пътя да пият чай в такива). После Глъм дръпна солиден брой глътки от плоско черно шишенце. Предложи и на децата да опитат, но те решиха, че напитката е отвратителна.

Прекараха остатъка от деня в подготовка за ранното потегляне на следващата сутрин. Като най-висок Глъм реши да носи три одеяла и да увие в тях големи късове бекон. За гърба на Джил бяха останалите змиорки, малко бисквити и кутията с прахан. Скруб пък трябваше да носи както своето наметало, така и това на Джил (когато не искаха да ги обличат). Понеже се бе научил да стреля по време на плаването си на изток с крал Каспиан, той взе и резервния лък на Глъм. Блатния мърморец приготви най-хубавия си лък, макар да не пропусна да отбележи, че при всичките ветрове, влажни тетиви, лоша светлина и премръзнали пръсти шансът дори един от тях да уцели нещо бил едно на сто. И двамата със Скруб имаха мечове (Скруб носеше определения за него меч от стаята в Каир Паравел), а Джил трябваше да се задоволи с ножа си. Щяха да се скарат за оръжията, но щом започнаха да се препират, Глъм потри ръце и каза:

— Ето, почна се. Знаех си аз. На всички приключения става така.

При което те млъкнаха.

Тримата си легнаха рано във вигвама. Този път децата действително спаха зле. Причината бе в Глъм, който каза:

— Опитайте да поспите, макар че не ми се вярва някой от нас да успее да мигне тази нощ!

След това поде такова мощно хъркане, че когато Джил най-сетне успя да заспи, цяла нощ сънува пневматични чукове, водопади и експресни влакове в тунели.