Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (1)

Малко обяснения към приключенията на Фильо и Макензен

… Седях един час и се чудех как да се обърна към вас, дали да ви кажа „Мили деца“… Накрая се ядосах, понеже нищо свястно не можах да се сетя. Все едно и също: мили деца… И се размислих… Първо, „Мили деца“ звучи повече като благословия, отколкото като обръщение към хора. Казва се също мило куче, мило коте, мило агънце и по върви! В самото обръщение има нещо несправедливо. Този, дето казва „Мили деца“, се поставя над тях, като че ли знае повече от децата и иска само малко тишина, за да им обясни това, което според него децата не знаят!… После си спомних за времето, когато и мене ме наричаха „мило дете“ и понасях това с голямо усилие, както не обичах да ме щипе по бузата всеки срещнат или ме целува така, че после скришом да си бърша бузата… И винаги тези действия бяха придружени от изречението: „Милото детенце!“… Намразих тая дума и си повтарях наум, че не съм мила, не искам да бъда мила, а искам само да се отнасят с мене естествено!

И така, смятам да ви кажа няколко думи, за да се разберем помежду си…

Според мене човечеството се дели на две: от една страна, са децата, от другата — възрастните. При това делене годините нямат никакво значение. Истинските деца знаят до края на живота си, че са деца и даже когато пораснат, скрито си пеят детски песнички. Ако им падне, играят и на народна топка, и на прескочикобила, и така нататък… Само че се срамуват от другата част на човечеството, които не са деца и ни наричат „мили“. Имах баба, която напълно ми уйдисваше на всичко като дете. Тя беше от нашата партия. И умря като дете на 93 години!…

А сега пак за обясненията…

Смятам, че ние, децата, разбираме някои работи по-добре от възрастните. Те биха си спестили много сили да ни обясняват живота, и то погрешно. Все пак, за да не ни се карат, ще кажа, че има разлика в детството на баба ми, да речем, и на мен. Защото баба ми например помнеше добре турското робство, Илинденското въстание и бягството от Македония през Балканската война. А аз помня други неща — идването на хитлеристките войски у нас, нахлуването им в Гърция и Сърбия, партизаните, офицерите, фронта, глада и т.н. Но странно нещо, въпреки тая разлика аз и до ден-днешен мога да разкажа съвсем точно детството на баба ми от село Горни Порой: и за коня, и за единствената торба царевично брашно, и за хилядите бежанци по прашния път, и за умрелите от холера, и за гръцката кавалерия, която върви по петите им — и все едно, че там съм била и аз и това се е случило с мене, макар че никой нищо не ми е обяснявал… Затова бих искала, като четете приключенията на Фильо и Макензен, не да разберете, а да почувствувате детството на другите като свое. Тъй като да почувствуваш нещо, това значи да го разбереш!… В края на краищата няма да пишем класно упражнение върху книгата, а просто да си починем между игрите. Защото — казвам ви го вече аз от опит — неизживяното детство е непоправим пропуск в човешката личност. Ето защо нека да не забравяме детството си и че сме деца — най-добрата част на човечеството! Нали?

Сега се чудя дали да почна най-после обясненията си… Не сте живели тогава, когато „имало едно време…“ и не знаете какво е например опозиция, какво е бригадирско движение… Пък си казвам: и аз не съм виждала руския пълководец Кутузов, но всичко вярвам, каквото е писал за него Лев Николаевич Толстой.

… Какво да ви обяснявам… Толкова се е говорело… Само ще кажа, че бригадирското движение тогава беше да почнеш от нищо. Представете си, деца, че ви е изгоряла къщата, всички дрехи и завивки, включително и парцалените кукли, както правеха фашистите и както ставаше при бомбардировките. И като гледаш това пепелище, вместо да плачеш и да се ядосваш, да почнеш всичко отново с голи ръце! Ама с радост и с песен и да те е срам и мъка, ако не те вземат в бригадата. Ето това е бригадирското движение по мое време.

Не знам дали повече да ви обяснявам… Не сме в клас. Фильо и Макензен не са идеални деца. Нито са много послушни, нито пък непослушни, нито са много кротки, нито пък много палави. Не постъпват винаги правилно, нито пък винаги неправилно. Не са мързеливи, но като им падне, могат добре да си поиграят. Просто деца като всички!… Ако бяха идеални, тогава според мене щеше да бъде по-добре, вместо да се пишат толкова книги, па да се правят толкова филми и се харчат пари, просто да се прочете правилникът на едно училище и готово! Поне ще чуем отново какво е забранено, тъй като правилникът за дисциплината не е конституция, та да знаеш правата си, а преди всичко това, което не можеш да правиш, тоест да знаеш задълженията си. Само че тогава нямаше да има книги. Ако ли пък бяха написани според правилника, то случките ще да са станали не на земята, даже не в нашата Слънчева система, а в някое съзвездие, което, между нас казано, никак не ни засяга и би ни доскучало.

Аз мисля, че всяко дете е единствено на света! Няма досущ еднакви деца. И всяко детство е единствено на света! Затова всяко детство може да послужи поне за един роман най-малко. Освен това детето има някои качества, които възрастните за съжаление ги нямат. То е чисто по душа и не знае зло. Затова спомените от детството са тия, които ни поддържат по-нататък в нашия път и преди всичко добрият спомен! Даже един да бъде в детството ти, можеш да станеш истински човек!…

И така, да не забравяме никога детството си, да не забравяме никога добрите спомени от него!

Да живеят децата!