Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (13)

Дванадесета глава

Военните бяха отделна каста със свой живот, свое облекло отличаващи ги от всички хора, със свои места за събиране. Такова място беше и военният клуб в градчето — едно от най-хубавите здания. Навън цивилните се редяха на дълги опашки за хляб, олио, за дрехи, а тук сякаш нямаше никаква оскъдица. Всичко беше подредено, всичко блестеше. Келнерите се движеха безшумно. Офицерите, щом се освободяха от занятия в казармите, идваха тук и пляскаха карти до умопомрачение чак до сутринта. Защото играта на карти също беше битка, при която често заплатите за една вечер минаваха от един джоб в друг. И сега това все още продължаваше въпреки революцията, въпреки неизвестното… Те имаха самочувствието на особено съсловие, от бога избрано, и твърдо смятаха, че са незаменими, че всяка, власт, каквато и да е, ще има нужда от опитни военни. И все пак нещо в ежедневието им, както и в това сватбено тържество — липсваше. Липсваше веселото, безгрижно настроение. Те очакваха нещо да се случи, но тъй като не бяха свикнали да мислят по-напред от следващия ден, се мъчеха чрез гуляй и напомняне на миналия блясък да се самозалъгват.

Привечер всички участници в сватбата, а и много поканени от други гарнизони влязоха във военния клуб. Оберкелнерът — един бивш фелдфебел — беше застанал на вратата и извикваше гръмко, като че ли командуваше армия, имената на влизащите.

— Генерал Донков — командир на VII рилска дивизия, с госпожа Велизара генерал Донкова… Полковник Динев — командир на XIV македонски пехотен полк, с госпожа Кичка полковник Динева и госпожица Орхидея полковник Динева…

И жените на цивилните слагаха пред фамилното си име званието на съпруга, като например: Жана архитект Спиридонова или Фани доктор Иванова. Но за разлика от това на офицершите то си оставаше само звание, лишено от сила. Никой например не отиваше при Жана архитект Спиридонова да си поръча план за къща, дори за кокошарник. Докато званието генерал или полковник пред имената на съпругите им имаше реална стойност в съвсем близкото минало. Фактически те командуваха полкове и дивизии, а мъжете им бяха нещо като поставени лица. Ако някой офицер набиеше полицай например (а офицерите считаха за свой дълг да бият полицаите и го вършеха със замах, макар и в пияно състояние), той на сутринта, още неизтрезнял, с огромен букет в ръка заставаше търпеливо пред къщата на командира на полка, изпотен от напрежение. Но чакаше той не самия командир, а чакаше да се събуди командиршата. На нея подробно в най-затулената стая на къщата излагаше обстоятелствата на побоя и накрая й целуваше ръка с кучешка благодарност в очите. Командиршата отсичаше:

— Три дена домашен арест!…

— Покорно благодаря! — изреваваше изпотеният офицер, като се обръщаше кръгом и с маршова стъпка пресичаше помещението. Чак навън си избърсваше с кърпа потта от лицето. И тоя път се беше разминало!…

Гостите, влизащи в голямата зала, минаваха пред младоженците и се поздравяваха с тях, с кумовете и шаферите. На края на редицата стояха Еми и Фильо.

Келнерите поднесоха напитки. Фильо взе за Еми един ликьор, а за себе си коняк. В това време при тях дойде подпоручик Недев. Той се чукна с децата.

— Юнак шафер! — и го целуна. — Ти си ми късметът!

Музиката засвири танго. Оркестърът бе на балкона в залата. Няколко двойки станаха.

— Няма ли да ме поканиш? — обърна се Еми към Фильо.

Фильо здравата се изплаши.

— Нещо кракът ми не е в ред… — каза той, като си изкриви лицето от болки.

— Не се прави на луд и ставай!

Фильо тръгна след нея. Тя просто го влачеше за ръка.

— Пусни ме само за малко… — каза той и я вкара в страничния коридор, където нямаше никой.

— Абе по-рано танцувах като фурия — заекна сега Фильо като Макензен, — но напоследък ми се струпаха толкоз неща, че, изглежда, съм забравил.

— Плуване и танцуване никога не се забравят! — каза Еми, но после разбра и се усмихна. — Ела да ти покажа?

Почна да го учи. Те танцуваха в коридора.

— Достатъчно! — отсече Еми. — На дансинга е пълно и никой няма да забележи. — Хвани ме подръка!

Двамата излязоха на дансинга. Нистина, там сега всички танцуваха. Като се изключат няколко настъпвания, танцът вървеше добре. После отведнъж оркестърът млъкна. Засвириха туш. Полковникът отиде при булката и я покани. Двамата се понесоха из залата в стъпките на валса. Изпълняваха Щраус. После подпоручикът покани жената на полковника и така подред всички шафери поканиха шаферките.

— Хайде, тръгвай! — дръпна го за ръката Еми.

— Не мога, ще падна…

— А, така ли?! — възкликна тя гневно.

В това време един юнкер се приближи до нея. Тракна с токовете и кимна с глава. Еми стана. Юнкерът й целуна ръка и я поведе към дансинга. Той наистина танцуваше добре. Фильо започна да си гризе пръстите от яд. Отиде към голямата маса, където бяха натрупани сладкиши и сандвичи. Тъкмо да си вземе един, видя на прозореца да се подава голямата глава на Макензен. Тоя път Фильо наистина му се зарадва. Изтича при него.

— Хвани ме за ръка, че ще падна — каза Макензен. — Чакай да си наместя краката удобно. Дай сега от голямата торта!

Фильо му занесе едно парче.

— Яж!

— Не мога, ще падна. Дръж тортата ти, аз ще ям!

Макензен почна да лапа и си омаза цялото лице.

— Дай ми сега от тия парчета хляб! Това, намазаното, мармалад ли е?

— Това е черен хайвер — каза Фильо като специалист.

Макензен беше страшно учуден.

— Аз пък мислех, че хайверът е само бял.

Фильо зави в една хартия доста от яденето и пъхна пакета в бездънната пазва на Макензен.

— Ще те чакам отвън — каза Макензен и скочи от прозореца.

Фильо се върна в залата. Вече не танцуваха. Видя Еми и юнкера как оживено разговарят. Еми се смееше, а на Фильо му идеше да умре от мъка. Но в залата влезе един офицер с кожена куртка, кални ботуши, военна униформа, с каска и мотоциклетни очила на челото. Той бе много мръсен и уморен. Отиде при полковника и нещо му каза. Оркестърът засвири пак валс. Но полковникът отиде в средата на залата и вдигна ръка. Оркестърът млъкна.

— Господа офицери, всички в казармите! Германците са при Царево село…

Настъпи суматоха. Подпоручик Недев дълго целуна жена си. Лицата на офицерите изведнъж станаха напрегнати. Някои от жените заплакаха. Виолета мълчеше и гледаше втренчено напред.

— Господа, да тръгваме! — каза полковникът и пръв се запъти навън.

Настъпи неочаквана тишина. Чуваха се само енергичните стъпки на офицерите, които излизаха. Заедно с тях тръгна и юнкерът.

— Да те изпратя ли? — Фильо тихо попита Еми, която си хапеше устните.

— Ще си ида с мама.

Фильо излезе незабелязано. Мина покрай войника на пост пред военния клуб. Поколеба се накъде да хване и дълбоко въздъхна. Някой го дръпна за ръка. Беше Макензен, изскочил от градината на военния клуб.

— Носиш ли нещо?

— Какво?

— Върни се, моля ти се…

— Ум имаш ли? — възмути се Фильо. — Не се изплюска на тоя свят!

Макензен млъкна и се загледа в приятеля си. Фильо извърна лице. Мълчаливо тръгнаха по улицата към площада. Там на запад светваше и угасваше небето. Носеше се далечен тътен.

— Немците са при Царево село — каза Фильо.

— А пък аз мислех, че ще вали — каза Макензен и бръкна в пазвата, откъдето извади парче кекс и салам. Подаде и на Фильо. Двамата вървяха и ядяха, без да говорят.

Когато се прибраха у дома, дворът на голямата многолюдна къща бе много оживен.

— Става дебела работата… — каза Фильо.

Необичайно за това време всички бяха навън. Двамата братя Венчо и Христо с каски на главите и автомати стояха до мотоциклета с кош. Майка им ги прекръсти.

— Да се пазите един друг, чедо… — каза тя и целуна синовете си по челата. И двамата гледаха съсредоточено пред себе си.

След миг Христо седна на кормилото, а Венчо в коша. Лицата им бяха сурови. Мотоциклетът с рев потегли.

— Бате Христо, бате Венчо… — извикаха напразно двете момчета и се затичаха след мотоциклета…