Вяса
Бхагавадгита (21)

ЧЕТИРИМА ВИДНИ ИНДИЙЦИ ЗА „БХАГАВАДГИТА“

БАЛ ГАНГАДХАР ТИЛАК (1857–1920) — един от най-изтъкнатите дейци на национално-освободителното движение, човек с лъвска натура, с неукротима енергия — истински „бик сред Бхарата“, както би било казано за него в „Бхагавадгита“ — е преди всичко човек на действието и затова той разбира поемата главно като учение за безкористното действие, посветено на благото на Индия и в крайна сметка — на цялото човечество. Огромния (почти 1 000 страници) труд върху „Бхагавадгита“, написан в затвора през 1910–1911 г., той озаглавява „Тайната на Бхагавадгита“ или „Учение за йога на действието“. Произведението на Тилак, сътворено на маратхи, е преведено скоро на хинди, английски и на повечето съвременни индийски езици. То е популярно в Индия до ден-днешен и периодически се преиздава.

В стремежа си да вдъхнови съотечествениците си към активно действие Тилак непрекъснато подчертава именно този аспект на учението на „Бхагавадгита“ (а той безспорно присъствува в поемата), като всичко друго измества на втори план. При обяснението на думата йога в „Бхагавадгита“ той се позовава на шлока II, 50, където се казва, че „йога е изкусност в действието“. Работата е ясна — всички оттенъци на този тъй необикновено многозначен термин не се покриват от споменатото определение, но Тилак не се нуждае от това: той чисто и просто постъпва като воин, който окършва вейките (ведно с листата и цветовете) на подходящ клон, за да направи от него тояга. Такъв подход към текста не може да бъде наречен нито обективен, нито научен, което собствено е предизвикало и раздразнението на У. Хил (1928, с. 278). Но, повтарям, Тилак е имал свои цели и изхождайки от тях, той е напълно прав. Освен това не бива да си го представяме като някакъв просто-душен кшатрия, захванал се с неподобаващо за него занимание на учен. За разлика от твърде много политици, писали за индийската култура както преди, така и след него, Тилак притежава пространни, придобити още през детството с помощта на учител знания не само за „Бхагавадгита“, но и за двата сборника епос, за много от пураните, дхармашастрите и още редица други текстове. Той например е един от първите, повдигнал въпроса за литературата на пураните-подражания на „Бхагавадгита“, и фактически е изготвил пълен списък на многочислените „гити“, разхвърлени из епоса и пураните. Все още с интерес се четат неговите бележки относно такива важни (за индийското съзнание от всички времена) термини като дхарма, карма, мокша, направени въз основа на огромен фактически материал. Твърде сполучливи са коментарите на Тилак върху голям брой стихове от „Бхагавадгита“.

АУРОБИНДО ГХОШ (1872–1950) — знаменит бенгалски мислител, през младите си години активен борец за свободата на Индия, по-късно изцяло отдаден на мистиката и богословието; през целия си живот се е обръщал към идеите и образите на „Бхагавадгита“. И в монумент;] шите си философски синтези „Божествен живот“ (1935), „Л йога“ (1921) и в специално посветените на поемата „Очерци за Гита“ (1922) той се стреми да намери в наставленията на Кришна някакъв идеал на чиста духовност, инвариант на религията, който да е лишен от каквато и да било сектантска, както и национална изключителност. За съжаление в тези търсения има доста абстрактно, разсъдъчно резоньорство, тъй свойствено за всички синкретични пророци (между другото думата „синтез“ е една от любимите в речника на Ауробиндо) и тъй далечно от духа на „Бхагавадгита“ с нейното неизменно обръщане към конкретното, определеното действие (на тялото, на мисълта, на любовта, на вярата), но напразно би било да се търси нещо подобно в тежката реторика на бенгалския мистик. Наред с това обаче не може да му се отрече поразително дълбокото проникване в текста. Промъквайки се през гъсталака от „клонести“ (да използуваме образ от самата „Бхагавадгита“) изрази, попадаш на забележителна интуиция — било за жертвата като космически принцип за обмяна на енергии, било за йога като универсална форма за съществуването на всичко живо, било за непрекъснатостта на знанието, било за тантристките тенденции в „Бхагавадгита“… Универсалността, разбира се, е присъща за учението на „Бхагавадгита“ (наистина там тя е артикулирана по друг начин) и това в края на краищата прави основателни някои обобщения на Ауробиндо. Като цяло книгата му за поемата не може да не бъде призната за забележително явление в историята на нейното тълкуване.

МОХАНДАС КАРАМЧАНД ГАНДИ (1869–1948) — за пръв път се обръща към изучаването на „Бхагавадгита“ по време на студентството си, на около двадесетгодишна възраст. По-късно си спомня как двама негови приятели англичани го помолили да прочете с тях „Бхагавадгита“, как му било неудобно да им откаже и как това в края на краищата го накарало да прочете поемата в английския превод на Е. Арнолд. „Бхагавадгита“ му направила неизгладимо впечатление и оттогава Ганди не се е разделял никога с нея. Той казва: „Винаги когато съм в затруднено положение, се обръщам към моята Майка Гита и не е имало случай тя да ме остави без утешение.“ Или: „Моят живот беше изпълнен с външни трагедии и ако те не са оставили по мен видими следи, това се дължи на учението на «Бхагавадгита».“

Понякога, както сам разказва, Ганди търсел съвет от „Бхагавадгита“ наслуки: разтварял със затворени очи книгата където му попадне и прочитал онзи стих, на който слагал пръст Този начин може да изглежда наивен, но да не забравяме, че Ганди е бил религиозен и не се е стеснявал от наивността си в общуването с бога; освен това подобен начин на „употреба“ на текста… се опира на твърде древни представи. През 20-те години Ганди събира размислите си върху „Бхага-вадгита“ в малка книжка под заглавие „Анасактийога“ (йога на непривързаността), която по-късно, допълнена със статии, очерци и т. н., се превръща в сборника „Гитамата“ (Майка Гита), преиздаван нееднократно до наши дни. Според Ганди основното в учението на поемата е анасакти — безкористното действие, като подчинява на идеала на това действие дори толкова важния за него идеал на „невреди-телство“ (ахимса) и смята, че второто е необходимо средство за постигане на първото. Проповядвайки своята религия на „неувреждането на нищо живо“, Ганди, естествено, навсякъде е срещал хора, които непрекъснато му повтаряли, че „Бхагавадгита“, виждате ли, утвърждава нещо напълно противоположно: призовава към участие във война, да се убиват враговете и т. н. В отговор Ганди с рядка проницателност говори, че изобразената в „Махабхарата“ (и по-точно в „Бхагавадгита“) война не е история, а символ: войната на Пандавите и Кауравите е драматизирано изображение на борбата на доброто със злото и всички призиви от рода на: „Започвай битката!“, и пр. трябва да се разбират в духовен смисъл, като призиви да се победи злото у самия себе си. Такова разбиране на събитията в епоса според мен е не само извънредно задълбочено, но и най-правилното. Без да се говори дори за доводите на учените (Саркар и др.), според които през историческия период, съответствуващ на събитията в „Махабхарата“, битка с така описаните размери явно не е могла да съществува, може да се посочи, изхождайки от съвършено други съображения (и естествено, извън всякаква зависимост от принципа ахимса), че изобразените в „Махабхарата“ събития добиват смисъл само ако се тълкуват в символичен, ритуален план. Твърде интересни и поучителни (в това число и за историята на културата) са и разсъжденията на Ганди за „жертвата“ (яджна) в „Бхагавадгита“, разбирана като „действие за благото на другите и извършено без стремеж за отплата“ Независимо че толкова крайно символизиране на жертвата най-вероятно да няма място в „Бхагавадгита“, все пак развитието на понятието (от ведийските ритуални текстове през упанишадите, „Бхагавадгита“ и по-нататък) води до смисъла, посочен от Ганди…

Тези два-три примера от екзегетиката на Ганди — техният брой може да бъде лесно увеличен — показват колко плодотворен и дълбок е бил този удивителен човек, който… говореше за най-сложните неща с прост вестникарски език.

ДЖАВАХАРЛАЛ НЕРУ (1889–1964). Ако съдим по собствените му признания, той се запознал с „Бхагавадгита“ твърде късно. В книгата си „Пробуждането на Индия“, която до голяма степен има автобиографичен характер, Неру пише: „Винаги с неохота съм се залавял да чета религиозни книги. Не са ми били по сърце техните абсолютистки претенции… И все пак бях принуден да се заловя за тези книги, защото да не ги познавам, не беше достойнство, а често пъти представляваше сериозна пречка… Много трудно ми бе да си наложа да прочета изцяло многото техни раздели, защото, колкото и да се стараех, не можех да създам у себе си достатъчен интерес към тях.“ Свидетелството на такъв човек за „Бхагавадгита“ е особено ценно, тъй като показва в известен смисъл границата на плодотворността на текста в условията на екстравертното съзнание.

В поемата Неру вижда преди всичко положението на личността в състояние на безизходност: „В период на криза, когато разумът на човека се измъчва от съмнения и се терзае от противоречиви задължения, той все повече се обръща към «Бхагавадгита», за да търси светлина и ръководство, защото това е поема, създадена в епоха на политическа и социална криза и нещо повече, в епоха на криза на човешкия дух.“ Затова авторът търси в „Бхагавадгита“ (и разбира се, намира) преди всичко учението за действието: „Тъй като за съвременна Индия е твърде характерно дълбокото разочарование… този призив към действие притежава особена притегателна сила. Това действие може също да се изтълкува от съвременни позиции като действие за подобряване на социалните условия и като практическо, безкористно, патриотично и благородно служене на обществото.“ В заключение на своите размишления за „Бхагавадгита“ Неру пише: „В нея има нещо неостаряващо и способно постоянно да се обновява — някакво вътрешно качество, състоящо се в способността към… устойчивост и равновесие въпреки конфликтите и противоречията. Във всичко това има някаква уравновесеност и единство.“