Клайв Стейпълс Луис
Сребърният стол (3)

Глава трета
Отплаването на Краля

Причината Скруб да изглежда тъй мърляв (а също и Джил, ако можеше да се види отстрани) беше заобикалящото ги великолепие. Най-добре веднага да пристъпя към описанието му.

През един процеп сред планините, които Джил бе видяла далече във вътрешността на сушата, докато приближаваше, лъчите на залеза се изливаха върху равно поле. В далечния му край се издигаше замък с безброй кули и кулички, чиито ветропоказатели лъщяха на слънцето. Беше най-прекрасният замък, който Джил някога бе виждала. В близкия край светеше пристан от бял мрамор, на който бе закотвен грамаден кораб с извисяваща се предна и задна палуба. Целият бе в златно и пурпурно, с развят флаг на върха на мачтата, с многобройни знаменца по палубата и със сребристи щитове, наредени по двата фалшборда. Мостчето беше спуснато. Пред него стоеше престарял мъж. Готвеше се да се качи на борда. Беше облечен с богато украсена червена мантия, която покриваше сребърна ризница. Главата му бе обрамчена с тънък златен кръг. Бялата му като вълна брада падаше почти до кръста. Стоеше изправен, колкото можеше, и бе облегнал едната си ръка на рамото на разкошно облечен благородник, който изглеждаше по-млад от него. Личеше, че кралят е много стар и болен. Сякаш само един полъх на вятъра можеше да го отвее, а очите му сълзяха.

Обърнал се бе към народа с готовност да произнесе реч, преди да се качи на кораба. Пред него се намираше столче на колела, в което бе впрегнато магаренце — не по-голямо от ловджийско куче. На столчето седеше дебело джудже. И неговите дрехи бяха богато украсени като на краля, но поради тлъстината му и поради това, че се бе сгушило между възглавничките, правеше съвсем различно впечатление. Приличаше на безформено вързопче от кожи, коприна и кадифе. Беше старо колкото краля, но с по-здрав вид и с проницателен поглед. Не носеше шапка на голямата си плешива глава, която блестеше като гигантска билярдна топка на залязващите слънчеви лъчи.

По-нататък в полукръг стояха придворните. Джил ги разпозна веднага. Заслужаваше си да ги разгледа поне заради облеклото и доспехите им. С тях приличаха повече на цветна леха, отколкото на група изпращачи. Но причината Джил да се ококори и да отвори уста колкото можеше бяха по-скоро самите хора. Ако точната дума бе „хора“. Може би средно един на всеки петима бе човек. Останалите бяха непознати за нашия свят същества. Фавни, сатири, кентаври — Джил ги позна, защото беше ги виждала на картинки. Също и джуджета. Имаше и множество познати животни: мечки, язовци, къртици, леопарди, мишки и най-различни птици. Но те съвсем не съвпадаха с животните със същите имена в Англия. Някои бяха много по-големи — например мишките стояха изправени на задните си крака и бяха високи около половин метър. Но дори като изключим това, всички изглеждаха различно. По израза на лицата им личеше, че могат да говорят и да разсъждават също като нас, хората.

„Я! Значи все пак било истина! — помисли Джил, но побърза да прибави: — Дали са приятелски настроени?“ Тя тъкмо бе забелязала в крайните редици на събралите се един-двама великани и няколко същества, чийто вид съвсем не можеше да определи.

В този миг си припомни за Аслан и знаменията. През последния половин час напълно бе забравила за тях.

— Скруб! — прошепна тя й го хвана за ръката. — Бързо кажи дали виждаш някой твой познат!

— А ето те и теб, значи — каза Скруб неприязнено (за което имаше известна причина). — Млъкни, моля те! Искам да слушам.

— Не бъди глупак — настоя Джил. — Няма никакво време за губене. Тук виждаш ли някой твой приятел? Защото трябва веднага да идеш и да поговориш с него.

— Какви ги приказваш? — удиви се Скруб.

— Аслан… Лъва… казва, че така трябва — отчаяно продължи Джил. — Аз го видях.

— Видяла си го значи, а? И какво каза?

— Каза, че най-първият човек, когото видиш в Нарния, ще бъде твой стар приятел и трябва веднага да говориш с него.

— Е, тук няма никой, който да съм виждал преди. Така или иначе, изобщо не знам дали това е Нарния.

— Но аз мислих, че си бил тук и преди!

— Сбъркала си.

— Ама че работа! Ти каза…

— За бога, затвори си устата и нека чуем какво казват!

Кралят говореше на джуджето, но Джил не долавяше нито дума. Доколкото можеше да види, джуджето не казваше нищо в отговор, макар че усърдно кимаше и клатеше глава. После кралят заговори по-силно и се обърна към целия двор. Гласът му бе тъй отслабнал и пресекващ, че тя разбра много малко от речта, особено като се има предвид, че в нея ставаше дума за места и хора, за които никога не бе чувала. Щом речта свърши, кралят се наведе и целуна джуджето по двете страни. После се изправи, вдигна дясната си ръка като за благословия и тръгна с бавни и несигурни стъпки по мостчето. Придворните изглеждаха много трогнати от неговото заминаване. Извадиха се носни кърпички и отвсякъде се разнесоха хлипалия. Вдигнаха мостчето, от задната палуба прозвуча тръба и корабът се отдели от кея. (Дърпаше го лодка с весла, но Джил не я забеляза.)

— А сега… — почна Скруб, но не успя да продължи, защото в този миг голям бял предмет (Джил го помисли за хвърчило) долетя отнейде и кацна в краката му. Беше бял бухал, само че огромен — почти с височината на едно джудже.

Бухалът примигна и присви очи, сякаш бе късоглед. Леко накриви глава настрана, а после проговори с тих, бухащ глас:

— Буху-буху! Кои сте вие двамата?

— Казвам се Скруб, а това е Поул — отвърна Юстас. — Бихте ли ни казали къде се намираме?

— В страната Нарния, до кралския замък Каир Паравел.

— А този, който замина, кралят ли беше?

— Тъй, тъй — тъжно отвърна Бухала и поклати голямата си глава. — Но кои сте вие? Има нещо вълшебно около вас. Видях как пристигате. Летяхте. Всички останали бяха заети да изпращат краля и никой не забеляза. Освен мен. Аз ви забелязах. Вие летяхте.

— Тук ни изпрати Аслан — тихо произнесе Юстас.

— Буху-буху! — Бухала разроши перата си. — Това е прекалено много за мен толкова рано вечерта. Не съм напълно на себе си преди залез слънце…

— И ни изпратиха да дирим изчезналия принц — добави Джил, която с нетърпение очакваше сгоден случай да се намеси.

— За пръв път чувам за това — изненада се Юстас. — Какъв принц?

— Най-добре веднага да дойдете да разговаряте с Регента — рече Бухала. — Ето го там, в каляската с магаренцето. Джуджето Тръмпкин. — Птицата се извърна и ги поведе, като си мърмореше: — Бух! Буху-бух! Каква бъркотия! Още не мога да мисля както трябва. Твърде рано е.

— Как се казва кралят? — попита Юстас.

— Каспиан Десети — отговори Бухала.

Джил се зачуди защо Юстас внезапно спря, както си вървеше, и лицето му придоби необикновен цвят. Тя реши, че никога не го е виждала да изглежда по-зле. Но преди да успее да му зададе някакъв въпрос, стигнаха до джуджето, което тъкмо дърпаше юздите на магаренцето и се готвеше да потегли обратно към замъка. Тълпата придворни се бе разпръснала в същата посока поединично, по двама или на малки групички — като хора, които се завръщат от спортно състезание.

— Буху! Хм… Ваша светлост… — почна Бухала, като леко се приведе и доближи човка до ухото на джуджето.

— Ъ? Какво? — сепна се джуджето.

— Двама чужденци, милорд — рече Бухала.

— Бегълци ли? Какво искаш да кажеш? — каза джуджето. — Пред себе си виждам единствено две необикновено мръсни малки човешки същества. Какво искат?

— Казвам се Джил — избърбори момичето, като се бутна напред, защото изгаряше от нетърпение да обясни по каква важна работа са дошли.

— Момичето се казва Джил — изкрещя с пълна сила Бухала.

— Какво? Убил ли каза? Не вярвам! Кой ги е убил?

— Само едно момиче, милорд — обясни Бухала. — Името й е Джил.

— По-високо, по-високо! — каза джуджето. — Недей да бръмчиш и да цвъртиш в ухото ми! Кой кого е убил?

— Никой никого не е убивал — избуха Бухала.

— Кой?

— Никой!

— Добре де, добре. Няма нужда да викаш. Не съм чак толкова глух. Какво искаш да кажеш с това, че никой не е убит? Защо изобщо някой трябва да е убит?

— По-добре му кажи, че аз съм Юстас — намеси се Скруб.

— Момчето се казва Юстас, милорд — извика Бухала с всичка сила.

— Юноша ли? — раздразнено откликна джуджето. — Наистина е такъв. Това причина ли е да ми го водите в двора? А?

— Не юноша, а Юстас — повтори Бухала.

— Напусто, значи. Със сигурност не разбирам за какво говориш. Чуй ме сега, Гладкопер! Когато бях младо джудже, в тази страна имаше Говорещи зверове и птици и те наистина говореха. Нямаше такова мънкане, шепнене и смотолевене. Нямаше да ги търпят нито за миг. Нито за миг, сър. Урнус, тръбата ми, моля те…

Един мъничък фавън, който дотогава стоеше безмълвен до лакътя на джуджето, му подаде сребърна тръба. Приличаше на музикалния инструмент туба и се увиваше около врата на джуджето. Докато го наместваше, Гладкопер изведнъж прошепна на децата:

— Сега умът ми се проясни малко. Не споменавайте нищо за изчезналия принц. Ще ви обясня по-късно. Няма смисъл, няма смисъл. Буху-буху. Каква бъркотия!

— А сега, Гладкопер — обади се джуджето, — ако имаш нещо умно за казване, опитай се да го кажеш. Поеми си дълбоко дъх и не се мъчи да говориш прекалено бързо.

С помощта на децата и въпреки пристъпа на кашлица, който задави Джуджето, Бухала обясни, че чужденците са изпратени от Аслан да посетят кралския нарнийски двор. Джуджето им хвърли бърз поглед и в очите му се появи ново изражение.

— Изпратени от Лъва, така ли? И от… от онова другото Място, отвъд Края на света, а?

— Да, милорд — изрева в тръбата Юстас.

— Значи, син на Адам и дъщеря на Ева? — добави Джуджето.

Но децата от Експерименталното училище не бяха чували за Адам и Ева, така че Джил и Юстас не можаха да отговарят на този въпрос. Но джуджето не показа, че е забелязало.

— Мили мои — рече то, като хвана за ръка първо единия, после другия и леко наведе глава, — добре сте дошли. Ако благородният крал, бедният ми Господар, не бе отплавал току-що за Седемте острова, щеше много да се зарадва на вашето пристигане. Щеше да припомни младостта си… за миг. А сега е време за вечеря. Ще ми разкажете по каква работа сте тук утре сутрин. Пред целия съвет. Гладкопере, виж на гостите да им се осигурят стаи, подходящо облекло и всичко необходимо, както подобава! А, Гладкопер… дай си ухото…

Сега джуджето доближи устата си до главата на Бухала и несъмнено намерението му бе да зашепне, но като всички глухи хора не можеше да прецени силата на своя глас, та и двете деца чуха думите:

— … гледай да се представят изкъпани.

След това джуджето подкара магаренцето, което тръгна към замъка в нещо средно между тръс и гъше поклащане (бе тлъстичко животинче). Фавънът, Бухала и децата ги последваха с доста по-бавна крачка. Слънцето бе залязло и въздухът захладня.

Прекосиха зеленината, после — овощна градина, и преминаха през широко отворената Северна порта на Каир Паравел. Влязоха във вътрешен двор с избуяла трева. Прозорците на главната зала отдясно вече светеха, също и тези на по-особените сгради точно пред тях. Натам ги поведе Бухала и повика една много приятна особа, чието задължение бе да се погрижи за Джил. Тя не бе много по-висока от Поул, но доста по-стройна и очевидно напълно пораснала. Бе грациозна като върба и с върбова коса, в която като че ли растеше мъх. Тя заведе Джил в кръгла стая в една от куличките. Там имаше малка вана на пода, а в огнището бе запален огън от приятно ухаещи дърва. От свода висеше сребърна верига с лампа. Прозорецът гледаше към непознатата страна Нарния. Джил видя алените остатъци от залеза, които все още грееха отвъд далечните планини. Гледката я накара да закопнее за други приключения и да усети, че това е само началото.

След като се изкъпа и среса, тя облече приготвените за нея дрехи. Бяха приятни не само на допир, но и на вид и на мирис, а и шумоляха нежно при ходене. Джил щеше да иде отново при интересния изглед от прозореца, ако в този миг не я прекъсна тропане по вратата.

— Влез! — извика Джил.

Появи се Скруб, който също се бе изкъпал и облякъл във великолепни нарнийски дрехи. Ала не личеше да му е особено приятно.

— А, ето те и теб най-после! — сърдито рече той и се хвърли на един стол. — Търся те от сто години.

— Ами ето, намери ме! — каза Джил. — Слушай, Скруб, тук е страхотно. Направо екстра, нали? — За миг бе забравила всичко за знаменията и за изчезналия принц.

— Така ли мислиш? — промърмори Скруб и след кратко мълчание добави: — Да не бяхме идвали въобще!

— Но защо?

— Не мога да понеса това — продължи Скруб. — Да видя краля… Каспиан… превърнал се в кретащ старец. Просто е… просто е страшно.

— Защо? Какво ти пречи на теб?

— Ах, нищо не разбираш. Но като си помисля, как би могла. Не ти казах, че този свят има различно време от нашето.

— Какво искаш да кажеш?

— Времето, прекарано тук, не отговаря на нашето време. Разбираш ли? Колкото и дълго да останем тук, пак ще се върнем в Експерименталното училище в същия миг, в който го напуснахме…

— Това няма да е много забавно…

— О, затвори си устата и не ме прекъсвай! А като се върнеш в Англия, в нашия свят, не можеш да разбереш колко време минава тук. Могат да минат години в Нарния, а у дома минава само една. Братовчедите Певънзи ми обясниха всичко това, но се проявих като глупак и забравих! По всичко личи, че в Нарния са минали седемдесет години, откакто за последен път съм бил тук. Разбираш ли сега? Връщам се и Каспиан е грохнал старец.

— Тогава значи кралят наистина е бил твой стар приятел — прошепна Джил. Ужасяваща мисъл се бе промъкнала в ума й.

— Точно така — съгласи се нещастно Юстас. — И то много добър приятел. Но миналия път беше само с няколко години по-голям от мен. Да видя този старец с бяла брада и да си спомня Каспиан през онази сутрин, когато завзехме Уединените острови или когато се бихме с Морската змия… ах, това е ужасно! По-лошо е, отколкото ако го бях намерил мъртъв.

— Млъкни веднага! — прекъсна го Джил нетърпеливо. — Много по-лошо е, отколкото си мислиш. Изпуснахме първото знамение.

Скруб естествено не разбра нищо. Тогава Джил му разказа за разговора си с Аслан — за четирите знамения и за поставената им задача да открият изчезналия принц.

— Разбираш ли — завърши тя, — ти наистина видя твой стар приятел, точно както каза Аслан. Трябваше да отидеш и да говориш с него. А ти не го направи и всичко тръгна наопаки от самото начало.

— Но откъде можех да знам? — възмути се Юстас.

— Ако ме беше слушал, когато се опитах да ти кажа, всичко щеше да е наред! — укори го Джил.

— Да-да, а ако ти не се беше правила на герой на ръба на пропастта и не беше се опитала да ме убиеш… да, казах „убиеш“ и смятам да го повтарям често, така че се подготви… щяхме да дойдем заедно и да знаем какво да правим.

— Сигурно наистина е бил първият човек, когото си видял! — рече Джил. — Навярно си пристигнал тук часове преди мен. Убеден ли си, че не видя друг преди него?

— Пристигнах не повече от минута преди теб — отвърна Скруб. — Може би теб те е духал по-бързо от мен. За да навакса изгубеното време. Изгубеното от теб!

— Не бъди такъв звяр, Скруб! — оплака се Джил. — Я! Какво е това?!

Беше камбанката на замъка, която ги призоваваше на вечеря. За щастие прекъсна разговора, който щеше да се превърне в първокласна караница. И двамата усещаха невероятен глад.

Джил и Юстас не бяха виждали нищо по-великолепно от вечерята в огромната главна зала на замъка. Той наистина бе идвал в този свят и преди, но бе прекарал цялото си време по море и не знаеше нищо за славното гостоприемство на нарнийците у дома. От тавана висяха знаменца и всяко ястие пристигаше придружено със звук от тръби и барабани. Супите щяха да накарат слюнките ви да потекат само при мисълта за тях. Също и чудесните риби павендери, еленовото месо, пауните, сладкишите, сладоледът, кремовете, плодовете и ядките. Да не говорим за разнообразните вина и други питиета. Дори Юстас се развесели и призна, че „не е зле“. А щом приключиха със сериозното ядене и пиене, един сляп бард излезе пред тях и захвана великата древна легенда за принц Кор, Аравис и коня Брий, наречена „Брий и неговото момче“. В нея се разказва за приключението, случило се в Нарния и Калормен, както и в земите между тях, през Златния век, когато Питър бе Върховен крал в Каир Паравел. (Сега нямам време да ви я разказвам, но си заслужава да я чуете.)

Докато с прозявки се изкачваха обратно по стълби те, Джил каза:

— Бас ловя, че тази нощ ще спим добре.

Наистина, изминалият ден бе богат на събития, което показваше колко малко знае човек за това, което му предстои.