Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (6)

Пета глава

Другият ден беше спокоен, но по начин, който напълно отговаряше на употребяваното сравнение, „затишие пред буря“. В града животът течеше необезпокояван. Може би се дължеше на това, че властта беше просто уморена от страх и вече й липсваха нормалните човешки реакции пред опасността. Другата, по-малка част, която се готвеше да заеме властта, сякаш си беше дала един ден почивка, а третата част от хората, неутралните зрители на всяка революция, тоест публиката, нямаше нищо против да се отложи за малко спектакълът, защото знаеше, че представлението ще бъде незабравимо.

Фильо и Макензен тоя ден бяха като унесени и само слуховете за голямата партизанска акция в планината — причината за нощното сияние — ги заинтригуваха. Макензен беше по-зает, понеже участвува в погребението на двама жандармеристи, смъкнати набързо от планината. Погребението беше минало по думите на Макензен доста вяло, което преведено на обикновен език, значеше — без всякакво плюскане и почести. Така вечерта неусетно дойде. Време беше да тръгват за тържеството на женското дружество „Любов към родината“.

Облякоха най-новите си дрехи, грижливо изкърпени от бай Тома, така че кръпките да са симетрични и едва да личат. Сложиха си бели ризки и тръгнаха към първоначалното училище „Арсений Костенцев“, разбира се, тоя път с обувки. След тях на известно разстояние се движеше Томи. На портата стоеше Юп, който тая вечер, изглежда, играеше ролята на разпоредител.

— Добър вечер, Юп.

— Топър фечер. Ако видим се — никс, казва сбогом на вас…

— Не се бий против руснаците! — каза Фильо.

— Аз не иска, но война, криг.

— Сбогом, Юп. Ахтунг, може да останеш и жив! — каза Макензен.

— Топър е бог! — отговори Юп.

Трогнати, Фильо и Макензен му подадоха още една кариочка „Серт“.

— Томи, рест иси — каза Макензен на кучето, но то се направи, че не разбира, и влезе с тях.

Двамата бавно прекосиха двора, за да го огледат. Камионите бяха напълно готови и подредени. Изглежда, че веднага след тържеството немската част щеше да замине. На входа на училището ги чакаше една натруфена дама, наметната с къса кожена пелерина, въпреки че нощта беше топла.

— Миличките… — каза предвзето дамата. — Вие от хора ли сте? Какво пеете?

— Дискант — каза Фильо.

— Бас — скромно добави Макензен.

Двамата се изкачиха по стълбата. Томи остана на входа. Вратата на стаята с окачените шмайзери зееше. Те дълго ги зяпаха от коридора. Влязоха в салона с хармониума. Тук бяха и другите деца от прогимназиалния хор, а също и Еми. Тя носеше лилава кадифена рокля с широки, бухнати ръкави и пантофки. Цялата сияеше. Изглежда, в нея женското беше заговорило, защото кокетничеше и въртеше очи навсякъде. Все пак на Фильо подари една особено мила усмивка.

— А, най-после! — възкликна тя. — Ще ръкопляскате ли на номера ми?

— Разбира се — отвърна Фильо галантно.

А елитът на града беше насядал по столовете и оживено разговаряше. Стърчеше фигурата на полковника с жена му — певицата, до него мълчаливо седете околийският управител, чиято буза непрекъснато трепкаше. Кметът беше усмихнат — един пълен бонвиван с пеперудка и цвете на петлицата. Навели глави, нещо тайнствено си шепнеха. Полицейският инспектор и капитанът, командир на немската част, все още неизтрезнял, но с мундир, закопчан догоре, вторачено гледаха към сцената. Встрани от столовете бяха наредени дълги маси с мезета, пиене и сладкиши. На задните столове седяха немските войници. Няколко от тях пъдеха мухите от масите с кърпи. Стана жената на полковника, посрещната с шумни ръкопляскания.

— Тази вечер женското дружество „Любов към родината“ дава тържество в чест на синеоките рицари, които напускат града ни. Но вие, мили войници и офицери, пак ще се върнете. О, аз знам това, защото тук ви чакат вашите приятели, тук ви чака женското дружество „Любов към родината“… — Тя се просълзи и си бършеше очите. Няколко дами също се разхлипаха. Положението спаси немският капитан, който шумно изръкопляска и всички се присъединиха към него. Жената на полковника тръгна към мястото си. Посрещна я дамата с кожената пелерина, като я целуна.

— Беше великолепна, мила! Каква реч! Честито!…

Хорчето излезе. Това бяха деца от прогимназията, доколкото можаха да ги съберат през ваканцията. С тях беше и учителят им Гоце Михов. Изглеждаше особено кльощав на сцената. Правеше някакви нервни движения, които издаваха, че е нервен човек. Никак не му беше приятно, но беше задължен да дирижира хора. Построи го и даде тон: ре-си-сол… На края на редицата, откъм момичетата, стоеше Фильо, който имаше засега дискантов глас. В средата стърчеше едрият Макензен, който гледаше Гоце Михов в ръцете, за да не изпусне знака на началото, тъй като песента започваше с ауф-такт.

Първо запя целият хор, който даде акорда. Ясно се чуваше басът на Макензен, отмерващ такта като тимпан: бум-брим-брим, бум-брим-брим… После гласът на Фильо стремително се понесе в малката зала с отворените прозорци… „Не зная какво ме тревожи…“ — започна той прочутата песен за Лорелай, а хорът му отговори. Лицата на немските войници бяха сурови и замислени. Всеки бе затаил нещо в себе си. Може би тази песен ги караше да се размислят за много неща — и за войната, и за родината, и за бъдещето… Юп си бършеше с кърпичка сълзите. Детските чисти гласове се блъскаха като лястовици в тясното пространство, после излитаха навън в мрака…

А там, до прозореца, Томи, изправил глава, виеше към луната и се мъчеше да стане добър хорист.

Ръкоплясканията бяха неистови. Втората песен беше „Княже мой, нани-ми-на“ от Моцарт. Изпълниха я изящно и напористо. Гоце Михов, както винаги, се забрави къде е. Той се увлече напълно от музиката и пееше без звук заедно с децата. Кимаше радостно с глава на Макензен, който вземаше необходимия тон, за да се получи субдоминантата. Макензен наистина беше безпогрешен. Накрая изпълниха „Сладкопойна чучулига“ на Пипков, с което върнаха радостното настроение. Песента бе изпята на бис. Гоце Михов разпусна хора. Немските войници раздадоха на децата по един сандвич. Дойде редът на Еми. Тя седна пред хармониума, след като направи реверанс. Започна „Фюр Елизе“. Лицето на Фильо се напрегна. Тя свиреше така, сякаш ходеше пияна по въже и всеки момент щеше да падне. И наистина, киксовете не закъсняха. Забърка се, спря, почна отново и едва изкара гамата по цялата клавиатура. Фильо през всичкото време правеше безпомощни движения, а Макензен отчаяно махаше с ръка. Но премеждията едва започваха. При октавите на лявата ръка наистина се получи някаква пародия. Еми спря и почна да плаче. Спаси положението жената с кожената пелерина. Тя изтича и я прегърна.

— Милото ни момиче — каза жената, — тя тепърва ще ми стане голям виртуоз, нали?

Всички ръкопляскаха. Двете момчета мълчаха засрамено, с наведени глави, сякаш те се бяха провалили. Време беше вече да се измъкнат. Когато минаха край стаята с шмайзерите, нещо ги задържа. Пияният капитан сега свиреше на хармониума немски фокстрот. Всички танцуваха, пиеха и се веселяха. Капитанът излезе с майката на Еми. Момчетата се скриха в стаята с шмайзерите. Капитанът целуна жената на полковника, явно пиян, а тя изкуствено се смееше. Децата не можеха да мръднат. Незабелязано притвориха вратата. Без дума да си кажат, Фильо откачи един шмайзер с пълнител. Отиде към прозореца и се спусна заедно с шмайзера, увиснал на ръката на Макензен, но той не издържа и го пусна. Фильо се стовари на двора. След миг до него скочи Макензен. Томи се хвърли върху тях и ги близна. Той достатъчно бе чакал навън.

— Ох, мамичко… — пъшкаше Фильо.

— Тихо. Някой идва!

Двамата оставиха шмайзера до стената и се изправиха. Томи приклекна. Видяха капитана, който застана близо до тях, разкопча си колана и се изправи с лице към стената. След като се облекчи, той се оттегли. Двамата въздъхнаха. Фильо посегна към шмайзера, но в тоя момент дойде Юп. Макензен седна върху шмайзера.

— Не видех излиза и помислил станало нещо — каза Юп.

— Нищо — каза Фильо, — скочихме през прозореца и Макензен си навехна крака.

— Да помогна ли вас?

— Не, Юп. Ние сами ще си идем през оградата. Сбогом, Юп. И… не се сърди…

— Сбогом — каза Юп.

Той тръгна, обърна се, но Фильо му направи знак да върви. Когато изчезна зад ъгъла, двамата скочиха на крака. Тоя път шмайзера носеше Макензен. Прескочиха лесно оградата. Томи се промъкна през една пролука и тичаше след тях.

— Как мислиш — ще разберат ли?

— Още тая вечер! — каза Фильо. — И ще се вдигне голяма олелия!

— Юп сигурно ще се досети — каза Макензен.

— Той няма нищо да каже, бъди спокоен. Абе… във вас, поповете, няма капка смелост в живота!… Сложи шмайзера в сеното при конете!

— Под керемидите — каза Макензен. — Бъди спокоен!

Тази нощ децата дълго не можаха да заспят. Откъм главната улица загърмяха мотори. После се разнесе грохотът от веригите на бронираните коли. С трясък се понесоха мотоциклети с картечници и влекачи с противотанкови оръдия. Немците си тръгваха. Започна да проблясва прозорец след прозорец. Ту електрическа крушка, ту газена лампа, ту свещ, които осветяваха лицата на хората — изумени, невярващи, радостни, изплашени, сърдити, разплакани, разгневени… Между тях бяха и обитателите на големия двор.

Фильо и Макензен бяха изскочили вече върху покрива на плевнята. Сега минаваха камионите, пълни с немски войници, в каски, с шмайзери и пушки. Там някъде, под тези каски, между еднаквите замръзнали редици, беше и техният приятел Юп…

Колоната отмина, а хората стояха. Дълго бученето ехтеше в мрака. Часовникът на общината удари два часът след полунощ. Някакъв пес виеше на умряло в нощта. Нещо завинаги си отиваше и нещо ново идваше…