Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Сребърният стол

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“. Формат 32/84×108. Печ. коли 12.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-553-2

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Заседанието на бухалите

Интересен е фактът, че колкото повече ти се спи, толкова повече се мотаеш, преди да си легнеш, особено ако имаш късмет в стаята ти да гори огън. Джил си помисли, че не може да започне да се разсъблича, преди да е поседяла известно време пред огъня. А веднъж седнала, не й се ставаше. Може би вече пет пъти си беше казала: „Трябва да си лягам!“, когато я стресна удар по прозореца.

Тя стана, дръпна завесата и отначало не видя друго освен тъмнината. После отскочи, защото в прозореца се блъсна нещо много голямо и удари стъклото. В главата й се мярна изключително неприятна мисъл: „Ами ако в тази страна има нощни пеперуди-великани? Пфу!“ В този момент съществото се завърна и тя бе почти сигурна, че този път е съзряла човка и че звукът от удара идва от човката. „Това е някаква гигантска птица — помисли Джил. — Може би е орел?“ Не изпитваше кой знае какво желание да бъде посетена от орли, но отвори прозореца и погледна. В този миг със силен шум от криле съществото кацна на перваза и изпълни целия прозорец така, че Джил трябваше да се отдръпне, за да му направи място. Беше Бухала.

— Шшт, тихо! Буху-бух! — каза той. — Не вдигай шум. Вие двамата сериозно ли се отнасяте към работата, която трябва да свършите?

— За принца ли? Да, май че да.

Джил си припомни гласа и лицето на Лъва, които почти бе забравила по време на пиршеството.

— Добре — рече Бухала със задоволство. — В такъв случай нямаме време за губене. Веднага трябва да бягате оттук. Ще ида да събудя другия човек. После ще се върна за теб. Няма да е лошо да съблечеш тези дворцови дрехи и да сложиш нещо, с което ще можеш да пътуваш. Ще се върна за нула време. Буху-бух. — И без да чака отговор, отлетя.

Ако Джил беше свикнала с приключенията, може би щеше да се усъмни в думите на Бухала, но това изобщо не й мина през ума. Мисълта за среднощното бягство бе толкова вълнуваща, че забрави сънливостта си. Преоблече се в пуловер и панталонки (на колана висеше джобно ножче, което можеше да се окаже от полза) и прибави няколко от нещата, оставени в стаята й от момичето с върбовата коса. Избра си къса пелерина с качулка. „Много е удобна в случай на дъжд“ — помисли Джил. Взе и няколко носни кърпички и гребен. После седна и зачака.

Вече отново й се приспиваше, когато Бухала се върна.

— Сега сме готови — каза той.

— Трябва да ме водиш — рече Джил. — Още не познавам коридорите.

— Буху-бух — възрази Бухала, — няма да минаваме през замъка. Безсмислено е. Налага се да ме яхнеш. Ще летим.

— О… — Джил понечи да каже нещо, но остана с отворена уста, защото идеята никак не й допадна. — Няма ли да ти тежа?

— Буху-бух, буху-бух! Не говори глупости. Вече пренесох другия. Хайде. Но първо да угасим тази лампа.

Веднага щом лампата изгасна, нощта отвъд прозореца стана по-светла — вече не беше черна, а сива. Бухала застана на перваза с гръб към стаята и разпери криле. Джил трябваше да се покатери на късото му дебело туловище, да пъхне колене под крилете му и да се държи здраво. Перата бяха чудно топли и меки, но нямаше за какво да се държи. „Как ли се е отразила тази нощна разходка на Скруб?“ — рече си Джил. И едва помислила това, те се спуснаха от перваза със страховита дъга. Крилете пърхаха около ушите й, а хладният и влажен нощен въздух се стелеше по лицето й.

Бе много по-светло, отколкото очакваше. Макар че небето бе надвиснало над тях, един воднистосребрист отблясък показваше къде зад облаците се крие луната. Под тях полетата изглеждаха сиви, а дърветата — черни. Духаше лек ветрец — сподавен, смущаващ — и предвещаваше дъжд.

Бухала направи завой така, че сега замъкът се издигаше пред тях. Светеха само няколко прозореца. Прелетяха точно отгоре, в посока север, и пресякоха реката. Въздухът изстина. На Джил й се стори, че различава бялата сянка на Бухала във водата под тях. Скоро стигнаха северния бряг на реката и летяха над гориста местност.

Бухала глътна нещо, което Джил не видя.

— Моля те, недей! — простена тя. — Не ме тръскай така. Почти ме изхвърли от гърба си.

— Моля за извинение — рече Бухала. — Само си хапнах прилепче. Няма нищо тъй хранително, поне за кратко време, от хубаво охранено прилепче. Да ти хвана ли едно?

— Не, благодаря! — потрепери Джил.

Сега той летеше малко по-ниско и пред тях се мержелееше голям и тъмен предмет. Джил успя да види, че е кула. „Отчасти е разрушена — помисли тя — и е обвита в много бръшлян.“ После внезапно се сниши, за да избегне сблъсъка с рамката на един прозорец, защото Бухала се провря с нея през обраслия с бръшлян и покрит с паяжини отвор. Изведнъж от свежата сива нощ попаднаха в тъмно помещение на върха на кулата. Бе доста задушно и докато се смъкваше от гърба на Бухала, разбра (както става обикновено), че залата бе препълнена. Отвсякъде из тъмнината се понесоха бухубухания — беше пълно с бухали. Почувства огромно облекчение, когато чу много по-различен глас:

— Ти ли си, Поул?

— А това ти ли си, Скруб?

— Сега мисля — почна Гладкопер, — че всички сме тук. Ще проведем заседание на бухалите.

— Буху-бух. Тъй, тъй. Тъкмо така трябва да постъпим — откликнаха няколко гласа.

— Един момент — обади се Скруб. — Първо искам да кажа нещо.

— Добре, давай, давай! — рекоха бухалите, а Джил го окуражи:

— Започвай!

— Предполагам, че всички хора тук… искам да кажа, бухали… знаете, че в младостта си крал Каспиан Десети плава до Източния край на света. Бях с него на това пътешествие заедно с Мишката Рипичийп, лорд Дриниан и останалите. Знам, че е трудно за вярване, но в нашия свят хората не остаряват така бързо, както във вашия. А това, което искам да ви кажа, е, че съм приятел на краля и ако това бухалско заседание има за цел някакъв заговор срещу него, не искам да участвам.

— Буху-бух, буху-бух! Ние също сме приятели на краля — рекоха в един глас бухалите.

— Тогава за какво става дума? — попита Скруб.

— Само за това, че ако Регентът, джуджето Тръмпкин, разбере за намерението ви да търсите изчезналия принц, няма да ви пусне да тръгнете. По-скоро ще ви сложи под стража.

— Ама че работа! — възкликна Скруб. — Нима Тръмпкин е предател? Едно време, докато плавахме, съм слушал много за него. Каспиан, искам да кажа кралят, му имаше пълно доверие.

— О, не! — обади се нечий глас. — Тръмпкин не е предател. Но повече от трийсет храбреци (рицари, кентаври, добри великани и други) са тръгвали по различно време да търсят принца и никой от тях не се е върнал. Накрая кралят заяви, че няма да позволи всички най-храбри нарнийци да загинат в търсене на сина му. И сега е забранено да се тръгва на такова пътешествие.

— Но той със сигурност щеше да ни пусне — прекъсна го Скруб. — Ако знаеше кой съм и кой ме е изпратил.

— … кой е изпратил и двама ни — намеси се Джил.

— Да, така е — съгласи се Гладкопер. — Според мен това щеше да е много вероятно. Но краля го няма. А Тръмпкин ще се придържа към правилата. Той е железен, но е глух като пън и е много сприхав. Никога не бихте го убедили, че може би сега е моментът да се направи изключение.

— Може да се очаква, че ще обърне внимание на нас, понеже сме бухали и всички знаят колко сме мъдри — каза някой, — но той е така остарял, че само щеше да каже: „Ти си просто едно пиленце. Помня те, когато беше яйце. Хич не се опитвай да учиш стария. Гръм и мълнии!“

Този Бухал доста добре имитираше гласа на Тръмпкин и навсякъде се разнесе бухалски смях. Децата започнаха да разбират, че всички нарнийци се отнасяха към Тръмпкин като ученици към сприхав даскал, от когото всички малко се страхуват, на когото всички се подиграват, но никой всъщност не го мрази.

— Колко време ще отсъства кралят? — попита Скруб.

— Де да знаехме! — въздъхна Гладкопер. — Разбирате ли, напоследък се носят слухове, че са видели и самия Аслан по островите. Мисля, че в Теребинтия. И кралят каза, че ще направи още един опит да се срещне с него очи в очи преди смъртта си и да го помоли за съвет кой да бъде следващият крал на Нарния. Но всички се боим, че ако не срещне Аслан в Теребинтия, ще продължи да плава на изток, към Седемте острова и Уединените острови, и после все нататък… Той никога не е отварял дума за това, но ние знаем, че не е забравил онова плаване до Края на света. Убеден съм, че в най-съкровените кътчета на сърцето си мечтае отново да тръгне натам.

— В такъв случай няма смисъл да го чакаме да се върне, така ли? — попита Джил.

— Не, няма! — отвърна Бухала. — Ох, каква бъркотия. Жалко, че вие двамата не сте знаели и не сте му казали веднага! Той щеше да уреди всичко. Може би щеше да ви даде цяла армия за търсенето на принца.

Тук Джил замълча с надеждата, че Скруб ще прояви кавалерство и няма да обяви пред бухалите защо е станало така. Той наистина се сдържа или почти се сдържа, защото промърмори под носа си: „Не съм виновен за това!“, преди да продължи на глас:

— Добре. Ще трябва да се оправим сами. Има обаче още нещо, което бих искал да знам. Ако това заседание на бухалите, както го наричате, е тъй справедливо, открито и няма никакви пъклени замисли, защо трябва да е толкова тайно. Имам предвид, че се провежда посред нощ, в някаква си развалина и прочие?

— Буху-бух, буху-бух! — откликнаха няколко бухала. — А къде да се срещаме? Кога да се срещаме освен през нощта?

— Виждате ли — обясни Гладкопер, — повечето от съществата в Нарния имат несвойствени за нас навици. Работят на светло през деня (пфу!), когато всички би трябвало да спят. В резултат на това през нощта са така слепи и глупави, че не можеш да измъкнеш и дума от тях. Затова ние, бухалите, имаме навика да се събираме самостоятелно в разумно време, когато искаме да разговаряме помежду си.

— Разбирам — каза Скруб. — Добре тогава, да продължаваме нататък. Разкажете ни за изчезналия принц.

Историята разказа един стар бухал, а не Гладкопер.

В едно майско утро преди около десет години съвсем младият рицар Рилиан, синът на Каспиан, излязъл да поязди с майка си — кралицата, в северната област на Нарния. С тях били множество оръженосци и придворни дами, като всички носели на главите си гирлянди от свежи листа, а на раменете им висели рогове. С тях обаче нямало хрътки, понеже не ловували, а празнували майските празници. Докато денят бил още топъл, озовали се на красива полянка, на която имало извор. Именно там слезли от конете и се отдали на ядене, пиене и веселба. След известно време на кралицата й се приспало. Постлали й наметало върху тревата, след което принц Рилиан и останалите от компанията се отдалечили, за да не я разбудят с приказките и смеха си. Скоро от гъстата гора изпълзяла великанска змия и ухапала кралицата по ръката. Щом чули вика й, всички хукнали към нея, но пръв пристигнал Рилиан. Видял как влечугото се отдалечава и се спуснал след него с изваден меч. Било огромно, блестящо и зелено като отрова. За нещастие изчезнало бързо в гъсталака и принцът не успял да го стигне. Затова се върнал при майка си. Напразно всички се били струпали около нея. От пръв поглед Рилиан разбрал, че никой лекар на света вече не може да й помогне. Докато била жива, тя като че ли се опитвала да му каже нещо, но гласът й бил неясен. Умряла, без да може да му предаде посланието си, каквото и да е било то. Това станало едва десет минути, след като надала първия вик.

Занесли мъртвата кралица обратно в Каир Паравел, където била горчиво оплакана от краля и от цяла Нарния. Тя била велика кралица — мъдра, красива и щастлива. Крал Каспиан я довел за невеста от Източния край на света. Говорело се, че във вените й течала звездна кръв. Принцът, както се очаквало, понесъл смъртта на майка си много тежко. След това често яздел из северната област на Нарния на лов за онова отровно влечуго, за да го убие и отмъсти. От тези си странствания принцът се завръщал уморен и объркан, но никой не обърнал особено внимание на състоянието му. Близо месец след смъртта на кралицата хората заговорили, че в него е настъпила промяна. Погледът му бил като на човек, преживял видения, и въпреки че бил навън по цял ден, конят му не показвал признаци на усилена езда. Най-добрият му приятел сред придворните бил лорд Дриниан — капитанът на бащиния му кораб по време на великото плаване към Източните морета.

Една вечер Дриниан рекъл на принца:

— Ваше височество, трябва да се откажете да търсите змията. Да се отмъщава на безмозъчни същества не е същото, както да отмъщаваш на хора. Напразно се морите.

Принцът му отговорил:

— Милорд, през последната седмица направо забравих за змията.

Дриниан го попитал защо язди непрестанно из северната област.

— Милорд — отвърнал принцът, — видях най-красивото създание на света.

— Любезни принце — казал Дриниан, — окажете ми честта да ми позволите да дойда с вас утре, та и аз да видя това красиво създание.

— С най-голямо удоволствие — рекъл принцът.

По някое време на следващия ден оседлали конете си и препуснали в галоп към северните гори. Стигнали до същия извор, където кралицата намерила смъртта си. На Дриниан му се видяло странно, че принцът е избрал точно това място за скитанията си. Останали там до обед. Точно тогава Дриниан вдигнал очи и съзрял най-красивата жена, която някога бил виждал. Тя стояла от северната страна на извора и не проговаряла. Само махала с ръка на принца — все едно го викала да иде при нея. Била висока и стройна. От нея струяла светлина, а тялото й било обвито в тънка дреха — зелена като отрова. Принцът я гледал като човек, загубил ума си. Изведнъж жената изчезнала, Дриниан не видял накъде. След това двамата с принца се завърнали в Каир Паравел. В ума на Дриниан обаче се загнездила мисълта, че тази сияйнозелена жена е зла.

Бил обзет от силни съмнения дали да разкаже на краля за приключението, но не му се щяло да се проявява като дърдорко и издайник. Затова запазил мълчание. По-късно обаче съжалявал, че не казал на краля. Защото на другия ден принц Рилиан тръгнал на езда сам. Същата нощ не се завърнал. Оттогава досега от него не е намерена следа нито в Нарния, нито в съседните страни. Нито пък са открити конят му, шапката или наметалото. Тогава Дриниан, горчиво разкаян, отишъл при краля и му казал:

— Господарю, убий ме като нечуван предател, защото заради моето мълчание твоят син е унищожен. — И му разказал цялата история.

Тогава крал Каспиан грабнал бойна секира и се спуснал към Дриниан да го убие. А лордът стоял неподвижен като скала в очакване на смъртоносния удар. Но щом вдигнал секирата, Каспиан я хвърлил и извикал:

— Изгубих кралицата и сина си. Трябва ли да изгубя и своя приятел?

Хвърлил се на шията на Дриниан и го прегърнал. Двамата се разплакали, а приятелството им продължило.

Такава била историята на Рилиан. Накрая Джил добави:

— Хващам се на бас, че змията и жената са били едно и също същество.

— Тъй, тъй, и ние мислим като теб — избухаха бухалите.

— Но според нас тя не е убила принца — каза Гладкопер, — защото никакви кости…

— Знаем, че не го е убила — прекъсна го Скруб. — Аслан е казал на Поул, че е някъде и е жив.

— Това може би е още по-лошо — обади се най-старият бухал. — Значи, че тя иска да го използва и крои пъклен план срещу Нарния. Преди много, много години, в самото начало, от Севера дошла Бялата вещица и омагьосала страната ни така, че сто години е имало само снегове и ледове. Ние смятаме, че тази жена има някаква връзка с нея.

— Добре тогава — заяви Скруб. — Двамата с Поул трябва да намерим принца. Можете ли да ни помогнете?

— Вие двамата знаете ли накъде да тръгнете? — попита Гладкопер.

— Да. Трябва да тръгнем на север и да стигнем до развалините на града на великаните.

Щом каза това, настана кресливо бухане, съпроводено с шум от преместване на птичи крака и от разрошване на пера. После всички птици заговориха едновременно. Обясняваха колко съжаляват, че няма да могат да тръгнат с децата в търсене на изчезналия принц.

— Вие не искате да пътувате през деня, а ние — през нощта — рекоха те. — Няма смисъл, няма смисъл.

Един-двама бухали прибавиха, че дори в разрушената кула не било вече толкова тъмно, колкото когато започнали, което значеше, че събранието вече е продължило достатъчно дълго. Всъщност само споменаването на развалините на великанския град сякаш бе охладило ентусиазма на птиците. Но Гладкопер рече:

— Щом искат да тръгнат по пътя към Етинсмур, трябва да ги заведем при някой от Блатните мърморци. Те са единствените, които биха могли да им бъдат в помощ.

— Тъй, тъй, заведи ги — обадиха се бухалите.

— Хайде тогава, да вървим — подкани ги Гладкопер. — Аз ще взема единия, но кой ще носи другия? Трябва да се направи тази нощ.

— Аз ще дойда, но само до Блатните мърморци — реши се един от бухалите.

— Готова ли си? — обърна се Гладкопер към Джил.

— Мисля, че Поул спи — каза Скруб.