Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (28)

Единадесета глава

Когато Фильо свърши, председателят попита:

— Има ли други въпроси към подсъдимите?

Настъпи мълчание.

— Щом няма, да преминем към разпит на главния свидетел по обвинението… Щерьо Янков, или, както ви наричат, Калъча, какво бихте разказали на съда относно случилото се? Впрочем вие имате дълъг опит в подобни побойнически процеси и няма защо да ви припомням, че би трябвало да говорите истината и само истината!…

— Аз се заклевам да говоря истината и само истината — на, честен кръст!

Калъча така фъфлеше с изпадалите си зъби, че предизвика несдържания смях, първо, на двете гимназиални учителки, после на младши съдията и накрая в цялата зала. Председателят също едва се сдържаше…

— Аз съм мирен човек…

Старият съдия ненужно се изкашля в кърпичката си, за да скрие смеха си.

— … мене ме клеветят и ме набеждават… — продължаваше Калъча.

— На въпроса! — насочи го председателят.

— Аз тия деца не ги познавам. Но те са подучени от един, който е тук, в залата, за да ме пребият, понеже съм борец за демокрация! Това всички знаят…

— Като ви гледа човек, има чувството, че борците за демокрация току-що са излезли от ордите на Чингис хан.

Прокурорът се закашля в знак на това, че председателят е прекалил.

— Да-а-а… — съвзе се председателят. — Продължавайте…

— Аз, както знаете, през ден източвам водата от плажа и после пускам пресна да се пълни от Синдикатната… Баш се изкачих и… кой може да помисли, че го дебнат такива разбойници в тая мирна, летна нощ?!…

Всички в залата се смееха несдържано.

— Протестирам! — викна адвокатът на децата.

— Свидетелят, прави ви се бележка да не обиждате подсъдимите, като ги наричате разбойници! Освен това прескочете описанието на мирната лятна нощ, звездите, щурците и така нататък. А двете другарки — каза председателят — не се намират на хумористично представление. Ако не могат да млъкнат, не ги задържам…

Учителките се спогледаха, после се наведоха и пак се затресоха от мълчалив смях.

— Тая… тая вечер… — продължи Калъча, но към края на изложението си толкова се разчувствува, че почна да плаче. Бършеше си сълзите и поглеждаше какъв ефект е направил в залата.

— Имате ли още нещо да прибавите? — попита съдията.

— Получих тежка телесна повреда и оттогава не мога ни да помня, ни да ям, и ризата… — говореше Калъча с нарастваща мъка.

— Достатъчно! Това сте изложили в частния си паричен иск — обясни председателят. — Има ли въпроси към свидетеля на обвинението?

— Искам да попитам свидетеля… — каза адвокатът на децата. — Колко присъди има?

— Протестирам! — намеси се адвокатът на Калъча.

— Протестът се отхвърля! — обяви председателят.

— И така, Щерьо Янков, тире Калъча, колко присъди имате?

— Мене ме клеветят! Аз не съм се признал никогаж за виновен!…

— Има две условни плюс една присъда за три години — съобщи адвокатът на децата. — Лежал е само две — опит за убийство и тежко нараняване с нож на четвъртата си жена. Но не тая присъда е най-важната. Нека свидетелят каже, съден ли е за лъжесвидетелство?

— Това беше клевета!

— Ще отговоря пак аз! Свидетелят е осъден една година условно за лъжесвидетелство. Тогава питам, как може да се вярва на сегашните му показания?

— Протестирам! — викна адвокатът на Калъча.

— Касае се за моралния облик на свидетеля и не е тук мястото да го съдим! — намеси се прокурорът.

— Добре — каза адвокатът на децата. — Искам свидетелят на обвинението хубаво да си помисли, преди да отговори на един важен въпрос… И така, Щерьо Янков, тире Калъча, вие твърдите, че сте видели нападателите в лицето на Фильо Томов и Макензен Мицов.

— Да, това е чистата истина.

— Твърдите, че са ви ударили с дъска по главата?

— Твърдиме.

— Че след това са ви вързали за дървото?

— Така.

— Твърдите, че са ви избили зъбите?

— Твърдиме.

— И нито за миг не се съмнявате в това, което говорите?

— Не се съмняваме.

— А защо?

— Защото го свършиха пред очите ми!

— И през цялото време нито за миг не ги изпуснахте от поглед?

— А! Ще ги изпуснем аз!…

— И чувахте всичко, което те говорят?

Адвокатът на Калъча му правеше отчаяно знаци, а после извика:

— Протестирам.

— Ти не се меси! — му забеляза дълбокомислено Калъча. — Не съм луд да не помна що стана с мене!…

— Идиот! — прошепна на себе си адвокатът му.

— И така, не ви липсва нито един миг съзнание и никак не се съмнявате в това, което казвате? — пак подчерта адвокатът на децата.

— Не, всичко помниме.

— Благодаря — любезно се усмихна адвокатът. — Повече въпроси нямам!

— Протестирам, моят довереник е подведен!

— Едва ли — отвърна адвокатът на децата. — Просто този път говори истината. Моля, съдът да обърне внимание, че през цялото време той е наблюдавал всичко, което изключва средна телесна повреда, защото липсва загуба на съзнание, а за тежка и да не говорим!…

— Глупак! — пак промърмори на себе си защитникът на Калъча.

— Освен това, както ще видим от вещите лица, при удар върху главата, квалифициран като тежка телесна повреда, би трябвало да има не само пълна загуба на съзнанието, но и ре-тро-градна амнезия… Тоест — да не си спомня нищо какво се е случило поне няколко дни назад!… Аз много благодаря на свидетеля на обвинението, че така изчерпателно ни осветли върху един тоооолкова важен факт!…

— Те ме пребиха! — изкрещя внезапно Калъча, като си раздра на свой ред ризата. — Аз съм като побъркан оттогава и ни ям, ни…

Председателят на съда се наведе напред и се взря в татуировките по гърдите му.

— Свидетелят, приближете се…

Калъча дойде до масата.

— Това какво е? — попита той, като посочи едно сърце с надпис отдолу.

— Марчето… — изфъфли Калъча.

— Открийте още малко ризата… Не се стеснявайте… А това орел ли е, дето носи пак сърце?… Да…

Всички в залата се взряха в татуировките. Сега ясно се открояваше една гола жена и под нея пишеше: „Кинчето 1944 година!“

Географска карта на света имате ли? — отново попита старият съдия и се загледа в рисунка на военен орден. — Това за храброст ли е?

— Не, аз…

— Да, разбирам… Идете си на мястото!