Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Сребърният стол

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“. Формат 32/84×108. Печ. коли 12.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-553-2

История

  1. — Добавяне

Глава петнадесета
Джил изчезва

Светлината от процепа не бе достатъчна, за да виждат какво става долу в заобикалящия ги мрак. Усилията на Джил да се покатери на гърба на Блатния мърморец можеха само да се чуят, защото бяха от сорта: „Няма нужда да бъркаш в окото ми!“, „Недей да стъпваш в устата ми!“ или „А, така става!“, а също и „Сега ще ти държа краката, а ръцете ти ще са свободни да се подпираш.“

Главата на Джил се открои на фона на светлината.

— Какво става? — нетърпеливо извикаха всички в хор.

— Има дупка — прозвуча гласът й. — Ако бях по-висока, бих могла да се провра по-нататък.

— Какво се вижда през нея? — попита Юстас.

— Нищо особено засега. Ей, Глъм, пусни ми краката. Дай да се покатеря върху раменете ти, вместо да седя върху тях. Няма да ми е трудно да се подпирам на стените.

Само шумът издаваше усилията й, докато на сивкавия фон на отвора не се открои по-голяма част от нейното тяло — на практика чак до кръста.

— Хей… — започна Джил, но изведнъж прекъсна с писък. Не бе много силен — звучеше сякаш устата й беше запушени или пълна с нещо.

Миг по-късно гласът й се върна и тя закрещя с пълна сила, но останалите не можеха да различат думите. След това няколко неща се случиха едновременно. Ивицата светлина напълно изчезна за момент, чуха шум от боричкане и прокънтя задъхания глас на Блатния мърморец:

— Бързо! На помощ! Хванете й краката! Някой я дърпа! Там! Не, тук! Късно е вече…

Отворът и изпълващата го студена светлина отново се виждаха. Джил бе изчезнала.

— Джил! Джил! — закрещяха те, но отговор не дойде.

— Защо, дявол да го вземе, не я държа по-здраво?! — ядоса се Юстас.

— Не зная, Скруб — простена Глъм. — Но това изобщо не ме учудва. Аз съм роден некадърник. Орисан съм. Орисан да стана причина за смъртта на Поул. Също както бях орисан да изям Говорещия елен в Харфанг. Не че вината не е и моя.

— Не можеше да ни сполети по-голямо нещастие и срам — рече принцът. — Изпратихме храбрата дама в ръцете на враговете и останахме тук в безопасност.

— Не прекалявайте с черните краски, сър — утеши го Глъм. — В тази дупка не сме в безопасност, като изключим гладната смърт, която ще ни споходи.

— Дали ще мога да се провра през процепа, откъдето мина Джил? — обади се Юстас.

В действителност с Джил се случи следното.

Веднага щом показа глава от дупката, откри, че сякаш гледа от прозорец на втория етаж, вместо както си мислеше — от отвор в земята. Заради дългото време, прекарано в мрак, очите й отначало не можаха да възприемат гледката пред нея. Осъзна само, че това не бе слънчевата светлина, която очакваше да види. Въздухът бе леденостуден, а светлината — бледа и синкава. Чуваше силен шум, а във въздуха летяха множество бели предмети. Тъкмо в този момент извика на Глъм да я изправи на раменете си.

Стъпила върху Глъм, Джил виждаше и чуваше много по-добре. Шумовете, които долови, се оказаха два вида: ритмично тропане с крака и музика от четири цигулки, три флейти и един барабан. Успя също да прецени къде се намира. Гледаше откъм дупка в стръмен склон, чието подножие бе на около четири метра под нея. Всичко наоколо беше бяло. Изведнъж тя ахна! Съществата бяха красиви малки фавни и дриади с венци от листа върху разветите си коси. За момент помисли, че се движат напосоки, но после разбра, че всъщност се извиват в танц. Изпълнението имаше множество сложни стъпки и фигури и не бе лесно. Изведнъж тя прозря, че бледата синкава светлина идваше от луната, а бялото по земята бе сняг. Разбира се! Звездите грееха от черното мразовито небе над нея. Високите тъмни предмети зад танцуващите се оказаха дървета. Спътниците не само бяха стигнали до Горната земя, но и можеха да излязат в центъра на Нарния. Джил усети, че ще припадне от радост. Чувството й се засили от музиката — ритмична, невероятно мелодична, леко застрашителна, но изпълнена с добра, бяла магия (също както онова монотонно подрънкване на Вещицата бе изпълнено с черна магия).

Разбира се, за да се разкаже всичко това, е нужно доста време, но за да се види — съвсем кратко. Джил почти веднага се обърна да извика към останалите: „Хей, всичко е наред! Вече сме у дома!“ Но причината да спре до „Хей…“ бе следната. Около танцуващите се вихреше кръг от джуджета, облечени в най-хубавите си огненочервени дрехи. Носеха качулки, обточени с кожа, златни пискюли и бяха обути с високи кожени ботушки. Докато обикаляха, хвърляха снежни топки (тъкмо това бяха белите предмети, които Джил видя да летят из въздуха). Не замеряха танцуващите, както биха постъпили непослушните английски момчета, а ги хвърляха в такт с музиката така, че ако танцьорите изпълняваха стъпките си правилно, никой нямаше да бъде ударен. Това бе Великият снежен танц, който се изпълнява всяка година в Нарния през първата лунна нощ след падането на снега. Освен танц той е и игра — от време на време някой танцьор обърква стъпките и снежните топки го удрят в лицето, което разсмива всички присъстващи. Но ако групата от танцьори, джуджета и музиканти е добра, танцът може да продължи с часове, без никой да бъде ударен. Когато времето е хубаво и необузданата им горска кръв закипи от студа, барабанния ритъм, зова на бухалите и лунната светлина, стават още по-игриви и танцуват до зори. Иска ми се да можехте и вие да ги видите.

Джил не успя да продължи след „Хей…“, защото отдалечено джудже запрати през танцуващите снежна топка, която направо й заседна в устата. Тя нямаше нищо против — дори и двадесет снежни топки не биха могли да помрачат настроението й в този миг. Но колкото и да е щастлив човек, все пак не може да говори, когато устата му е пълна със сняг. След доста плюене и тръскане тя си възвърна речта, но вече бе забравила, че спътниците й долу в мрака още не знаеха добрата вест. Тогава се наведе колкото можеше през дупката и закрещя към танцьорите:

— Помощ! Помощ! Заровени сме под хълма! Елате да ни изровите!

Нарнийците дори не бяха забелязали малкия отвор в склона и естествено изненадата им бе голяма. Оглеждаха се на доста места, преди да разберат откъде идва гласът. Но щом забелязаха Джил, втурнаха се към нея. Неколцина се изкатериха по стръмнината. Десетина ръце се протегнаха за помощ. Джил се хвана напосоки и я издърпаха от дупката. После се плъзна по стръмното с главата напред, а когато се изправи, каза:

— Моля ви, идете да изровите останалите. Освен конете там има още трима души. Единият от тях е принц Рилиан.

Докато изричаше тези думи, около нея вече се бе насъбрала тълпа. Освен танцуващите бяха дошли много други, за да гледат танца. От дърветата заскачаха катерички и бухали. Таралежите се придвижваха с поклащане толкова бързо, колкото им позволяваха късите крачета. Бобрите и мечките ги следваха с по-бавна стъпка. А последната зрителка бе грамадна пантера, която махаше с опашка от вълнение.

Щом разбраха думите на Джил, всички се захванаха за работа.

— Кирки и лопати, момчета, кирки и лопати! — викаха джуджетата и се затичаха през гората с пълна сила. — Бързо, да си вземем инструментите!

— Разбудете къртиците! Те обичат да копаят. Добри са поне колкото джуджетата — каза някакъв глас.

— Какво каза тя за принц Рилиан? — чу се друг глас.

— Тихо! — изшътка пантерата. — Горкото дете си е изгубило ума. Нищо чудно, след като е било под земята. Просто не знае какво говори!

— Точно така! — съгласи се една стара мечка. — Та тя каза, че принцът бил кон!

— Нищо подобно! — възрази бъбрива катеричка.

— Да, така каза! — каза друга, още по-устата.

— Т-той е там! В-в-вярно е! — обади се Джил, тракайки със зъби от студа. — Не г-г-говорете глупости!

Една от дриадите веднага я загърна с кожено наметало, изпуснато вероятно от бързащо за инструментите си джудже. После учтив фавън изприпка между дърветата към пещерата, където Джил видя да гори огън, за да й донесе нещо топло за пиене. Преди да се върне обаче, се появиха джуджетата, нарамили кирки и лопати. Втурнаха се към склона. Джил дочу викове: „Хей, какво правиш? Хвърли този меч!“, „Стига, младежо, стига!“ и „Злобничък е, нали?“ Тя изтича към дупката. Когато съзря лицето на Юстас, не знаеше дали да плаче или да се смее. Той бе блед и покрит с мръсотия, но дясната му ръка размахваше меч, с който посягаше към всеки, осмелил се да доближи.

Разбира се, Юстас прекара последните няколко минути съвсем различно от Джил. Чу виковете и я видя да изчезва в неизвестността. Също както принца и Глъм, така и той си помисли, че е заловена от врагове. Дълбоко под земята не можеше да види, че бледата, синкава светлина е всъщност блясъкът на луната. Той си представяше, че дупката просто води в друга пещера, осветена от призрачни отблясъци и пълна с неизвестни зловещи създания на Долната земя. А когато успя да убеди Глъм да му подложи гръб, извади меча си и показа глава навън. Наистина постъпката му бе смела. Ако можеха, другите щяха да сторят това преди него, но процепът бе толкова тесен, че нямаше как да се проврат. Юстас бе малко по-едър, но доста по-тромав от Джил и когато се показа навън, си удари главата в свода на процепа. Събори неголяма преспа сняг върху лицето си. А щом отново бе в състояние да вижда и съзря същества, които на дузини се носеха към него с все сила, никак не е за учудване, че се опита да ги отблъсне.

— Спри, Юстас! Престани! — кресна му Джил. — Всички са приятели, не виждаш ли? Излезли сме в Нарния. Всичко е наред.

Тогава Юстас разбра грешката си и се извини на джуджетата. Те му простиха и множество здрави космати ръце се протегнаха, за да излезе, както бяха помогнали и на Джил преди броени минути. Тя самата се изкатери по склона, промуши глава през мрачния отвор и съобщи добрата вест на затворниците долу. После, докато се обръщаше, дочу мърморенето на Глъм:

— Ах, горката Поул. Много й се насъбра, особено сега накрая. Замаяла й се е главата, което изобщо не ме учудва. Започват да й се привиждат разни неща.

Джил и Юстас си стиснаха ръцете и заедно вдишаха дълбоко от свободния среднощен въздух. Донесоха на Юстас топло наметало, както и горещ чай за двамата. Докато отпиваха, джуджетата изчистиха снега и чимовете около дупката. Поле кирките и лопатите затанцуваха весело, както краката на фавните и дриадите преди десетина минути. Едва преди десет минути! На Джил и Юстас им се струваше, че опасностите в мрака, жегата и задуха са били само сън. Тук вън на студа, под луната и огромните звезди (нарнийските звезди са на по-близко разстояние от тези в нашия свят), заобиколени от весели и добри лица, бе трудно да се повярва в съществуването на Долната земя.

Преди да си изпият чая, пристигнаха десетина къртици — току-що събудени, доста сънливи и не особено доволни. Ала щом разбраха каква е работата, включиха се с желание. Дори фавните взеха да помагат — отнасяха пръстта в малки колички. Катеричките пък подскачаха напред-назад от вълнение, макар Джил така и да не разбра какво точно си въобразяваха, че правят. Мечките и бухалите се задоволиха с даване на съвети и не спряха да питат децата дали не биха предпочели да се приберат в пещерата (където Джил бе видяла запаления огън), за да се стоплят и да вечерят. Но те не можеха да го сторят, преди да видят приятелите си на свобода.

В нашия свят никой не може да изпълнява такава задача както джуджетата и Говорещите къртици от Нарния, само дето те не смятаха това за работа. Обичат да копаят. Затова не мина много време и отвориха голяма черна дупка в склона. На лунната светлина от тази дупка първо се показа дългокраката фигура на Блатния мърморец (гледката щеше да бъде страховита, ако наблюдаващите не знаеха кого да очакват), а след него, повел двата коня, самият принц Рилиан.

При появата на Глъм отвсякъде се разнесоха викове:

— Та това е Блатен мърморец… Това е старият Глъм… Глъм от източните блата… Къде се губиш? Бяха изпратили спасителни отряди да те търсят… Лорд Тръмпкин е разлепил обяви… Има предложена награда!

Внезапно обаче всички възгласи стихнаха. Настана гробна тишина, както когато директорът влезе в шумна ученическа спалня в общежитие. Сега видяха принца.

Никой не се усъмни нито за миг, че не е той. Много от животните и дриадите, от джуджетата и фавните го помнеха още от дните, преди да бъде омагьосан. Имаше и по-възрастни, които помнеха как е изглеждал баща му крал Каспиан като млад и откриха приликата. Но според мен и без друго щяха да го познаят. Макар и блед от дългото пленничество в Долната земя, облечен в черно, прашен, разрошен и изморен, в лицето и в походката му имаше нещо, което не можеше да се сбърка. То е изписано на лицето на всички нарнийски крале, които управляват по волята на Аслан и седят на трона на Питър Върховния крал в Каир Паравел. Моментално всички свалиха шапки и коленичиха. Миг по-късно избухнаха викове на радост. Насъбралите се крещяха, подскачаха и се въртяха. Стискаха си ръцете, целуваха се и се прегръщаха. Очите на Джил плувнаха в сълзи — тяхното пътешествие си струваше понесените страдания.

— Ваше височество, заповядайте — проговори най-старото джудже. — В пещерата ей там има някакво подобие на вечеря, приготвена за края на Снежния танц…

— С удоволствие — прекъсна го принцът. — Никой принц, рицар, благородник или мечка досега не е бил гладен като нас, четиримата странници.

Тълпата животни започна да се придвижва към пещерата между дърветата. Джил чу как Глъм отговаряше на тези, които го притискаха отвсякъде:

— Не, не… моята история може да почака. Не ми се е случило нищо, което да заслужава да бъде разказано. Това, което искам, е да чуя новините. Не се опитвайте да ги прикривате. Искам да чуя всичко наведнъж. Разбил ли се е корабът на краля? Имало ли е горски пожари? Някакви войни на границата с Калормен? Няма да се учудя, ако са ни нападнали и дракони.

При което всички се разсмяха с глас и рекоха:

— Същински Блатен мърморец, и то типичен!

Двете деца бяха почти припаднали от глад и умора, но в пещерата бе топло и самият й вид ги ободри. Огънят играеше по стените, шкафовете, чашите, чиниите и върху гладкия каменен под точно като в кухня на село. Още вечерята не бе привършила, когато те заспаха непробудно. И докато спяха, принц Рилиан разказваше цялото приключение на по-старите и мъдри животни и джуджета. Всички разбраха как злата Вещица (несъмнено като онази Бяла вещица, установила Великата зима в Нарния преди много, много години) е скроила план да убие първо майката на Рилиан, а после да омагьоса самия принц. Тя прокопала прохода точно под Нарния с намерение да излезе и да управлява страната чрез Рилиан. Той обаче изобщо не подозирал, че страната, чийто крал тя смятала да го направи (крал само на думи, а всъщност неин роб), е неговата родина. А от разказите на децата разбраха, че тя е била в заговор с опасните великани от Харфанг. Тогава най-старото джудже каза:

— Поуката от всичко разказано, Ваше височество, е, че вещиците от севера винаги имат едни и същи намерения, но във всяка епоха използват различни начини за постигането им.